Джеймс Хадли ЧейсДай ми смокинов лист

Глава 1

Интеркомът иззвъня.

Чък Барли, който пиеше второ уиски от сутринта, разля малко от чашата си, след което натисна бутона. От кутията се разнесе силното, металическо грачене на Гленда Кери:

— Дърк при полковника. Веднага! — И линията прекъсна.

Чък вдигна поглед към бюрото ми.

— Чу какво каза дамата, нали? Бедата на това маце е, че не си го получава редовно. Когато едно маце не си го получава редовно…

Но аз вече бях излязъл и крачех надолу по дългия коридор към кабинета на полковник Виктор Парнъл.

Работех в детективска агенция „Парнъл“ точно от една седмица. Агенцията — най-добрата и най-скъпата по цялото Атлантическо крайбрежие, се намираше на последния етаж на „Трумън билдинг“ на авеню „Парадайз“ в Парадайз Сити, Флорида. Тя обслужваше богатите и охолните, а аз все още изпитвах страхопочитание към лукса, с който беше обзаведена.

Полковник Парнъл, ветеран от Виетнам, беше основал агенцията с пари, наследени от баща си преди около пет години и още от самото начало я беше направил преуспяваща. При него работеха двадесет оперативни служители, повечето от които бивши ченгета или военни, разпределени по двойки. Аз бях заел едно освободило се място и имах късмета да работя с Чък Барли — едър, сламенорус бивш лейтенант от военната полиция, когото смятаха за най-добрия детектив на полковник Парнъл.

Имах щастие, че получих тази работа, защото се бяха явили много кандидати и конкуренцията беше голяма. Получих я единствено защото на времето баща ми беше направил на Парнъл някаква услуга. Не знаех какво точно е направил за него баща ми, но полковникът не беше от хората, които имат склонност да забравят.

През последните тридесет години баща ми ръководеше „Детективски услуги Уолъс“ в Маями — агенция, специализирана в разводите. След като избутах колежа, започнах работа във фирмата и останах в нея като детектив в продължение на десет години. Баща ми ме научи на всичко, което знаеше, а то никак не беше малко, но накрая възрастта му си каза думата и той реши да се оттегли от занаята. Дотогава агенцията вече беше западнала. В началото при него работеха трима души, плюс мен. Когато реши, че е време да се пенсионира, аз бях единственият детектив и по цели дни се чудех какво да правя.

Полковник Парнъл търсеше с кого да замени един от своите хора, който се бе оказал непочтен. Баща ми се свърза с него и му каза, че не е изключено да попадне и на по-лош кандидат от мен. Разговорът с полковника мина добре и сега бях назначен на работа в агенция „Парнъл“. Това беше голяма крачка напред в сравнение с окаяната фирма на баща ми, която той закри веднага след заминаването ми за Парадайз Сити.

Тъй като бях новак, първата седмица работих с Чък Барли върху един случай на системни кражби от магазин на самообслужване. Задачата беше доста отегчителна, но повечето колеги са свикнали с отегчителните задачи — да следиш нечий съпруг или съпруга, да издирваш изчезнали хора и какво ли още не. За да имаш успех в нашата професия, трябва да си търпелив, загрубял и най-вече умът ти да работи както трябва. Освен че притежавах тези три качества, аз бях и амбициозен.

Парнъл работеше в тясно сътрудничество с градската полиция. Ако възникнеше подозрение, че задачата, която му възлагат, по някакъв начин е свързана с криминално престъпление, той веднага се обаждаше на шефа на полицията Теръл. По този начин си осигуряваше пълното съдействие на официалната власт, а за хората от нашия бранш това е много съществено.

Но имаше и други, много по-важни задачи, възлагани от богатите, за които ченгетата не знаеха нищо — шантажи, дъщери, избягали с непрокопсаници, съпруги алкохолички, синове хомосексуалисти и така нататък. Те се пазеха в пълна тайна и от тях агенцията печелеше най-много. Богатите идваха при Парнъл и на четири очи му разкриваха кирливите си ризи. Тези неща ми разказа Чък Барли. Рано или късно, според него, съм щял да напредна в службата, така че и аз да мога да помагам на богатите да прикриват нечистотиите си.

Почуках на вратата на Парнъл, изчаках секунда и влязох в просторния, добре обзаведен кабинет, така различен от тъмната, малка стаичка, в която някога работеше баща ми.

Полковникът стоеше до прозореца и гледаше навън към авеню „Парадайз“, океана и дългия с мили плаж. Обърна се.

Беше истински гигант, прехвърлил шестдесетте. Месестото му, обгоряло от слънцето лице, малките, пронизващи сини очи и устата, подобна на капан за плъхове, издаваха безпогрешно войника ветеран и не ти позволяваха да забравиш това нито за миг.

— Влез, Дърк — каза полковникът. — Седни. — Той се върна зад бюрото и отпусна килограмите си върху мекия стол. — Как ти се струва при нас?

