"Новозавладените звезди" - читать интересную книгу автора (Блиш Джеймс)

2.

Най-малко за десети път през тези два месеца Майк гледаше Суини с удивление, едновременно обезпокоена и развеселена.

— Я кажи това пък откъде ти хрумна? — възкликна тя.

Въпросът, както обикновено, бе опасен, но Суини не бързаше да отговори. Майк знаеше, че той винаги се помайваше, когато трябваше да отговаря на запитвания, а понякога сякаш изобщо не ги чуваше. Необходимостта от такъв защитен навик бе крещящо очевидна за Суини и той само забавяше момента, когато тя щеше да стане също така явна и за ганимедците. Само чисто патологичната интровертност на характера му като цяло засега го спасяваше да не бъде заподозрян, че избягва трудните въпроси.

Суини беше уверен, че рано или късно такова подозрение щеше да се появи. Той не бе общувал с жени, но въпреки това бе сигурен, че Майк е нещо изключително. Остротата на нейната прозорливост понякога като че се доближаваше до телепатия. Той обмисляше въпроса, облегнат на парапета около живия плет в подножието на планината, наблюдаваше съсредоточено Улея и съставяше отговора си. Всеки ден трябваше да съкращава времето за обмисляне, но въпреки усилията му въпросите не ставаха по-малко трудни.

— От полицаите на Космодрума — отвърна той. — Мога да дам само два отговора на въпроса ти, Майк. Всичко, което не научих от майка си, научих, като следях полицаите.

Майк също погледна надолу, към мъглите на Улея. Бе топъл летен ден, при това дълъг — с продължителност три и половина земни дни, докато спътникът се намираше от осветената страна на Юпитер и се приближаваше, заедно с Юпитер, все повече и повече към Слънцето. Вятърът, който духаше над флейтообразния отвор на скалата от тази страна на планината, бе мек и променлив като дъх на флейтист и не помръдваше огромните преплетени коренища и издънки, които изпълваха дъното на голямата долина, нито увитите листа, залепили се за тях като хиляди синьо-зелени мьобиусови13 ленти.

Долу не беше тихо, но изглеждаше тихо. Имаше много повече бумтежи и грохот от търкалящи се канари и далечни лавини, отколкото човек чуваше през студеното време. Когато дойдеше краткият им период, обелените от гранита корени израстваха бързо, като упорито се заравяха в склоновете на долината и даваха началото на нови дървета и скали. В чукарите топлото време променяше кристализиралата вода от лед IV на лед III, а затворената течност, внезапно преминала от един обем в друг, разкъртваше скалните пластове. Суини познаваше този механизъм — така нареченото „разслояване“, нещо обикновено за Луната, въпреки че там се пораждаше от повторното заледяване на лед I в гипсовите натрупвания. Но крайният резултат бе един и същ: скални свличания.

Всички тези неспирни, нестройни тътнежи и глухи гръмотевици бяха характерните звуци за разгара налятото в Улея. Те дразнеха ухото на Суини толкова малко, колкото пчелното жужене безпокои земния жител, въпреки че Суини се бе натъквал на такова бръмчене само в книгите. И както растителността навсякъде, великолепните възлести пълзящи растения в ниското изпращаха нагоре във въздуха на Адаптираните хора свеж, сладостен аромат, специфичния мирис на флората в нейната борба на живот и смърт, която временно успокоява животинските ноздри и жлези, за да забравят собствените си отшумели стълкновения.

Ганимед беше всъщност един прекрасен свят дори за мъртъв човек. Или — само за мъртъвци.

— Не разбирам защо е било нужно полицаите от Космодрума да си губят времето, разпространявайки лъжи наляво и надясно — каза накрая Майк. — Те знаят, че ние не сме предприемали никакви пиратски нападения. Никога, откакто кракът ни стъпи на Ганимед, не сме си позволили да се отдалечим оттук. А сега не можем да го напуснем дори да искаме. Защо трябва да твърдят, че сме го правили? Защо да говорят за това като за факт, особено щом са нямали представа, че ти ги подслушваш? Нелогично е.

