"Кошерът на Хелстрьом" - читать интересную книгу автора (Хърбърт Франк)

24

Перюджи успя да хване последния самолет от Дълес и при това бе принуден да пътува втора класа. На всичко отгоре все още пресен беше споменът от неприятния разговор с Меривейл. Шефа обаче бе настоял на тази среща и Перюджи не можа да измисли никакъв подходящ повод, за да се измъкне. Наложи се лично да позвъни на Меривейл и да уговори срещата. Споразумяха се да се срещнат в кабинета на Меривейл. Ръкавиците бяха свалени още в самото начало.

Меривейл посрещна Перюджи без да дава външен израз на чувствата си. Ала Перюджи си помисли, че забеляза дълбоко прикрита уплаха в очите му. „Сякаш се досеща, че дните му са преброени“ — рече си Дзюл.

Намести се в креслото точно срещу него и кимна към положената на бюрото папка.

— Виждам, че се запознаваш с докладите. Някакви бели петна в общата картина?

Меривейл очевидно държеше не само да запази контрол върху положението, но и да държи нещата в свои ръце, защото побърза да отвърне хапливо:

— Докладите на моите сътрудници винаги съответстват на действителното положение, за което са били изготвени.

Този надут копелдак!

Перюджи добре осъзнаваше, че присъствието му в кабинета и целия разговор са унизителни за Меривейл. Винаги е било така. Перюджи беше дяволски едър мъж. Всички казваха, че ако си позволи да надебелее, ще се превърне в грамада. Но той притежаваше някаква хищнически зловеща грациозност, която открай време дразнеше Меривейл.

— Шефа ми нареди да те питам защо си поставил за заместник онзи злояд нещастник Джанвърт.

— Защото отдавна му е време да поеме подобна отговорност.

— Не мисля, че трябва да му се доверяваме.

— Глупости!

— Защо не остави на мен да посоча заместник?

— Нямаше смисъл да губим време. Имахме си достатъчно задачи.

— Значи избърза и допусна поредната грешка — заключи Перюджи. В гласа му се долавяше превъзходството на знаещия. Споменаването на Шефа бе достатъчно многозначително само по себе си. Меривейл усещаше, че шансовете му да достигне мечтаните висини в Агенцията са се стопили до нула. Лицето му помръкна.

— Каква е причината да се отправиш за Орегон лично?

— Обстоятелствата го налагат — рече Перюджи.

— Какви обстоятелства?

— Трима от най-добрите ни хора бяха изгубени.

Меривейл кимна.

— Спомена за нещо важно, което трябвало да обсъдиш с мен. Какво е то?

— Няколко неща. Първо, прочетох вътрешната информация, която си пуснал и стигнах до извода, че не си сигурен какво трябва да предприемеш. Шефа бе доста разтревожен от това.

Меривейл пребледня.

— Ние… при тези обстоятелства…

Перюджи го прекъсна, сякаш въобще не бе чул, че говори.

— Второ, загрижени сме от инструкциите, които си дал на споменатите трима агенти. За нас е странно, че…

— Следвах докрай заповедите, които ми бяха дадени! — кресна Меривейл и удари с юмрук по масата.

„Песента ти е изпята, приятелче“ — помисли си Перюджи. А на глас добави:

— Носят се слухове, че Тимиена била против дадената й задача.

Меривейл подсмъркна и си придаде невъзмутим вид.

— Винаги ще има някой да възразява и да говори зад гърбовете ни. Какъв смисъл да се вслушваме в слуховете?

— Разполагам с достатъчно сведения, които ме навеждат на мисълта, че са съществували ред обективни причини, които да пробудят негодуванието й. Тя изрази ли открито своите възражения?

— Вярно, разговарях с нея. Тя смяташе, че трябва да бъде изпратена открито, като част от легално издирване на Портър.

— Защо?

