"Има нещо гнило в Бландингс" - читать интересную книгу автора (Удхаус П. Г.)

5.

Сю не бе сгрешила в предположението, че именно в „Търтеите“ ще открие бившия си годеник. Тя телефонира там от гара Падингтън малко след пладне на другия ден и бе тутакси възнаградена от серия пронизителни хиенични джавкания от отсрещния край на жицата. От тях можа да си състави мнението, че нейният глас, този мил спомен от скъпото, незабравимо минало, е сладка музика за ушите на Монти Бодкин. Те й даваха да разбере, че нищо не би могло да му достави по-голяма наслада след две години тежка разлъка от един разговор с онази, която е скътал надълбоко в сърцето си. Следвайки предложението му, Сю се качи в едно такси и сега седеше срещу него на малка маса в ресторанта на хотел „Баркли“, гледаше го и се поздравяваше за мъдрото решение да уреди тази среща. През взора й се извисяваше един Монти Бодкин, който, неподготвен за ролята, която му бе отредена да изиграе в замъка Бландингс, без капка съмнение би се стоварил върху изострената чувствителност на бедничкия Рони като едрокалибрен, но ситношрапнелен снаряд. По време на встъпителните коктейли и ордьовъра от пушена сьомга той бе същински несекващ пенлив поток от „а спомняш ли си“ и „никога няма да забравя“.

По тази причина Сю проумя колко нелек ще се окаже напънът й да разясни на този бълващ чувства стар приятел, че при пристигането си в замъка Бландингс ще трябва да гледа на доброто старо време като на прочетена, затворена, залята с бензин и изгорена книга, а на самата нея — като на напълно и тотално непозната. При все това, когато превъзходната пъстърва по провансалски всели в него внезапно благоговейно мълчание и й даде възможност най-сетне да му изложи вкратце състоянието на нещата, тя с изненада и задоволство заключи от поредицата разбиращи кимвания, че той несъмнено съумява интелигентно да следи мисълта й.

Монти довърши пъстървата си и изпълни едно последно кимване, издаващо съвършено овладяване на материята.

— Мило момиче — рече успокояващо той, — повече думи са напълно излишни. Аз прекрасно осъзнавам положението. Всъщност, ако трябва да бъдем точни, Хюго Кармъди вече ме подкова по въпроса.

— Ти си се видял с Хюго?

— Срещнахме се в клуба и той ме предупреди за Рони. Всичко е под пълен контрол. Аз бездруго възнамерявах, щом пристигна в Бландингс, да се отнасям към теб с хладна вежливост.

— Но тогава изобщо не е било нужно да идвам!

— Не бих казал. Щом Рони толкова се впряга и от най-безобидния повод, никакви предпазни мерки не са излишни. Дори хладната учтивост би могла да го изкара от релси.

Сю обмисли думите му.

— Това е вярно — потвърди.

— По-добре да бъдем напълно непознати.

— Да. — Тя смръщи леко чело. — Макар че всичко това е крайно неприятно.

— Не се притеснявай, все някак ще го понеса.

— Нямах предвид теб. Прилошава ми, като си помисля, че по този начин мамя Рони.

— Ще трябва да свикнеш. Това е тайната на безоблачния и щастлив семеен живот. Аз пък реших, че говориш за това каква инквизиция ще бъде да си кимнем хладно един на друг, когато ни представят, а после да се избягваме като прокажени. Адски тъпо, не смяташ ли? Все пак навремето бяхме толкова близки… Може ли човек просто ей тъй да забрави ония щастливи дни?

— Аз мога. И ти ще трябва да се помъчиш. За Бога, Монти, хайде да избегнем онова, което Гали нарича носталгичен мотив.

— Да, да. Разбира се, няма проблеми.

— Хич не ми се ще Рони да пощръклее.

— В никакъв случай.

— Е, тогава на всяка цена внимавай как ще се държиш.

— Можеш да разчиташ на мен.

— Благодаря ти, Монти, миличък… Какво има? — попита Сю, тъй като събеседникът й бе подрипнал като ужилен.