— Не зная — отвърна Суини. — Никога не ми е минавало през ума, че вие не сте извършвали пиратски нападения. Ако поне за миг ми бе хрумнало, че не казват истината, щях да се ослушвам за някоя ключова дума, от която да подразбера защо го правят. Но подобна мисъл никога не ми е идвала на ум. А сега е твърде късно, остава ми само да гадая.

— Сигурно си чул нещо. Нещо, което не си запомнил съзнателно. Аз също мога да правя догадки, но в случая са важни твоите предположения. Ти си този, който е слушал разговорите, не аз. Опитай се, Дон.

— Е — колебливо каза Суини, — възможно е да не им е било известно, че това, което говорят, не е вярно. Няма закон, който да гласи, че шефовете на космодрумния полицай са длъжни винаги да му разкриват истинското състояние на нещата. Началниците са на Земята, но аз бях на Луната, а също и те. И изглеждаха напълно убедени: темата непрекъснато се разискваше просто между другото, като че ли беше нещо общоизвестно. Всички вярваха, че Ганимед извършва нападения върху големи пътнически въздушни кораби в периметър чак до орбитата на Марс. Това бе установен факт. Така го чух аз.

— Логично е — каза Майк.

Въпреки това тя не гледаше към Суини, а наведе главата си още повече над ръба на Улея, със сключени пред себе си ръце, в мъглявото пространство, докато малките й гърди се опряха леко на парапета. Суини дълбоко си пое дъх. Миризмата от издънките изведнъж сякаш загуби своето успокоително въздействие.

— Кажи ми, Дон — запита тя, — кога започнаха полицаите да обсъждат тази тема? За пръв път, искам да кажа.

Неговото отклонило се внимание така внезапно отскочи и се върна обратно в скования център на съществото му, че остави след себе си ярка следа, сякаш през незащитения му мозък бе минал камшик. Майк беше опасна, опасна беше. Трябваше да помни това.

— Кога? — повтори той. — Не зная, Майк. Всички дни си приличаха. Мисля, че беше към края. В детството често слушах, че приказват за нас като за престъпници, но не бях в състояние да си обясня защо. Предполагах, че е, защото бяхме различни, само заради това. Едва в последно време ги чувах да споменават конкретни престъпления, но дори тогава не си обяснявах ясно думите им. Майка ми и аз никога не бяхме грабили никакви кораби, в това бях сигурен.

— Само накрая… Така си и мислех. Те са заговорили по този начин, когато енергията ви е започнала да се изчерпва. Не е ли вярно?

Суини дълго обмисля отговора, поне два пъти по-дълго, отколкото обикновено би било безопасно да го прави пред Майк. Той вече разбра накъде клоняха въпросите на момичето. В такъв случай една прибързана реплика можеше да бъде фатална. Трябваше да си дава вид, че се опитва — с известно затруднение — да изрови от паметта си информация, която е била без всякакво значение за него. След малко той каза:

— Да, стана горе-долу по това време. Бях вече поограничил подслушването на разговорите им — не че това отнемаше много енергия, но ние имахме нужда от всичко налично. Може би съм пропуснал да доловя най-важното, не е изключено.

— Не — мрачно каза Майк. — Струва ми се, че си чул всичко. Или всичко, което е трябвало. И смятам, че си го изтълкувал точно по начина, по който те са искали да го направиш, Дон.

— Нищо чудно — бавно каза Суини. — Бях още дете. Възможно е да съм приел думите им за чиста монета. Но това би означавало, че те са знаели за нашето присъствие там. Дали е така? Не си спомням точно, но мисля, че още не бяхме започнали да крадем енергия от тях. В онези дни все още се надявахме да направим слънчева батерия на повърхността.

