"Новозавладените звезди" - читать интересную книгу автора (Блиш Джеймс)

4.

Осветителният снаряд избухна високо, може би на около три мили горе в небето. Въпреки че това стана над западния край на платото по дъното на Улея се разля достатъчно зарево, за да освети полугъсеничната машина, която се клатушкаше и бучеше.

Звукът обаче бе твърде слаб, за да проникне през шума на турбините, и Суини не се разтревожи от краткия блясък. Всъдеходът, който си пробиваше път на север с приличната скорост двадесет мили в час под дивата растителност, толкова трудно можеше да бъде забелязан от въздуха, колкото една мишка, която тича между корени.

Пък и не беше вероятно някой да се вглежда в Улея сега. Доказателствата за битка, опустошаваща платата, приковаваха вниманието; самият Суини ги следеше напрегнато.

Майк шофираше, като даваше възможност на Суини, сгушил се отзад до голямото алуминиево буре сред разхвърляните сечива и инструменти, да следи радарния екран. Параболоидната мрежа на радарната антена върху покрива на возилото за сняг не се въртеше, тя сочеше право натам, откъдето той и Майк идваха, взели пътем едно микровълново реле от последната автоматична станция. Суини използваше картините, получени от големия въртящ се радиотелескоп върху планината П.

Младежът почти не обръщаше внимание на честите, бледи и бързи просветвания върху екрана; те бяха изписани от малокалибрени ракети — част от сражението, което не оказваше влияние върху цялостната картина. Картината беше ясна: личеше си, както дни наред посочваше, че бунтовническите войски още държат планината и нейните тежки оръжия, но инициативата бе в ръцете на атакуващия нападател от лагера на лоялистите горе на север, който набираше сила.

Бе се стигнало до безизходно положение. Въпреки че въстаниците очевидно бяха успели да изтикат лоялистите от планината П, може би като бяха направили нещо на вентилаторите или бяха използвали някоя форма на партизанска война, съвсем явно те не можеха да се мерят с лоялистите в боевете на полето. Там те губеха почва два пъти по-бързо, отколкото първоначално. Подкрепителният огън от планината като че не им помагаше особено — той бе силен, но ужасно неточен. Често изстрелваните осветителни снаряди показваха, че има лоша видимост и още по-лоша организация. А лоялистите, макар и изместени, разполагаха с всичките самолети и проявяваха наглостта да летят над бойната линия със запалени светлини.

Друг бе въпросът как щяха да постъпят, когато се сблъскат с проблема да си възвърнат планината. Нищо, освен мощно оръдие, не можеше да направи дори вдлъбнатинка в планината П. А и да пренебрегнехме факта, че цялата тежка артилерия се намираше единствено вътре в планината, използването й на Ганимед от която и да е сила щеше да бъде равно на самоубийство. Засега сражението не бе станало толкова ожесточено. Но имаше такива изгледи.

И космическите кораби от Земята, които се виждаха на екрана във всъдехода, го знаеха. Това поне си личеше ясно от разположението им. Почти нямаше съмнение, че те са там, защото бяха дошли до заключението, че Суини води бунтарите, но не бяха проявили никакво желание да се намесят и да му помогнат. Напротив, стояха встрани, навлезли малко в орбитата на Калисто, на разстояние около 900 000 мили от Ганимед — достатъчно далеч, за да са в състояние да побягнат, ако видят атомна искра върху въпросната планета, и достатъчно близо, за да измъкнат Суини, ако стане ясно, че по някакъв начин е победил.

Гласът на Майк, крещяща нещо неразбрано, достигна до него, смесен с рева на турбините в полугъсеничните механизми.

— Какво има? — извика той, като повдигна глава.

— … свличането на скали пред нас. Ако е като… преди… сигурно ще счупи антената.

— Задръж! — изкрещя Суини. — Трябва още веднъж да сверя данните.

Моторът покорно спря и Суини сравни своя екран с данните от Рулман, записващи се на барабани, които се въртяха върху един брояч близо до лакътя му. Той провери — 900 000 мили бе доста близо. Може би бе малко, но не много по-близо. Ако се взривеше целият спътник, фронтът на ударната вълна щеше да прекоси разстоянието за около пет секунди, носейки със себе си моментално унищожение. Това време обаче стигаше, за да се даде възможност на автоматите да тласнат космическите земни кораби в едно безпределно пътешествие.

