"Куково лято в Бландингс" - читать интересную книгу автора (Удхаус П. Г.)

3

Докато господин Кийбъл със зачервени очи и извън себе си от вълнение се надигаше бавно от креслото, започнал да се надува като апоплектичен червен балон, племенникът му умолително вдигна ръка. На Достопочтения Фреди започна да става ясно, че може би не изложи искането си с необходимия такт.

— Почакай секунда! — примоли се бързо той. — Не започвай, преди да съм обяснил.

Господин Кийбъл изрази чувствата си с гръмовно изсумтяване.

— Обясни тогава!

— Явно започнах не откъдето трябва. Не биваше да те цапардосвам така с подобна сума. Истината е, чичо Джо, че имам план. Давам ти думата си, че ако отложиш апоплектичния удар — продължи Фреди, оглеждайки ферментиращия роднина с известно безпокойство, — ще мога да те включа в нещо безпогрешно. И само питам, в случай че този план, за който говоря, според теб си струва хилядата лири, ще ми ги бутнеш ли? Аз съм навит да го изложа пред теб и да предоставя на честността ти да обере парсата, ако прецениш, че си струва.

— Хиляда лири!

— Приятна кръгла сумичка — подтикна го Фреди угоднически.

— Защо — поиска да узнае господин Кийбъл, донякъде дошъл на себе си — искаш хиляда лири?

— Че кой не иска, ако е въпросът? — философски вметна Фреди. — Но аз нямам нищо против да ти кажа специалната си причина, поради която ми трябват точно в този момент, ако се закълнеш да си затваряш човката пред родителя.

— Ако имаш предвид, че желаеш да не повторя пред баща ти каквото смяташ да ми съобщиш доверително, на мен, естествено, и през ум не би ми минало да го сторя.

Фреди изглеждаше озадачен. Не случайно не му викаха Фреди Бързото.

— Не ми стана ясно — призна той. — Какво ще рече това — ще му кажеш или няма да му кажеш?

— Няма да му кажа.

— Добрият стар чичо Джо! — въздъхна Фреди с облекчение. — Ти си върхът! Винаги съм го казвал. Тогава слушай — запознат ли си с патърдията около, неотдавнашната ми загуба на конните състезания?

— Да.

— Между нас казано, загубих петстотин от най-добрите. И ще ти задам само един простичък въпрос. Защо ги загубих?

— Защото си безподобно магаре.

— Е, да — съгласи се Фреди, като поразмисли над твърдението, — и това може да се каже. Но защо бях магаре?

— Господи! — възкликна ядосан господин Кийбъл. — Аз да не съм твоят психоаналитик!

— Имах предвид, че ако вникнеш обстойно в нещата, ще откриеш, че аз загубих всички тези мангизи просто защото стоях от погрешната страна на оградата. Залагането на коне не е доходоносно. Единственият начин да се направят пари е да станеш букмейкър и аз точно това ще сторя, ако се разделиш с въпросната хилядарка. Мое приятелче, с което бяхме заедно в Оксфорд, работи при букмейкъри и те са готови да ме включат, ако изкихам хиляда лири. Само че трябва да ги уведомя бързо, защото предложението няма да е валидно дълго време. Ти нямаш представа какво натискане пада за този вид работа.

Господин Кийбъл, който полагаше известни усилия да вмъкне някоя дума по време на тази тирада, най-сетне успя да заговори.

— И ти сериозно предполагаш, че аз бих… Но какъв смисъл има да си губим времето с приказки? Аз не съм в състояние да сложа ръка на споменатата от теб сума. Де да можех — додаде господин Кийбъл с копнеж. — Само да можех… — И погледът му се отклони към писмото върху бюрото, в което бе стигнал до „Моя скъпа Филис“ и там запецна.

Фреди го зяпаше с топло съпричастие.

— Запознат съм с положението ти, чичо Джо, и дяволски ми е криво за теб. Имам предвид леля Констанс и всичко останало.