— Не, не. На тях навярно им е било известно, че сте там, години преди да започнете да крадете от енергията им. Напоследък Рулман говореше за това. Съществуват прости начини да се установи дори дали се подслушва един комуникатор; вашата стронциева батерия също не може да е останала дълго време неоткрита. Те само са изчаквали, докато бъдат сигурни, че ще ви хванат, когато най-после ви нападнат. Това е техният начин на мислене. Междувременно, когато си ги подслушвал, са ти подхвърляли лъжи.

Толкова за историята, която полицаите бяха наредили на Суини да разказва. Тя се бе запазила само защото Адаптираните хора я приемаха за извънредно глупава — поне в началото никой не се защищава срещу предположението, че противникът му го смята за идиот микроцефал14. Заблудата бе продължила два месеца, но никога не би издържала триста дни.

— Защо да го правят? — запита Суини. — Те смятаха да ни убият веднага щом им е възможно — начаса, когато измислят начин да го извършат, без да повредят оборудването ни. Какво ги е засягало това, което си мислим?

— За да ви мъчат — простена Майк, като се изправи и здраво вкопчи в парапета ръце, машинално вцепенили се, като птичи нокти, когато докосват клон. Тя погледна през Улея към далечната скупчена планинска верига от другата страна. — Искали са да смятате, че всичко, което вашите хора са запланували и осъществили, се е провалило; че сме свършили като едни долни престъпници. Тъй като не са можели да се заемат с теб и майка ти веднага, забавлявали са се да ви подхвърлят ругатни, докато са работели. Сигурно са мислели, че това ще допринесе да се деморализирате; ще ви подтикне към някаква грешка, която би улеснила работата им по залавянето ви. Или възможно е да са го правели просто защото им е било приятно. Защото това ги е карало да изпитват задоволство.

След кратка пауза Суини отвърна:

— Може би е било така. Може би не. Не зная, Майк.

Тя се обърна към него внезапно и го улови за раменете. Очите й бяха кристално сини.

— И как би могъл да знаеш? — каза тя, а пръстите й се впиха в раменете му. — Как би могъл изобщо да знаеш нещо, след като не е имало никой, който да ти го каже? Навярно сега Земята е пълна с лъжи за нас; лъжи и само лъжи! Ти трябва да ги забравиш, да изхвърлиш всичките от съзнанието си, просто като че ли току-що си се родил. Ти наистина ей сега си се родил, Дон, повярвай ми. Ей сегичка. Това, с което са ти тъпкали главата на Луната, са били лъжи; трябва да започнеш да научаваш истината тук, да я научаваш от самото начало, като дете! — Тя го задържа още миг. Всъщност го разтърсваше. Суини нямаше представа какво да каже, дори не знаеше какво чувство би могъл да наподоби. Усещането, което изпитваше, все още му бе почти непознато. Не се осмеляваше да го покаже, камо ли да му даде воля. Докато ядосаното момиче се взираше в очите му, той не бе в състояние дори да премигне.

В края на краищата наистина беше роден не толкова отдавна. Беше роден мъртъв.

Болезненият, страшен натиск върху раменете му изведнъж прерасна в остатъчен бодеж, заглушил една силна болка, после ръцете на Майк се отпуснаха. Погледът й отново се отклони към отвъдната страна на Улея.

— Няма смисъл — неясно промълви девойката. — Съжалявам. Ужасно е едно малко момиче да говори така на вуйчо си.

— Няма нищо, Майк. Беше ми интересно.

— Не се съмнявам в това. Да се поразходим, Дон. Омръзна ми да гледам само Улея.

Тя вече крачеше назад към извисяващата се планина, в чието подножие се бе установила колонията.

