"Куково лято в Бландингс" - читать интересную книгу автора (Удхаус П. Г.)

5

Цветарят се оказа възхитителен събеседник, дълбоко съпричастен към проблематиката на градинските ружи, а също и дотолкова просветен в материята на делфиниумите, ахилеаса, кореопсиса, ерингиума, омайничетата, лупината, бергамота и ранния флокс, че лорд Емсуърт се потопи всецяло в този радостен пир на разума и душата. Едва петнадесет минути по-късно той се сети, че е оставил един гост да чезне в самота в долната пушалня и че този гост може да го сметне за нехаен по отношение на свещените му задължения на домакин.

— Мили Боже! — възкликна Негова светлост, изплувайки сепнато от своя унес.

Но дори сега не му даде сърце да си тръгне просто ей тъй от магазина. На два пъти той стига до вратата и на два пъти се връща, за да се потутка още малко сред цветята, да ги подуши и да допълни нещо, което бе пропуснал да спомене за предпазването на повета от листни въшки. Накрая все пак след един сетен, изпълнен с копнеж и нега поглед, той се откъсна и заприпка обратно през улицата по посока на клуба.

При влизането си в пушалнята лорд Емсуърт постоя за миг на прага, взирайки се в обстановката. Споменът му за нея бе неясен, но той знаеше добре, че е седял пред централния прозорец и тъй като там имаше само две кресла, значи високият тъмнокос младеж в едното от тях следваше да е неговият зарязан гост. Вероятността, че може да е станала подмяна, изобщо не му мина през ума. Времето в цветарския магазин отсреща бе протекло тъй приятно, че той беше убеден, че е излязъл оттук най-много преди две-три минути. Когато се доближи до младия мъж, за миг му се стори, че в негово отсъствие последният леко се е извисил на ръст, но това усещане бе мимолетно и бързо отшумя.

— Скъпи друже — рече той, като се намести в свободното кресло, — аз наистина ви дължа извинение.

За Смит беше очевидно, че новодошлият е изпаднал в заблуда и всеки порядъчен младеж на негово място тутакси би го извадил от нея. Фактът, че Смит дори за секунда не си помисли да го стори, явно се дължеше на някакъв вроден недостатък в неговия характер. Той по принцип приемаше нещата така, както дойдат и колкото по-непоследователно идваха, толкова по-доволен беше. Не след дълго, съобрази той, щеше да му се наложи да се оправдае по някакъв начин и да се изниже безшумно от живота на лорда, но дотогава ситуацията му предоставяше нелоши възможности за разтуха.

— Няма защо — отвърна той великодушно.

— За миг се притесних — поясни лорд Емсуърт, — че можете, и то с пълно право, да се почувствате засегнат.

— Но моля ви!

— Не биваше да ви изоставям така. Беше крайно нетактично. Но разбирате ли, драги, аз просто трябваше да отскоча до отсрещния тротоар.

— Правилно — поощри го Смит. — Винаги прескачайте до отсрещния тротоар. В това е тайната на щастливия и успешен живот.

Лорд Емсуърт го изгледа малко озадачено, питайки се дали е схванал добре същността на забележката. Но тъй като умът му не бе устроен така, че да се закрепва върху един или друг проблем за по-продължително време, той се върна към своята тема.

— Чудни рози има онзи човек — отбеляза. — От пръв поглед си личи добрият познавач.

— Наистина? — рече Смит.

— Естествено, далеч не могат да се сравнят с моите. Ще ми се, драги, да бяхте дошли в Бландингс в началото на месеца. Тогава розите ми бяха истински разкош.

— Толкоз по-зле за мен — каза Смит.

— Разбира се, тогава не сте били в Англия.

— О! Това обяснява нещата.

— И все пак ще има какво да ви покажа, докато ми гостувате в Бландингс. Току-виж — рече лорд Емсуърт, най-сетне проявявайки закъснялата гостоприемна учтивост да прехвърли топката на своя събеседник, — току-виж, сте написали някое стихотворение и за моите градини, а?

Смит усети как в гръдта му се надига едно определено задоволство. Седмиците къртовски труд сред херингите и пушената сьомга бяха насадили у него обсебващ страх, че дори в личните си контакти излъчва неизкоренимата смрад на рибния пазар. А ето че тук един напълно непредубеден събеседник, го гледаше право в очите и го наричаше поет. Това идеше да покаже, че въпреки всичко, през което бе преминал, той бе успял да съхрани нещо осезаемо възвишено и нерибно в своето излъчване.

— Много е възможно — отвърна доволно. — Много е възможно.

— Предполагам, че черпите вдъхновение от най-различни неща — каза лорд Емсуърт, благородно подтискайки изкушението да оседлае наново разговора. Той преливаше от дружески чувства към този поет. Страшно мило беше от негова страна да не се муси, задето го бе зарязал така в пушалнята.

— Всъщност почти от всичко — отговори Смит — освен от рибата.

— Рибата ли казахте?

— Никога не съм възпявал в рима рибата.

— Тъй ли? — запита лорд Емсуърт с повторното усещане, че някое винтче в механизма на разговора се е разхлабило.

— Веднъж ми предложиха царски хонорар — продължи Смит, понесен върху буйните вълни на наднорменото си по природа въображение — да напиша балада за „Седмичник на рибопродавеца“, озаглавена „Леферът Лари“. Но аз бях твърд. Отказах категорично.