Младежът потупа Майк по рамото два пъти.

— Дотук добре. Продължавай нататък.

Отговорът й не се чу, но Суини видя, че предпазната й каска се поклаща в знак на съгласие и всъдеходът започна да се клатушка бавно и сигурно нагоре по дълъг, неравен път от обли камъни и чакъл; беше нещо като сипей, един от многото, които всяка година се свличаха в Улея при изветрянето на канарите. Майк се обърна и му се усмихна радостно, и той й се усмихна в отговор; гъсениците тракаха твърде шумно, за да позволят да се отговори другояче.

От самото начало планът зависеше от толкова дълга верига предположения, че все още можеше да се провали всеки момент, ако се скъсаше някоя брънка. Можеше да се разчита на него само в началото. Сигналът, който Суини изпрати на Майкълджон — VVANY — не означаваше нищо за пилота, понеже не знаеше кода, но от него компютърът бе научил, че Суини още не бе успял да залови Адаптираните хора, които Земята искаше, че нямаше да се нуждае от помощ, както бе смятал, за да ги залови рано или късно. Толкова се знаеше предварително. Какви заповеди щеше да даде за Майкълджон компютърът в отговор, представляваше първото поред предположение.

Компютърът можеше, разбира се, да реагира с някакъв невероятно дързък замисъл, премного различен от нормалното човешко мислене, и да не могат дори да гадаят какъв ще бъде — понякога шахматните автомати на Шанън печелеха срещу шампиони тъкмо по този начин, въпреки че обикновено едва устояваха срещу неопитни противници. Тъй като нямаше начин да се предвиди как би изглеждал подобен гамбит27, нито Суини, нито Рулман бяха губили време в безуспешни опити да си го представят.

Но другата алтернатива бе много по-правдоподобна. Машината щеше да сметне, че Суини е в безопасност, което щеше да се потвърди от получаването на кодирания сигнал, и че щом няма нужда от помощ, сигурно е събрал около себе си тайно ядро от неприязнено настроени заселници, една „предана“ ганимедска съпротива или нещо равностойно. Земята щеше да приеме същото и да внесе в компютъра хипотезата, че много от колонистите са недоволни от живота си; това бе просто една надежда, която Земята можеше да превърне в действителност, без да съзнава заблуждението си, тъй като никой на Земята не можеше да подозира, че на Ганимед е красиво. А компютърът щеше да приеме, че сигурно бе въпрос на дни Суини да успее да ги залови и да изпрати на Майкълджон WAVYY — или навярно дори VVAWY.

— Как ще разберем дали това е станало? — бе поискал да узнае Рулман.

— Ако е станало, тогава фаталният срок ще изтече, без Майкълджон да предприеме нещо. Той ще си стои в орбитата, докато компютърът промени решението си. Пък и каква друга заповед да му даде? Той е сам в малък космически кораб, без тежко въоръжение. При това е човек от Земята; не би могъл да слезе тук и да се присъедини към моята предполагаема подмолна група дори ако му хрумне такава идея.

Полугъсеничната машина се изкатери по един едър, почти кубичен камък, плъзна се настрани по наклонената му горна част и се стовари тежко върху по-малките обли камъни на пътя. Суини вдигна поглед от радарния пулт, за да види как се отразяваше пътуването върху голямото алуминиево буре. То плуваше в море от сечива (търнокопи, тесли, тежки ковашки чукове, втулки, намотки от бързо развиваща се жица), но бе здраво вързано с ремъци. Чудото на фойерверковата химия (и по-специално — на химията на Ганимед) още дремеше вътре в него. Суини с мъка се изкатери в предната част на кабината до Майк и се пристегна с колана, за да се наслаждава на пътуването.

Нямаше начин да се предвиди или изчисли какво продължение на фаталния срок щеше да отпусне на Суини машината в кораба на Майкълджон, за да вдигне той бунта. Колонията работеше така, като че изобщо нямаше да има никаква отсрочка. Когато фаталното време изтече без някакъв знак, че Майкълджон изобщо съществува (въпреки че според радиотелескопа все още беше там), Суини и Рулман не се поздравиха с предвиждането. Те не можеха да бъдат сигурни, че мълчанието и забавянето означават точно това, което те с основание предполагаха. Оставаше им само да продължават да работят.