Дръпнах един стол и седнах на ръба му. Парнъл ме караше да се чувствам неловко. Дори и Чък, който работеше при него от години, признаваше, че се чувства неловко в присъствието му.

— Много добре, сър.

— Чък Барли спомена, че те бива. Така и трябва. Баща ти беше опитен детектив. Получил си добра школовка.

— Благодаря, сър.

— Имам една работа за теб. Прочети това.

Той бутна един лист хартия през бюрото към мен.

Писмото беше написано с разкривен почерк и доста зацапано, сякаш беше писано върху мръсна маса.

Бях говорил с Гленда Кери, която заедно със счетоводителя Чарлз Едуардс се грижеше за финансовата страна на нещата и знаех, че агенцията никога не поема ангажименти към клиент, който не е готов да плати поне 5000 долара такса плюс 1000 долара на ден за разноски. Погледнах Парнъл и повдигнах вежди.

— Аха! — каза полковникът, сякаш беше прочел мислите ми. — Доста често получаваме подобни писма от хора, които нямат пари. Обикновено Гленда ги отпраща любезно, но този случай е малко по-различен. — Той замълча, за да запали цигара и продължи: — Чувал ли си някога за Мич Джаксън?

— Да, сър.

Наистина бях чул нещо бегло, но реших, че сега е времето да се направя на осведомен.

— Мич Джаксън беше сержант при мен. Най-добрият войник, който някога съм имал. — Парнъл присви очи и се замисли. — Какъв човек! Беше смел и решителен като никой друг. Така че, Дърк, ще трябва да помогнем на стареца му. Ще приемем тези сто долара и с това той става наш клиент. Трябва да положим всички усилия, за да разрешим проблема му както подобава. Разбираш ли ме?

— Да, сър.

— Тази работа ще поверя лично на теб — продължи Парнъл и ме изгледа строго. — Срещни се със стареца и виж какво го тормози. Вземи нещата присърце и го считай за много важен клиент. Разбираш ли?

— Да, сър.

— Научи подробностите и ела да ми докладваш. След това ще видим какво можем да направим. Тръгваш утре сутринта. — Полковникът ме погледна изпитателно. — Това е твоят шанс да ми покажеш на какво си способен, така че искам да действаш както трябва. Ясно ли е? — Той хвърли сто долара на бюрото и се усмихна лукаво. — Това е за разноските. И нито дума на Гленда. Ако научи, че поемам клиент за сто долара, ще си скъса чорапогащника от яд.

— Да, сър.

— О’кей, Дърк. Действай бързо. Не искам да пилеем време, но пък трябва да свършим работа.

Той ми махна с ръка да си вървя.

Върнах се в кабинета при Чък. Той преглеждаше една дебела папка, в която бяха събрани данни за всички служители от магазина на самообслужване, който наблюдавахме.

— Какво има? — вдигна поглед той.

Седнах зад бюрото си и му разказах.

— Мич Джаксън! — Чък подсвирна продължително с уста. — Биваше си го! Служих с него при полковника, но не знаех, че е бил женен. Трябва да го е направил, когато ни пуснаха в отпуск за един месец. Не е споменавал такова нещо. — Той ме погледна замислено. — Каза ли ти полковникът как умря Мич?

— Не.

— Беше военна тайна. По-добре е да знаеш, за да не изтърсиш някоя глупост, когато разговаряш с баща му. Но не казвай на никого.

— О’кей. Как е умрял?

— Типична военна неразбория. Една група от двадесет души беше изпратена напред в джунглата, където смятахме, че се крият виетнамци. Губехме твърде много хора заради скрити снайперисти и това задържаше настъплението ни. Та полкът ни стигна до някаква джунгла, някъде около хиляда акра площ. Беше много вероятно в нея също да има снайперисти, така че полковникът изпрати напред двадесетимата, за да разузнаят положението и да прочистят пътя ни напред, ако има нужда. Водеше ги опитен сержант. Полкът в това време изчакваше на едно възвишение в началото на джунглата. В щаба обаче научили, че сме спрели. Значи, ето това беше положението — полкът стоеше и чакаше да се върнат двадесетимата. Мич искаше да тръгне с тях. Винаги искаше да е на предна линия, но тогава полковникът не го пусна. Момчетата едва бяха навлезли в шубраците, когато се обадиха от щаба и казаха, че всеки момент ще долетят бомбардировачи, за да изпепелят джунглата с напалм. Някакъв проклет генерал от авиацията не бил разбрал, че сме изпратили хора напред и вдигнал самолетите. Вече беше късно да се обаждаме, за да ги спрат. Нямахме пряка връзка с пилотите, а виждахме машините и чувахме рева на моторите им. Мич скочи в един джип и подкара към джунглата. Полковникът се развика да се върне, но Мич мислеше за двадесетте хлапета в гъсталаците и нищо не можеше да го спре. Продължи с джипа, докато се блъсна в едно дърво, след това скочи и хукна напред, крещейки им да се връщат. Седемнадесет души успяха да се измъкнат, преди бомбардировачите да залеят всичко с напалм. Мич излезе с тях, преброи ги и видя, че трима липсват. След това изпрати момчетата при нас, а той се втурна назад в джунглата. — Чък изпъшка. — Дотогава всичко вече беше в пламъци. Не съм виждал по-смела и по-безразсъдна постъпка през живота си. Не искам и да видя.

