"Стършел" - читать интересную книгу автора (Войнич Етел Лилиан)

ПЪРВА ГЛАВА

Една юлска вечер през 1846 година няколко души се събраха във Флоренция в дома на професор Фабрици да поговорят върху плановете за бъдещата политическа работа.

Някои от тях принадлежаха към партията на Мацини1 и не биха се примирили с нищо по-малко от една демократична република и обединена Италия. Други бяха конституционни монархисти и либерали от различни оттенъци. Но всички бяха единни в едно — в недоволството си от тосканската цензура. Няколко известни професори бяха свикали това събрание с надеждата, че поне по този въпрос представителите на различните партии могат да беседват един час, без да се карат.

Бяха изминали само две седмици от прочутата амнистия, която Пий IX2 даде при възшествието си на престола на политическите престъпници в Папската област3, но вълната от либерален възторг, предизвикана от това събитие, вече заливаше цяла Италия. В Тоскана неочакваната амнистия,

——

1 Мацини, Джузепе (1805–1872) — италиански дребнобуржоазен демократ, основател и водач на организацията „Млада Италия“.

2 Пий IX — римски папа от 1846 година. След възкачването си на престола провел известни либерални реформи, с цел да отдалечи опасността от революция и да спечели симпатиите на интелигенцията. Но по-късно, наплашен от революционните събития през 1848 година, той се върнал към обикновената реакционна политика на своите предшественици.

——

Папската област — обширна територия в средната част на Италия, поставена от Виенския конгрес (1815) под изключителния контрол на Ватикана.

Изглежда, бе повлияла дори на правителството. Фабрици и някои други видни флорентинци бяха сметнали, че моментът е благоприятен да се предприеме смел опит за реформиране законите на печата.

— Разбира се — бе казал драматургът Лега, когато за първи път се обсъждаше въпросът, — ще бъде невъзможно издаването на вестник, докато не се промени законът за печата; не трябва да се бърза с първия брой. Но сигурно вече ще можем да прокараме през цензурата няколко памфлета. Колкото по-рано направим това, толкова по-бързо ще постигнем изменение на закона.

Сега той обясняваше в библиотеката на Фабрици своята теория за линията, която в дадения момент трябва да следват писателителиберали.

— Не може да има никакво съмнение, че по някакъв начин ние трябва да се възползуваме от създалото се положение — заговори с провлечен глас един от присъствуващите, адвокат с посивели коси. — Едва ли ще ни се удаде по-подходящ момент за прокарването на сериозни реформи. Но аз се съмнявам в ползата от памфлетите. Те само ще раздразнят и уплашат правителството, вместо да го спечелят на наша страна, към което ние всъщност се стремим. Ако веднъж властите започнат да ни смятат за опасни агитатори, ние не ще можем да се надяваме на тяхната помощ.

— Какво предлагате тогава?

— Петиция.

— До великия херцог?1

— Да. За разширяване свободата на печата. Застаналият до прозореца брюнет с умно и живо лице се засмя и се обърна.

— Много ще ви помогнат петициите! — каза гой. — Мислех, че резултатът от делото Ренци2 е достатъчен, за да излекува всекиго от подобни илюзии.

— Уважаеми господине, аз не по-малко от вас скърбя, че

——

1 Великият херцог — Леополд II, управител на Тоскана, политически зависим от австрийското правителство.

2 Ренци — водач на въстание срещу папата и австрийската тирания през 1845 година. По-късно арестуван и предаден на Ватикана от великия херцог на Тоскана.

ние не успяхме да предотвратим предаването на Ренци. Наистина не искам да обиждам когото и да било, но аз мисля, че неуспехът ни в случая до голяма степен се дължи на нетърпението и необуздаността на някои от нас. Аз, разбира се, бих се поколебал…

— Както винаги постъпва всеки пиемонтец1 — остро го прекъсна брюнетът. — Не знам къде сте открили необузданост и нетърпение, може би в кротките петиции, които изпращахме. Възможно е в Тоскана и Пиемонт това да се счита за, необузданост, но в Неапол2 ние съвсем не бихме го нарекли с това име.