Единадесет дни по-късно в планината П ненадейно започна движение на машини, хора и демонстриране на сила, които трябваше да изглеждат на Майкълджон като бунт на заселниците. Всичко сочеше, че именно лоялистите са разположили базата си близо до Северния полюс на Ганимед. Поради това Суини и Майк вече бяха минали с кола през Улея, за да скрият из объркана джунгла от радари цяла серия малки автоматични приспособления, до едно направени така, че да бъдат записани от детекторите на Майкълджон като струпани тежки машини. Видимите стратегически придвижвания на противниковите армии също говореха, че лоялистите се съсредоточават при Полюса.

А сега Суини и Майк се връщаха.

Компютърът като че ли изчакваше — Майкълджон очевидно бе внесъл в него данни като за истински бунт. Първоначално страната, на която беше Суини, явно печелеше. Компютърът нямаше причина да прави нова екстраполация28 до деня, в който въоръжените сили на лоялистите все още успяваха да удържат позициите си; едва след това с пълна сила трябваше да се заеме с въпроса как да се попречи на войските им да завземат планината дори ако това означаваше, че в следващите няколко седмици щяха да изчистят цялото бойно поле, включително и Суини.

— Детска играчка — бе казал младият човек. — Няма никакво основание да мисли различно. Тя е твърде елементарна, за да я накараш да екстраполира извън първата производна.

— Много си уверен, Доналд!

Суини се раздвижи неспокойно върху сгъваемата седалка, докато си припомняше усмивката на Рулман. Никой Адаптиран човек, а най-малко Суини, не бе имал истинско детство, нито „детски играчки“. За щастие космодрумните полицаи бяха сметнали, че за задачата на Суини е от съществено значение той да познава теорията на игрите.

Полугъсеничната машина отново започна да напредва сравнително равномерно и Суини отиде да провери екрана. Сипеят, както Майк бе предвидила, пречеше на сигналите от радарната транслационна радиостанция зад тях; Суини включи антената и тя започна да се върти. Голяма част от полето бе отрязана от близката издатина на Улея, но този ефект вече щеше постепенно да изчезва от екрана. С приближаването на Северния полюс дъното на Улея се издигаше все по-нагоре, въпреки че никога не достигаше напълно нивото на равнините. Суини вече можеше да следи достатъчно голяма част от небето, за да изпита задоволството, че земните кораби се намират точно там, където бяха и преди.

Това беше последният риск: Майкълджон, силно обезпокоен от постоянните указания на компютъра да не се предприемат действия, щеше да се свърже със Земята за съвет от по-висши инстанции. Несъмнено един бунт на заселниците от Ганимед, който би могъл да бъде обрисуван като движение, наречено „Искаме да се завърнем у дома“, щеше да послужи идеално за целите на Земята. Земята не само щеше да настоява Майкълджон да остане пасивен, както му беше наредил компютърът, но и би побързала да докара подкрепление на Суини — просто за всеки случай.

И Суини, и Рулман знаеха колко голяма бе вероятността това да се случи и бяха решили да рискуват, като вземат предпазни мерки. Късметът им бе изневерил: корабите от Земята пристигнаха, но все още изглеждаше, че си е струвало да се подготвят.

Доволен, доколкото бе възможно при такива обстоятелства, Суини пропълзя напред. Преди да посегне към предпазния колан, той спря, за да целуне Майк — нещо, което беше в доста голям ущърб на контрола й върху клатушкащото се возило.

Взривът със сила го прати на половината разстояние до празната сгъваема седалка.

Той направи опит да се надигне, а главата му бучеше. Моторите на машината сякаш бяха спрели да работят — звънтенето му пречеше да чуе каквото и да е освен звука от вентилаторите.

— Дон! Добре ли си? Какво бе това?

— Пфу! — изсумтя той и седна. — Нямам нищо счупено. Само дето главата ми щеше да се спука. Ако съдим по звука, взривът трябва да е бил силен. Много.

На слабата светлина от таблото лицето на Майк изглеждаше изпито и неспокойно.

— От нашите? Или…?

— Не зная, Майк. Прозвуча така, сякаш попадението е било на доста голямо разстояние, надолу по седловината. Какво става с двигателя?

