"Ласитър спира Похитителя на жени" - читать интересную книгу автора (Слейд Джек)

5.

Яздиха през цялата нощ и Ласитър разбра, че тия негодници познават местността по-добре от него. Стигнаха до долината много по-бързо, отколкото го беше направил той предния ден.

Бяха минали повече от два часа след последната почивка по обяд, когато Блек Сам дръпна юздите на черния си кон и спря на един хълм. С неприкрит триумф той изгледа Ласитър отстрани. Чу се тих, подигравателен смях.

— Е, какво ще кажеш сега?

Следобедното слънце огряваше малката долина, потънала в мирна дрямка. Всичко си беше така, както го бяха оставили Ласитър и Джоси.

Единствените нови знаци бяха двата дървени кръста на пресните гробове, които рязко изпъкваха в ярката слънчева светлина. Ласитър беше изкопал два гроба — един за семейство Кейн и другия — за мъртвите бандити.

Той хвърли бърз поглед отстрани към Блек Сам, който седеше на седлото с неподвижно лице. Чернобрадият бандит усети погледа на Ласитър, обърна глава към него и се ухили.

— Сигурно и босът е някъде наблизо — обясни той. — Вероятно ще се появи чак довечера. Такъв му е навикът. Нали вече ти казах. Не иска никой да вижда лицето му. Познават го само неколцина най-верни хора.

Ласитър впи очи в кръста, на който бяха изрязани имената на Андрю и Барбара Кейн. На другия кръст не беше написано нищо. Никой не беше издал името на главатаря си. Такъв беше обичаят при бандитите.

До ушите му отново достигна гордият глас на Блек Сам. Този тип беше толкова убеден в собствената си значимост и във възможностите на хората си, че самодоволството му изглеждаше направо противно.

— Точно оттук те е наблюдавал съгледвачът, когото бях изпратил след момчетата. Той видял всичко и побързал да се върне при нас, за да ни уведоми. Както виждаш, съобщителната ни система действува безотказно.

Този път Ласитър се усмихна подигравателно.

— Но не и системата ви за сигурност, Сам — проговори презрително той. — Иначе нямаше да се стигне дотук. Сега мъртвият щях да бъда аз, а не някой от вашите хора.

Физиономията на Сам се помрачи и той с неохота кимна.

— Прав си — изръмжа той. — Човекът, когото изпратих, беше отличен разузнавач. Но е страхливец. Е, вече няма да има възможност да се прояви като такъв. Ел Пантеро накара Хучило да легне на дръвника.

Значи разузнавачът се е казвал Хучило. Но Ласитър не можа да разбере останалото.

— Да легне на дръвника? — попита той. — Какво означава това?

Блек Сам направи красноречив жест с ръка, като удари тила си с дясната длан.

— Босът притежава един меч — обясни той. — Смятам, че е още от времето на испанците. Мога да ти гарантирам, че е пролял кръвта на много хора. Впрочем, това е скъпоценно оръжие. Дръжката му е украсена с рубини, смарагди и диаманти. Тия камъни сигурно струват цяло състояние. Острието му е като на бръснач. А като дръвник използуваме обикновено прясно отсечено дърво. Босът много държи на това. Някой ден и ти ще коленичиш пред този дръвник.

Ласитър равнодушно сви рамене.

— Може би — промърмори той. — Но дотогава все пак ще мине известно време. Нали вашият маскиран шеф ми обеща цяла поредица от мъчения.

— Да, знам — каза Сам и направи презрителен жест с ръка. — Пак ще си направим истинска фиеста. Понякога босът обича да преувеличава. Такъв си е той. Може би все пак ще размисли. Така ще те довършим по-бързо.

— Много утешително — отговори саркастично Ласитър.

Блек Сам късо се изсмя.

— Няма защо да се преструваш пред мен, компадре. Обзалагам се, че ти въобще не мислиш да се предаваш.

— Сигурен ли си?

— Защото знам, че ти си Ласитър. А този факт говори сам по себе си. Ти си от хората, които никога не се предават, щом у тях има дори искрица живот.

— Ти на мое място би ли действувал другояче, Сам?

— Значи признаваш — изръмжа Сам. — Но ние сме нащрек. Няма да ни се изплъзнеш, докато аз не поискам.