Суини я наблюдаваше как си тръгва, а ледената му кръв пулсираше в ушите му. Бе ужасно, че не е в състояние да мисли — никога, докато не бе срещнал Майк Левърол, не бе усещал колко зашеметяващо е това чувство, но сега то като че възнамеряваше изобщо да не го напуща — понякога се уталожваше, но никога не изчезна напълно. В самото начало младежът изпитваше печално задоволство, че близката „кръвна“ връзка между него и Майк, генетична връзка, която беше напълно автентична, тъй като той наистина беше адаптираният син на Шърли Левърол, щеше да го предпази от зараждането на влечение към момичето, в съгласие със земния обичай. Но всъщност тя нямаше този ефект. Земните табу не бяха в сила за него, а тук, на Ганимед, тази специфична забрана е била отменена по съкратената процедура. Рулман му беше обяснил защо.

— Не мислете повече по този въпрос-бе казал той още онзи най-първи ден, като широко се усмихваше в лицето на слисания Суини. — Нямаше никакви генетични причини да не допускаме близкородственото кръстосване; точно обратното. В малка група като нашата най-силно и непосредствено еволюционно влияние има изчезването на наследствените фактори. Ако не бяхме взели мерки да го предотвратим, с всяко ново поколение щяха да се губят нефиксирани гени. Очевидно е, че не бива да допуснем това, иначе ще се стигне до група, в която няма да има истински индивиди: всички ще си приличат в някакъв съществен и абсолютно непредсказуем аспект. Никое табу не заслужава такъв резултат.

Рулман беше продължил по-нататък. Бе казал, че разрешаването на бракове между близки роднини не може само по себе си да възпре отклоненията в наследствеността, че в известно отношение то ги насърчава и че колонията взема сериозни мерки да се справи с тези отклонения — мерки, които щяха да започнат да дават резултат след осем поколения. По това време той бе заговорил с понятията алелогенеза15, изоморфи16 и летални рецесии17, изписвайки бързо криптограми от рода на rrR:rRR /(’rA) rr/R’Rr/ върху листове слюда пред себе си. А после изведнъж бе вдигнал поглед и бе осъзнал, че е загубил аудиторията си. Това също го бе развеселило.

Суини не се беше обидил. Той знаеше, че е невежа. Освен това плановете на колонията не означаваха нищо за него; той се намираше на Ганимед, за да унищожи поселището. Що се отнасяше до Майк, той бе сигурен, че нищо друго не би могло да го ръководи освен изключителната му самота, ръководеща го и във всичко останало, което той вършеше и чувствуваше.

Но Суини с удивление установи, че макар и прикрито, също такава самота направляваше поведението и на всички членове на колонията, като единствено изключение може би правеше Рулман.

Майк погледна назад, след което чертите й придобиха суров вид и тя ускори ход. Суини я следваше, тъй като знаеше, че така трябва, но все още правеше опити да мисли.

Голяма част от наученото за Ганимед, при положение че бе истина (а поне това, което бе успял да провери, издържа изпитанието), означаваше точно противоположното на онова, което му бяха преподавали полицаите от Космодрума. Те например твърдяха, че въпросните пиратски нападения са имали две цели: по-маловажна — да попълнят запасите от храна и оборудване, и основна — да увеличават броя на преселниците, като взимат в плен нормални хора, за да ги адаптират.

Сега пиратски нападения не се извършваха, това бе сигурно, и Суини беше склонен да повярва на Майк, когато отричаше изобщо да е имало такива в миналото. Разбереш ли веднъж балистиката на космическите пътешествия, разбираш също, че пиратството е невъзможно начинание — просто защото предполага повече усилия, отколкото заслужава. Но освен това убедително практическо съображение, налице бе и неправдоподобната мотивировка, която полицаите от Космодрума приписваха на ганимедци. Основната цел бе глупост. Поселниците можеха да се размножават и следователно нямаха нужда от нови попълнения, а и беше изключено да се превърне един нормален възрастен индивид в Адаптиран човек — налага се пантропията да започне още преди зачатието, какъвто бе случаят със Суини.