Тя дръпна стартера. Той простена и моторът веднага заработи.

— Трябва да съм затънала — извини се Майк за оправдание и включи на скорост. — Но все пак нещо не е в ред. Тягата от твоята страна е лоша.

Суини отвори вратата на кабината и скочи върху каменистата земя. След това подсвирна.

— Какво има?

— Било е по-близко, отколкото смятах — отвърна той. — Дясната гъсеница е разсечена почти наполовина. От летяща скална отломка, предполагам. Хвърли ми горелката!

Тя се пресегна надалече през неговата седалка и му подаде електрожена, а след това — защитните очила. Той си проправи път към задната част на всъдехода и щракна ключа. Електрическата дъга блесна със серно-син пламък, а след миг повредената гъсеница се развиваше от четирите големи, движими при снежни условия гуми, като издъхваща змия. Влачейки кабела след себе си, Суини преряза и лявата гъсеница, подир което се върна в кабината, като пътем го нави.

— Готово, само че карай бавно. Гумите ще станат на парцали, докато стигнем до тази база.

Лицето на Майк беше все така бледо, но тя не зададе повече въпроси. Полугъсеничната машина запълзя напред, но вече не беше полугъсенична машина. След като изминаха малко повече от две мили, първата от осемте гуми се спука, което накара и двамата да подскочат. Бързата проверка показа, че гумата е отдясно, във външния ред, и е задна. След малко повече от две мили — ето че се спука и дясната водеща гума отвътре. Лошо беше, че от строя излязоха две гуми от една и съща страна на возилото, но поне бяха на различни оси и срещулежащи. Следващата, която се пукна пет мили по-нататък (и не покри земята с толкова много парчета), бе лява, отвътре и задна.

— Дон!

— Да, Майк?

— Мислиш ли, че това бе земна бомба?

— Не зная, Майк. Съмнявам се; те се намират твърде далеч, за да бомбардират Ганимед, освен напосоки, а и защо биха го направили? По-скоро е било някое наше изплъзнало се торпедо. — Той щракна с пръсти. — Чакай, чакай малко. Ако вече използуваме взривни вещества един срещу друг, полицаите са забелязали, а това можем да проверим.

Трас!

Машината се наклони надясно и започна да боксува. Суини и без да проверява, знаеше, че този път се е скъсала дясната външна трансмисия. Двете колела щяха да вървят по голи джанти през следващите хиляда фута (или приблизително толкова) от пътуването — главната тежест на машината отново падаше там, докато предните колела пострадаха сравнително малко.

Стиснал зъби, той откопча защитния колан и с мъка пропълзя до радарното устройство, като пътем механично провери алуминиевото буре.

Сега върху екрана се виждаше много повече небе. Беше невъзможно да се триангулира29 положението на земните кораби сега, когато сигналите от планината я бяха отрязани, а писуканията от екрана — значително по-глухи. Суини предположи, че корабите са се отдалечили поне още сто хиляди мили. Той се усмихна широко и е наведе към ухото на Майк.

— Бил е от нашите — каза той. — Рулман е хвърлил в боя тежка артилерия, това е всичко. Някой от пилотите му трябва да е изгубил торпедото си в Улея. Полицаите от Космодрума са усетили, че битката се разгаря — и какво? Оттеглили са се. Все повече и повече изглежда, че бунтарите могат да опитат да смажат базата на лоялистите с ядрена бомба и корабите не искат да бъдат в непосредствена близост с планетата, когато това се случи. Все пак — докъде трябва да стигнем? Майк отвърна:

— Ние сме…

Прас! Девойката завъртя ключа на стартера и моторът угасна.

— … дотук — довърши тя, а след това, за негово удивление, започна да се кикоти.

Суини преглътна и тогава си даде сметка, че той също се хили.

— С три непокътнати гуми — каза той. — Ура за нас! Да се залавяме за работа!

Още един осветителен снаряд избухна в небето, но не така близо, както предишният. Суини заобиколи до задната част на всъдехода, а Майк внимателно пристъпваше подире му и двамата загледани печално в гирляндите от разкъсан силиконов каучук, които някога представляваха две отлични гуми. Две от шините бяха съвсем голи, а петата спаднала гума, с която не бяха карали, бе само продупчена и имаше възможност да бъде спасена.