Ласитър наостри уши. В последните думи на негодника прозвучаха доста странни нотки. „Докато аз не поискам…“

Този тип говореше само от свое име, не и от името на своя тайнствен бос, както беше винаги досега. Може би това беше случайност, но Ласитър реши да бъде особено внимателен в това отношение.

— Ти би могъл да решиш сам този въпрос? — попита предпазливо той.

Сам го изгледа дебнешком. Като че ли искаше да каже нещо, но само поклати глава и след малко изръмжа сърдито:

— Ами! Само така си приказвам. Не съм имал никакви задни мисли, компадре! Затова забрави думите ми.

— Ще се постарая — отговори Ласитър. — Но сигурно няма да ми бъде много лесно.

— Продължаваме! — заповяда Сам. — Достатъчно време пропиляхме тук. Фиестата скоро ще започне. Уиски и вино има в изобилие. А жени… — той млъкна за миг и хвърли бърз поглед през рамо към двете жени, които яздеха след тях. — Е, за това ще видим — заключи той.

Ласитър все още не знаеше нищо за чернокосата жена, която маскираният беше отвлякъл от станцията. Досега не беше успял да размени нито дума с нея или с Джоузефин Кейн.

Жената беше средна на ръст, с разрошени черни коси, които падаха на раменете й. Ласитър прецени, че е около пет години по-голяма от Джоузефин.

Ездачите мълчаливо заслизаха надолу към долината. По скалистия склон тропотът от конски копита отекваше ясно, но това се промени, когато навлязоха в мекия тревен килим на долината. Не само ездачите, но и конете сякаш усещаха, че са в рая.

Само Ласитър и двете жени не мислеха така.

Пред тези трима души се разтваряше адът.

Спряха на площадката пред блокхауса. Един от бандитите помогна на Джоузефин и чернокосата жена да слязат от конете и Ласитър видя как двете потрепераха от докосването му. Но премълчаха, защото знаеха, че всяка съпротива е безмислена.

— Отведете ги в къщата! — заповяда Блек Сам. — И завържете Ласитър на оня кръст там! На десния. Тази гледка много ще зарадва шефа.

И той грозно се изсмя. Бандитите сграбчиха Ласитър и жените скоро изчезнаха от очите му. Мъжете го обградиха от всички страни и го отведоха до кръста, издигнат на гроба на двамата бандити, който се намираше на около 150 крачки от блокхауса на малко възвишение под група елхи. Гробът на Кейнови се намираше под стария дъб зад кошарата.

Дали все още имаше някакъв изход? Железните пръстени около китките му и веригата между тях бяха от собствения му багаж и той знаеше, че със собствени сили никога няма да успее да ги отвори. Всъщност механизмът беше доста прост. Трябваше само да се натиснат определени места по стоманените пръстени, после малките пера се разтваряха и белезниците отскачаха една от друга.

Стигнаха до малкия хълм и гроба. Отново се появи Блек Сам. Чернобрадият бандит доволно се ухили.

— Сега ще идеш на кръста, Ласитър! — извика той. — Хайде, побързай! Намислил съм нещо много особено. Босът страшно ще се зарадва, като те види тази вечер.

Беше късен следобед. Слънцето печеше немилостиво, а разраненият гръб на Ласитър все така беше изложен на палещите му лъчи.

Той разбра какво има предвид Сам. Този негодник винаги имаше невероятни хрумвания.

Ласитър отиде зад кръста и се спря. Погледът му се устреми към блокхауса и гроба на Кейнови зад него.

— Пако! — изкрещя Сам. — Заеми се с краката му! Нали знаеш какво да правиш.

— Ей сега, сеньор Сам — обади се един мексиканец с тънки мустачки и врат като на бик. Този тип изглеждаше като средновековен палач. Измъкна изпод пончото си още един чифт белезници и ги размаха във въздуха, за да чуе лекия им звън.

Ласитър нищо не можеше да направи. Трябваше да чака и да щади силите си. Да се опита да избяга така, слепешката — това не беше в стила му.

— На колене! — заповяда Сам.

Ласитър се поколеба. Никога доброволно не беше падал на колене пред когото и да било, дори и в ситуация като тази.

Затова гордо изгледа Сам и се изплю срещу него.

— Върви по дяволите, негоднико!

Сам се ухили предизвикателно.

— Давам ти път!

Той даде знак и Ласитър усети силен удар в колянната става. Простена от болка и загуби равновесие. Политна напред и се удари в кръста, скован от обгорените греди на опожарения хамбар. Дъските бяха черни и грапави.

