"Куково лято в Бландингс" - читать интересную книгу автора (Удхаус П. Г.)

1

Когато Смит излезе на улицата, дъждът беше спрял и слънцето отново грееше енергично и същевременно гузно, както си му е редът след проливен летен дъжд. Паветата блестяха весело и във въздуха се усещаше дъхава свежест. Смит поспря на ъгъла, за да размисли как най-приятно да прекара следващите час и двадесет минути, които го деляха от обяда. Фактът, че редакцията на „Морнинг Глоуб“ се намираше съвсем наблизо, реши въпроса и той се насочи натам, за да види дали първата поща не е донесла отговори на обявата му. След няколко минути усилието му бе възнаградено, тъй като пощенска кутия номер 365 разкри едно твърде впечатляващо епистоларно количество. Цели седем писма.

Ала онова, което първоначално бе взел за похвално свидетелство за бълбукащата от енергия предприемчивост на четящата вестници публика, при по-внимателно вглеждане се оказа куха заблуда. Макар и наистина предприемчиви в известен смисъл — защото писмата действително представяха авторите си като темпераментни мъже с усет към бизнеса, — те несъмнено разочароваха Смит. Той очакваше нещо по така. Тези писма изобщо не бяха онова, за което се бе изръсил. Разминаваха се с концепцията му. Липсваше им онзи пиперлив дух, на който бе разчитал.

Първият плик, макар и привлекателен отвън, тъй като бе произведен от скъпа хартия и бе весело и амбициозно украсен с един донякъде стряскащ герб, съдържаше добре формулирано любезно предложение от някой си господин Алистър Макдугал, който се натискаше да му предостави между десет и петдесет хиляди лири само срещу неговия подпис. Второто писмо разкриваше подобно предложение от друг шотландец на име Колин Макдоналд. А в третото господин Иън Кампбел беше готов да качи мизата до сто хиляди. И тримата филантропи поставяха едно-едничко условие — те не желаеха да имат работа с малолетни. Младостта, при все несъмнените й славни традиции, явно не криеше за тях и капка привлекателност и те сърдечно и единодушно подканяха Смит в случай, че е отпразнувал двадесет и първия си рожден ден, да намине покрай канторите им и да отнесе плячката в чувал на рамо.

Смит не допусна обаче да се главозамае от шеметните богатства и с въздишка запокити и трите писма в кошчето за боклук, преди да отвори следващото. То представляваше обемист плик и съдържанието му се състоеше от брошура, озаглавена: „Тази нощ душата ти ще бъде наша“. По някакво любопитно и доста уместно съвпадение писмо номер пет се оказа реклама от енергични производители на ковчези, предлагащи да го погребат само срещу осем лири и десет шилинга. Номер шест, също в печатен вид, разкри пред погледа му манифест от някой си Хоуард Хил с адрес недалеч от хиподрума в Нюмаркет, който му препоръчваше незабавно да даде заявка за „Трите сигурни коня на Хил“, без която никой нямал шанс да осъществи мечтаното финансово съсипване на букмейкърите („Кой — питаше господин Хил с по-едър шрифт — ти подсказа да заложиш на Друсливото желе в състезанието за Юбилейната купа?“)

Въпреки че по този начин обричаше себе си на същата липса на предприемчивост, за която от сърце окайваше широката публика, Смит присъедини и това писмо към останалите в кошчето. Сега му оставаше един гол номер седем и лека искрица надежда се възроди в душата му, когато забеляза, че пликът е адресиран на ръка.