За нещастие по всичко личеше, че обратното също е вярно. Суини не бе сполучил да открие никой в колонията, който да смята, че е вероятно един Адаптиран човек отново да стане обикновено човешко същество. Обещанието, което му даваха полицаите от Космодрума (въпреки че никога не го бяха заявявали категорично), поне засега сякаш не се основаваше на нещо повече от прах в очите. Ако въпреки това съществуваше възможност една личност като Суини да бъде върната към живота, само Рулман знаеше начина и Суини трябваше да бъде свръхпредпазлив, когато разпитваше учения. Рулман вече си бе направил някои неблагоприятни изводи от разните изплъзнали се факти и неизчерпаемите лъжи, които Суини му предоставяше по заповед на полицаите от Космодрума. Като останалите ганимедци, Суини се бе научил да уважава решителността и смелостта, въплътени изцяло в това, което Рулман вършеше и говореше, но за разлика от всички тях, младежът се страхуваше от неговата проницателност.

А междувременно, докато Суини изчакваше с фатализъм, смущаван само от Майк Левърол, Рулман да прозре другата страна на измамата — сковаността и объркаността, заместващи му човешката душа, — оставаше неизяснен въпросът за престъплението.

Ние трябва да върнем тези хора! Защо? Защото ни е нужно да знаем това, което знаят те. Защо не ги попитаме? Няма да кажат. Защо не? Защото се боят. От какво? Те извършиха злодеяние и трябва да бъдат наказани. Какво са направили?

ТИШИНА

И така, въпросът за престъплението оставаше висящ. Това не са били пиратските нашествия — дори ако ганимедци бяха постигнали невъзможното и бяха плячкосали въздухоплавателен съд, това нямаше да първото престъпление, накарало Адаптираните хора да избягат веднага на Ганимед, нямаше да е престъплението, породило цялата техника на пантропията. Какво държавно престъпление бяха извършили родителите на Адаптираните хора, че да се принудят да изолират децата си на Ганимед за период, който вероятно са смятали, че ще бъде вечен?

Не децата бяха отговорни — това поне също бе очевидно. Те въобще никога не бяха ходили на Земята. Бяха родени и отгледани на Луната съвсем тайно. Лицемерната лъжа на полицаите, че самите колонисти трябва да бъдат върнати заради някакво старо злодеяние, бе още една измама — като историята с пиратските нападения. Ако на Земята все пак е било извършено престъпление, то е било извършено от нормалните земни жители, чиито студенокръвни деца сега се скитаха из Ганимед; не е могло да бъде извършено от който и да е друг.

Освен, разбира се, от Рулман. И на Луната, и на Ганимед всички смятаха, че той някога е бил обикновен човек на Земята. Това бе невъзможно, но общоприето. Самият Рулман предпочиташе да отклонява въпроса, вместо да го отрича. Вероятно престъплението е било лично негово, тъй като нямаше друг, който би могъл да го извърши.

Но какво престъпление? Никой на Ганимед не можеше или пък не желаеше да каже на Суини. Нямаше заселник, който да не вярва в това. Повечето считаха, че срещу тях няма друго обвинение, освен че се различават от обикновените човешки същества, а малка част правеха изключение, като мислеха, че главното престъпление е самото използване на пантропията. Безспорно за това бе виновен Рулман, ако „виновен“ е подходящата дума.

Защо пантропията или отговорността за използуването й трябва да бъдат преследвани, бе загадка за Суини, но имаше още много други неща, които не знаеше за земните закони и норми, така че той престана да си губи времето в догадки. Щом Земята твърдеше, че създаването или използването на пантропията е престъпление, значи наистина бе така; и полицаите от Космодрума му бяха казали, че на всяка цена трябва да върне Рулман, независимо че за съжаление Суини не бе съумял да изпълни всички останали указания. Това беше някакъв отговор, и той стигаше.

Но защо полицаите не го бяха казали още в самото начало? И защо, ако пантропията бе престъпление, самите те бяха извършили същото беззаконие, сътворявайки Суини?

Малко закъснял, той ускори крачка. Майк вече бе изчезнала под навъсеното чело на голямата пещера. Суини не успя да си припомни да е забелязал кой от дузината по-малки входове бе използвала тя, а той самият знаеше къде водят само два от тях. Избра единия напосоки.