Келнерът донесе сребърно блюдо и сне похлупака с жест на фокусник, който вади заек от цилиндъра си. Монти инспектира съдържанието с подобаваща сериозност.

— Не, нищо — отвърна, когато келнерът се отдалечи. — Просто това „Монти, миличък“ ми напомни за доброто старо време.

— Господи, престани с това добро старо време!

— О, да. Да, разбира се. Ще престана. Но все пак сега си давам сметка колко странно нещо е животът, кой каквото ще да казва. От истината не можеш да избягаш.

— Сигурно си прав.

— Вземи един простичък пример. Седим си ние двамата тук на тази маса и си обядваме най-спокойно точно както в доброто старо време. А всъщност ти само обмисляш как да се бракосъчетаеш с Рони Фиш, докато аз от сърце и душа копнея да коленича пред олтара с Гъртруд Бътъруик.

— Какво!

— Бътъруик. Бъ като бълха, тъ като трътка…

— Да, да, чух. Но да не искаш да кажеш, че и ти си сгоден?

— Ами и да, и не. Не съвсем. И не съвсем не. Аз съм, тъй да се каже, в изпитателен срок.

— Значи не е взела решение?

— О, взела го е, и още как. О, да, да, да, няма никакъв спор за решението на моята мила, безценна Гъртруд, Бог я благослови. Тя разцъфва като майска роза, щом ме види. Но положението е невероятно заплетено.

— В какъв смисъл?

— В такъв, че на пътя на истинската любов лежи препятствие. Едно изключително голямо, чепато препятствие в лицето на трижди проклетия й баща Дж. Г. Бътъруик от „Бътъруик, Прайс и Манделбаум, фирма за внос и износ“.

Той преглътна с много чувство един печен картоф. Сю бе трогната. Тя изпитваше силна привързаност към този млад мъж, макар никога да не бе спряла да се поздравява за далновидността, която бе проявила, разваляйки годежа си с него.

— О, Монти, толкова съжалявам. Бедничкият ми! Той не те ли харесва?

Монти претегли въпроса.

— Как да ти кажа, не бих твърдял точно това. При два отделни случая ми е казвал „добро утро“, а веднъж, помня, че беше около Коледа, определено останах с впечатлението, че беше на косъм да ме почерпи с пура. Но той е особен чешит. По всичко личи, че годините, прекарани във внос и износ, са изкривили мисленето му дотам, че по някаква непонятна за мен причина ме възприема като мелез между пройдоха и нехранимайко. Първото нещо, което стори, когато се явих да поискам неговата благословия за брака с щерка му, бе да ме попита как си изкарвам прехраната.

— Трябва да си се почувствал като в небрано лозе.

— Небрано от години. А още по-лошо стана, когато намери за уместно да добави, че ако не си намеря някаква работа и не я задържа в продължение на година, за да му докажа, че не съм пройдоха, мога да забравя за сватбените камбани.

— Бедното ми агънце. Какъв ужас!

— Не ми говори! Аз зяпнах. Олюлях се. Не можех да повярвам, че дядката говори сериозно. А когато разбрах, че не се шегува, отърчах при Гъртруд и й рекох начаса да си грабва шапката и да идва с мен да сключим граждански брак. Със същия успех можех да се опитвам да съборя с глава Уестминстърското абатство. Оказа се, Сю, че тя е едно от ония старомодни момичета, които дори и насън не биха си помислили да разочароват татенцето. Порядъчната средна класа, крепкият гръбнак на Англия и прочие. Та след като номерът с приставането не мина, не ми оставаше нищо друго, освен да се примиря с налудничавата идея на тоя човек. С помощта на чичо Грегъри успях да си уредя топло местенце на завет в издателска къща „Мамут“ в качеството на помощник-редактор на вестник „Весели звънчета“. Щях да съм там и сега, ако бях успял да запазя мястото. Но моят шеф, подлецът, взе, че излезе в отпуска, като стовари цялата работа на плещите ми. И преди два дни, в добронамерен напън да пооживя малко проклетото вестниче, взех, че направих изцепка в рубриката „чичо Уогли“. Като резултат ми биха шута и сега трябва да започвам всичко отначало в Бландингс.