— И какво стана после?

— Ето така умря Мич. Спаси живота на седемнадесет хлапета. Намерихме останките му и ги насипахме с лопата в брезентов чувал. Единствено по стоманената гривна с името му познахме, че е той.

— А какво стана с другите трима?

— Същото. Намерихме парчета кости, късове опечено месо… И за зла ирония, после се оказа, че в джунглата въобще не е имало виетнамци. Били са се изтеглили часове преди да стигнем до нея. След това големите началници потулиха тази мръсотия. Сложиха й смокинов лист, както казваме тук в агенцията. Генералът от авиацията, заповядал въздушния удар, беше прехвърлен другаде. Полковникът вдигна шум до Бога, но от висшето командване го накараха да млъкне. В мотивите за награждаването на Мич, за което полковникът настояваше упорито, беше написано, че получава медала, задето е успял да изведе седемнадесет души от засада, при което е бил убит от снайперист. — Чък сви рамене. — Това четиво, предполагам, е било по-приятно за стареца му, отколкото ако беше научил голата истина.

— Благодаря, че ми го каза Чък. Ще внимавам какво говоря пред баща му.

Чък придърпа папката към себе си.

— Аха. Чудя се що за човек е той. Ако е като сина си, наистина трябва да внимаваш.

На следващата сутрин, въоръжен с едромащабна карта и чанта с най-необходимото, тръгнах към Уест Крийк с една от служебните коли.

Макар че по-голямата част от живота си бях прекарал във Флорида, тези места бяха нови за мен. Съдейки по картата, Уест Крийк трябваше да се намира на няколко мили северно от Лейк Плесид. В пътеводителя, който прегледах преди да тръгна, пишеше, че това селце има население от 56 души, препитаващи се с развъждане на жаби, а както успях да науча, жабите носели доста пари, особено през зимата, когато е трудно да се ловят. Изглежда лъскавите ресторантчета но крайбрежието непрекъснато търсеха жабешки бутчета.

Стигнах дотам за малко повече от три часа. По пътя се отбих в Сърл — процъфтяващ фермерски градец, чиито жители отглеждаха домати, чушки, картофи и тикви. Според картата ми до Уест Крийк оставаха още няколко мили. Сутринта бях изпил само чаша кафе и вече чувствах глад. Освен това винаги е полезно да поговориш с местните хора, преди да се заемеш с истинската си работа.

Влязох в едно чисто на вид кафене ресторант и седнах на маса до прозореца, през който се виждаше главната улица. По нея не можеше да се мине от камиони, натоварени със зеленчуци.

Приближи се едно момиче и ми пусна секси усмивка. Беше хубава мацка — руса, със стегнати джинси и още по-стегната памучна фланелка.

— Какво да бъде? — попита тя и опря ръце върху масата, така че гърдите й да издуят плата.

— Какъв е специалитетът? — попитах аз и едва се въздържах да не бодна с показалец в по-близката гърда.

— Пилешка яхния. Този път пилетата не са починали от старост.

— Добре. Яхния да бъде.

Видях как добре оформеният й задник се полюлява на път към кухнята. Дори и дупките като Сърл имаха своите забележителности.

Край бара стоеше висок възрастен мъж с голям, бял, пожълтял от тютюневия дим мустак. Прецених, че кара седемдесетака. На главата си носеше изпоцапана каубойска шапка, а тъмният му костюм с годините беше придобил метален блясък. Старецът ме погледна, а аз му кимнах и му се усмихнах. Той се втренчи в мен продължително, след това взе чашата си и се приближи.

— Здравей — поздрави той и седна. — Не си тукашен, нали? В този край на света рядко се мяркат непознати физиономии.

— Само минавам оттук — отговорих аз. — Да поразгледам. В отпуск съм.

— Така ли? — Старецът отпи от чашата си. — Е, не е чак толкова лошо. Наоколо има доста интересни неща. Едно време в този район имаше алигатори. И сега са останали няколко нагоре по река Пийс.

— Виждал съм алигатори в Евърглейдс. Интересни животни.

Момичето донесе пилешката яхния, тропна чинията на масата пред мен и погледна стареца.

— Искаш ли нещо или само топлиш стола?

— Имам си — отговори той и вдигна чашата си. — Да бях с десет години по-млад и аз щях да ти покажа едно-друго.

— Ако беше с тридесет години по-млад, можеше и да се заинтересувам — отговори момичето със секси усмивката и отфуча към кухнята.

Старецът поклати глава.

— На днешно време младите нямат никакво уважение към старите.