— Ами, позоваваше се на интуицията си и нищо повече. — Меривейл произнесе интуиция, сякаш ставаше дума за женска прищявка.

— Само интуиция, нищо конкретно?

— Винаги е така.

— Но изглежда, че в случая интуицията й е работела правилно. Май трябваше да се вслушаш в нея.

— Откак я помня все е пълна с разни налудничави измишльотини — възрази Меривейл. — Но май всичко е защото не обича да работи с Карлос.

— Значи все пак е имало конкретна причина. И защо не иска да работи с Карлос?

— Това са само предположения, но вероятно й е направил някое непристойно предложение. Каквото и да е, в Агенцията не обръщаме внимание на подобни дрънканици. Всеки си знае задълженията и какво точно се изисква от него.

Перюджи впери поглед в него.

Лицето на Меривейл беше като разтворена книга, по която всеки можеше да прочете мислите му: Стоварват цялата вина за загубите върху мен. Какво съм виновен? Направих само онова, което ми бяха наредили.

Ала преди да успее да даде израз на мислите си, Перюджи заговори отново:

— Някъде нагоре по веригата оказват натиск върху нас и ще трябва да дадем известни обяснения. Най-много ще се дискутира твоята позиция.

Меривейл вече осъзнаваше накъде бие всичко — натиснали са отгоре и сега им е нужен жертвен козел. И името на този козел е Джоузеф Меривейл. Фактът, че неведнъж се бе измъквал от подобни затруднения чрез същия ход едва ли сега щеше да облекчи болката, че днес той е многострадалната жертва.

— Не е честно — промърмори дрезгаво Меривейл. — Не е честно така.

— Искам да си припомниш в подробности последния ти разговор с Тимиена — рече Перюджи. — Всичко.

— Всичко? — на Меривейл му беше необходимо известно време за да си възвърне самообладанието.

— Всичко.

— Добре тогава. — Меривейл притежаваше чудесно организиран ум и можеше да възстановява всеки разговор по памет. Вярно, този път трябваше внимателно да прецежда и най-малкия детайл от подаваната информация. Някак неусетно бе престанал да говори с фалшивия британски акцент. Перюджи намери това за много забавно.

След като послуша известно време, той прекъсна Меривейл:

— Значи тя е тръгнала да търси Карлос.

— Да. Карлос беше в архивите, доколкото ми се струва. — Меривейл отри потта от челото си.

— Жалко, че не е тук за да я разпитаме.

— Нали ти казах всичко! — възпротиви се Меривейл.

— О, вярвам ти — отвърна Перюджи и поклати глава. — Но… тук има нещо. Тя е прегледала докладите и после… — той сви рамене.

— Не е първият агент, загинал при изпълнение на служебния си дълг — озъби се Меривейл.

— Разбира се, разбира се — закима Перюджи. — Чудесно оправдание.

Меривейл го погледна намръщено.

— А Карлос нямаше ли подобни възражения? — запита Перюджи.

— Никакви.

Перюджи облиза замислено устни. Проклета работа! Значи дребното чиновниче най-сетне ще си получи заслуженото. Толкова по въпроса за неговата пословична предпазливост. Освен ако и този път не се измъкне сух. Карлос може още да е жив. Но Перюджи искрено се съмняваше в подобна възможност. Първата пешка бе взета, след това втората и третата. Идваше време да се пожертва някоя фигура.

— Карлос и Тимиена имаха ли несъгласия във връзка с тази задача? — запита той.

— Може би.

— Какво означава това?

— Двамата винаги са се джафкали. Вече никой не им обръщаше внимание.

— А и не са тук да ги попитаме лично — отбеляза Перюджи.

— Не е необходимо да ми го напомняш.

— Спомняш ли си какво ти каза Карлос при последната ви среща?

— Разбира се — каза, че ще докладва в срок от четиридесет и осем часа след пристигане на местоназначението.

— Толкова много. Разполагаха ли с радиопредавател?

