"Рибарят Палунко и неговата жена" - читать интересную книгу автора (Бърлич-Мажуранич Ивана)IIВ това време жената на Палунко живеела в самота и тъга вкъщи. Първата вечер поддържала огъня в огнището и готвила вечеря, а като не дочакала Палунко, зарязала огъня и не го палила повече. Седи бедната няма жена на прага, нито работи, нито шета, нито плаче, нито се оплаква, само чезне от мъка и жалба. Нито може да попита някого за съвет, като е няма, нито може да тръгне по море да търси Палунко, като била отпаднала от мъка. Какво да прави, горката, току един ден отишла в далечното задгорие, където била погребана майка й. Застанала тя над майчиния гроб, а пред нея излязла хубава сърна. Проговорила кошутата на езика на немите: — Недей да седиш и да се погубваш, дъще моя, защото сърцето ще ти се пръсне и къщата ще ти се разтури. Ами готви всяка вечер вечеря на Палунко, а след вечеря тънка къделя разчепквай. Не дойде ли Палунко, заранта вземи неговата вечеря и меката къделя, понеси още тънка цафара и иди на скалата. Там засвири на цафарата, змиите и змииците ще изядат вечерята, а гълъбите ще си постелят гнездото с къделята. Разбрала щерката всичко, което й казала майка й, и така и сторила. Всяка вечер прави вечеря, след вечеря разчепква къделя. Не се връща Палунко, жената взима в ранни зори цафарата, изнася на скалата вечерята и къделята. Като свирела тя в цафарата тъничко в дясната свирка, от скалата излизали змии и змийки. Облажат се с вечерята, благодарят на жената на ням език3. А като подхващала на лявата свирка, долитали гълъби и гълъбици, отнасяли къделята в гнездото и благодарели на жената. Така правела жената всеки ден и вече месечината три пъти се връщала, а Палунко не идвал и не идвал. Отново тежка мъка налегнала нямата жена и тя отишла пак на майчиния гроб. Изникнала пред нея сърната, а жената й казала на немия си език: — Ето, майко, направих всичко, а Палунко го няма. Дотегна ми да чакам. Дали да скоча в морето, или да се пребия от скалата? — Дъще моя — казала сърната, — недей бъди неверница. Тежка мъка мъчи твоя Палунко. Но ти слушай как ще му помогнеш. В незнайно море има голям лаврак, на лаврака има златни перки, на перките — златна ябълка. Хванеш ли по месечина лаврака, ще намалиш мъката на твоя Палунко. Но до незнайното море трябва да преминеш три пещери от облаци — в едната има змия великанска, майка на всички змии, морето вдига и мълниите прави, във втората има птица великанска, майка на всички птици, бури развихря; в третата има златна пчела, майка на всички пчели, мълнии прави и кръстосва.4 Иди, дъще, до незнайното море, нищо недей носи освен въдицата и тъмната цафара двоянка, а намериш ли се в голяма беда, ти отпори десния си ръкав, белия, непоръбения. Запомнила щерката, взела на другия ден лодката, оттласнала се в открито море, не понесла нищо освен въдицата и тънката двоянка. Лутала се и бродила по морето, докато то не я отнесло до едно място, където имало три страшни пещери от тежък облак. На входа на първата пещера била вдигнала глава ужасна змия, майка на всички змии. Страшната й глава затваряла целия вход, а тялото си била простряла в пещерата, размахвала там великанска опашка, морето мъти, вълни повдига. Не посмяла жената да се доближи до чудовището, ами се сетила за своята двоянка, та подхванала на дясната свирка да свири. Както свирела, от далечния каменист бряг бързали, плавали змии и змийки. Доплавали, долетели пъстри змии и дребни змийки, та се молели на страшната змия: — Майко наша, пусни жената да мине с лодка през пещерата. Тя ни стори голямо добро, като ни хранеше всяка сутрин. — Не мога да я пусна през пещерата, защото днес трябва да вдигна голямо море — отвърнала страшната змия. — Но ако ви е сторила добро, с добро ще й отвърна — ако иска тежка буца злато, ако иска шест низи бисери? Не се помамила вярната жена по бисер и злато, ами така говорила на змията на немия си език: — Аз съм дошла за дребна работа, за лаврака от незнайното море. Ако съм ти сторила добро, пусни ме през пещерата, страшна змийо. — Пусни я, наша майко — подхванали змиите и змийките, — виж как ни е хранила и отхранила. А ти легни, майко наша, поспи малко, ние ще вдигаме морето вместо тебе. Не могла змията да устои на толкова много свои роднини, а била жадна за сън от хиляда години. И така, пуснала