Идеше ми да му кажа, че на днешно време младите нямат никакви причини да имат уважение към старите, но си замълчах. Нямаше смисъл да навлизам в подобна дискусия.

Започнах да ям пилешката яхния.

— Имаше алигатори — каза старецът. — Чувал ли си някога за Плат Крокодила? Сигурно не си. Много си млад. Той е легенда по тия места.

— Легенда?

— Аха. Знаеш ли какво правеше? Скриваше се някъде по брега, докато на повърхността се появи алигатор, след това се гмуркаше и започваше да се бори с него. Някак си успяваше да го яхне и забиваше пръсти в очите му. Винаги успяваше, но за тази работа трябва да си много силен и да имаш кураж. Казваше, че да застреляш алигатор било хабене на патрони.

— Такива са били времената — отвърнах аз.

— Само един човек можеше да прави това, което правеше Плат Крокодила. Но на него накрая не му провървя. Плат умря в леглото си, но Фред Джаксън остана без крака.

И друг път, когато бях разговарял по този начин с местните хора, се беше случвало да попадна на златна жила, но никога досега не беше ставало толкова бързо.

— Фред Джаксън? — попитах аз с небрежен тон. — Да не би да е бащата на Мич Джаксън, героят от войната?

Старецът ме стрелна с очи.

— Точно така. Откъде знаеш, че Фред живее в този край?

— Не знаех — отговорих аз и го погледнах в очите. — Ти ми каза току-що. Как ти е името? Аз съм Дърк Уолъс.

— Сайлъс Уд. Приятно ми е, мистър Уолъс. С какво се занимаваш?

— Работя в една агенция.

— В агенция? Какво значи това?

— Събирам информация. Справочни данни за писатели и журналисти.

Изглеждаше впечатлен.

— Така ли? Аз пък съм пенсионер. Имах доматена ферма, но на днешно време конкуренцията е много голяма. Продадох всичко.

— Кажи ми кога Фред изгуби краката си? Преди да изгуби сина си или след това?

Въпросът ми изглежда го озадачи. Той подръпна дългия си нос и се замисли. Най-накрая отговори:

— Е, щом питаш, Фред изгуби краката си, когато Мич още беше паленце. Сега старецът трябва да е на седемдесет и осем, че и повече. Докато го взеха в армията, Мич вършеше всичко у дома. Дотогава Фред свикна да се справя и без крака. Научи се да се придвижва на чуканчетата си. Все още е най-добрият ловец на жаби наоколо и печели добри пари.

— Ти познаваше ли Мич?

— Дали го познавах? — Старецът отново подръпна носа си. — Че кой не го познаваше? Но нито аз, нито който и да било друг, сме си мислили, че от него ще излезе герой. Това показва, че човек не може да се сърди на хлапетата… Като това момиче тук. Ще се омъжи, ще създаде семейство… но никога няма да стане национален герой… това поне е сигурно.

— Мич вироглав ли беше?

Уд довърши питието си и се загледа с нещастен вид в празната си чаша. Това очевидно беше намек, така че вдигнах чашата му и махнах на момичето, което беше подпряло гърдите си на бара и ни наблюдаваше. То донесе питието и го остави пред Уд.

— Това ти е второто. И последното. — Погледна ме и добави: — Не може да издържи повече от две, така че не го изкушавайте — и се върна зад бара.

Уд ми се ухили хитро.

— Нали ти казах, младите нямат никакво уважение към старите.

— Попитах вироглав ли беше Мич?

Бях приключил с пилешката яхния, но не съжалявах, че чинията ми е празна. Челюстта ми беше доста уморена.

— Вироглав? Това не е точната дума. Той беше същински бяс! — Уд отпи от чашата си. — Винаги си имаше неприятности с тукашния шериф. Никое момиче не можеше да е в безопасност, ако е на няколко мили край него. Беше крадец и бракониер. Не ми се приказва колко домати е отмъкнал от фермата ми… А колко пилета и жаби изчезнаха от дворовете на другите фермери! Шерифът знаеше, че Мич краде, но беше по-глупав от него и все не можеше да го пипне. И освен това Мич обичаше да се бие. Наистина беше жесток. Често идваше вечер в града и се заяждаше с хората. Нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от побоищата. Веднъж четири момчета, които се мислеха за много големи специалисти, се съюзиха срещу него, но до един ги закараха в болницата. Аз гледах да стоя настрана от него. Честно казано, плашеше ме. Дори шерифът се страхуваше от него. Когато накрая го взеха в армията и се махна, целият град си отдъхна. — Уд замълча, за да отпие. — Е, след като получи този медал, можем да забравим и да му простим. Сега всички се гордеят с него. — Уд ми намигна. — Много момичета заспаха разплакани, когато научиха, че е загинал. Изглежда умееше да ги накара да разтворят крака само с едно щракване с пръсти.

Поглъщах всичко това с интерес.

— Ами баща му? И той ли беше като сина си?

