"Скиталецът Топорко и деветте жупанчета" - читать интересную книгу автора (Бърлич-Мажуранич Ивана)

VI

Жупановият дворец се бил обвил в жалейка. Когато онази нощ изгорели шатрите, какво могъл да направи жупан Юрина, освен да събере мъдрознайците, гадателите и съдиите.

— Обсъдете, верни слуги мои, и ми кажете тези три неща: Къде изчезнаха моите жупанчета? Как са се запалили шатрите? Къде се е дянал злосторникът?

Навели се мъдрознайците над пепелището, взели по чашка пепел и надянали мъдрите си очила. А гадателите и съдиите отворили тежки книги, та прехвърляли ситните думи и писмена. Всичко живо изтръпнало и чакало какво ще стане.

Тогава мъдрознайците проговорили:

— Жупанчетата ти са изгорели. Виж тази пепел е от дясната ръка на първото жупанче. По пепелта и кутрето познаваме и ноктите можем да изброим!

След тях се вдигнали гадателите от стола:

— Орисниците са им орисали огън, затова огънят се е породил от земята, закопал е твоите жупанчета — проговорили гадателите-вълшебници и метнали мантии на плещите си.

Гадателите рекли, а съдиите отрекли, защото между тях имало люта вражда.

— Огънят не се е родил от земята, ами го е подхвърлил злодей, а злодеят е побягнал в девето царство и никога няма да го хванеш — заключили съдиите, пронизали с очи гадателите и затворили своите десет книги.

Завайкало се мало и голямо в двореца, кой от кой по-силно се завайкал, а най-силно черната душа придворният, за да се подмаже на жупана. Че пък и лявата си ръка държал в пазвата. „Да не ми разкъса гърдите тъгата!“, а всъщност той си криел ръката, която била без един пръст.

Но жупанът мира не намирал от този ден. От ранна зора до късен мрак яхал коня през гори и планини, за да му олекне на сърцето.

Така и в този ден яздил той до онази далечна черна планина, изходил цялата планина и се връщал тъжен вкъщи. Яхал жупанът по пътеката през планината и току видял: на един пън стояло създание, дребно като щурец. Сложило лакти на хълбоците, навело глава. Когато жупанът дошъл до него, малчуганът рекъл:

— Желая ти здраве, светли жупане!

— Сполай ти, джудженце! — отвърнал жупанът и се учудил, че толчаво създание така добре поздравява.

— Да не си нещо тъжен? — попитал Топорко и присвил очици.

— Какво те засяга тебе това? — все повече се дивял жупанът на джудженцето.

— Драго ми е да ти помогна. За отплата ще ми дадеш половин чувал лешници.

— И половината жупанство бих ти дал — отвърнал жупанът и въздъхнал тежко, задето никой не може да му помогне.

— Вържи ме на коня пред себе си. Пътят ни е един. Но подгони малко коня, че главата ми е в торбата. — Дигнал жупанът Топорко на седлото и подгонил коня си към своя град. По пътя Топорко думал на жупана:

— Нищо недей пита, а нареди утре по пладне да се съберат всичките ти хора под липата, където се сбират в празник, и нито един от тях да не липсва. Заповядай още на всички да дойдат без оръжие, да носят само секири, но нека секирите са без дръжки. Аз ще дойда, като ги събереш и която дръжка ти дам, ти я опитай на всяка секира. Намери ли се някой от дворяните, на чиято секира да прилегне моята дръжка, и ако този дворянин още е сакат с левия палец, тогава знай, той е злодеят на твоите жупанчета. И да му вземеш главата, ако искаш да се върнат твоите синове.

Не хващал вяра жупанът на това, което малчуганът го учел да стори, но кого няма да послушаш, като си в беда, за която лек не знаеш? Той обещал на Топорко, че ще стори така.