След четири завоя Суини откри, че е безнадеждно изгубен. Това бе необичайно, но не напълно неочаквано. Мрежата от тунели под планината П представляваше лабиринт не само като факт, но и по замисъл. Дълбаейки скалите, за да изградят свой дом, Адаптираните бяха взели под внимание възможността някой ден да дойдат да ги търсят въоръжени с пушки хора в скафандри. Такива хора никога не биха намерили сами изход под планината ако някой от заселниците на Ганимед, запомнил сложния път, не ги преведеше, ала такъв Адаптиран човек беше изключено да се намери. Понеже не съществуваха карти на лабиринта, паметта бе единственият ключ, а ганимедци се подчиняваха на строгия закон да не ги чертаят.

Суини вероятно бе успял да запомни половината от лабиринта. Ако не срещнеше някой познат човек (защото в края на краищата никой не се криеше от него), поне можеше да разчита, че рано или късно ще навлезе в познат участък. Междувременно му беше интересно да види всичко, което бе възможно да се види.

Първото интересно нещо, което видя, бе д-р Рулман. Ученият се показа от един тунел, разположен под ъгъл 20° спрямо този, в който се намираше Суини в момента, и отмина, без да го забележи. След мигновено колебание Суини го последва колкото се може по-тихо. Шумната вентилационна система помогна да се заглушат стъпките му.

Рулман имаше навика да изчезва за периоди, колебаещи се между половин ден и цяла седмица. И да имаше някой, който знае къде отива и какво прави там, той не говореше по този въпрос. Сега може би беше моментът Суини сам да открие това. Съществуваше вероятност, разбира се, изчезванията на Рулман да са свързани с предстоящата метеорологична криза на Ганимед, за която Суини напоследък все по-често чуваше подмятания. От друга страна… от друга страна — какво? Едно проучване не можеше да навреди.

Рулман вървеше бързо, с брадичка, наведена към гърдите, сякаш изминаваше толкова познат път, че бе естествено да се довери на навика да го води. По едно време Суини почти го загуби от погледа си и след това внимателно поскъси разстоянието между тях. Лабиринтът бе достатъчно сложен и предлагаше многобройни скривалища на всяка крачка, ако Рулман проявеше признаци, че ще се връща. Докато ученият се придвижваше, от него долитаха неподозирани, но подредени групи звуци, без думи — по-скоро монотонно изпети, отколкото изговорени. Те не съобщаваха нищо, не задвижваха никакви механизми, не осигуряваха на Рулман никаква безопасност, доказателство за което бе фактът, че Суини изминаваше същия път, без да вдига подобен шум. Наистина самият Рулман сякаш не съзнаваше, че го върши.

Суини бе озадачен. Никога дотогава не бе чувал човек да си тананика.

Усети, че в скалата под краката му се появи лек, но постоянен наклон. В същото време забеляза, че въздухът е значително по-топъл и с всяка стъпка все повече се нажежава. В него отекваше неясен звук от работещи машини.

Ставаше все по-горещо и по-горещо, но Рулман упорстваше. Шумът, който Суини вече можеше да определи със сигурност като причинен от помпи, множество на брой, също се усили. Двамата мъже сега вървяха по дълъг прав коридор, ограден по-скоро със затворени врати, отколкото с изходи от лабиринта. Коридорът бе слабо осветен, но въпреки това Суини остави Рулман да се отдалеч и още повече. Към края на коридора топлината понамаля и Суини изпита облекчение, защото бе започнал да се чувствува доста замаян. По нищо не личеше Рулман да забелязва тази промяна.