— Фред ли? Не. Той поне беше честен. Работяга. Беше корав и почтен човек. Промени се, когато изгуби краката си. Преди това идваше при нас в града, но след като остана без крака вече не се виждаше с никой. Престана да приема и гости. Продължаваше да лови жаби с помощта на Мич, но всеки, който отидеше при него, се връщаше бързо-бързо. Дори и сега, на тази възраст, продължава да лови жаби. Веднъж седмично един камион отива при него и ги прибира. Не съм го виждал от десет години — сигурно се храни само със зайци и риба.

— Ами майката на Мич? Тя жива ли е?

— Не знам. Никой наоколо не я е виждал. Говори се, че някаква туристка отишла у тях, за да снима Фред с алигаторите. Тогава е бил млад и предполагам, че с жените е бил като сина си. Както и да е, един ден Фред осъмна с бебе — не знам откъде се взе. Май го оставиха пред вратата му. Мич. Не мога да се закълна, че всичко е станало точно така, но поне това се приказваше в Сърл. Фред го възпитаваше сурово и го накара да завърши училище. Когато изгуби краката си, синът му го спаси. Оттогава Мич се грижеше за баща си, докато той се научи да се придвижва сам. Това е единственото добро нещо, което мога да кажа за Мич — обичаше баща си и няма две мнения за това.

— Интересно — измърморих аз.

— Аха. Много материал за приказки даде на града. Не всяко градче като нашето може да се похвали с национален герой. И после този внук…

Демонстрирах лек интерес.

— Искаш да кажеш сина на Мич, така ли?

— Аха. Пак някаква мистерия. Преди известно време тук пристигна едно хлапе. Беше на около осем години. Помня, че го видях, точно когато дойде. Имаше вид на малък нехранимайко. Изглежда беше скитал по пътищата със седмици — мръсен, с дълга коса, обувките му пред разпадане. Носеше стар, очукан куфар, завързан с канап. Стана ми жал за него. Обичам децата. Попитах го какво прави тук. Говореше възпитано. Обясни ми, че търси Фред Джаксън, който му бил дядо. Едва ли нещо можеше да ме изненада повече. Е, обясних му къде живее Фред. Изглеждаше прегладняло и му предложих нещо за ядене, но хлапето отговори, че искало по-бързо да стигне при дядо си, Джош, нашият пощалъон, тъкмо тръгваше с пикала си и аз го накарах да вземе хлапето нагоре. Мич вече беше в армията. Както можеш да си представиш, в града веднага плъзнаха приказки. Учителят отиде да се види с Фред. За разлика от друг път Фред го прие и поговориха. В резултат на това хлапето, Джони Джаксън, тръгна на училище. Идваше дотук с велосипед.

— И Джони ли беше като баща си?

— Нямаше нищо общо с него. Беше приятно на вид, тихо, учтиво хлапе. Може би малко мекушаво, но пък го биваше в училище. Другите деца не му обръщаха много внимание. Беше самотник и никога не говореше за баща си. Когато децата го питаха, той отговаряше, че никога не го е виждал. Бил роден, след като баща му заминал. Когато се разбра, че Мич е загинал и че е получил медал, Джони не се появи повече в училище. По онова време беше вече на четиринадесет. Учителят отишъл у тях, но Фред му казал да се маха и повече да не го търси. Оттогава, а това беше преди шест години, никой не е виждал Джони. Предполагам, че му е писнало да живее по този начин и се е чупил нанякъде. Не мога да го обвиня. Старият Фред наистина не си поплюва. — Уд допи питието си, въздъхна, извади сребърния си часовник и се вгледа в него. — Трябва да тръгвам, мистър Уолъс. Жена ми е сготвила обяд и ме чака. Винаги точно в един часа. Ако закъснея, става малко свадлива. — Той стисна ръката ми. — Приятна отпуска. Надявам се да се видим пак. Можем пак да изпием по едно.

Когато си тръгна, аз махнах на момичето да ми донесе кафе. Вече се бяха събрали доста шофъори на камиони, които обядваха. Никой от тях не ме поглеждаше и аз също не се интересувах от тях. Интересувах се само от местните хора.

Момичето ми донесе кафето.

— Не вярвай на всичко, което ти приказва Уд — каза то и остави чашата пред мен. — Изкуфял е. Какво ти надрънка?

— Говорихме си за Мич Джаксън.

Лицето й светна и стана замечтано — като лицата на хлапетата, когато нещо ги възбуди.

— Той беше истински мъж! — Затвори очи и въздъхна. — Мич! Умря преди шест години, но всички го помнят. Само веднъж съм го виждала… Тогава бях още малка, но никога няма да го забравя.

— Уд ми каза, че бил истински бяс и пройдоха. Според мен такъв човек не може да получи медал за храброст, трябва и преди това да е бил на място.

Пробутах й това, защото по помръкналото й лице разбрах, че Мич Джаксън за нея е нещо много повече, отколкото Елвис Пресли за милиони други на нейната възраст.

