"Скиталецът Топорко и деветте жупанчета" - читать интересную книгу автора (Бърлич-Мажуранич Ивана)

VIII

Седял жупанът Юрина под липата, на стол в сребро обкован, а столът повдигнат на две стъпала, стъпалата били обвити в кадифе. Край жупана бил само неговият роб, който щял да му прислужва на сбора. На десет крачки пред жупана се наредил целият народ от двореца — а всички ги мъчи мъка от уважение.

Жупан Юрина нямал навик така да прави сбор, без оръжия и без юнаци, без боляри и без бойна готовност. Неприятно му било до немай-къде. Пък и мъката се била увила около сърцето му като змия около клон. А колкото по-мъчно му било, толкова по-твърдо се държал. Защото ако един жупан показва мъката си пред домочадието и пред селяните, кой тогава ще управлява жупанията?

В това време той видял, че към него иде една бедна баба, а след нея — дечица, всичките голи сиротинки. Като приближили към сбора, дечицата спрели, само най-малкото хванало бабата за ръката и наближило към жупана.

Развеселила се жупановата душа, като забелязал онзи малчуган с рошавото калпаче.

„Ех, в това калпаче на дребосъка още се надявам — зарадвал се жупанът в себе си, — а всичко друго ми изневери!“

Топорко и бабата приближили жупана и сгънали коляно пред него. А пък Топорко казал:

— Дойдох, жупане, както се уговорихме, и доведох моята стара майка, защото и на мене ми трябва някой да ми прислужва на сбора. Но за още една милост ще те питам. Ето там моите братя молят тебе, своя господар, да им разрешиш да погледат някъде от крайчеца как се прави сбор.

Жупанът се засмял в себе си:

— Още не бях сборувал така, да ми идват баби и дребни дечица на сбора.

Но той имал милостиво сърце и като видял онези сиромашки дечица, опасани с лико и рошави като горски зверчета, не могъл да им отхвърли молбата. Разрешил жупанът на Топорко това, за което го молел, а децата, както подобава на бос и слаб, обиколили отдалеко сбора, за да не пречат на старите, та дошли изотзад и се наредили покрай дънера на липата, зад стола на светлия жупан. А в тревата около липовия дънер сякаш стърчало някакво сребро, прикрито с листа и клечорляк, който би могъл да разбере това — стърчали дръжка до дръжка саби, девет на брой.

Свалил Топорко калпачето си, дал го на бабата и казал:

— Само ти, бабо, знаеш да ми пазиш калпачето, а видя колко ни е полезно.

Бабата взела калпачето, а Топорко се изстъпил пред жупана.

— Време е, жупане! — викнал Топорко, скокнал лек, превърнал се във въздух — докато мигнеш с око, на червеното кадифе до жупановия крак легнала дръжка на брадва, готова, издялана. А джудженцето изчезнало.

Слисал се народът. И жупанът би се чудил, но всяко чудо иска време, а жупанът трябвало да действа, както се бил споразумял с Топорко.

И така жупанът заповядал на слугата си да вземе онази дръжка и да изреди целия народ, та да премери за коя секира е издялана дръжката. Хората не знаели какво ще излезе от това, а слугата ходел от човек на човек.

Дръжката била голяма, не влизала в нито едно отверстие, но като стигнал до придворния, дръжката веднага прилегнала в секирата и стояла като излята — виждало се, че е дялана за тази секира. Слугата донесъл секирата на жупана:

— Секирата е на придворния, жупане!

Жупанът като че бил ударен с меч. Но той заповядал на слугата да раздели дръжката от секирата, защото на този сбор всички били без оръжие. После рекъл:

— Народът да отстъпи, нека дойде сам придворният.

Дошъл придворният при жупана, а лявата му ръка била в пазвата. Тогава иззад жупановия стол щръкнали девет рошави главици. Бързите очи гледали остро, нищо не могло да им убегне.

— Извади ръка от пазвата да видим какво сърце имаш! — казал жупанът, а очите му били страшни като очи на орел, когато напада змия.

Но страшни били и очите на придворния, като на рис, когато ще скочи. Та както се загледали един друг в очите, така си погледнали един на друг в душата.

Навел се придворният, като че ще клекне, докопал се до своя таен нож и нападнал жупана, който бил с голи ръце.

Жупанът бил с голи ръце, а народът се бил отдръпнал — докато притича народът, жупанът ще загине!

Но изпод липата като рой пчелици долетели деветте му жупанчета, в ръцете им девет харни меча. Дочакали с мечовете придворния и му проболи дясната ръка. Наобиколили жупанчетата придворния, както ловджийски кучета като наобикалят вълк. И вълкът ще погине от кучетата, а придворният — от детските мечове.

Викнал народът, дотичали дворяните, вдигнали ръце да отбранят своя господар, но до това време децата били отбранили своя баща, а злодея разделили с черната му душа.