— Беше монтиран във фургона, който взеха от Портленд.

— И никакви доклади от тях след това?

— Обадиха се за проверка на връзката. Някъде край Клемат Фоулс. Свързаха се чрез Портленд.

— Четиридесет и осем часа — промърмори Перюджи. — И защо?

— Нуждаеше се от известно време за за огледа обстановката, да подготви лагера, да намери подходящи места за наблюдение.

— Да, но…

— Подобно забавяне е съвсем обяснимо.

— Но Карлос винаги е бил толкова предпазлив.

— И това също говори за неговата предпазливост — каза Меривейл.

— Защо не му нареди да се обажда по-често?

— Не виждах смисъл.

Перюджи поклати бавно глава. Каква бъркотия. Дори един аматьор не би допуснал толкова много грешки. Меривейл, естествено, не възнамеряваше да признава, че е сбъркал. Сигурно щеше да се оправдава с получените нареждания. Но най-важното е да бъде отстранен. И ако ще падат глави, неговата да е първа. Защото Меривейл е един жалък некадърник. Няма извинение за него. Той е точно човекът, от когото сега се нуждаят, някой, на когото да възложат да отговаря на неудобните въпроси.

Перюджи се надигна гневно от креслото и се надвеси над събеседника си.

— Ти си глупак, Меривейл — заговори той със студен, нетърпящ възражение глас. — Винаги си бил глупак и глупак ще си останеш. Разполагаме с подробен доклад от ДТ относно възраженията на Тимиена. Настоявала е за поддържаща група. За по-чести радиовръзки. А ти дори си я предупредил да не досажда на предавателната станция в Портленд, освен ако не било нещо важно. Казал си й да изпълнява безпрекословно заповедите на Карлос. Забранил си и да изисква официално издирване на Портър. И при никакви обстоятелства да не изоставя прикритието, под което работи. Такива са били инструкциите ти, — каза Перюджи и посочи папката, — а сега си прочел и това!

Меривейл седеше неподвижно, изумен от неочаквания изблик. В един ужасяващ миг му се стори, че ще се разплаче. В очите му заблестяха сълзи. Ала той бързо се овладя и дори успя да възстанови изкуствения акцент.

— Виж ти! Говориш така, сякаш въобще не се съмняваш в думите си!

По-късно, докато разговаряше по телефона от летището, Перюджи каза:

— Предполагам, че в известен смисъл трябва да сме му благодарни. Сега вече поне знаем без съмнение с какво сме се захванали.

— Какво искаш да кажеш? — запита го Шефа с далечен, хриплив глас.

— Искам да кажа, че когато започвахме, не знаехме какво ни чака. А сега вече знаем. Той е готов да играе при максимално високи залози.

— Ние сякаш не сме.

— Както и да е, уредих въпроса с Меривейл. Казах му да се готви за разследването.

— Да не направи някоя глупост?

— Не направи ли достатъчно глупости вече?

— Знаеш за какво говоря, дявол да го вземе!

— Мисля, че ще се подчинява на заповедите докрай — отвърна Перюджи.

— Но си го притиснал лошо. — Беше по-скоро забележка, отколкото въпрос.

— И още как. — Разговорът поемаше в малко неочаквана посока и Перюджи се загледа замислено в заглушаващото устройство върху слушалката.

— Обади ми се по телефона — продължаваше Шефа. — Оплака ми се от теб. Много е огорчен. Сетне ми съобщи, че бил прибрал на сигурно място писмените ни инструкции. Дори има наглостта да ми заяви, че е дал на Джанвърт специалния номер за директна връзка и кодирани послания, според нашите инструкции за надзираващи агенти. Цитира ми и някакъв член от инструкция, която сме му дали преди години.

След продължителна пауза Перюджи проговори:

— Май ще трябва да предприемем по-твърди мерки срещу него.

— Да, винаги можем да го направим — отвърна Шефа.