"Сребърна пустиня" - читать интересную книгу автора (Златкова Юлиана)Юлиана ЗлатковаСребърна пустиняВятърът полюшна сребърните дюни, те плавно се плъзнаха напред и се подгониха една-друга, а върху морето от пулсиращи песъчинки се открои прекрасна млада жена. Мариана отмести поглед от екрана, въздъхна и се облегна на коленете на Владо. — Стига с това видео — прозя се тя. — Скучно ми е. Беше се отпуснала върху персийския килим пред масичката с телевизора и видеото. — Мога ли да си взема едно бонбонче? Владо се наведе напред в креслото и кимна. Мариана протегна ръка към бонбониерата, но се поколеба. — Няма ли да напълнея? — Няма — небрежно подхвърли Владо. — Ама аз изядох вече два. Владо впи очи в телевизора, където великолепната жена вдигна ръка, изстреля бляскава ракета и се огледа. — Този ще ми е третият — отново въздъхна Мариана. Тя си поигра с ресните на покривката, сплете от тях плитка, захвана втора, но се отказа и решително посегна към бонбониерата и си избра най-големия бонбон. Жената-мечта беше замръзнала в очакване. Владо си взе цигара и трескаво щракна със запалката. Мариана сложи ръка на коляното му и го погали. Шоколадовият бонбон се беше стопил между устните й. Дори цигарата не направи по-малко мъчителна мисълта за жената-мечта, изоставена сама в сърцето на сребърната пустиня. Владо отмести ръката на жена си и тръсна пепелта направо на килима. Мариана въздъхна за трети път. Сигналната ракета примига и отчайващо самотна се спусна към синкавите пясъци на враждебната планета. — Защо пушиш? — попита Мариана. — Ще станеш сто кила! — сопна се Владо. — Ако искам, мога изобщо да не пуша. — Защо пушиш тогава? — Защото ми се пуши. — Аз пък ще ям, докато стана толкова дебела, че за теб да няма място в апартамента. Помощ не идеше отникъде. Пустинята остана безмълвна. Мариана си хапна още един бонбон. Владо придърпа към себе си кристалната купа, взе си шепа семки и си ги изсипа в устата направо с люспите, без да откъсва поглед от екрана. Сърцето му се сви. Никой ли нямаше да спаси жената-мечта? Той изплю люспите в шепа и съкрушен ги остави на покривката. Мариана ги събра и ги сложи в пепелника. Владо лапна още една шепа. Тя бутна пепелника към него и обхвана с ръце коленете му. — Владко, извинявай, аз няма повече… Царствена и величествена мечтаната жена тръгна към далечния и непостижим хоризонт. — Владенце, не ми се сърди, аз просто искам да си поговорим… Дали оня ден не е станало нещо, а? — Кой ден? — меланхолично попита Владо, завладян от безгранична тъга. — Ами… онази вечер… Красива, нежна и безпомощна, жената-мечта продължаваше да се отдалечава сред равнодушните гонещи се пясъци. Те всеки миг можеха да я погълнат, да я затрупат, да я задушат и да оставят от нея само едно сияние в сърцето на Владо. — Владе… — Какво да е станало? — Ами… нещо… — Какво бе? Той толкова се ядоса, че чак я погледна. Спомни си, че правиха секс оня ден, изсумтя и пак се втренчи в телевизора. Мариана го погали по бузата. — И да е станало, какво от това? — озъби се той. — Нищо, ама… Понеже нали си бяхме говорили сега да не забременявам, да си поживееме, млади сме… Нали, Владе? — Няма ли най-после да се научиш да броиш до двайсет и осем! — Владе, ама нали нищо… Владко, миличък, кажи ми, че нищо не е станало. — Нищо не е станало. — Абсолютно сигурен ли си? — Абсолютно. Жената-мечта се обърна изведнъж, сякаш беше чула глас или друг сигнал, достъпен само за нейните съвършени сетива. Заслуша се, после затича обратно. — Ти не можеш да бъдеш абсолютно сигурен — каза Мариана. — Никога няма сто процента сигурност… Това го пише в списанието… — Разкарай се! Прекрасните устни на жената-мечта се разтвориха в лъчезарна усмивка. Погледът