— Така е. И кой би си помислил, че синът му ще излезе такъв боклук?

Разбърках кафето си. Изглежда този ден щях да добия много злато.

— Боклук ли беше наистина?

— Бяхме съученици. Всички момичета тичаха след него, защото Мич му беше баща. Но той беше боклук! Бягаше като подплашен заек.

Един шофъор изрева, че иска да обядва. Момичето направи гримаса и стана.

Отпих от кафето и се замислих за това, което бях научил. Според Сайлъс Уд, внукът на Фред не се е появявал след смъртта на Мич. Пак според Уд, хората в града смятали, че момчето е заминало някъде. Не можех да разбера едно нещо. Ако момчето е заминало преди шест години, защо дядо му писа на Парнъл да започне издирването след толкова много време?

Реших да поразпитам още малко, преди да се отправя към Уест Крийк. Платих сметката и излязох на улицата. Огледах се и видях табела със стрелка, на която пишеше:

Фред Джаксън се препитаваше от жабите. Бих могъл да науча нещо, така че тръгнах накъдето сочеше стрелката, по една малка уличка, докато стигнах голям двоен портал с друга табела:

Вонята, която долиташе през високата дървена ограда накара стомаха ми да се свие на топка. Бутнах едното крило на портала и влязох в голям квадратен двор, в който бяха спрели два камиона. И двата бяха натоварени с бъчви, от които се разнасяше квакане.

Точно срещу мен имаше двуетажна бетонна постройка. През големия прозорец вътре се виждаше мъж с бяло сако, седнал зад голямо бюро. Изкачих се по трите стъпала, отворих вратата и влязох в малък кабинет с климатична инсталация. Бързо затворих вратата, преди да нахлуе вонята от двора.

Човекът зад бюрото ми се усмихна приветливо. Беше на около четиридесет и шест, с оредяваща черна коса и остри черти на лицето.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той, стана и ми протегна ръка. — Аз съм Хари Уедърспун.

— Дърк Уолъс — отговорих аз и стиснах ръката му. — Мистър Уедърспун, позволих си да загубя малко от времето ви, но се надявам, че ще ми простите.

Усмивката му стана още по-широка, но проницателните му очи ме изгледаха учудено.

— Мистър Уолъс, в момента имам свободно време. След половин час ще бъда много зает, но сега смилам обяда си, така че седнете и ми кажете какво има.

Седнахме.

— Работя за една агенция, която събира информация за писатели и журналисти — започнах аз с легендата, която винаги успява. — Аз съм този, който им осигурява фактите. Те описват тези факти на хартия и печелят милиони. Аз не. — Усмихнах му се със съжаление. — В момента събирам информация за Мич Джак-сън, националния герой, за баща му и за жабите, с които си изкарва прехраната, защото едно списание предвижда да пусне голяма статия за него.

Уедърспун почеса оплешивяващото си теме.

— Аз пък си мислех, че това е стара история. За Мич Джаксън писаха много.

— Да така е, мистър Уедърспун. Но сега ще погледнем нещата под друг ъгъл.

Той сви рамене.

— Е, за жабите мога да ви кажа всичко, но никога не съм се срещал с Мич Джаксън. И не съжалявам, ако съдя за него по хорските приказки. А сега за жабите, или водните пъдпъдъци, както ги наричаме в нашия бранш. Усетихте ли миризмата? Човек свиква с нея. Жабите вонят и живеят във вонящи места. Бутчетата им обаче са скъпи. Аз лично не ги обичам, но има много богаташи, които дават мило и драго за тях, ако са сервирани в чеснов сос. Бизнесът процъфтява. Ние ги изкупуваме от фермерите, обработваме ги и ги продаваме на ресторантите. — Той се облегна назад и по оживеното му лице разбрах, че жабите са близки до сърцето му. — Цялата работа, разбира се, е да уловиш жабите. За щастие, това не е мой проблем. През последните тридесет години Фред Джаксън беше най-добрият ни снабдител и то не само по количество, но и по качество. За жалост вече не мога да разчитам на него, както преди. Остарява… като всички нас. — Той ме удостои с още една широка усмивка. — Ето как работят ловците на жаби. Намират земя с подходящи блата и я купуват или вземат под наем. Фред Джаксън постъпи разумно. Купи земята още преди години на безценица. Жабите се хранят с насекоми. Фермерите като Фред, хвърлят около блатата парчета развалено месо. То привлича мухи. Жабите ги обичат. Докато те ловят мухи, фермерите ловят тях. Джаксън е истински майстор. Не му стига това, което може да улови през деня, ами е инсталирал електрическо осветление около блатата си, за да привлича още повече буболечки. Жабите се хранят и нощем, а той ги чака, за да ги улови. Една женска жаба снася между десет и тридесет хиляди яйца на година. Деветдесет дни по-късно се появяват поповите лъжички. Докато една жаба стане годна за ядене, трябва да минат около две години. — Той се усмихна отново. — Лекцията свърши.