В самия край Рулман изведнъж се пъхна в един страничен вход, който се оказа най-горната част на каменно стълбище. Надолу по него се носеше твърде осезаема струя горещ въздух. Суини знаеше, че топлият въздух в гравитационно поле по принцип се издига нагоре. И не можеше да си обясни защо струята се движи в противоположна посока, особено след като на това ниво, изглежда, нямаше вентилатори. Понеже духаше към Рулман, по въздуха до него щеше да достигне всеки шум, който Суини правеше, като вървеше напред. Той внимателно се придвижи надолу на пръсти.

Когато Суини напусна стълбищната шахта, Рулман вече не се виждаше. Младежът се озова в дълга галерия с висок таван, която правеше лек завой надясно, докъдето стигаше погледът. По вътрешната част на дъгата й, разположени на равномерни разстояния, се гушеха машини, всяка снабдена със странично навити метални тръби, вдигнати пред нея. Това бяха източниците на шума, който бе чул Суини.

Тук отново беше студено — неестествено студено въпреки плътния поток топъл въздух, който се носеше надолу по стълбищната шахта. „Има нещо коренно погрешно в проявлението на термодинамичните закони долу“ — помисли си Суини.

Той предпазливо се примъкна напред. Само след няколко стъпки, като мина покрай първия работещ механизъм — да, той беше най-студен около лъскавите спирали, сякаш от тях действително се излъчваше хладина, — той откри истинска херметична камера. Нещо повече, тя се използваше: външната врата бе запечатана, но една светлинка до нея показваше, че ключалката се превърта. Срещу камерата, върху другата, стена, един от разположените в редица шкафове за скафандри стоеше отворен и празен.

Но легендата, изписана с боя върху клапана на херметичната камера, бе тази, която окончателно изясняваше всичко. Тя гласеше:

Суини се дръпна светкавично от въздушната камера, обзет от истинска паника — както човек, търсен за убийство, би подскочил, ако види табелка с надпис 50 000 волта… Сега всичко беше ясно. В термодинамиката на този коридор нямаше нищо по-нередно, отколкото във вътрешността на всеки хладилник. Огромните машини бяха помпи, по-точно — нагревателни помпи. Спиралите им не замръзваха само защото в атмосферата на Ганимед нямаше водна пара; независимо от това те черпеха топлина от въздуха и го пренасяха към другата страна на Скалната стена в пантропичната лаборатория.

Нищо чудно, че тази зала бе изолирана от останалия лабиринт посредством херметичната камера и че е трябвало Рулман да облече скафандър, за да мине през нея.

От другата страна беше много топло. Твърде горещо за един Адаптиран човек.

Но какъв Адаптиран човек? За какво можеше да послужи на Рулман пантропията тук? Предполагаше се, че тази фаза от историята бе свършила веднъж завинаги. И все пак това, което ставаше в тази лаборатория, явно бе така чуждо за околната среда на Ганимед, както околната среда на Ганимед се различаваше от земната. A се отнася към B, както B към какво? Към C? Или към A? Дали Рулман, въпреки че разбираше колко неосъществим е подобен проект, не се опитваше да реадаптира хората си към земята?

От тази страна на стената трябваше да има циферблат или измервателни прибори, които да дават повече сведения за това какво представлява противоположната й повърхност. И те бяха там, в малък покрит отвор, който Суини бе пропуснал да забележи при първия шок. Информацията гласеше:

Температура 059 градуса по Фаренхайт, точка на оросяване 047, налягане 0614–0030 милибара, кислородно налягане 0140 mmHg.

Някои от тези данни не означаваха нищо за Суини: никога до тогава не се беше сблъсквал с налягане, изразено в милибари, да не говорим за стенографските знаци, с които то бе отбелязано върху измервателния уред пред него, нито пък знаеше как да изчисли относителната влажност от точката на оросяването. Скалата на Фаренхайт му беше смътно позната — толкова смътно, че бе забравил как се извършваше превръщането в целзиеви градуси. Но…

Кислородно налягане!

Съществуваше една планета, една-единствена, където такова измерване би могло да има някакво значение.

Суини се затича.