— Свали ремъците от бурето и го търколи към задната врата — нареди Суини. — Не бързай! А сега да го спуснем на земята, ей там.

Навсякъде около тях сред скалите и масивните възлести стволове бяха скрити малките електронни уреди, от чието усилено потракване мястото изглеждаше за космическите кораби, спрели край Ганимед, като огромен военен лагер. Разбира се, не биваше да се очаква, че това ще се отрази при снимане: видимата светлина бе недостатъчна, инфрачервената — още по-слаба, а атмосферата не беше прозрачна, за да се използуват ултравиолетови плаки. Никой не можеше да се надява, че по някакъв начин ще види нещо от космоса, поне не в Улея, но детекторите щяха да отчетат, че там се изразходва енергия и се преместват енергийни източници, а торпилите на бунтовниците умишлено се целеха в този район. Това стигаше.

С помощта на Майк Суини изправи алуминиевото буре горе-долу в средата на струпалите уреди.

— Смятам да сваля пукнатата гума — каза той. — Остават петнадесет минути до излитането, а по-късно може да ни дотрябва. Знаеш ли как да навиеш това нещо?

— Не съм идиот. Върви смени гумата.

Докато Суини работеше, Майк установи местонахождението на главния входящ проводник за захранването на малките невидими кречетала и включи към него жица. Към нея бързо инсталира пружинно задвижван бутон, който изключваше с щракване, щом токът стигнеше до соленоид, привеждащ в движение спусъка му. Единият край на навития на макара кабел водеше до соленоида, другият — до боядисаното в червено дъно на алуминиевата бъчва. Майк провери бутона в другия край на кабела. Всичко бе готово. Когато бутонът се натиснеше, малките кречетала щяха да се изключат, а в същия момент щеше да се включи бурето.

— Нагласи ли всичко, Майк?

— Готово е и чака. Пет минути до излитането.

— Чудесно — каза Суини и взе макарата от нея. — Най-добре ще е да се качиш на возилото и да го откараш през полюса отвъд хоризонта.

— Защо? Не съществува реална опасност. А и да съществува, каква ще е ползата от мен там сама?

— Виж какво, Майк! — каза Суини. Той вече бе тръгнал заднишком все на север, като развиваше кабела. — Просто искам да махна оттук всъдехода. Може да ни върши работа, а включи ли се бъчвата, не е чудно да го подпали. Освен това представи си, че полицаите решат да огледат старателно мястото. Возилото се вижда или поне има подозрително правилни очертания. Но мене не биха успели да видят. Далеч по-добре ще е машината да бъде отвъд хоризонта. Прав ли съм?

— Е, добре. Само гледай да не те убият, това е всичко.

— Бъди спокойна. Ще бъда при теб след края на представлението. Хайде, тръгвай.

Като се намръщи, макар и не много убедително, девойката се покатери в полугъсеничната машина и тя бавно се отдалечи по нанадолнището. Суини чуваше как джантите стържат по голите камъни дълго след като машината се бе изгубила от погледа, но накрая и този звук изчезна.

Той продължи да се движи заднишком, като размотаваше кабела от макарата, докато се свърши, така че маскировъчният лагер остана на цяла миля южно от него. Суини сложи дясната си ръка на бутона, провери часовника си и се притаи да чака зад един дълъг, нисък, издаден хребет.

Поредица осветителни снаряди прекоси небето с диря от сини слънца. Някъде профуча ракета, после земята тежко се разтърси. Суини с цялата си душа се надяваше, че „въстаниците“, които изпращаха торпеда, нямаха твърде точен мерник.

Но вече не оставаше много време. Само след няколко мига оцелелият космически кораб, корабът, насочен към една от шестте непознати звезди, натоварен с новото поколение Адаптирани деца, щеше да излети от планината П.

Двадесет секунди. Петнадесет. Десет. Девет. Осем. Седем. Шест.

Суини натисна бутона.

Алуминиевото буре се възпламени с глух хрип и ослепително кълбо светлина — прекалено ярка, за да се вижда както през защитните очила, така и през затворени клепачи или и през двете — се издигна в небето на Ганимед. Топлината заля кожата на Суини така силно, както реактивната струя на катапултиращия апарат бе направила това толкова отдавна. Ударната вълна, която последва след девет секунди, го притисна към земята и от носа му потече кръв.