Несъмнено бе оставил най-доброто за десерт. В ръцете си държеше нещо, което компенсираше предишните шест разочарования. Написано с разкривен почерк от очевидно развълнувана ръка, писмото съдържаше следните слова:

Усмивка на задоволство заигра върху устните на Смит, докато четеше за втори път това послание. То бе издържано изцяло в духа, на който беше заложил. Защото — макар че най-близкият му приятел Майк Джаксън беше напълно обикновен и редовен млад мъж — вкусът на Смит, когато си диреше компания, клонеше като правило към екстравагантното и нестандартното. Той обичаше околното човечество да го избива на чудатост и ексцентризъм. А „пишещият“, ако се съдеше по настоящия образец от кореспонденцията му, изглеждаше достатъчно ексцентричен и за най-придирчивия вкус. Независимо дали тази многообещаваща личност щеше да се окаже фриволен шегобиец или заслужаващо вниманието куку, Смит за миг дори не се усъмни в препоръчителността на пълното разчепкване на предоставената му възможност. Какъвто и да се окажеше грознописецът, обществото му щеше да запълни пълнокръвно оставащото до обяда време. Смит погледна часовника си. Часът беше дванадесет без четвърт. Щеше да успее да набави необходимата хризантема и да се добере до „Пикадили Палас“ точно в дванадесет, постигайки по този начин деловата точност, на която неизвестният кореспондент явно много държеше.

Чак при влизането си в цветарския магазин Смит съобрази, че приключението ще има и своите сенчести страни. Като се започне от хризантемата. Докато четеше писмото, той бе тъй запленен от останалата му част, че не обърна полагащото се внимание на китката, с която се очакваше да се закичи. Ала когато в отговор на запитването му цветарят се появи камуфлиран зад буен храст, подобно на армията при Дънсинейн3, Смит стреснато си даде сметка на какво се бе изложил той, най-придирчивият сред изисканите столични контета.

— Това хризантема ли е?

— Да, сър. Розова хризантема.

— Една?!

— Да, сър. Една розова хризантема.

Смит заразглежда отблъскващата флора през монокъла си. После с въздишка я затъкна в петлицата си и продължи към мястото на срещата с усещането, че е нещо диво, надзъртащо иззад джунглести дебри.

Когато пристигна в хотела и се изправи насред фоайето, той долови наличието на по-нататъшни усложнения. Бидейки предпочитано място за рандевута на онези, които не намираха за удобно да бият път чак до традиционния сборен пункт на лондончани, разположен под часовника на гара Чаринг Крос, фоайето както обикновено бъкаше от народ. При това „пишещият“, макар педантично да бе инструктирал Смит относно декорацията на неговата фасада, небрежно бе пропуснал да спомене и най-незначителната подробност за своята собствена външност. Прибързан, незрял в конспиративно отношение мъж, бе личното мнение на Смит.

При тези обстоятелства му се стори най-уместно да застане на видно място сред навалицата и да чака, докато „пишещият“, примамен от хризантемата, не го доближи и не предприеме нещо. Той приложи тази линия на поведение, но след като в продължение на десет минути не се случи нищо друго освен серия сблъсъци с дузина забързани гости на хотела, реши да мине към по-дейна тактика. Някакъв млад мъж със спортен вид се мотаеше наоколо вече пет минути и час по час поглеждаше часовника си. Явно очакваше някого и Смит реши да пробва отгоре му тайната парола.

— Утре — изрече той — в Нортъмбърланд ще вали.

Мъжът го погледна. Вярно, не без интерес, но в погледа му липсваше оня заговорнически блясък, който Смит се надяваше да зърне.

— Какво? — попита стреснато той.

— Утре в Нортъмбърланд ще вали дъжд.

— Благодаря, скъпи ми Захарий4 — отвърна мъжът. — Адски мило от твоя страна да ме уведомиш. А случайно да знаеш кой ще спечели надбягванията в Гудуд?

И след тези думи чевръсто се оттегли, за да пресрещне младата дама с необятна шапка, задала се откъм въртящия се портал. Смит бе принуден да заключи, че не този е човекът от явката и като цяло съжали, тъй като го беше намерил за приятен събеседник.

Поради това, че се намираше в статично положение, докато останалото население на фоайето в по-голямата си част кръжеше наоколо, той непрестанно се оказваше редом с нови и нови лица; и сега реши да заговори този, когото последното разбъркване бе поставило току пред него. Това се оказа приветлив момък с жилетка на цветя, бяла шапка и зачервено лице. Тъкмо типът, способен да съчини онова писмо.