— За щастие — забеляза пиемонтецът — неаполитанската необузданост е присъща само за Неапол.

— Моля, престанете, господа! — намеси се професорът. — Както неаполитанските, така и пиемонтските обичаи си имат своите добри страни. Но сега ние се намираме в Тоскана и тосканският обичай повелява да се придържаме към същността на работата. Грасини гласува за петиции, Гали — против. Какво мислите вие, доктор Рикардо?

— Не виждам нищо лошо в петициите и ако Грасини състави петиция, аз ще я подпиша с голямо удоволствие. Но аз не мисля, че само с петиции ние ще постигнем много. Защо да не използуваме и петициите, и памфлетите.

— Просто защото памфлетите ще накарат правителството да не обърне внимание на петициите ни — каза Грасини.

— То и без това няма да ни обърне внимание. — Неаполитанецът стана и се приближи до масата. — Господа, вие сте на погрешен път. Спечелването на правителството няма да доведе до нищо. Нужно е да вдигнем народа.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. С какво ще започнете?

— Смешно е да се пита Гали за това! Разбира се, той най-напред ще удари цензора по главата.

— Не, това няма да направя — каза уверено Гали. — Вие

——

1 Пиемонтец — жител на Пиемонт, тогава част от кралство Сардиния.

2 Неапол — тогава столица на кралството на двете Сицилии.

винаги мислите, че щом човек иде от юг, той няма друг аргумент освен хладното оръжие.

— Добре, какво предлагате тогава? Ш-т! Внимание, господа! Гали ще направи предложение.

Присъствуващите, които досега спореха поотделно на малки групички от по двама-трима души, се събраха около масата, за да слушат. Гали вдигна ръце в знак на протест.

— Не, господа, това не е предложение, а просто идея. Струва ми се, че на практика в цялото това ликуване около новия папа се крие голяма опасност. Хората, изглежда мислят, че той, като е взел нов курс и даде амнистия, достатъчно е ние, всички без изключение, цяла Италия, да се хвърлим в обятията му и той ще ни отведе в обетованата земя. Аз не по-малко от всеки друг се възхищавам от поведението на папата. Амнистията беше блестящ акт.

— Сигурен съм, че негово светейшество ще се почувствува поласкан… — започна с презрение Грасини.

— Стига, Грасини, оставете човека да говори! — на свой ред го прекъсна Рикардо. — Чудно нещо! Вие двамата никога не се въздържате, като куче и котка. Продължавайте, Гали!

— Ето какво исках да кажа — продължи неаполитанецът. — Без съмнение светият отец се ръководи от най-добри намерения. Друг е въпросът, доколко той ще успее да проведе реформата си. Засега всичко е гладко, разбира се, и реакционерите в цялата Италия ще покротуват месец-два, докато отшуми възбуждението около амнистията. Но те няма да изпуснат властта от ръцете си без бой. Аз съм убеден, че до средата на зимата езуитите1, грегорианците2, санфедистите3 и останалата част от кликата им ще започнат да заговорничат, да плетат интриги, да умъртвяват с отрова всеки, когото не успеят да подкупят.

— Това не е далеч от истината.

— Добре тогава. Да чакаме ли, като смирено изпращаме

——

1 Езуити — католически орден, основан в 1534 година. Членовете му са били специално обучени за подмолна политическа работа в услуга на Ватикана.

2 Грегорианци — католическа организация, неодобряваща политиката на новия папа.

3 Санфедисти — поддръжници на съвместните действия на папата и Австрия срещу националноосвободителното движение.

нашите петиции, докато Ламбручини1 и неговата сган убедят великия херцог да ни постави изцяло под властта на езуитите и да изпрати няколко австрийски хусари да патрулират по улиците и пазят реда — или ще ги изпреварим, като се възползуваме от временното им смущение и нанесем първия удар?

— Кажете, най-напред какъв удар предлагате?

— Предлагам да започнем организирана пропаганда и агитация срещу езуитите.

— Всъщност — обявяване на война с пропагандни материали?

