"Майски симфонии" - читать интересную книгу автора (Вазов Иван)

Иван ВазовМайски симфонии

I Погледайте, настала е         пролет на земята, майска птичка запяла е         чудно из листата. Гората се пробудила,         полето се смее, зората се зачудила:         сe хубости грее. Из въздуха възнесена         чучулига цвърка… Ставай, душо, из плесена,         плесни крила, фъркай!… Литнах, фръкнах в ефирите —         след мен мъгли темни… Как? И тук ли ме дирите,         о ядове земни? II Не ще плача по модата         зарад мойта младост, не ща черня природата         в светлата u радост; не ща като поетите         в пролетта да стена… О небеса, що светите,         о горо зелена, о потоци разгалени,         о вий, пойни птички, о триндафили алени —         младейте се всички! Разцъфтете се, младости,         души без окови, вий, надежди, вий, радости,         вий, блянове нови — ах, отдавна изчезнахте         из гърди ми клети! — Вий, горести, там влезнахте,         ех — и вий цъфтете! III Из улиците димните         излязох на полето, да чуя ази химните,         що пълнеха небето. Ластвичките и званките         звучаха в упоенье, на ангелите сянките         минуваха над мене. Но глас екнa нечаени         на господа във храма: вий, гнили, зли, отчаени,         за вас тук място няма! IV Звучете, пойни пиленца,         шумете, гори млади, играйте, пъстри шиленца,         по тучните ливади. Вам силний бог на правдата         живот и хубост даде; куршумът, ножът, брадвата         човекът пък създаде. Но вашите обятия         не глождат страховете… Честити! Без проклятия         живеете и мрете. V Желал бих да съм зрънчице,         заровено в земята, над мене топло слънчице         да пада през листата, да бъда там разбудено         и в цвете да изникна, и весело, зачудено         главичката да вдигна: за първи път природата         прекрасна да здравиша и радостно в свободата         да цъфна, да мириша. VI Омръзна ми веч врявата         и грижите несносни, отидох във дъбравата,         при цветенцата росни. — Я вижте ми качулката,         кат кръв е тя цървена — казaa камбула-булката —         в моравата зелена. — Цъфнaх и аз — лайкучката         продума; а синчецът: — И аз развих си бучката,         разперих си венецът. — И аз — извика ружката —         съм весела и нова! — Аз — клuкна теменужката —         за китка съм готова! И радват се под ясното         небе и си бърборат за слънцето прекрасното,         лазурът и просторът, за бляскът на зорницата,         за шаровете пресни, за мая, за росицата,         за славеите песни. Поклатих аз главата си —         туй племе празношумно пожалих го в душата си —         и казах остроумно: — О, беднички създания         на две-три лучи ясни, вий нямате съзнание         доколко сте нещастни! Вий ден цъфтите в драките         и мрете непознати: защо ви са тез накити         и шароне богати? Вий зло на ум не туряте         и радвате се, бедни! А жегите? А бурите?         А стъпките зловредни? На всичко вий игралки сте.         Проклинайте съдбата: кат мен и вие жалки сте         творенья на земята! Отде ме чуха птичките         в клоновете зелени, разцвъркаха се всичките,         насмяха се над мене. Гълчат си, чуруликат си,         поглеждат ме лукаво… Не удържах язикът си,         измъмрах ги на здраво: „Какъв е тоз над моята         глава шум, бледословия?“ — Ний смеем се над твоята         глупчайша философия! VII Но ето ги пак истите         фъркачи шеговити, играят си из листите,         безгрижни и честити. Здрависват се, цалуват се         със човките си мали, любуват се, милуват се,         че майски дни настали. Западна мисъл тягостна         в душа ми, кат вихрушка… Във таз природа радостна         един съм аз без дружка! И викнах опечалено:         „Ох, горко ми, линея! За мило либе галено         и аз сега копнея; кат цветето, кат злаците         и ази май посрещам; кат пилците в шумаците         и аз любов усещам; и чезна до сърцето си         да стисна нещо младо! Ела, мой ангел — дето си,         ела, любовно чадо!…“ А птичките закискаха         и фръкнаха нагоре: „Поетът наш, изпискаха,         със вятъра говори!“ VIII Зората пукна златата,         зарумени небето, и званката крилатата         писнa из вишинето. Отде е таз хармония,         що пълни днес въздуха? Тез сладки благовония         въз нази кой ги духа? Трептят, шумят акацийте         в градината зелена, аз гледам декорацийте         на новата вселена. Във бряста, във зеленият,         шуми народ врабчета… — Ах, днес умрял е геният,         умрял ви е поета!1 Врабци, той с вас обичаше         свободата и пейше… Зефир, кат теб въздишаше;         природо, ти му лейше в душата тез съкровища;         зари! Вий в него гряхте! Вий, небеса, легловища         на мислите му бяхте! Тъжете, днеска геният —         приятелят ще ровят… Шуми лесът, зеленият,         врабците пустословят. Скръб никой не показува,         не млъква и зефира и гаче всичко казва:         „Безсмъртний не умира!“ X Накрай небето чистото         рой облаци изскачат, над бърдото гористото         сърдито сенки влачат. О гости черни, рошави,         о облаци на мая, дъжд, вихър, град ли лошави —         що носите, не зная… Блеснa из тях светкавица,         стъмниха се ужасно: пукнaха: гръм, трескавица!         Минaха — пак е ясно. По-весели долините,         въздуха и гората, във небесата сините         усмихва се дъгата. Мъгли, които плъзнете         в душа ми кат в провала, вий няма да се пръснете         от мълний, ни от хала. Вий вечно там се мръщите,         чумерите, пластите, в сълзи се не обръщате,         във клетви не бухтите. И веч луча — небесната —         тоз мрак не озарява, дъгата благовестната         там веч се не явява.