й се изпълни с надежда и се устреми напред, насам, към Владо. Стройното й тяло се изпъна като струна, сякаш ще разчупи омразното стъкло, което ги разделя и да се спаси в прегръдките му от омразната пустиня. Мариана взе дистанционното и изключи видеото. — Защо го изключи? — сепна се Владо. — Изключва ми се. — На мен пък ми се гледа! — Това изобщо не ме интересува. Владо скочи, направи няколко разгневени крачки из хола и посегна към цигарите, но Мариана го изпревари, взе от масичката целия пакет и се зае да ги къса една по една. — Аз за какво съм те довела тука? — каза тя. — Да гледаш видео ли? Владо занемя. Няколко секунди я гледа втрещено, после седна обратно във фотьойла и каза: — Я си гледай работата. — Какво каза? — Да ти промия ли ушите? — Мисля, че си позволяваш прекалено много. — Как така ти ще ми казваш дали ще гледам или няма да гледам?! Ти нямаш право… — Имам — прекъсна го Мариана. — DVD — то го купиха МОИТЕ родители. — Да не са го купували! — Така ли? — Точно така. — Ами тогава защо искаш да гледаш? — Притрябвало ми е попиканото ви DVD! — Браво бе! Може би не ти е притрябвал и попикания НИ апартамент? Може би баща ми не трябваше да те назначава в попиканата СИ Агенция? Може би изобщо не трябваше да те измъквам от попиканото ти село… — Нищо не ща! — скочи Владо. — Вече нищо не ща от вас! Не мога да ви понасям! — Че какво толкоз сме ти направили? — Всичко ми взехте! — Какво толкова сме ти взели, бе? — изсмя се Мариана. — Какво си имал, че да ти го вземем? Той се сви на канапето и скри лице в шепи. После вдигна глава и я погледна: — Какво правя тука? — Папкаш ни паричките — ухили се Мариана. — Ако имах свои, веднага щях да се махна. — Да, ама нямаш. — Нямам… Моля ти се, остави ме да си гледам филма и няма да има проблем — примирително каза Владо. — Няма да те оставя — поклати глава Мариана, — не искам да те оставя. Владо се хвърли към нея и дръпна от ръцете й дистанционното, но тя се изскубна и го хвърли в аквариума. Разхвърчаха се пръски, Владо бръкна между златните рибки, избърса потъналото дистанционно във фланелката си и натисна копчето, но телевизорът си остана тъмен и ням. Мариана го прегърна откъм гърба, докосна с устни шията му и прошепна: — Владенце, миличък… Не ми се сърди, моля те! … Нали не си се сърдиш? Тя плъзна ръка по косата му, но той се обърна, стисна до болка ръката й над лакътя, изви я назад, почти прилепи лицето си до нейното и процеди: — Ще давате и ще си траете! Гадове! Той я пусна рязко и хукна през хола. Тя залитна, отхвръкна настрани, но се съвзе бързо и се спусна след него. Той изскочи на балкона и се прехвърли през парапета. — Владо, спри се — каза Мариана. Гласът й беше равен и безизразен. Владо се вкопчи във водосточната тръба, оттласна се и се понесе надолу. — Владе! — чу той вика на Мариана. — Владенце, моля ти се недей… Думите й се пречупиха в ридание и заглъхнаха. Владо скочи на тротоара, изтупа си дънките и вдигна поглед към звездното небе. Някъде там може би беше сребърната пустиня, където жената-мечта го чакаше да я спаси. Сигурно беше там. Не можеше да не бъде. За миг му се стори, че я вижда да протяга ръце към него. Направи крачка към нея, спъна се в бордюра и осъзна колко далече са звездите. Как ли се стига до тях, запита се Владо, сигурно с пари, с много пари. А той ги нямаше. Нямаше нищо освен хубостта и младостта си. Те бяха неговия лазерен пистолет. Не са се свършили жените, я! Има и хубави богати момичета, не дебели и със заешка устна като Мариана. Той обърна гръб на новата кооперация, където в мезонета хълцаше Мариана и тръгна към автобусната спирка. Ще спя на Централна гара, голямо чудо. А утре ще видим… Следващия път ще се продаде по-скъпо. |
|
|