жената през пещерата, после се опънало страшилището в пещерата и заспало. Преди да заспи, наредила на змиите и змийките: — Хубаво вдигнете морето, мои деца, докато аз си почина малко. Минала нямата жена през пещерата, останали змиите и змийките в пещерата. Вместо да премятат морето, те го уталожвали и усмирявали. Изплувала жената, стигнала до втората пещера, а в нея — великанска птица, майка на всички птици. Изпънала на входа страшна глава, железен клюн разтворила, разперила големите си крила по пещерата и маха с тях, вихър повдига. Грабнала жената двоянката и подхванала да свири на лявата свирка. Долетели от брега всички гълъби и дребни гълъбици, та се замолили на страшната птица да пусне жената с лодката през пещерата, тъй като голямо добро им била направила, дето всеки ден къделя им донасяла. — Не мога да я пусна през пещерата, защото днес трябва да вдигна силен вихър. Но ако ви е сторила добро, с по-голямо добро ще й отвърна. Ще й дам жива вода от железния си клюн, да й се върне живото слово. Колко тежко й било на горката няма жена, която толкова желаела да й се върне живото слово! Но тя останала вярна и така говорила на птицата: — Не съм дошла за своето добро, а за дребна работа, за лаврака от незнайното море. Ако съм ти сторила добро, пусни ме през пещерата. Придумали гълъбите и гълъбиците майката-птица и я накарали да легне малко да дремне, а пък те щели да размахват вихъра. Послушала тя роднините си, увиснала на железните си нокти в пещерата и заспала. А гълъбите и гълъбиците, вместо да вдигат вихър, го уталожвали и усмирявали. Така преплавала нямата жена втората пещера и стигнала до третата. В третата пещера била златната пчела. Тя била изхвръкнала на входа, кръстосва огнени мълнии и гръмки гръмове. Тътнело морето и пещерата, кънтели мълниите по облака. Страх обзел жената, като се намерила сама в такъв ужас. Но се сетила за десния си ръкав, отпрала белия си ръкав непоръбен, замахнала с него по златната пчела и я хванала в ръкава. Мигом утихнали мълниите и гръмотевиците, а златната пчела взела да се моли на жената: — Пусни ме, жено, на свобода. Нещо ще те, жено, науча. Гледай там в ширното море, голяма радост ще съгледаш. Погледнала жената ширното море — слънцето тъкмо било на изгрев, небесните висини руменеели, руменеело морето от изтока, а от морето се вдигнала сребърна лодка. В нея била Зора мома, като царкиня бяла и ясна, а край нея невръстно дете в свилена риза, със златна ябълка. Зора мома разхождала малкия цар сутрин по морето. Познала жената своето изгубено синче. Ех, чудо пречудно, че е морето широко, та майката не могла изцяло да го обхване, че е слънцето високо, та майката не могла с ръка да го хване. Затрептяла тя от преголямата радост, трепери като тънка трепетлика. Дали ръце за детето да протегне? Дали мило да му викне? Или най-добре вечно след него да гледа? Плавала сребърната лодка по аленото море, изгубила се в далечината, в морето се гмурнала, а майката едва се окопитила. — Ще те науча пътя — проговорила златната пчела. — Ще стигнеш до малкия цар, до твоето синче, с него ще живееш в щастие. Но преди това ме пусни на свобода да кръстосам мълнии по пещерата и не ми минавай през пещерата. Лютата пчела надвила горката майка, надвила я и я разколебала. Съгледала чедото си, мечтаната си мечта съзряла — съгледала, съзряла, а не прегърнала, не целунала! Разколебала пчелата жената. Вярна ли ще бъде на Палунко, или не? Дали да пусне пчелата и да отиде при синчето си, или да мине през пещерата до незнайното море, до големия лаврак? Като я разколебала пчелата, сълзите се отприщили от сърцето й, върнало й се живото слово, та тя проговорила с живо слово на пчелата: — Не ме натъжавай, златна пчело. Няма да те пусна на свобода, защото трябва да мина през пещерата. Аз оплаках чедото си и го погребах в сърцето си. Не съм дошла тук за свое добро, а за дребна работа, за лаврака от незнайното море. Ех, брате мой, колко тихо станало тогава морето, бурята се укротила във въздуха, защото в едната пещера спяла страшната змия, във втората великанската птица, а в третата била изморената жена! Така тихо минавал денят, така идвала вечерта — така блясвала месечината. Когато месецът се вдигнал високо на небето, жената заплавала в полунощ в незнайното море, та насред морето пуснала въдицата. |
|
|