— Благодаря — казах аз. — Точно това ме интересуваше. — Замълчах за миг и продължих: — Казахте, че никога не сте се срещали с Мич Джаксън и въпреки, че е национален герой, не съжалявате за това. Бихте ли ми обяснили.

Той се размърда нервно и сви рамене.

— Мистър Уолъс, трябва да знаете, че аз не съм роден в този град. Трябваше да мине известно време, преди хората да ме приемат. Купих дял във фирмата на Морган, който се пенсионира и наскоро след това умря. Сега аз ръководя целия бизнес. Мич Джаксън е награден с медал, така че не искам да споменавате името ми, ако изнасяте недобри неща за него. Хлапетата тук го боготворят и това, което ще ви кажа, трябва да си остане между нас.

— Няма никакъв проблем — отговорих аз. — Щом не желаете, името ви няма да се споменава.

— Не желая. — Той се вгледа продължително в мен и продължи: — Дойдох в Сърл след смъртта на Мич Джаксън. Чух много неща. Местните хора са се страхували от него. Според тях той е бил жесток побойник и крадец, но след като е бил награден е станал част от местния фолклор. Момичетата са изгубили умовете си и тачат паметта му, сякаш е бил някой от ужасните им поп певци.

Оставих това без коментар. Когато бях млад, идолът ми беше Франк Синатра. Хлапетата трябва да имат идоли.

— Ако искате да научите нещо от по-първа ръка за Мич Джаксън, ще трябва да говорите с Ейб Леви — продължи Уедърспун. — Той е един от шофъорите, които превозват жабите от северните райони. Ходил е при Фред Джаксън години наред. — Погледна часовника си. — В момента трябва да е в бараката за обработка. Искате ли да поговорите с него?

— Да. Благодаря ви, мистър Уедърспун. И един последен въпрос. Вие можете ли да ми кажете нещо за Фред Джаксън?

Той поклати глава отрицателно.

— Не. Никога не съм го виждал. Чух, че останал без крака, защото се борил с някакъв алигатор. Докато се съвзел, с жабите се е занимавал Мич, след това баща му отново е поел работата. Напоследък улавя по-малко, но на неговата възраст това е нормално. Говорят, че е корав и честен човек.

Станах.

— Ще поговоря с Леви.

Уедърспун посочи през прозореца.

— Голямата барака ето там. В момента сигурно обядва. — Той също стана и ми протегна ръка. — Приятно ми беше да се запозная с вас, мистър Уолъс. Ако искате да научите още нещо за жабите, знаете къде да ме намерите.

Стиснах ръката му и тръгнах към бараката. Вътре няколко чернокожи момичета кормеха жаби. От миризмата и гледката щях да повърна, но човекът, когото търсех — на около шестдесет и пет, ядеше преспокойно консервиран боб направо от кутията. Не ми беше ясно как може да се храниш при тази ужасна воня, но този човек — нисък, набит, силен, с посивяваща брада и не особено чист — изглежда се наслаждаваше на обяда си истински.

Пробутах му същата история както и на Уедърспун — че събирам информация за някаква агенция. Той ме изслуша, без да престава да се храни, след това в сивите му очи се появи лукавото пламъче, което обикновено свети в очите на бедняците. Събирах информация по този начин от години и този поглед не беше нещо ново за мен.

— Мистър Уедърспун ми каза за повече подробности да се обърна към вас — завърших аз. — И не искам да науча това, което ме интересува, безплатно. Пет долара стигат ли?

— Десет ще е по-добре — каза той веднага.

Извадих от портфейла си петдоларова банкнота и я размахах пред носа му.

— Пет като за начало. Първо да видим как ще потръгне.

Грабна банкнотата от ръката ми както гущер лапва муха.

— О’кей, мистър. Какво искаш да знаеш?

— Кажи ми за Фред Джаксън. Познаваш го отдавна, нали?

— Точно така. И колкото повече го познавам, толкова по-малко искам да го познавам. Той е стар проклет пръч. О’кей, сигурно повечето хора биха станали проклети, ако им отрежат краката, но Фред и преди си беше същият.

— Проклет? В какъв смисъл? Да не би да се е заяждал за пари?

— Не исках да кажа това, макар че наистина е стиснат. Проклет си е по природа. От тези, които могат да направят кал и на най-близкия си приятел, без да им мигне окото. — Леви присви очи. — Не че Фред някога е имал приятели. Характерът му е калпав, като на сина му.

— Синът му е получил медал за храброст.

Леви изсумтя презрително.

