"Скиталецът Топорко и деветте жупанчета" - читать интересную книгу автора (Бърлич-Мажуранич Ивана)

III

Слънцето било на пладне, а в жупановия дворец всичко било заспало от жега, само жупанчетата се разхождали на конете си в градината зад зидовете, за да са на хлад. Както се разхождали зад зида, чули, че някой чука и удря по камъка, чук, чук! Почудили се жупанчетата. Завързали конете си за ябълката и приближили до камъка. А отвън отново — чук, чук! Сложили жупанчетата ухо на зида и не щеш ли, чули как от другата страна на зида някой тихо зове:

Погледнали се жупанчетата учудени един друг. Досега никога не били чували жив глас оттатък зида, нито били хвърляли някога поглед към градския живот. Засмели се от радост, дошли до камъка и направили както им бил казал Топорко — опрели и деветимата ръцете си в камъка, оттласнали се и деветимата с крака, а Топорко дръпнал камъка отвън. И след малко дребничкият Топорко хвърлил големия камък, а в зида зейнала дупка като малък прозорец.

Да видиш чудо нечувано, когато братята се видели през прозореца. Отвън стоял дребният, черен бедняк Топорко, на главата имал рошаво калпаче, на раменете само една ризка; а отвътре, глава до главица, се натискали деветте жупанчета, румени и едри като румени ябълки, калпаците им със свила обшити, сините им долами със злато извезани.

— Защо ни наричаш братя? — запитали жупанчетата.

— А как да ви наричам, като съм дошъл да ви кажа, че сме поникнали един до друг на поляната и от един поток сме се поили?

Казал така Топорко и разказал на жупанчетата всичко, както си е било.

Чудом се почудили жупанчетата, защото мъдрознайците на всичко ги били научили, но досега не им били разказвали за никаква поляна. Още повече се чудели, че имат брат с рошаво калпаче — дребен брат от онази страна на зида, а те и не знаели, че там има жив свят! Докато гледали в почуда Топорко и слушали какво им приказва той, на него очите му оставали в господарските кончета, със сребро оседлани, и в мечовете на братята жупанчета.

Топорко нямало да се нагледа на чудесиите, нито жупанчетата да се наслушат и нямало да има край детската разговорка. Ала от града свирнал кучкарят за хрътките. Жупанчетата се дръпнали от прозорчето, за да не ги издадат хрътките, а хитрият Топорко отново сложил камъка на прозорчето. Но преди това братята си дали дума да се срещнат на това прозорче.

На утрото зората довела хубав ден. Хубав ден, но добро не носел. Щом станали жупанчетата в зори, се срещнали пред шатрите си. Цялата нощ сънували гората, поляната, потока, златката и лисицата, всичко, за което им бил разказал Топорко. И си рекли един на друг:

— Да помолим баща си, светлия жупан, да ни изведе пред зидовете на двореца да видим какво има оттатък зида.

А така се случило, че точно този ден жупанът бил пожелал да язди. Бил наредил на придворния да язди с него по жупанията. Но когато жупанските синове се примолили да язди с тях, жупанът помислил: „Пораснаха ми момчетата, нека дойдат с мен из жупанията.“

Жупан Юрина извикал придворния и му казал:

— Послушай ме, моя дясна ръка! Недей оседлава своя сив жребец, ами слезни в мазите ми, та избери най-добрия бял кон, най-добрия и най-белия. Оседлай го със седло везано, покрий го с наметка от злато. Още оседлай девет добри коня — малки коне, а да са жив огън. Опаши ги със сребърни колани, накити ги с ресни от свила, па изведи белия кон и черните!

Като чул това придворният, цялото му лице се променило от яд, дето жупанът връща неговия кон, а поръчва девет врани коня. Добре знаел той за кого са враните коне, но като си поел малко дъх, запитал:

— За кого е белият кон и за кого враните коне?

Радостен бил жупанът и не виждал, че придворният позеленял от яд, а му отговорил:

— Личния бял кон за мене, жупана, а деветте врани кончета за деветте жупанчета.

На старейшината не може да се възразява. Стиснал зъби придворният и направил както му бил наредил жупанът. А като възседнали конете жупанът и синовете му и като отворили слугите вратите и като блеснал през равното поле напетият юнак с деветте юначета, мили боже, красота неземна, сякаш месецът бил извел съзвездията!

Разчуло се — иде жупанът със синовете си! Където минавали, се струпвало мало и голямо. Дотичали жени с дечица, излезли старци и мъже, струпали се старейшини и селяни. Викали жени и дечица, кланяли се на светлото посещение, сваляли шапки старейшини и селяни.

Гледал всичко това придворният, който бил останал в двореца на зида. Гледал и сърцето му се било превърнало в отрова, очите му били като две змии.

