"Ласитър спира Похитителя на жени" - читать интересную книгу автора (Слейд Джек)

3.

Междувременно Ласитър беше стигнал хижата. Явно беше построена наскоро, защото усети свеж мирис на дърво. Дърветата за стабилните й стени са били отсечени едва неотдавна. От дясната страна на къщата беше направена зеленчукова градина, зад която се намираше оградена ливада. Там пасяха или мързеливо лежаха в тревата цяла дузина говеда. В кошарата отляво на къщата той разпозна очертанията на няколко коня, които стояха с наведени глави и от време на време тихо изпръхтяваха.

Ласитър се плъзна към прозореца, през който се процеждаше светлина. Хвърли поглед през стъклото и видя оскъдно мебелирана дневна с чисто изметен дървен под. На саморъчно изработената маса беше поставена газена лампа. В светлия кръг се виждаха съдове за хранене — три чинии, голямо гърне, пълно до половината, парче хляб и три дървени лъжици.

В хижата беше тихо. Никакъв шум не намекваше за човешко присъствие. Ласитър предположи, че хората внезапно е трябвало да излязат. Сигурно нещо ги е изненадало по време на ядене, но нямаше никакви следи да се е водила борба.

Той внимателно се промъкна обратно. Стигна до мястото, където беше оставил Джоси, и внезапно разбра, че е попаднал в капан. Джоси я нямаше, но храстите около него изведнъж оживяха. Твърди стъпки, блестящи дула на пушки, тук и там тих подигравателен смях.

Към гърба на Ласитър се насочиха няколко дула. Той замръзна на мястото си. Нямаше намерение да се отбранява. Знаеше, че в този момент всяка съпротива е безсмислена. Веднага щяха да го пребият.

Здрави юмруци извиха ръцете му на гърба. Железни пръстени се сключиха около китките му. Между тях увисна къса верига, която тихо проскърцваше.

Някакъв мъж пристъпи към него. Беше едър, широкоплещест, с буйна черна брада. Ласитър го познаваше. В тази област срещаше все стари познати. След Фис Конрой и Кърли Брийкър сега пред него се изправи скандално известният Айрън О’Мейли, познат на целия Запад под името Блек Сам.

— Радвам се да те видя пак, Ласитър — проговори Блек Сам. — Много ми е интересно каква каша си искал да забъркаш този път. Е, какво? Ще си кажеш ли всичко?

Ласитър видя насреща си широко ухиленото му лице. Знаеше, че не може да очаква нищо добро от този човек. Винаги, когато Блек Сам се държеше любезно, приличаше на вулкан, готов да изригне.

Пътищата им се бяха кръстосали преди години някъде край Сонора. Бяха се опознали доста добре. Тогава Ласитър все още не беше член на тайната Бригада Седем.

— Не ми се вярва, че има много за разказване — отговори той. — Познавам те добре, Сам. Ти си от хората, за които никоя тайна не остава скрита. Щом си пъхнеш носа някъде, узнаваш това, което те интересува, много по-бързо от всеки друг. Там ти е силата.

Сам беше видимо поласкан.

— Това е вярно — каза той. — Но и ти си имаш силни страни. Открай време си свикнал да вършиш всичко сам. Това ти е специалитет. Какво си тръгнал да гониш този път?

Преди Ласитър да отговори, се чу тропот от копита. Към групата се приближиха четири коня. На два от тях седяха ранените бандити Фис Конрой и Кърли Брийкър. Вече не бяха вързани. По някакъв начин другарите им бяха успели да ги освободят от белезниците. Това означаваше, че бандитите са изключително добре осведомени, защото тия белезници бяха съвсем нов модел на фирмата „Хъстли Джеремейн“ от Сент Луис. Специално производство, купувано единствено от правителството. Белезнцците можеха да се отворят, като се раздвижи по определен начин мъничко стоманено перце, поставено на такова място, че да е невидимо за всяко непосветено око особено ако човек не знае нищо за съществуването му.

Ласитър почувствува, че го побиват студени тръпки. Стана му ясно, че не бива да храни особени надежди. Тия бандити знаеха прекалено много.

Блек Сам приятелски го блъсна с юмрук.

— Какво става, амиго? Няма ли да проговориш най-после? Така ще спестиш приказките пред шефа. Иска ми се да чуя някоя приятна история от теб, Ласитър. Е, какво? Пак ли си същият магарешки инат както преди няколко години?

Двамата ранени бандити пристъпиха към Ласитър, олюлявайки се.

— Той смяташе да ни предаде на най-близкия шериф — изпухтя Кърли Брийкър. — Вероятно е искал да спечели премия. Този кучи син май е почнал да се изхранва с лов на хора.