— Ясно. Аз пък си блъсках главата за какъв дявол ти е щукнало да секретарстваш на лорд Емсуърт. Уплаших се да не би да си пропилял всичките пари.

— О, не. Парите ми са непокътнати. Но каква полза от тях? — зададе Монти философски въпрос, като разпери ръка в драматичен жест, удари един келнер в гърдите и рече: „Пардон!“ — Какво са парите всъщност? Мираж, ето какво. Плод от Мъртво море12. Защото те не ме приближават нито на крачка до моята Гъртруд.

— Тя заслужава ли мъките ти?

— Тя е ангел, Сю. По този въпрос две мнения няма. Същински, безспорен ангел.

— Е, искрено се надявам всичко между вас да се уреди, Монти, съкровище.

— Благодаря ти, момичето ми.

— И се радвам, че не си тъгувал по мен. Имаше моменти, когато се чувствах виновна.

— О, за тъгуване тъгувах, и то напористо. Но нали знаеш как става. Човек се окопитва, започва да вижда нови лица. Как мислиш, Сю — загърчи се неспокойно Монти, — все пак би трябвало да успея да задържа тая секретарска работа в продължение на една година. Нали хората не си уволняват секретарите за щяло и нещяло?

— Щом Хюго се справяше с нея, не виждам защо и ти да не успееш. Как си с прасетата?

— Кои прасета?

— Лорд Емсуърт…

— А, да, разбира се, сетих се. Хюго ми спомена, че старецът е на свинска вълна. Значи да разбирам, че твоят съвет е да се лепна за неговата свиня, Не-знам-си-кое на Бландингс, и да не пропусна с дума и жест да спечеля нейното благоразположение? Е, благодаря за напътствието. Ще го нося като обеца на ухото си. — Той се разля в умилена усмивка през масата и стигна дори дотам да вземе ръката й в своята. — Ти ми върна бодростта на иначе неувяхващия ми дух, скъпа Сю. Винаги си го правила. Притежаваш един от ония слънчеви характери, които виждат светлата страна на нещата и никога не пропускат да зърнат птичката на щастието. Както казваш, щом Хюго е съумял да се закрепи на службата, то какво остава за мъж с моите способности, още повече, ако демонстрирам изявена свинска наклонност? Предвкусвам една приятна и успешна година, увенчана със сватбен звън. А дотогава ти, както разбирам, вече ще си улегнала семейна жена. Кога се очертава съвместното ви плаване с Рони?

— Веднага щом лорд Емсуърт освободи наследството му. Той иска да се включи като партньор в автомобилния бизнес.

— Някаква опозиция от страна на семейството?

— Ами не съм убедена, че лейди Констанс е във възторг от набелязаното бракосъчетание.

— Да не би случайно да се е подразбрало, че си мятала крака във вариете?

— Имаше такъв момент.

— Е, това обяснява нещата. Но тя стиска зъби, предполагам?

— Изглежда, общо взето, примирена.

— Тогава няма проблеми.

— Може да си прав. И все пак… Монти, имал ли си някога усещането, че предстои да се случи нещо неприятно?

— Да, преди два дни, когато моят лорд Тилбъри ме сграбчи едновременно за яката и дъното на панталоните, преди да ме изрита навън.

— Аз го изпитвам непрестанно. Споделих го с Рони, а той ми заръча да не се депресирам.

— Рони е произнесъл такава дума от раз?

— Монти, какво представлява всъщност майка му?

Той потърка брадичката си.

— Още ли не си се срещала с нея?

— Не. Тя е на почивка в Биариц.

— Но се кани да се връща?

— Така се чува.

— Да пукна дано. Мога да си я представя как ще фучи. Да пукна дано!

— Престани най-сетне да пукаш. Настръхвам, като те слушам. Толкова ли е ужасна?

Монти потърка дясната си скула.

— Как да ти кажа. Много хора биха я нарекли ведра душа.

— И Рони ме убеждава в същото.