Отдавна се бил надявал придворният на голяма чест от бездетния жупан, а сега гледал как жупанът бил обкръжен от синовете, та блестели като златни зрънца около скъпоценен камък!

— Когато досега жупанът искаше да язди, аз играех с неговото конче. Когато нему се кланяха селяните, и на мен ми отдаваха почит. Като му целуваха полите, и до моята дреха се докосваха. А сега, докато слънцето се обърне три пъти, жупанчетата ще седят до коляното на баща си, те ще му нареждат масата, а скоро ще го съветват и на съветите. А за придворния никой няма пет пари да дава!

Кипнало сърцето на злосторника, ударил той градските врати така, че всички стени затреперали, оставил слугите да чакат жупана, а той отишъл до своя дворец.

— Кълна се, жупанчетата ще загинат! И то от тази моя ръка! — казал придворният на жена си. — Ако не днес, утре, ако не утре, кога да е.

Жена му никак не се учудила, защото и тя именно това искала, като говорела всеки ден на мъжа си: „Няма да станеш нищо повече от слуга, гълъбе мой!“, или: „Като млад прислужваше на един господар, на стари години ще прислужваш на деветима.“

И така придворният казал на жена си да му даде най-добрата секира. Донесла жена му секирата, а дръжката й била изгнила. Придворният се сетил за онова габърче при стария дърводелец.

— Виж ти — засмял се злосторникът, — не знае човек къде какво ще му послужи! Нека дървеното братче погуби живите братчета.

Придворният не знаел какво станало е габърчето.

Същия ден той отишъл при стария дърводелец. Дърводелецът и бабата седели на прага. Старецът се разтреперил, като видял да идва при него придворният, мрачен като облак.

— Ей, ленивецо, къде е моето габърче? Малко време ли мина, откакто ти го дадох? Да не си го развалил? — викнал придворният.

Тръпки полазили стареца. „Няма спасение“, помислил си той и станал, свалил си калпака, поклонил се пред придворния и понечил да му признае всичко.

Ала в същия миг бабата се промушила пред стареца, залисала придворния и рекла:

— Да си жив, господарю! Ето габърчето под покрива на колибата. Знаеш ли, кълна се в здравето ти, че трябваше добре да се изсуши дървото, нима искаш да имаш калпава дръжка? А до утре дръжката ще бъде издялана.

— Бабо, твоят език е по-бърз от ръцете на този старец, дето сякаш се е вкаменил и мълчи като ням. Но нека бъде така! До утре дръжката да е готова! Само да не ми сложиш друго дърво. Ще го позная, защото сърцевината му трябва да е червена.

Придворният си отишъл, а дърводелецът казал на бабата: „Загубени сме, жено!“ и се свили на прага да премислят своята беда.

В това време се стъмнило и скиталецът Топорко изникнал от храсталака.

Дърводелецът и жена му тозчас му разказали ядовете си. Кривнал Топорко калпачето си, сложил тънките си ръчици в джобовете на дрипавото си забунче, разкрачил крака и се замислил. Дълго мислил Топорко и отведнъж казал:

— Е, мили мои! Това никога не можем да го измислим сами. Вие чакайте тук, а аз ще отида да попитам за съвет онзи, който е по-мъдър от нас.

Топорко изчезнал в мрака, изгубил се през ливадите и храсталаците.

А дърводелецът и бабата седели тъжно и чакали. Доста почакали, вече се показал и месецът, и ето ти го Топорко си иде търчешком. Месечината била ясна, тревата висока, а дребничкият Топорко тичал по отъпканата пътека като мишка по бразда.

— Не се бойте, мои старци — казал Топорко, като стигнал до тях, — ето ми на мен съвет, а ето ви на вас габърче! Но като дялаш дръжката, добре пази сърцевината на габъра, ако съм ти мил.

После Топорко хвърлил в скута на бабата калпачето си: „Пази ми, бабо, калпачето, да имам за какво да се върна, като си изпълня задължението.“ След това се затичал две-три крачки по тревата, свил се, какъвто бил малък, тичешком и не щеш ли, преметнал се презглава в тревата точно пред старците. И както се преметнал, да видиш ти чудо, до краката на старците лежало онова габърово пънче, а от Топорко нямало ни следа.

Кому жалко, кому драго. Дърводелецът тозчас хванал брадвичката и почнал да дяла дръжка, а бабата, натъжена, ревнала да плаче, дето й изчезнал този немирник. Не знаела какво да прави от мъка и жалост, та почнала да прегръща и целува онова рошаво калпаче, което единствено й останало.

Още същата вечер дърводелецът издялал дръжката и на другия ден я занесъл на придворния. А придворният, като видял червеното сърце на дръжката, казал:

— Добре ме обслужи, старче, да ти е почтена брадата!