— Да, ще разобличаваме интригите им, ще разкриваме техните тайни, ще призоваваме народа да се обедини на борба срещу езуитите.

— Но тук няма езуити за разобличаване.

— Няма ли? Почакайте три месеца и ще видите колко много ще има и тук. Тогава ще бъде твърде късно да се отървем от тях.

— Но нали, за да се вдигне градът срещу езуитите, ще трябва да се говори направо. Ако постъпите така, как ще избегнете цензурата?

— Защо ще я избягвам. Просто няма да се съобразявам с нея.

— Ще печатате памфлетите анонимно? Всичко това е много хубаво, но истината е, че ние всички сме имали достатъчно работа с тайни печатници и знаем…

— Нямах това предвид. Аз бих печатал памфлетите открито, с нашите имена и адреси. А те, ако посмеят, нека ни преследват.

— Съвсем налудничав проект — възкликна Грасини. — Това означава просто от глупост да си сложиш сам главата в устата на лъва.

— О, няма защо да се плашите — прекъсна го рязко Гали, — никой не иска от вас да отидете в затвора заради нашите памфлети.

— Бъдете по-въздържан, Гали! — каза Рикардо. — Тук не

——

1 Ламбручини — кардинал, държавен секретар при предшественика на Пий IX, папа Григорий, оказвал помощ на австрийците и сам се опирал на тях в борбата си

срещу италианския народ.

става дума за страх. Ние всички като тебе сме готови да отидем в затвора, стига да спечелим нещо от това, но да се излагаш на опасност за нищо, е просто детинщина. Лично аз имам една поправка към направеното предложение.

— Каква?

— Мисля, че можем да намерим такъв начин на предпазлива борба с езуитите, че да избегнем сблъскването с цензурата.

— Не виждам как бихте го постигнали.

— Струва ми се, че е възможно да забулим онова, което има да кажем, в такава форма, че…

— Че цензурата да не го разбере? А ще очаквате от бедния занаятчия или работник с невежеството и глупостта си да вникне в смисъла му. Това не звучи много практично.

— Какво мислите вие, Мартини — попита професорът, като се обърна към седналия до него широкоплещест човек с голяма черна брада.

— Въздържам се да изкажа мнението си. Нужни ми са още факти. Трябва да се направят редица опити, да се види какво ще излезе от тях.

— Аз бих искал да чуя какво ще каже синьора Бола. Нейните предложения винаги са ценни.

Погледите на всички се обърнаха към единствената жена в стаята, която, седнала на дивана и подпряла с ръка главата си, слушаше мълчаливо спора. Тя имаше дълбоки, замислени черни очи, но сега, когато вдигна поглед, в тях съвсем видимо трепна насмешливо пламъче.

— Боя се, че няма да се съглася с нито един от вас — каза тя.

— Както обикновено, но най-лошото е, че винаги сте права — подметна Рикардо.

— Съвършено вярно е, че трябва да се борим по някакъв начин с езуитите. Ако с едно оръжие не успеем, трябва да използуваме друго. Предизвикателството е слабо оръжие, а бягството показва липса на гъвкавост. Колкото до петициите — това са просто детски играчки.

— Надявам се, синьора — намеси се със сериозен вид Грасини, — че не препоръчвате такива методи като… като убийството?

Мартини подръпна големите си мустаци, а Гали направо се разсмя. Дори сериозната млада жена не можа да сдържи усмивката си.

— Повярвайте — каза тя, — ако бях дотолкова кръвожадна, че да мисля за такива неща, нямаше да бъда толкова наивна да говоря за тях. Най-смъртоносното оръжие, което познавам, е осмиването. Успеем ли веднъж да направим езуитите смешни, да накараме хората да се присмиват на тях и техните искания, ние ще ги победим без кръвопролития.

— Мисля, че имате право в това отношение — каза Фабрици, — но не виждам как ще се осъществи това.