— Ловджийския тип. Ботуши и ездачни бричове. И камшик. Прями обноски, широка усмивка за всекиго и безплатна гощавка по Коледа за заслужилото селячество. Но все пак, не знам. Не съм толкова сигурен. Едно мога да ти кажа: като момче се боях от нея повече, отколкото от лейди Констанс.

— Защо? — впечатли се Сю.

— Тук вече ме хвана натясно. Боях се и толкова. Но хайде, не ме карай повече да ти вгорчавам живота. Кой знае, може пък в този момент тя да седи на пианото и да репетира сватбения марш. А сега не че искам да те припирам, но времето малко напредна. Влакът ми тръгва в два и четирийсет и пет…

— Какво?

— В два и четирийсет и пет — тутуу!

— Да не би да заминаваш за Бландингс днес… с този влак?

— Точно така.

— Но аз също се връщам с него.

— Чудесно, значи ще си правим компания.

— Ама ние не бива да пътуваме заедно.

— Че защо? Никой няма да ни види, а стигнем ли веднъж, можем да се правим на непознати до посиняване. Сладка разговорка до Маркет Бландингс и хладна сдържаност от там нататък — това е програмата в моите очи. Глупаво е да се престараваме с тази конспирация.

Сю, премисляйки нещата, бе склонна да се съгласи с него. Тя вече бе изтърпяла едно самотно пътуване за този ден и нямаше нищо против да си побъбри на връщане.

— А ако си въобразяваш, скъпа Сюзан — възропта Монти, който, макар и кавалер до мозъка на костите си, умееше да отстоява своите права, — че ще се съглася да изчакам и да се кача на нещо, което спира и пухти на всяка керемида, то дълбоко се лъжеш. Дори и с експреса пътуването трае четири часа. Затова сега само ще отскочим да си прибера нещата…

— И ще изпуснем влака. Не, благодаря. Не мога да си позволя никакви рискове. Ще се видим на гарата.

— Твоя воля — отвърна великодушно Монти. — Мислех си само, че ако дойдеш до апартамента ми, бих могъл да ти покажа шестнайсет фотографии на Гъртруд.

— Ще ми ги опишеш една по една по време на пътуването.

— Тъй да бъде — съгласи се Монти. — Келнер, сметката!

Стрелките на големия часовник на гара Падингтън сочеха два и четирийсет, когато лейди Джулия Фиш си запробива път през навалицата на перона. Придвижването й се отличаваше с немалка забележителност поради факта, че край нея кръжаха като спътници около слънце нейната камериерка, двама носачи и едно момче, което бе останало с погрешното впечатление, че в нейно лице е намерило клиент за своите портокали и шоколад с лешници.

Самата тя се отнасяше към царящата край нея суматоха с обичайното си добродушно презрение. Там, където другите търчаха, лейди Джулия шестваше величествено. Тя спокойно позволи на единия носач да разтвори пред нея вратата на празно купе, а на другия — да внесе вътре нейния багаж, вестниците, романите и списанията й. Сетне освободи камериерката, плати на носачите и като се настани в ъгловото място, се зае снизходително да наблюдава кипящата навън суетня.

Церемонията около потеглянето на експреса от два и четирийсет и пет достигаше истерично кресчендо. Носачи се мятаха нагоре-надолу. Кондуктори крещяха колкото им глас държи и размахваха зелени знаменца. Перонът ехтеше от паническите стъпки на закъснели пасажери. И тъкмо когато влакът бе потръпнал от първия до последния буфер и бе започнал да се изнизва от гарата, вратата на купето рязко се отвори и нещо, което имаше шест дълги крака, се препъна в нея и се стовари върху отсрещната седалка. Това бе запотен млад мъж от типа на вятърничавите лондонски контета, чието лице, макар и сгърчено, не бе сгърчено чак дотам, че тя да не може да разпознае в него онзи Монтегю Бодкин, който навремето бе чест гост в дома на предците й.

Монти бе разчел времето си зле. След петнайсет минути търсене на изгубената си табакера и още толкова, прекарани в непредвидено задръстване на Прейд Стрийт, той бе постигнал тази впечатляваща поява единствено в резултат на спринт по продължение на целия перон със скорост, каквато не бе отбелязвал от университетските си дни насам.