Стигнали до двореца. Като слезли в него, жупанът заповядал на своя прислужник да даде на Топорко половин чувал лешници от жупановата градина и да сложи на него жупановия печат. Когато той сторил това, Топорко казал на жупана:

— Разреши ми още, светли жупане, да препусна на този печат в гората.

Засмял се жупанът. Приел това като шега на малчугана и му дал разрешение да яхне печата. Поблагодарил Топорко, метнал чувала на гърба си и отишъл от града в колибата на дърводелеца.

Била хубава вечер, а бабата тръгнала през полето лена да види не го ли е повредила сушата. Съгледал Топорко бабата, оставил чувала в края на слога, промъкнал се през лена до бабата и както тя се била навела да види по-добре лена, Топорко пошепнал от слога, като че щурче цвърчи:

— Мълчи, бабо, никому нищо не казвай, но утре, преди да съмне, ела на поляната и донеси онова калпаче, което е мое. На поляната има един клен, който е най-висок. Качи се на него, бабо, колкото по-високо можеш, ако съм ти мил! Ще ме видиш как идвам на кичур мъгла, а с мене ще са деветима другари на девет облачета. Като доплуваме и като минаваме по вятъра край клена, ти ми подай бързо моето калпаче. Щом се хвана за него, ти не го пущай, бабо, ами дърпай колкото имаш сила.

На бабата сърцето й заиграло от радост. Чула и познала тънкото гласче на своя Скиталчо, дето й говорел от лена. Но като се навела да го види, нямало го никъде, само една бърза черта тичала през лена — връхчетата на лена трептели там, където Топорко се шмугвал по слога. Бабата веднага разбрала какво било и повече не търсила Топорко.

Не се двоумила, повярвала на своя палавник, оставила лена, нека се оправя сам с гората както знае, и побързала вкъщи да намери калпачето, да й е под ръка на другия ден.

А Топорко стигнал на края на слога, криейки се през лена като пъдпъдък, метнал отново своя чувал и отишъл до жупановите конюшни.

— Ето жупанът удари печата си на чувала и заповяда да ми дадеш най-бързия кон, за да отнеса още нощес чувала там, където ми е наредил той — казал Топорко на коняря.

А какво не можеш да направиш с жупановия печат?! Видял конярят знака на своя господар, повярвал на джуджето и му извел кон. Освен това сложил малкия на седлото и му подал чувала, та дори плеснал коня да е по-бърз. А Топорко полетял с коня и се хванал за гривата му, та летял като перце на вятъра към онази черна планина. И по пътя все пришпорвал коня, боял се горкият да не закъснее.

Тъкмо да излезе месечината, Топорко бил в подножието на планината. Скокнал от коня, тупнал с краче, нека върви, където му е воля, а Топорко забързал по пътеката в планината. Там намерил в лещака кошничките, напълнил ги с жупановите лешници, хвърлил онзи чувал и тъкмо месечината да изгрее, ето ти го скиталеца Топорко.

— Добър вечер, дядо! Ето ти лешници, каквито не помниш!

Дядо Неумийко го хванала зазъбица, като видял такива лешници, не могъл да чака до сутринта да ги опита, ами рекъл на децата:

— Хайде, ученици, нека и ние да вечеряме веднъж, да знаете кой ден сте научили първата мъдрост.

Седнали в кръг в понора да се облажат. Но Топорко научил жупанчетата:

— Хрускайте, но недейте да ядете, за да преварим утре гладна зора.

Взел дядото своите шест кошнички в скута си, а учениците седнали по двама до всяка кошничка, че като почнало едно хрускане, всички катерици се вдигнали в хралупите си. Вдигнали се и извели малките си на най-тънките букови клони да гледат с тях кой хрупа така сладко среднощ по месечина.

Учениците още не били довършили по двама своите, а дядо Неумийко вече довършил своите шест, такива му били, братко, на този дядо зъбите.

Наял се сладко дядото, засмял се хубаво и рекъл на Топорко:

— Чиниш, момче, скиталче Топорко! Откакто се знам, не съм намирал такива лешници в гората!