Без да обръща внимание, той се претърколи и погледна нагоре. Светлината вече почти бе изчезнала. Появи се мътен стълб от бял пушек, изпъстрен с ярки, пламтящи цветове, който се издигна към небето със скорост почти миля в минута.

В общи линии този фалшификат дяволски убедително приличаше на ядрена бомба.

Стълбът дим образува гъба, когато космическият кораб достигна височина близо пет мили, но дотогава Суини бе сигурен, че на десет парсека30 от Ганимед няма никакъв земен кораб. Никой кораб нямаше да спре, за да направи разследвания, особено след като всички уреди в „лагера“ бяха преустановили сигналите си при избухването на „взрива“.

Нищо чудно по-късно на Космодрума да хрумнеше, че „детонацията“ може да се е дължала на пускането на една-единствена огромна Римска свещ31, изстреляна от алуминиево буре при смесването на димни вещества и нискокачествени експлозиви. Но до това време спасителният космически кораб щеше да бъде далеч от всяка възможност да се проследи траекторията му.

Всъщност вече беше далече. Беше стартирал точно навреме — на нулата, която Суини бе изпуснал при броенето.

Младият човек стана, като си тананикаше весело (но също така немелодично, както и Рулман), и продължи да си пробива път на север. Предполагаше се, че на обърнатото към Юпитер полукълбо на Ганимед, от другата страна на Полюса, дъното на Улея щеше да се издига все по-нагоре. Там имаше зона на сумрак, сгрявана неравномерно от слънцето (поради либрацията32, докато Ганимед се намираше от слънчевата страна на Юпитер) или периодически (когато спътникът се приближаваше и отдалечаваше поради осцилацията33 спрямо планетата). Разбира се, периодите на осцилацията щяха да бъдат твърде студени, но всеки от тях траеше по-малко от осем часа.

Навсякъде на Ганимед останалите преселници се отправяха към подобни точки — унищожили фалшивата военна екипировка, осъществили целта си. Снаряжението им бе различно, но не по-лошо, отколкото на Суини. А той имаше здраво возило за сняг с десет колела, чиито шест останали гуми можеха да се преразпределят така, че да може транспортното средство да се използува като влекач, а в задната му част да се натоварят инструменти, семена, издънки и резници, медикаменти, хранителни запаси и гориво. Имаше също и съпруга.

Земята щеше да посети Ганимед, естествено. Но нямаше да открие нищо. Вътрешността на планетата П бе заличена при излитането на спасителния кораб. А що се отнася до хората, те нямаше да представляват опасност — невежи и разпръснати.

„Селяни — помисли си Суини. Като си подсвиркваше, той прекоси Северния полюс. — Просто селяни.“

Най-накрая зърна тумбестото тяло на всъдехода ниско долу, в началото на една долина. Като погледна, не видя Майк, но после я откри седнала с гръб към него върху едно възвишение. С мъка се изкатери до нея.

Долината бе тясна в продължение на около сто фута, а след това се разперваше в широко ветрило от равнинна земя. Бе обвита в лека мараня. За земните хора едва ли би могло да има по-мрачна гледка, но там никой земен човек не я съзерцаваше.

— Обзалагам се, че това място е най-подходящото за земеделие на Ганимед — прошепна Суини. — Бих искал…

Майк се обърна и го погледна. Той млъкна, недоизказал желанието си, но нямаше съмнение, че тя го бе разбрала. Рулман обаче вече не се намираше на Ганимед, за да сподели със Суини красотата му — там, или където и да е другаде. Въпреки че никога нямаше да види края на пътешествието, нито би оцелял на новото място, ученият бе заминал с децата на космическия кораб и беше отнесъл със себе си своите преносими знания.

Суини разбираше, че Рулман е велик човек. Навярно по-велик и от собствения му баща.

— Тръгвай напред с всъдехода, Майк — меко каза Суини. — Аз ще повървя след теб.

— Защо? На тази почва возилото ще върви леко, допълнителното натоварване няма да има значение.

— Не се тревожа за натоварването. Просто искам да извървя пътя пеша. Това е… е, по дяволите! Майк, не разбираш ли, че аз ей сега ще се родя? Къде се е чуло и видяло едно бебе да се появява на бял свят в четиринадесеттонен всъдеход?