В този миг цялата му овладяност отиде по дяволите. Гневът избухна като вулкан и заглуши всички останали чувства. Въпреки че беше мъж с хладен разум и внимателно преценяваше обстоятелствата, в този миг забрави всички добри намерения.

Кракът му се стрелна назад като копитото на разярен кон. Високите токове на тексаските ботуши срещнаха тялото на мъжа зад него. Чу се глух стон.

Ласитър мълниеносно се извъртя настрани и вдигна окованите си ръце.

— Кучи синове! — изкрещя диво той. — Вървете по дяволите!

Навсякъде около себе си виждаше разкривени лица. Когато размаха окованите си ръце, веригата между белезниците прозвъня. Като нападащ козел удари с глава лицето на нещастния Пако. Викове прорязаха въздуха. Ужасените бандити плахо се разпръснаха на всички страни.

А Ласитър продължаваше да щурмува стената от въоръжени мъже. Приличаше на мечка сред глутница подивели кучета и за момент изглеждаше, че ще успее да пробие тази жива преграда.

Но надеждата му се оказа измамна.

Стори му се, че е минала цяла вечност, въпреки че битката трая само няколко секунди. После всичко свърши.

Последното, което забеляза в пълно съзнание, беше някакъв черен предмет, който профуча право към челото му.

Сякаш цял товар динамит експлодира в главата на Ласитър и той дори не усети как се строполи на земята.

Когато съзнанието му се върна, трябваше да мине доста време, преди да осъзнае в какво положение се намира.

Бандитите бяха направили с него точно това, което беше предполагал. Беше завързан на колене зад кръста, точно както искаше Сам. Всъщност коленете му едва-едва докосваха земята, така че Ласитър почти висеше. Под мишниците си усещаше грапавите дъски на овъглените, напречни греди. Ръцете му висяха назад, а веригата между китките му беше спусната зад отвесната част на кръста. Краката му също бяха оковани. Друг железен пръстен беше сключен около шията му.

Той усети това едва когато поиска да вдигне глава, но не можа. Като в мъгла пред очите му се раздвижиха крака в ботуши с блестящи шпори — и сякаш някъде много отдалеч проехтя гласът на Блек Сам:

— Излейте му кофа вода на главата, за да дойде на себе си.

След секунди върху Ласитър се изсипа поток студена вода. Беше като шок за израненото му тяло, но едновременно с това — истинска наслада за душата.

Пред очите му се изпречи брадатото лице на Сам. Бандитът трябваше да се наведе, за да го види Ласитър.

— Е, компадре? — попита цинично Сам. — Все още ли не се умори? Ще разбереш ли най-после, че с теб е свършено?

Ласитър впи очи в брадатия. Бандитът беше прав. В ситуация като тази нищичко не можеше да се направи.

— Защо не говориш? — изръмжа Сам. — Езика ли си глътна? Искам да чуя гласа ти! Давай! Не обичам да чакам.

Ласитър се опита да си поеме въздух. Усети страхотен бодеж в гърдите, сякаш поне половината му ребра бяха счупени.

— Какво искаш да чуеш, копеле проклето? — изстена той.

Блек Сам се изсмя гръмогласно.

— Така ми харесваш — проговори доволно той. — Вече си мислех, че нямаш сили дори да говориш. Много щях да съжалявам за това. От човек като теб се очаква повече гордост и смелост. А аз се надявам, че достойно ще защитиш славата си. Да не би да искаш след смъртта ти да те запомнят като някакъв проклет слабак!

Ласитър не отговори. Очите му бяха впити в тези на бандита. Погледът му беше много по-красноречив от всякакви думи. Блек Сам отново се изсмя.

— О, много добре знам какво си мислиш сега. Представяш си как ще си отмъстиш, когато успееш да избягаш. Дори мога да те разбера. Затова ще те оставя спокойно да си помечтаеш. Това е единственото, което ти остава…

Ласитър упорито мълчеше. Главата му се отпусна назад и погледът му падна върху пресния гроб, зад който беше коленичил. Помисли си, че скоро и той ще лежи под земята като двамата бандити и семейство Кейн.

— Сега ще те оставя сам, Ласитър — каза Блек Сам. — Има поне четири часа, докато се свечери. Ще имаш време да се разкаеш за всичките си грехове. Довечера ще се видим пак. Желая ти приятно прекарване!

И Ласитър остана сам…