— Защо да не можем да го осъществим? — попита Мартини. — Сатирата по-лесно ще мине през цензурата, отколкото сериозната статия. А ако трябва да се пише алегорично, средният читател по-лесно ще открие двойния смисъл в една на пръв поглед безобидна шега, отколкото в научния или икономически трактат.

— Какво предлагате, синьора: да се пишат сатирични памфлети или да се опитаме да издаваме хумористичен вестник? Сигурен съм, че цензурата никога няма да разреши второто.

— Нямам предвид точно това. Вярвам, че серия от малки сатирични листове в стихове или проза, продавани съвсем евтино или разпространявани безплатно по улиците, ще свършат много полезна работа. Ако намерим остроумен художник, който да вникне в замисъла ни, можем да ги направим и илюстровани.

— Чудесна идея, стига само да може да се осъществи. Заемем ли се с подобно нещо, то трябва да бъде извършено добре. Нужен ни е първокласен сатирик. А откъде ще го вземем?

— Вие добре знаете — прибави Лега, — че повечето от нас са сериозни писатели. Колкото и да уважавам присъствуващите тук, страхувам се, че опитът ни да бъдем хумористи би приличал много на слон, който се мъчи да танцува тарантела1.

— Съвсем не предлагам да се хвърлим в работа, която не е

——

1 Тарантела — народен италиански танц, изпълняван в много бърз ритъм.

по силите ни. Мисълта ми е, че трябва да се опитаме да намерим един наистина талантлив сатирик — без съмнение такъв все има някъде в Италия — и да го снабдим с необходимите средства. Разбира се, ние трябва да познаваме човека и да сме сигурни, че ще следва линията, по която ще се споразумеем.

— Но къде ще го намерим? Аз мога да преброя върху пръстите на едната си ръка сатириците, които действително имат талант, но никого от тях не можем да привлечем. Джусти1 няма да приеме — той и без това е достатъчно зает. В Ломбардия има един или двама добри писатели, но те пишат на милански диалект…

— Освен това — каза Грасини — на народа в Тоскана трябва да се влияе с по-добри средства. Аз съм сигурен, че най-малко ще се сметне като липса на политически savoir faire2’, ако третираме такъв сериозен въпрос като гражданската и религиозна свобода в шеговита форма. Флоренция не е като Лондон — с множество фабрики и хора, които трупат пари, нито като Париж — свърталище на безделието и разкоша. Това е град с велика история…

— Такава беше и Атина — с усмивка го прекъсна синьора Бола, — но гражданите й бяха позадрямали и се нуждаеха от стършел, който да ги пробуди…

Рикардо удари с ръка по масата.

— Как не помислихме за Стършела! Това е човекът, който, ни е нужен.

— Кой е той?

— Стършелът — Феличе Риварес. Не си ли го спомняте Един от хората на Муратори3, които преди три години слязоха от Апенините.

— Вие ги познавахте, нали? Спомням си, че пътувахте тях, когато заминаха за Париж.

— Да. Аз отидох чак до Ливорно да изпратя Риварес

——

Джуст и — италиански поет и сатирик. През тридесетте години на 19 в. със своия

сатири той бичувал австрийските подтисници и призовавал към политическо единство.

2 Savoir faire (фр.) — тука — такт.

3 Муратори — двама братя, ръководители на неуспешно въстание в Папската област.

Марсилия. Той не искаше да се установи в Тоскана. Каза, че след неуспеха на въстанието нищо друго не му е останало, освен да се смее и затова намери, че е най-добре да отиде в Париж. Без съмнение и той е мислел като синьор Грасини, че Тоскана не е подходящо място за смеха. Но аз съм почти сигурен, че ако го повикаме сега, когато има какво да се върши в Италия, той би се върнал.

— Какво име споменахте?

— Риварес. Мисля, че е бразилец. Във всеки случай знам, че е живял в Бразилия. Той е един от най-остроумните хора, които съм срещал някога. През онази седмица в Ливорно съвсем не ни беше до веселба. Стигаше само да погледнеш бедния Ламбертини, за да ти се свие сърцето от мъка. Но когато Риварес беше в стаята, човек не можеше да не се смее. Това беше един безконечен фойерверк от шеги. На лицето си имаше страшна рана от саблен удар. Спомням си, че я шихме. Странен човек е той. Но аз съм убеден, че някои от тия бедни момчета не изпаднаха в пълно отчаяние само благодарение на остроумието му.

