"Ние няма да се разберем" - читать интересную книгу автора (Симонян Карен)

3

Манастирската котка и кучето Занки бяха някак по-приемливи. В най-добрия случай можеше да се повярва, че те са олицетворени илюзии, макар че от създаването на света до днес, а навярно и в бъдеще илюзиите не са били и няма да бъдат олицетворявани. Само наивниците биха могли да бъдат убедени, че някога ще успеят да видят олицетворени своите заветни мечти. Морик Армен бе готов да приеме, че Манастирската котка и кучето Занки нямат нищо общо с тази планета. Но лавасункът?

Морик изкосо погледна това създание. И изведнъж се роди вторият въпрос. Какво представлява лавасункът? Животно, да речем, като Манастирската котка или като кучето Занки? Или… Морик Армен почувствува, че ако тишината, възцарила се в гостната, продължи, то последствията от това положение могат да му струват скъпо.

— Да започнем преговорите — предложи Манастирската котка.

Морик Армен се усъмни и включи магнетофона. И това, изглежда, бе единствената му разумна и уместна постъпка през този ден. Морик дори се усмихна доволно и си представи мига, когато този кошмар ще е отминал и той ще се опита да прослуша записа, но… ще чуе само едно продължително мълчание.

— Какви преговори? И защо с мен? — попита колебливо и разтревожено Морик и си помисли колко нелепо прозвучаха думите му. Смешни, безплътни думи в тишината.

— Защото днес от сутринта сте ни чакали само вие, меластър Морик — обясни лавасункът. — Преговорите са много необходими, защото вашите груби и нагли машини наистина измъчват нашата страна. Притежавате удивителната способност да рушите, без да осъзнавате какви ценности унищожавате.

Морик Армен поиска да отговори, рязко да опровергае това нелепо обвинение, но не намери думи, нито пък сили да отвори уста, защото пашкулът, в който бе обвит, го стегна още повече. И свилената нишка на този пашкул тръгваше не от неизвестни тревоги, а от тези тримата, които съществуваха и имаха имена — Манастирската котка, кучето Занки и лавасунка.

— Много ви се иска да оставите своите следи върху нашата земя. Не ви задоволяват пътищата, които господарите на тази страна са прокарали преди вашето появяване — каза кучето Занки. То бе седнало на задните си крака и се опираше на опашката си. Беше скръстило предните си лапи на гърдите си и докато говореше, леко се поклащаше напред-назад. — Защо не искате да се разберем взаимно?

— Кой?… Аз ли? Казал ли съм, че искам да се разберем? — преглъщайки слюнката си, започна да се оправдава Морик и реши, че повече не може да слуша такива нелепости. — Право да си кажа, такъв въпрос не е възниквал. Защото в крайна сметка кои сте вие? Куче, котка… лавасунк?

Той млъкна. „По дяволите — мина му през ума, — на какво прилича това създание?“

Манастирската котка скочи на масата и размята разкошната си опашка.

— Ако се бяхме появили в истинския си вид, нашата среща щеше да приключи трагично. Без да му мислите много-много, вие щяхте да ни унищожите.

Морик Армен поиска да каже нещо, но Манастирската котка размаха опашката си под носа му, рязко се обърна и продължи:

— Не възразявайте, няма смисъл. Това, което вършат вашите машини, е достатъчно, за да бъдем внимателни и благоразумни. Така ли е, Занки? Много по-добре е, когато ни смятате за една илюзия. Защото кой разумен човек ще посегне на своята илюзия, меластър? Никой!… Никой освен този, който е загубил разсъдъка си.

„Ей сега ще се задуша в пашкула си — помисли Морик Армен. — Не мога повече да издържам.“

Той пое дълбоко въздух, изправи се и закрачи из стаята. И в един миг Морик Армен и разхождащата се по масата Манастирска котка застанаха лице в лице и се втренчиха един в друг. Гледаха се дълго. И всеки от тях изпусна нещо от погледа си.