— Какво! — Колкото и тягостно да се виждаше на господин Кийбъл финансовото му здраве, поне му оставаше утешителното предположение, че то е тайна за всички освен него и жена му. — Какво искаш да кажеш?

— Ами знам, че леля Констанс стиска златото в мъртва хватка и държи юздите на харчовете. И ако питаш мен, е срамота, дето отказва да помогне на горката стара Филис. Едно момиче — додаде Фреди, — което винаги съм харесвал. Направо безобразие. Защо, по дяволите, да не се омъжи за онзи Джаксън? В края на краищата любовта вода не става — заключи разпалено Фреди, който имаше категорично становище по този въпрос.

Господин Кийбъл издаваше странни преглъщащи звуци.

— Може би трябва да поясня — усети се Фреди, — че си пушех кротко след закуска там под прозореца и чух всичко от игла до край — как ти и леля Констанс се разправяхте за Филис, а после ти безуспешно се опита да привлечеш вниманието на родителя.

Господин Кийбъл побълбука известно време.

— Ти… ти си подслушвал! — успя да процеди накрая.

— И слава Богу — каза Фреди със сърдечност, ненакърнена от откровено кръвнишкия поглед, от който всеки по-чувствителен младеж би се опърлил, — защото измъдрих хитроумен план.

Мнението на господин Кийбъл за умствените данни на Достопочтения в никой случай не бе изложено на опасност да си удари главата в тавана. Ако последният не го бе сварил в такава покруса, той надали щеше да си губи времето да задълбава в подробностите на този план, чието споменаване току проблясваше в изказванията на Фреди като Хелиева комета. Но за да дадем представа доколко бе смазан в момента, сме принудени да признаем, че в разтревожените му очи, макар и неохотно, все пак проблесна слаб лъч на надежда.

— План? Искаш да кажеш план, който ще ми помогне да се измъкна от… от създалото се затруднение?

— И още как! Ти искаш най-добрите места в залата, а ние разполагаме с тях. Искам да кажа — продължи Фреди да тълкува тези странни думи, — че ти трябват три хиляди лири, а аз мога да ти кажа как да ги набавиш.

— Тогава бъди любезен да започнеш по същество — кисело каза господин Кийбъл, отвори вратата, озърна се внимателно навън, затвори я отново, прекоси стаята и се погрижи за херметизацията на прозореца.

— Става малко задушно, но може би имаш право — каза Фреди, наблюдавайки тези манипулации. — Добре, историята е следната, чичо Джо. Помниш какво каза на леля Констанс — дето нищо чудно някой да се вмъкне в къщата и да й задигне колието.

— Помня.

— Ами защо не?

— Защо не какво?

— Защо да не си ти?

Господин Кийбъл изгледа племенника си с неприкрито изумление. Той беше подготвен за гламавост, но тази надминаваше очакванията му.

— Да открадна колието на жена си!

— Точно така. Я колко си схватлив! Задигаш колието на леля Констанс. Защото, забележи — продължи Фреди и така забрави уважението, дължимо от племенник, че си позволи силно да тупне чичо си по гърдите, — че ако съпруг задигне нещо от жена си, това не е кражба. Такъв е законът. Научих го от един филм.

Достопочтеният Фреди много си падаше по филмите. Способен бе от пръв поглед да различи суперфилм от супер суперфилм и това, което не знаеше за неблаговерните съпруги и разюзданите клубни членове, можеше да се побере в един ред субтитри.

— Ти май не си с всичкия си! — изръмжа господин Кийбъл.

— Няма да ти е трудно да го докопаш. А щом това стане, всички ще са щастливи. Ти само ще попълниш чек за ново колие за леля Кони, което ще я направи щастлива като пойна птичка, пък и ще си вдигнеш малко рейтинга пред нея, ако ме разбираш. И ти остава другото колие, задигнатото, за да играеш с него. Нали загряваш? Можеш да го продадеш тайно, да изпратиш на Филис нейните три хиляди, да ми бутнеш моята хилядарка и дори ще ти артиса малка, но сладка сумичка, която можеш да скъташ някъде по-надалеч от леля Кони. Върши голяма работа — поясни Фреди — при неотложни и извънредни нужди.