— Това ли е човекът, който пише политически статии във френските вестници под псевдонима Стършел?

— Да. Най-вече къси статийки ц хумористични фейлетони. Апенинските контрабандисти го нарекоха „Стършел“ заради хапливия му език и оттогава той се подписва с това име.

— Знам нещо за този господин — бавно и с важен вид се намеси в разговора Грасини — и не мога да кажа, че онова, което съм чул, говори в негова полза. Той безспорно притежава известно остроумие, външно и повърхностно, но аз мисля, че способностите му се преувеличават. Възможно е да не му липсва и смелост. Но смятам, че репутацията му в Париж и Виена съвсем не е безукорна. Изглежда, че господин с… хм… много приключения и неизвестно минало. Казват, че той бил прибран по милост от експедицията на Дюпре1 някъде в джунглите на тропическа Южна Америка в невъобразимо окаяно състояние и съвсем подивял. Струва ми се, че той никога не е обяснил задоволително как е стигнал до такова

——

’,Дюпре — експедицията, за която става дума, е вероятно измислена от автора.

положение. Колкото до злополучното въстание в Апенините, не е тайна, че в него участвуваха какви ли не хора. Онези, които екзекутираха в Болоня1, не бяха нищо повече от обикновени престъпници. А и нравственият облик на много от успелите да избягат не подлежи на описание. Без съмнение някои от участниците бяха хора достойни…

— Някои от тях бяха близки приятели на част от присъствуващите в тази стая — прекъсна го Рикардо и в гласа му прозвуча нотка на негодувание. — Похвално е да бъдеш строг и взискателен, Грасини. Но тези „обикновени престъпници“ пожертвуваха живота си за своята вяра, а то е повече от онова, което вие или аз сме извършили досега.

— Когато друг път хората ви разказват тази кална парижка сплетня — прибави Гали, — можете да им кажете от мое име, че се лъжат относно експедицията на Дюпре. Аз познавам лично адютанта на Дюпре, Мартел, и от него съм чул цялата история. Вярно е, че са намерили Риварес съвсем изнемощял. Той се сражавал на страната на Аржентинската република2, попаднал в плен и после избягал. Известно време се скитал из страната преоблечен, като се мъчел да се върне в Буенос Айрес. Приказките, че уж са го прибрали по милост, са чиста измислица. Техният преводач се разболял и трябвало да се върне обратно. Нито един от французите не знаел местните наречия, затова предложили на Риварес мястото на преводач и той прекарал цели три години с тях при изследване притоците на Амазонка. Според Мартел без Риварес експедицията нямало да завърши успешно.

— Какъвто и да е този човек — каза Фабрици, — у него вероятно има нещо забележително, щом е могъл да очарова такива опитни хора като Мартел и Дюпре. Какво мислите вие, синьора?

— Не знам нищо по този въпрос. Бях в Англия, когато бегълците са минали през Тоскана. Но струва ми се, че доброто мнение за Риварес на участниците в тригодишната

——

1 Болоня — град в Северна Италия, където са били екзекутирани участниците в ръководеното от Муратори въстание.

2 Аржентинската република — авторката има предвид националноосвободителните войни в Южна Америка през XIX век.

експедиция из диви земи, както и на другарите му във въстанието, са достатъчно сериозна препоръка и бихме могли да не обръщаме внимание на булевардните клюки.

— Няма защо да говорим какво е мнението на другарите му за него — подзе Рикардо. — Всички се бяха привързали към Риварес — от Муратори и Цамбекари до най-простия планинец. Освен това той е личен приятел на Орсини1. Вярно е, от друга страна, че се разправят всевъзможни истории от не много приятно естество за живота му в Париж. Но който не иска да има врагове, не бива да става политически сатирик.