Как няма да познае юнакът сина си, когато той го брани с меч, на което сам юнакът го е научил? Познал жупан Юрина синовете си, клекнали жупанчетата пред него, навел се жупанът над дечицата, и не питай какво станало после, защото и юнакът понякога не може да надвие сълзите си.

И всичко щяло да бъде от хубаво по-хубаво, ако не се била завайкала горката баба. Никой не мислел за това, че Топорко го няма.

— Изчезнал бил, та какво от това? — мисли сборът. — Оставил си е калпачето, честно служи на господаря, отърва го от черния душманин, спаси му синовете и живота и изчезна в тази работа. Другояче и не може да бъде!

Но бабата не мислела така. Тя едничка знаела как боли сърцето за Топорко! Завайкала се, взела да нарежда и да проклина сбора:

— Кой те прати, мамино сърненце, на господарския сбор! — и нареждайки, щяла да си отиде от сбора.

— Не плачи, бабо, не ни разваляй празника — викнал й слугата, — ето ти това, което е твое — и й хвърлил онази дръжка за секира.

Полетяла дръжката, преметнала се във въздуха, а бабата я дочакала в прегръдките си. Като се преметнала дръжката, в прегръдката на бабата паднал жив и здрав Топорко! Засмял се той, притиснал се към врата на бабата като репей, че я целувал, мили боже, целувал! — а бабата като че никога не се била вайкала. Като напрегръщала Топорко, отърсила малко пазвите си и рекла, като че нищо не е било:

— Недей, дете, да ми цапаш дрехата. Още не сме свършили сборуването, а това беше моето място.

И застанала покрай слугата до жупановия стол, да не би сборът да свърши без нея.

Когато жупанът напрегръщал синовете си, поискал от тях и Топорко да му разкажат всичко, което се било случило.

Жупанчетата разказали всичко и когато жупанът разбрал колко им е помогнал Топорко, попитал малчугана:

— Каква награда искаш, джудженце?

Спогледали се жупанчетата и Топорко, засмели се и викнали в един глас:

— Да ни оставиш онова прозорче в зида.

Замислил се жупанът, много мисли му минали през главата:

— Залудо вдигнах зидове до небето — мислел той, — не ми опазиха децата крепостните стени и зидовете, а дупката, която е пробило джудженцето. Защо са ми тогава стени и зидове? Защо са ми стени, когато на тях им трябва дупка?

Благодарна душа имал жупанът — когато дава, с шепа дава, когато мисли, на голямо мисли. И така, жупанът се вдигнал от стола, обкован със сребро, изправил се напетият юнак под клонестата липа и със силен глас продумал на народа:

— Побързайте, мои дворяни, донесете длета и чукове, донесете железа и търнокопи, днес ще събаряме зида около града — сам жупанът ще свали първия камък. И ще пратя четирима глашатаи да разгласят широм по жупанията, нека знаят селяни и господа — сега белият жупанов дворец стои бял като гълъб, в божии ръце, стои сега белият жупанов дворец като сърце на чиста длан! Нито стени, нито зидове го крият, нито нещо го брани и закриля освен едната вяра в неговите юнаци.

Възкликнали на това сто високи гласа, та закънтяло всичко през равното поле. Възкликнал народът от радост:

— Ще прогледнат прозорците на града като слепец, щом му свалиш перде от очите! — Чул се възгласът надалече, събрал се народ и войска, домъкнали сечива и уреди, та се вдигнал прах около двореца от стените и камъните, дето ги събаряла жупановата воля.

А на дядо Неумийко в пещерата му се докихало, защото слънцето му паднало на лицето. Скокнал той и веднага видял колко се е измамил. Изтичал на поляната, било вече към пладне. Едва имало тук-там още по някое облаче — къде да тръгва дядото, такова слънце имало днес над света! Опънал той скороходките си, закрачил, крачил колкото може повече, за да настигне бежанците.

Като стигнал над града, що да види. То се знае, че дядото разбрал какво става. Било му и драго, и чудно, дето разрушават стените около града. Тозчас дядото простил всичко. И тъй като никой не гледал него поради многото работа, пуснал той покрай зида краката и скороходките и се замислил дълбоко. Глади брада, трудно му е да повярва това, което вижда с очите си — сам жупанът отмахнал един камък!

— Е, ще се сдобря с него, защото голямо добро е сторил! Но никога вече не ща да го видя! — решил накрая дядото, та се навел, както седял над онази дълбочина под кулата, и затегнал хубаво вървите на скороходките, за да може час по-скоро да се върне в планината, където познавал зверовете.

Остарял жупанът, порасли жупанчетата. А тъй като онази жупания била твърде обширна, поделили я помежду си на осем жупании, а най-силния между тях избрали, та го направили крал. И управлявал кралят с братята си жупани сговорно и благословено жупаниите, та и сега още се споменава онова време.

А Топорко и бабата вървели нашир и длъж по кралството. Навсякъде имало забрадки и навсякъде имало калпаци и без всичко можело да мине онова кралство, но не и без тях двамата.