— Ти май не си…

Господин Кийбъл се канеше да повтори предишната си забележка, когато внезапно прещрака, че въпреки предрешеното си мнение, младият мъж си беше много дори с всичкия. Планът, по чийто адрес се канеше да изпръхти презрително, бе тъй брилянтен и същевременно прост, че изглеждаше почти невероятно неговият радетел да го е изработил без намеса отвън.

— Не е мой — призна Фреди скромно, сякаш в отговор на мисълта. — Видях веднъж почти същото в един филм. Само че там човекът, ако си спомням добре, искаше да подхлъзне застрахователната компания и задигна акции, а не колие. Но принципът е същият. Е, чичо Джо? Какво ще кажеш? Струва ли това хиляда лири?

Въпреки че собственоръчно се погрижи да затръшне вратата и прозореца, господин Кийбъл не можа да не се огледа конспиративно наоколо. Те разговаряха тихо, но сега думите му излязоха като едва доловим шепот.

— Възможно ли е наистина да се осъществи?

— Ами да, какво, по дяволите, ще ти попречи? Можеш да го свършиш за нула време. А красотата на цялата работа е в това, че ако те спипат, никой нищо не може да ти каже, защото, ако съпруг свие нещо от жена си, не се брои за кражба. Закон.

Изявлението, че при посочените обстоятелства никой нищо не можел да му каже, според господин Кийбъл тъй съществено се разминаваше с фактите, че той се почувства принуден да възрази.

— Леля ти ще има доста какво да каже — отбеляза той печално.

— Ъ? А да, схващам мисълта ти. Е, риск печели, риск губи. В края на краищата шансът тя да научи е нищожен.

— Но съществува.

— Е, да.

— Фреди, момчето ми — каза господин Кийбъл разтреперано, — не ми стиска!

Представата как неговите хиляда лири му се изплъзват така впечатли Фреди, че той се изрази спрямо по-възрастния мъж с маниер, твърде неподходящ за разликата в годините им.

— Ама чакай, не бъди такъв заек!

Господин Кийбъл поклати глава.

— Не — повтори той. — Не ми стиска.

По всичко личеше, че преговорите са достигнали мъртва точка, но Фреди, пътеводен от хилядата си лири, беше прекалено материално стимулиран, за да допусне такъв скапан край на един тъй многообещаващ заговор. Докато стоеше там и се мусеше на шубето на чичо си, една идея го осени.

— Сетих се! — извика той.

— Не крещи така! — изстена изтерзаният господин Кийбъл.

— Сетих се какво трябва да направим — повтори Фреди с Дрезгав шепот. — Какво ще кажеш, ако аз гепя колието?

— Какво!

— Какво ще кажеш ако…

— Ще го направиш ли? — Надеждата, помръкнала от лицето на господин Кийбъл, изгря отново. — Момчето ми, наистина ли ще го направиш?

— За хиляда лири ще го направя и тиролски танци ще играя.

Господин Кийбъл сграбчи ръката на младия си роднина и трескаво я замачка.

— Фреди — зашепна той, — в момента, в който поставиш колието в ръцете ми, аз ще ти дам не хиляда, а две хиляди лири.

— Чичо Джо — изрече Фреди със същата страст, — договорихме се!

Господин Кийбъл избърса чело.

— Мислиш ли, че ще се справиш?

— Да се справя? — Фреди тихо се засмя. — Ти само ме гледай!

Господин Кийбъл отново замачка сърдечно ръката му.

— Трябва да изляза и да глътна малко въздух — каза той. — Целият треперя. Мога ли наистина да оставя тази работа в ръцете ти, Фреди?

— Иска ли питане!

— Добре. Тогава довечера ще пиша на Филис, че може и да изпълня желанието й.

— Не „може“! — възкликна Фреди с леко сърце. — Подходящата дума е „ще“. Дяволско „ще“! Айларипи!