Той щеше да се нахвърли върху Ласитър, но Фис Конрой бързо застана между двамата.

— Остави, Кърли! — каза студено мелезът. — Няма смисъл да се държиш като разярен бик. Все пак не бива да забравяме, че Ласитър се отнесе с нас доста почтено. Ако, разбира се, оставим настрана факта, че възнамеряваше да ни прати на бесилката.

Фис Конрой говореше спокойно и овладяно. В очите му нямаше и следа от гняв и омраза.

— Така е, нали, Ласитър? — попита той. — Ти наистина искаше да ни предадеш на шерифа.

Ласитър кимна. Разбираше, че няма смисъл да отрича.

— Да — каза той. — Щях да се опитам да спечеля премия.

— По дяволите! — изруга Блек Сам с трудно потискан гняв. — Как ти даде сърце да го направиш? Така ли се отнася човек със старите си другари?

Ласитър веднага намери подходящ отговор. Блек Сам му го беше подсказал с думите си.

— Бях останал без нито един цент. Напълно съм фалирал — каза той. — Разчитах да получа общо четири хиляди за двамата. Но ти нима вярваш, че щях да изоставя Фис и Кърли на произвола на съдбата, Сам? Как можа да ти хрумне подобна глупост? Разбира се, че щях да го измъкна веднага след като получа награда за главите им.

Той усети, че в сметката му има голяма грешка, но се надяваше никой от тия негодници да не я е забелязал.

За съжаление надеждата му остана напразна.

Първо това пролича по лицето на Блек Сам. Бандитът се ухили още по-широко отпреди, хвърли кос поглед към Конрой Брийкър и изръмжа:

— А как стои въпросът със златото, амигос?

Ласитър усети, че сърцето му изстива.

Трябваше да намери по-добро обяснение. Историята с въображаемия фалит вече не вършеше работа. Блек Сам го беше хванал натясно.

— Добре де — заговори Ласитър още преди Конрой или Брийкър да успеят да кажат нещо. — Май малко нещо ви излъгах. Признавам си, че когато отидох в хижата, мислех само за златото. Не исках да деля с тия двамата. И по изключение този път смятах да се поставя в малко по-благоприятна светлина пред закона. Разбираш ли това, Сам? Такъв изключителен шанс — а аз трябваше само да посегна, за да имам златото, момичето и да се представя добре пред шерифа. Прекрасен живот се очертаваше, нали?

Сам го измери с недоверчив поглед.

— Ти си заровил златото, така ли? — изръмжа той.

Ласитър кимна.

— Колко беше то? — поиска да узнае Сам. — Искам да чуя истината, Ласитър. Само да те уловя в най-малката лъжа! Тежко ти тогава!

— Според преценката ми около сто хиляди долара — отговори честно Ласитър. — Вероятно е малко повече. Нямах време да го претегля.

Сам хвърли въпросителен поглед към Кърли и мелеза.

— Вярно ли е?

— Може и да е истина — отговори Конрой. — Не сме виждали златото. Ласитър го изнесе от хижата и го зарови някъде в каньона. По-късно е искал да…

— Стига толкова — махна с ръка Сам и се обърна отново към Ласитър. — Всъщност не вярвах, че можеш да направиш подобно нещо, омбре. Никога не съм смятал, че си такъв негодник.

Ласитър сви рамене. Въпреки че положението, в което се намираше, съвсем не беше за завиждане, той отново се изпълни с упование в бъдещето.

Беше в ръцете на тия негодници, но също така беше скрил в ръкавите си някой и друг коз. У него бяха златните зърна на убития му приятел Андрю Кейн.

Докато бандитите не узнаеха къде е заровено златото, нямаше да го убият. Парите бяха чудесна осигуровка. Най-добрата, която можеше да се очаква.

— Положението ти хич не е добро, Ласитър — каза чернобрадият. — Всъщност нямаше да бъде толкова лошо, ако не беше застрелял точно сина на големия бос. Лошо ти се пише. Остава ти само да се молиш.

Големият мъж мълчеше. Засега нямаше какво да каже.

Някъде от къщите в нощта се разнесе пронизителен вик. Стомахът на Ласитър се сви и той неволно задърпа веригите си.

Писъкът отново проряза нощния мрак. Нямаше съмнение, това беше гласът на Джоузефин.

— Сега тя принадлежи на боса — каза ледено Блек Сам. — А после ще бъде наша, Ласитър. Ти обаче…

Той сви рамене и равнодушно се ухили. После се обърна и заповяда на хората си да отведат пленника долу в станцията.

Вече нямаше съмнение: смъртната присъда над Ласитър беше произнесена отдавна. Той знаеше, че отсега нататък може да го спаси само чудо.