— Нима? — прошепна лорд Емсуърт.

— Беше болезнено, разбира се. Редакторът остана сломен, когато разбра, че отказът ми е окончателен.

В този момент, когато лорд Емсуърт вече започваше да изпитва лек световъртеж, а Смит, у когото разговорът неизменно стимулираше мисълта, се готвеше да се хвърли с още по-голямо усърдие в благата раздумка, оберкелнерът се доближи към тях.

— Една дама желае да ви види, Ваша светлост.

— А? О, да, разбира се, разбира се. Аз я очаквам. Това е госпожица… как й беше името? Холидей? Не, Халидей. Това е госпожица Халидей — поясни той на Смит, — която идва в Бландингс, за да направи каталог на библиотеката. Бакстър, моят секретар, й е казал да мине оттук, за да се срещнем. Тъй че ако ме извините за минутка, драги…

— Естествено.

Щом лорд Емсуърт се скри, Смит си даде сметка, че е ударил часът да си вземе шапката и да се изниже безшумно от неговия живот. Само по този начин можеха да се избягнат объркването и конфузните обяснения. А основен житейски принцип на Смит бе винаги да избягва обясненията. Той допускаше, че не е изключено лорд Емсуърт да изпита кратка болка, когато се завърне в пушалнята и открие, че му се губи един поет, но какво от туй, след като в наши дни поетите се въдят тъй обилно, че е почти невъзможно да хвърлиш тухла на обществено място, без да повредиш някой суров млад бард. Личното мнение на Смит бе, че ако лорд Емсуърт има желание да общува с поети, то следващият положително щеше да се пръкне наоколо след не повече от минута. Ето защо той почти се беше изправил, когато една леност, предизвикана от добрия обяд, го накара да поостане още в удобното кресло. Подобни мигове на покой настъпваха тъй рядко, че беше просто грехота да ги пропилява.

Той запали нова цигара и мислите му, точно както след оттеглянето на господин Мактод, се понесоха упоително към момичето, което бе срещнал в агенцията на госпожица Кларксън. Споменът за нея го изпълваше с кротка меланхолия. Тъжно бе, мислеше той, че на две явно тъй родствени души им бе писано да се сблъскат във водовъртежа на лондонското ежедневие само за да се разлъчат отново — и най вероятно завинаги — поради нелепия етикет, забраняващ на родените от различен пол да укрепят случайното си познанство, като мъжът поиска името и адреса на жената, покани я на обяд и й се закълне във вечна дружба. Той въздъхна, зяпайки примирено през прозореца на пушалнята. Както бе отбелязал в разговора си с господин Уолдуик, тези сини очи и това ведро приятелско лице бяха оставили у него неизгладимо впечатление. Коя беше тя? Къде живееше? И щеше ли някога да я види отново?

Щеше. Още докато си задаваше този въпрос, две фигури слязоха по стъпалата на клуба и се спряха на тротоара. Едната беше на лорд Емсуърт, без шапка. Другата — и при вида й обикновено дисциплинираното сърце на Смит хвърли спазматичен къч — бе същото онова момиче, пленило мислите му. Тя стоеше там все тъй синеока, русокоса и неописуемо очарователна и свежа.

Смит се изправи от креслото си със стремителност, равна на онази, която неотдавна бе показал господин Мактод. Твърдо намерен да се присъедини незабавно към двучленката, той препусна през помещението по начин, предизвикал осъдителните погледи на беловласите присъстващи, много от които решиха, че клубният комитет трябва да се занимае с този случай.

Но когато достигна откритите пространства, подножието на стъпалата бе празно. Момичето тъкмо свиваше зад ъгъла към улица Странд, а от лорд Емсуърт нямаше ни вест, ни кост, ни нищо.

Смит обаче бе успял да добие полезни практически познания относно привичките на Негова светлост и не се затрудни с проследяването му. Той просто прекоси улицата и влезе в цветарския магазин.

— А, вие ли сте, драги — рече сърдечно графът, прекъсвайки беседата си със собственика на тема делфиниуми. — Решихте вече да си ходите? Е, не забравяйте, че влакът потегля точно в пет. Вземете си билет до Маркет Бландингс.

Смит бе влязъл в магазина единствено с цел да попита Негова светлост дали случайно не знае адреса на госпожица Халидей, но тези думи разкриха пред него такава замайваща перспектива, че той начаса заряза скромния си замисъл. Сега си спомни, че сред забележките на господин Мактод върху нещата като цяло имаше по-конкретно една в смисъл, че не възнамерява да се възползва от поканата да погостува в замъка Бландингс. Следващото съображение на Смит бе, че след като е успял да послужи като заместител на господин Мактод в клуба, нищо не му пречеше да продължи доброто дело, като изпълни неговите функции и в замъка. От алтруистична гледна точка по този начин щеше да спести на своя домакин немалка доза разочарование, докато в един по-личен план посещението в замъка бе единствената му възможност да поднови познанството с момичето. Смит не бе от мъжете, подвиващи плахо опашка, щом Авантюрата ги призове.

— Точно в пет ще бъда там — рече той.

— Чудесно, драги. Превъзходно — отвърна Негова светлост.

— Госпожица Халидей с нас ли ще пътува?

— А не, тя пристига след ден-два.

— Ще ми е приятно да се запозная с нея — каза Смит.

И той се упъти към вратата, а лорд Емсуърт поднови разговора си с цветаря.