Цареше тишина. И в тази тишина напрежението растеше. Кучето Занки и лавасункът също бяха в очакване. Но ако кучето Занки бе клекнало със скръстени лапи на гърдите си, то лавасункът по глупав навик бе лапнал в лопатовидната си уста трите си задни крака и постепенно се поглъщаше сам. Още при първия си изследователски полет Морик Армен с голяма изненада се срещна с това необикновено същество. Казваха, че лавасункът е разпространен почти по всички планети. Но досега никой не беше успял да изясни как живее той и как се размножава при различните условия на различните планети.

Кой знае защо, понякога той обичаше да гълта трите си задни крака, а сетне в лопатовидната му уста изчезваше и цялото му тяло. Настъпваше миг, когато лавасункът се бе глътнал целият и естествено изчезваше, за да се появи отново преобразен. И ако никой не му попречеше, той продължаваше глупостите си и започваше да гълта предните си крака, които, преди да се преобрази, са му били задни.

Както и да е…

Морик Армен и Манастирската котка продължаваха да се гледат и да изпитват взаимно издръжливостта си. И двамата бяха неуморими. Морик Армен изведнъж се усмихна, смигна и каза:

— Ако си котка, замяукай! Защо не мяукаш?

Манастирската котка се обърка. Горната й устна и мустаците й потрепераха. Кучето Занки загуби равновесие и едва успя да се приземи с предните си лапи на ръба на масата. Лавасункът се самоглътна, задави се и изчезна за дълго. И когато отново се появи преобразен, погледна с едното си изплашено око кучето Занки, другото си изплашено око насочи към Манастирската котка, а останалите си пет изплашени очи впери в Морик Армен.

Армен почувствува, че става господар на това нелепо положение.

— Котката трябва да мяука! — рече той. — Кучето трябва да лае! И доколкото ми е известно, лавасункът трябва да скимти и да вие — и млъкна, за да види ефекта от думите си. — Всичко трябва да приеме своя естествен вид и да заеме своето подобаващо място — продължи той. — Всяко същество, което живее и расте под своето слънце и в своя свят, трябва да има свой облик и дори свой начин на говорене. Може би греша?

Морик Армен беше уверен, че не греши. Той много добре бе изучил закона на вековете, потвърден и от днешния ден, според който никой земен човек не трябва да загубва облика си и не бива да се подлага на случайни изкушения, с които е пълна Вселената. Същевременно при контакти с обитатели на други планети не бива да се жертва волята, човешката същност и достойнството. Но Морик Армен знаеше също, че обитателите на тези чужди планети не трябва да бъдат изкушавали и подтиквани да губят своето достойнство. Защото в противен случай всичко би се обезсмислило и вместо единомислие в галактическите простори би господствало насилието, жестокостта и бездушието.

… Манастирската котка успя да се овладее и невъзмутимо отвърна:

— Прав сте… Но ако аз мяукам, ако кучето залае и лавасункът завие, ще може ли да се разбираме взаимно, меластър Морик? Няма да се разбираме.

— Ние трябва да намерим общ език! — отбеляза кучето Занки, придавайки си мъдър вид.

— Вие трябва да сте доволен, че сме се научили да говорим по ваш маниер — добави лавасункът. — Вие бихте ли могли да научите нашия език за толкова кратко време, щом не знаете дори какви сме в действителност?

— Едва ли — отвърна Морик Армен.

И почувствува, че скоро, много скоро ще успее да пробие невидимия пашкул, да се превърне в пеперуда-чудо, да литне по зелените ливади. Почувствува, че няма да се задуши в пашкула, изплетен от нишките на неспокойните си очаквания.

И той го проби, и последва мълчаливо Манастирската котка, кучето Занки и лавасунка.

И не остави никакви следи по троскота на ливадите и по влажните склонове на хълмовете.