Но макар и задъхан и прегрял, той си оставаше безупречен кавалер, съзнаващ, че когато току-що си ожулил кожата на представителка на отсрещния пол, то следва да й поднесеш извинения.

— Не се притеснявайте, господин Бодкин — рече лейди Джулия, след като те бяха поднесени. — Съжалявам, задето ви се изпречих на пътя.

— Ъ! — Монти подскочи конвулсивно. — Божичко! — възкликна в следващия миг. Искам да кажа… ъъ… здравейте, лейди Джулия!

— Здравейте, господин Бодкин.

— Пфу! — изпуфтя Монти, като попиваше трескаво челото си с носна кърпичка, чийто цвят пасваше тъй идеално на чорапите и вратовръзката му.

Неговият смут не бе причинен изцяло — всъщност дори почти никак — от мисълта, че е свалил два или три сантиметра кожа от тази издънка на древен аристократичен род. Това несъмнено бе прискърбен факт, но друго терзаеше възпаления му мозък, а именно, че Сю, която предполагаемо се намираше в същия влак и най-вероятно бе забелязала стремителното му придвижване по перона, щеше всеки миг да дойде да се увери, че всичко е наред. И той чувстваше, че появата й ще породи ситуация, за чието овладяване ще да са нужни цялата му находчивост и такт.

— Каква случайност да се натъкна точно на вас — рече отчаяно.

— Не се натъкнахте, а ме прегазихте, ако трябва да бъдем точни. Почувствах се като индус, попаднал под колесницата на Джагърнот13. Закъде сте се запътили, господин Бодкин?

— А? О, за Маркет Бландингс.

— Възнамерявате да отседнете при чичо си в Мачингъм?

— Какво? Не, не. Целта ми е замъкът Бландингс. Лорд Емсуърт ме нае за свой секретар.

— Колко странно. Мислех, че работите в издателска къща „Мамут“.

— Подадох си оставката.

— Подали сте си оставката?

— Да — твърдо настоя на своето Монти. Той не бе готов да разкрие поражението си пред тази жена.

— И какво ви накара да го сторите?

— Ами какво ли не. Положението бе крайно заплетено.

— Виж ти! — провлачи лейди Джулия.

Монти реши да промени темата.

— Чувам, че в Бландингс всичко си било съвсем както преди.

— Кой ви го каза?

— Един познат на име Кармъди, който е заемал секретарското място преди мен.

— Той трябва да е рядко ненаблюдателен. Значи не ви спомена, че там е имало земетръс, наводнение, пожар, вулканично изригване и обществен катаклизъм?

— Тоест… в какъв смисъл?

— Съберете кураж за онова, което ще чуете, господин Бодкин. Рони се намира в Бландингс и с него има едно момиче от вариете, по фамилия Браун, за което той си въобразява, че ще се жени.

След кратко колебание относно най-благоразумната линия на поведение Монти се спря на възмутения потрес.

— Не може да бъде!

— Да, да, уверявам ви.

— От вариете?

— На име Сю Браун. Случайно да я познавате?

— Аз? Не! Ни най-малко. Не, не.

— Допуснах, че може да сте я виждали. — Лейди Джулия се загледа в прелитащите край прозореца поля. — Крайно мъчително за един родител. Не намирате ли, господин Бодкин?

— О, без съмнение.

— И все пак предполагам, че би могло да бъде и по-зле. В това просто име се долавя един твърде утешителен звън. Все пак Сю Браун не звучи като момиче, което би завело дело за неспазено обещание за женитба, когато всичко приключи.

— Приключи?!

— Ами да, представете си, че беше например Сюзан де Брюн.

— Но… ъъ… да не смятате да развалите годежа?

— Естествено, как иначе. Виждате ми се нещо обезпокоен. Или това е радост?

— Не… аз… ъъ… Просто ми хрумна, че може да се окаже трудничко. Нали знаете, Рони не отстъпва току-тъй, щом си науми нещо.

— Наследил го е от майка си — гордо изрече лейди Джулия.