— Не съм сигурен — вмеси се Лега, — но струва ми се, че го видях веднъж, когато бяха тук бегълците. Не е ли гърбав, куц или нещо подобно?

Професорът беше отворил едно от чекмеджетата на писмената си маса и преглеждаше куп книжа.

— Мисля, че имам полицейското описание на отличителните му белези — каза той. — Спомняте си, че по времето, когато те избягаха и се криеха из планинските проходи, навсякъде бяха разлепени сведения за външния им вид, а кардиналът… как се казваше този негодник… да, Спинола2, дори предлагаше награда за главите им.

— Впрочем по този случай се разказваше една чудна история за Риварес. Облякъл се той в стара войнишка униформа и тръгнал из страната като карабинер, ранен при изпълнение на дълга си, който търси своята част. Риварес се натъкнал на една ловна група, изпратена от Спинола да го търси, накарал преследвачите си да го вземат в своята кола и цял ден пътувал с тях. Разказвал им ужасяващи истории — как бил пленен от въстаниците, как го откарали в свърталището си в планината и го подложили на нечовешки мъки… Показали му обявлението, на което била описана външността му, и той наговорил всички глупости, които му дошли на ум за този „сатана“, наречен „Стършел“. А през нощта, когато всички заспали, той излял кофа вода в барута, напълнил

——

Орсини, Феличе (1819–1858) — борец за освобождението на Италия, мацинист, екзекутиран в Париж след несполучлив опит за покушение срещу Наполеон III.

Спинола — кардинал, папски наместник, известен с жестокостта си към участниците във въстанията срещу папата.

джобовете си с провизии и патрони и офейкал…

— А, ето листа, който търсех — обади се Фабрици. — „Феличе Риварес, наречен Стършел. Възраст — около 30 години; месторождение и родители — неизвестни, вероятно — южноамериканец; професия — журналист. Нисък: чернокос; черна брада; мургав; очи — сини; чело — високо; нос, уста, брадичка…“ Да, ето: „Особени белези — куца с десния крак; лявата му ръка е осакатена и без два пръста; на лицето си има белег от неотдавнашно нараняване със сабя; заеква“. А по-надолу има забележка: „Изкусен стрелец; да се внимава при арестуването му“.

— Чудно как е могъл да измами ловната група при такъв внушителен списък на отличителните му белези!

— Безспорно само смелостта му го е спасила. Ако у някого се е появило подозрение — той би бил загубен. Но той умее да си придаде такъв невинен и внушаващ доверие вид. когато пожелае, че може да се измъкне от всяко положение… Е, господа, какво мислите за направеното предложение? Излиза, че Риварес е доста добре известен на някои от нас. Да му съобщим ли, че бихме се радвали да дойде тук и да ни помогне, или не?

— Мисля — каза Фабрици, — че е добре първо да му загатнем за нашия план и да видим дали е склонен да приеме предложението ни.

— Можете да бъдете сигурни, че ще приеме, щом става въпрос за борба срещу езуитите. Не съм срещал по-непримирим антиклерикал от него — той е просто болен на тая тема.

— Значи вие ще му пишете, Рикардо?

— Разбира се. Чакайте да си припомня къде е той сега. Ако не се лъжа — в Швейцария. Неспокоен дух — постоянно се движи! Колкото за памфлетите…        ?

Отново започна дълъг и оживен спор. Когато най-после всички почнаха да се разотиват, Мартини се приближи до мълчаливата млада жена.

— Аз ще ви изпратя, Джема.

— Благодаря. Искам да поговоря с вас по работа.

— Някаква неприятност с адресите? — запита той тихо.

— Нещо сериозно. Но мисля, че е време да направим някои промени. Тази седмица са задържали в пощата две писма. В тях нямаше нищо важно, а и задържането им може би е случайно, но не бива да рискуваме. Ако полицията е заподозряла някои от нашите адреси, ще трябва да ги променим незабавно.

— Ще дойда утре да помислим по този въпрос. А сега не искам да говорим за работата — изглеждате уморена.

— Не, не съм уморена.

— Тогава пак сте разстроена от нещо.

— Не, не особено.