Ефектът от метеорологичната му забележка бе мигновен. Топла дружеска светлина озари гладко избръснатия й лик. Момъкът сграбчи ръката на Смит и я стисна с възхитителна сърдечност. Обликът му бе на мъж, срещнал стар приятел след дълга и мъчителна разлъка.

— Скъпи приятелю! — извика той. — От пет минути те чакам да се обадиш. Знаех си, че сме се срещали и преди, но не можех да се сетя къде. А иначе гледам, лицето същото. Виж ти! Е, хайде, казвай, как са всички?

— Кои? — запита любезно Смит.

— Как кои? Момчетата, драги, момчетата.

— А, момчетата?

— Добрите стари момчета — рече другият, внасяйки допълнителна яснота. Сетне плясна Смит по рамото. — Какви времена бяха само, а?

— Кои?

— Ония, които прекарахме заедно.

— А, ония? — каза Смит.

Въодушевлението на другия леко помръкна като лятно небе, по което се е прокраднал неканен облак. Но той не сви знамената.

— Просто да не повярваш как се срещнахме отново!

— Светът е малък — съгласи се Смит.

— Бих те поканил да пийнем нещо — каза сърдечният му събеседник, с едва доловимото напрежение, което се промъква в гласа на мъж, доближил сърцевината на делова тема, — но лошото е, че моят тъпоумен иконом ме изпрати сутринта навън без пукната пара. Забравил, магарето, да ми пъхне портфейла в джоба! Ще се наложи да го уволня.

— Досадно, наистина — рече Смит.

— А тъй ми се иска да можех да те почерпя — каза другият с копнеж.

— От всички тъжни слова на езика или перото, най-тъжни са тези: „Иска ми се да можех“ — въздъхна съчувствено Смит.

— Знаеш ли какво ще направим, драги — възкликна сърдечният, получил вдъхновение. — Ти ще ми заемеш една петарка, а аз ще ти я изпратя в хотела или където живееш веднага щом се прибера довечера вкъщи.

Ласкава тъжна усмивка заигра по лицето на Смит.

— Върви си, другарю! — промърмори едва чуто той.

— А?

— Бягай оттук, стари приятелю, бягай.

Примирение замени сърдечността в чертите на другия.

— Не ми ли се отваря парашутът? — осведоми се той.

— Хич.

— Е, нищо не пречеше поне да опитам, нали?

— Абсолютно.

— Разбираш ли — рече доверително вече далеч не тъй сърдечният младеж, — с тия очила изглеждаш такъв лапни-шаран, че човек просто се изкушава.

— Мога да ти вляза в положението.

Бялата шапка изчезна през въртящите се врати и Смит възобнови своята анкета, като привлече вниманието на един господин на средна възраст, облечен в костюм с цвят на енфие, който тъкмо бе влязъл в обсега му.

— Утре в Нортъмбърланд ще вали дъжд — рече той.

Мъжът впери в него изпитателен взор.

— Кво?

Смит повтори забележката си.

— Ъ? — отвърна мъжът.

Смит започна да губи онова ненакърнимо спокойствие, което го открояваше като внушителна фигура в очите на масите. Той не бе взел предвид съображението, че обектът на неговата реплика може да е глух, което в значителна степен затрудняваше беседата. Тъкмо се бе отдръпнал раздразнено, когато една ръка легна на лакътя му.

Смит се обърна. Ръката, която продължаваше да мачка ръкава му, принадлежеше на елегантен млад мъж с донякъде нервно и трескаво изражение. Всъщност по време на своето бдение той вече го бе забелязал да стои наблизо и дори се канеше да го причисли към метеорологичния кръжец.

— Простете — рече младежът с напрегнат шепот, — вас ли чух да казвате, че утре в Нортъмбърланд ще вали?

— Ако сте се намирали в радиус от десет метра, докато общувах с оня глух смок, много е вероятно и да сте ме чули — отвърна Смит.

— Това е добре за урожая — каза младежът. — Елате по-встрани, където ще можем да говорим на спокойствие.