И в тишината, последвала тази забележка, в купето влезе Сю.

В мига на нейната поява Монти зяпаше навън през прозореца, а лейди Джулия се бе отпуснала назад с отсъстващ вид. Следователно нямаше нищо, което да издава каквато и да било връзка помежду им, и Сю тъкмо се канеше да отправи към своя стар приятел духовит поздрав за неговите способности като спринтьор, когато звукът от отварящата се врата го накара да се обърне. И взорът, който тя срещна в неговите очи, бе тъй безмерно хладен и отчужден, че я накара да се свлече замаяно върху седалката, изпълнена с усещанията на човек, който по време на разходка в ясен пролетен ден внезапно се е блъснал в тухлена стена.

Просветлението впрочем не закъсня. Монти бе младеж, който не оставяше нищо на случайността.

— Колко свежа и зелена изглежда природата, лейди Джулия — отбеляза той гръмогласно. — Нали, лейди Джулия?

Събеседницата му хвърли един поглед навън.

— Наистина, особено като се има предвид от колко време не е валяло.

— Рони сигурно много й се радва в Бландингс, не мислите ли, лейди Джулия?

— Моля?

— Казвам — поясни Монти, разчленявайки внимателно думите си, — че на вашия син Рони трябва много да му допада свежестта на природата в замъка Бландингс. Винаги е обичал зеленината — допълни той и след още един смразяващ поглед към Сю се облегна назад със звука на спихнал балон.

Настъпи пауза. Напънът на Монти не бе отишъл нахалост. През дребното тяло на Сю премина електрически заряд. Сърцето й заудря бясно в гърдите.

— Извинете — промълви немощно тя, — вие ли сте лейди Джулия Фиш?

— Да, аз.

— Името ми е Сю Браун — каза Сю, съжалявайки, че не може да постигне интонация, малко по-внушителна от тази на млада, силно изплашена мишка.

— Виж ти, виж ти! — не спираше да се диви лейди Джулия. — Представете си само какво съвпадение, господин Бодкин.

— О, да. Невероятно.

— Ние тъкмо говорехме за вас, госпожице Браун.

Сю кимна безмълвно.

— Тъй значи, губя един син и печеля една дъщеря и тази дъщеря сте вие, така ли?

Сю продължи да кима, което по личното мнение на Монти бе малко прекалено. Сега, чувстваше младежът, редно бе тя да каже нещо. Нещо находчиво и духовито, като например… е, той не можеше да импровизира на мига, но във всеки случай нещо находчиво и духовито.

— Да — продължи лейди Джулия, — сега вече ви познах. Рони ми беше изпратил ваша снимка. Намерих я за очарователна. Е, елате насам, разкажете ми всичко за себе си. Ей сегичка ще се отървем от господин Бодкин… Впрочем вие не се познавате, нали?

— В никакъв случай — обади се припряно Монти. — Разбира се, че не. Ни най-малко. Изобщо. За пръв път я виждам.

— Не говорете с такъв тон на ужас и презрение, господин Бодкин. Сигурна съм, че госпожица Браун е много мило момиче, напълно достойно за вашата компания. Така или иначе, сега ще ви запознаем. Господин Бодкин, госпожица Браун.

— Приятно ми е — представи се сковано Монти.

— Приятно ми е — отвърна надменно Сю.

— Господин Бодкин идва в замъка Бландингс като секретар на моя брат.

— Да не повярваш! — рече Сю.

— А сега защо не излезете в коридора да погледате зелената природа, господин Бодкин? Ние с госпожица Браун имаме да си поприказваме за туй-онуй.

— Ще взема да изпуша една цигара — каза Монти, вдъхновен.

— Изпушете две цигари — отвърна лейди Джулия.