Той вече не тичаше, когато стигна до кабинета на Рулман, въпреки че още не бе в състояние да си поеме дъх. Разбрал, че няма да успее отново да мине по пътя над пантропичната лаборатория, понеже усещаше как топлината извира около него, и като знаеше поне отчасти какво означава това, той бе тръгнал в обратната посока — покрай огромните топлообменници — и бе вървял слепешката нагоре откъм другата страна. Ако не грешеше, пътят, който бе следвал, бе дълъг поне три мили и по него той направи няколко допълнителни открития, които го разтърсиха почти толкова силно, колкото и първото.

Вече започна да мисли, че полудява. Но бе длъжен да разбере — в момента нищо нямаше значение за него освен отговорът на главния въпрос: да укрепи или да разбие надеждата, с която бе живял толкова дълго.

Рулман вече се беше върнал в кабинета и бе заобиколен от хората си. Стиснал зъби, със затруднено дишане, Суини си проби път между ганимедци.

— Този път смятаме да затворим всички предпазни люкове — говореше Рулман по комутатора. — Очаква се фронтовете на налягането да се променят много рязко, затова не можем да разчитаме само на външните шлюзи. Погрижете се всеки да е информиран точно къде трябва да отиде веднага щом се обяви тревога, но този път внимавайте: не искаме някой да остане в плен между люковете, докато това трае. Сега може да ни връхлети, без да ни даде време да се подготвим.

Комутаторът промърмори нещо, после връзката прекъсна.

— Халам, как върви жетвата? Знаете, че ви остава по-малко от седмица, нали?

— Да, доктор Рулман, ще свършим навреме.

— И още нещо… О, здравей, Доналд. Какво има? Изглеждаш ми малко пребледнял. Доста съм зает, ако обичаш, казвай бързо.

— Ще бъда кратък — отвърна Суини. — Мога да изложа всичко в един въпрос, ако разрешите да поговоря с вас насаме. Само за няколко секунди.

Червеникавите вежди на Рулман се повдигнаха, но след като разгледа по-внимателно лицето на Суини, ученият кимна и стана.

— Щом е така, ела в съседната стая… Е, младежо, кажи си болката сега. Бурята приближава и няма време за празни приказки.

— Добре — рече Суини, като си пое дълбоко въздух. — Въпросът е следният: възможно ли е един Адаптиран индивид да се превърне отново в човек? В нормално земно създание?

Очите на Рулман се присвиха съвсем бавно и като че измина дълго време, преди той да проговори. Суини погледна през рамо. Боеше се, но вече не от Рулман.

— Виждам, че си слизал долу — най-накрая каза ученият, като барабанеше едва пръста по върха на брадичката си. — А от изразите, които употребяваш, с удивление съдя, че възпитателните методи на Шърли Левърол са оставили… как да се изразя… е, на ум ми идва само едно клише — нещо недовършено докрай. Но засега няма да обръщаме внимание на тези работи. Отговорът на запитването ти във всеки случай е „Не“. Ти никога няма да можеш да водиш нормален живот където и да е другаде, освен на Ганимед, Доналд. И ще ти обясня още нещо, което майка ти е била длъжна да ти каже: навярно ще си страшно доволен, като го чуеш.

— Защо? — почти равнодушно попита Суини.

— Защото, както на всички останали в колонията, кръвната ти проба Джей е положителна. Установихме това още първия ден, когато дойде при нас, и не ти го спестихме, но то явно не те е впечатлило или не ти се е видяло важно. Вярно, че това изследване не е от някакво значение на Ганимед. Но обикновените земни жители, при които тази кръвна проба е положителна, са предразположени към ракови заболявания. Те са така податливи на рака, както болните от хемофилия18 — на загубата на кръв, завършваща със смърт; и в двата случая процесът се развива светкавично. Ако по някакво чудо ти, Доналд, се превърнеш в нормален човек, мигновено ще бъдеш обречен на смърт. Затова казах, че трябва да си доволен, че това не може да стане; да си страшно доволен.