Монти Бодкин седеше в пушалнята, напълно доволен от себе си. Не тъй отдавна положението устремно се носеше към бездната и единствено умен и обигран мъж можеше да го спаси, но той се бе справил блестящо. Още половин секунда, и бедната малка Сю щеше да сгази лука. Той, както казахме, бе доволен от себе си, но също така бе доволен и от нея. Тя бе проявила безупречна схватливост. Имаше миг, в който младежът се бе изплашил, че подлага женския разсъдък, известен като далеч по-немощен от този на мъжа, на прекомерно тежко изпитание. Но всичко се размина благополучно. Добрата стара Сю бе разгадала неговите завоалирани намеци и всичко си дойде на мястото.

Той притвори уталожено очи и се унесе в отмаряща дрямка.

Около половин час по-късно от нея го извадиха нечии стъпки; и като премигна веднъж-дваж, колкото да схване къде се намира, осъзна, че пред него е застанала Сю.

— Охо! Събеседването да не е приключило?

Тя кимна и седна до него. Лицето й бе сериозно като на озадачено дете. Монти намери, че това я прави невероятно красива, и за миг го бодна жалостив копнеж по един друг, безвъзвратно изгубен развой на събитията. Но после мисълта за Гъртруд Бътъруик му върна прежната сила.

— Е, какво ще кажеш, доста добре изиграх номера с хладната резервираност, нали?

— О, да.

— А видя ли само как овладях напеченото положение и ти подсказах откъде духа вятърът? Бях невероятен! Фантастичен!

— О, да.

— Какво значи „О, да“? Изпълнението беше гениално. — Той я погледна малко напрегнато. — Виждаш ми се нещо кисела. Добре ли мина събеседването?

— О, да.

— Стига с това „О, да“. Кажи какво стана.

— Ами поговорихме си.

— Разбира се, че сте си поговорили, магаре такова. За какво именно?

— Разказах й за себе си… и за туй-онуй, нали разбираш.

— А тя не се държа дружелюбно, доколкото разбирам.

Сю помисли, хапейки устна.

— Напротив, беше много мила.

— Сещам се — язвителна и саркастична.

— Не, държа се съвсем човешки. Дори доста се смя и… изобщо беше точно както ти я описа. Обноски и широка усмивка. Но…

— Но си усетила кадифената ръка под желязната ръкавица? Не, по дяволите, май не беше точно така — рече Монти, присвивайки съсредоточено вежди. — Наопаки, ако не се лъжа. Останала си с впечатлението, че само чака да си обърнеш гърба, за да забие нож в него.

— Донякъде. Имаше нещо в очите й… Тя просто не се усмихваше с тях. Разбира се, може и да греша.

Монти не бе на същото мнение. Той запали цигара и изпусна замислена струя дим.

— Не бих искал да те огорчавам, Сю, но смятам, че не грешиш. Като приятел държа да ти кажа, че секунда преди да се появиш, тя ми казваше, че ще стори всичко, само и само да сложи прът в колелата на годежа ви.

— Така ли?

— Разбира се — побърза да я успокои Монти, — със същия успех би могла да гони вятъра. Малко хора държат на своето по-упорито от Рони. Но че тя няма да жали сили, не се съмнявай. Костеливи орехи са тия жени от Бландингс. Чудно как са се извъдили такива усойници. Докато погледни мъжете. Старият Емсуърт… Гали… Фреди… но ти май не познаваш Фреди. Всички до един са чудесни образи. А насреща им имаш оная ми ти Джулия, сестра й Констанс и още цял наниз, една от друга по-смъртоносни. Когато опознаеш по-добре семейството, ще разбереш, че има дузини лели, за които дори не си и чувала, разпръснати надлъж и нашир из цяла Англия, и всяка от тях е виден таласъм в рамките на конкретното графство. Това е нещо като семейно проклятие. И все пак, както ти казах, Рони е момче на място. И дяволът не би могъл да го разубеди да отведе пред олтара избраницата на своето сърце.

— Да — отвърна замечтано Сю.

— А сега, ако ме извиниш за предложението, няма ли да е най-добре да си вдигнеш гълъбите оттук? Представи си, че й хрумне да се довлече насам и ни завари потънали в задушевен разговор?

— Хич не бях и помислила за това.

— Винаги мисли за всичко — настави я бащински Монти.

Сетне затвори отново очи. Влакът приспивно тракаше къмто Маркет Бландингс.