— Получил го е, защото беше проклет и жесток. Зъл. Никога не е давал пет пари, когато се забърка в някоя каша. За мен това не е храброст. За мен това е глупост. И Мич, като баща си, беше гнил отвътре. Не ща да имам нищо общо с тях. Ходя до къщата им всяка седмица вече повече от двадесет години. Една бира не са ми предложили. Нито веднъж не са ми помогнали с товаренето на буретата, а буретата с жаби са много тежки. Сега, когато Фред остана без крака, не очаквам от него помощ, но когато Мич още беше тук, ме гледаше как си изкарвам червата от работа и само ми се хилеше. — Ейб Леви изсумтя. — Другите фермери винаги ми помагат и ме черпят с бира. От Джаксън такова нещо не съм видял. — Той погледна в консервната кутия, откри две последни бобени зърна и ги изяде. — Гади ми се от всичките тези приказки, че Мич Джаксън бил национален герой. Истината е, че градът се отърва от него и слава Богу.

Не ми каза нищо повече от това, което научих в кабинета на Уедърспун.

— Виждал ли си внука му?

— Само веднъж. Там у тях. Отидох с камиона и го видях да пере дрехи в едно корито. Предполагам, че Фред го е карал, за да си изработва прехраната. Веднага щом ме видя, хлапето се прибра и излезе Фред. Не съм говорил с малкия. Сигурно му е дошло до гуша от дъртия и се е чупил, когато Мич умря. Горе-долу преди шест години.

— Тогава трябва да е бил на четиринадесет години, нали?

— Така ми се струва. Мекушав хлапак. Изобщо не приличаше на баща си и дядо си. Често се чудех дали наистина е син на Мич. Лицето на Мич беше като тези, които ги има на снимки в полицията. А хлапето не беше обикновено. Всички в училището казваха това. Казваха, че Джони не бил като тях. Предполагам, че се е метнал на майка си.

— Знаеш ли нещо за нея?

Леви поклати глава.

— Никой не я е виждал. Сигурно е някоя от многото, които е чукал Мич. Може да е всяко момиче от околността. Той вечно тичаше след тях. Не знам, може и сина му да го сърби по същия начин. Спомням си, че веднъж горе видях едно момиче. — Леви се замисли и поклати глава. — Не, едва ли. Това беше само преди четири месеца, дълго след като престанахме да виждаме хлапето.

Без да издавам интереса си, аз попитах:

— Какво беше това момиче?

— Само го зърнах. Переше в коритото на двора, както хлапето преди това. Веднага щом се показах иззад завоя, скочи и се прибра в къщата. Повече не се показа. Когато след малко излезе Фред, го попитах да не би да си е наел домашна помощничка, но той само ми изръмжа — повече не можеше и да се очаква от него. Реших, че е наел момичето от града, за да му върши домашната работа вместо хлапето. Признавам, че ме обзе любопитство и взех да разпитвам, но никой не беше чул някое от тукашните момичета да работи при Фред. — Леви сви рамене. — Повече не съм го виждал.

— Как изглеждаше то? На колко години беше?

Ейб Леви облиза лъжицата, която държеше, и я мушна в джоба си.

— Младо момиче. Слабо, с руса коса. Забелязах косата. Стигаше до кръста й и беше сплъстена.

— Как беше облечена?

— С джинси, или нещо такова. Не помня точно. Възможно е в края на краищата Джони да си е останал там горе и тя да е живеела с него. Фред не би обърнал никакво внимание. Пет пари не даваше какво прави Мич с момичетата. — Той замълча, облиза устни и попита: — Добре ли тръгна?

— Още един въпрос. Казаха ми, че Мич бил самотник. Никакви приятели ли нямаше?

Леви почеса мръсната си брада.

— Никакви. Имаше само един тип, с него се движеше. И той беше като Мич, от един дол дренки. — Леви се вторачи с празен поглед напред. — Изглежда не мога да си спомня името му.

Извадих още една петдоларова банкнота, но я задържах настрани от ръката му. Той я погледна, почеса брадата си още малко и кимна.

— Аха. Сега си спомних… Сид Уоткинс. Взеха го в армията по същото време като Мич. Градът си отдъхна, когато видя гърбовете на двамата. Баща му и майка му бяха почтени хора. Държаха бакалницата в Сърл, но когато жената умря, баща му се отказа. Не можеше да се справя с магазина без чужда помощ, а пък Сид не е работил и един ден през живота си.

— Значи Мич и Сид са били приятели.

Леви направи гримаса.

— Откъде да знам. Крадяха заедно и ходеха насам-натам заедно, но когато Мич се сбиеше с някого, Сид винаги стоеше настрана. Само гледаше. Сякаш той беше мозъкът, а Мич — мускулите.

— Сид върна ли се след войната?

— Не. От време на време изпиваме по някое питие с баща му. Старецът вечно се надява, че синът му ще се обади, но досега не се е случвало такова нещо. Знае се, че е бил освободен от армията, че се е върнал в Щатите и след това се е запилял някъде. Бас хващам, че няма да свърши добре.

Аз се замислих и му дадох петте долара.

— Ако ми дойде наум още нещо, ще ти се обадя пак — казах аз, изпълнен с копнеж да се махна от тази барака и да подишам малко чист въздух. — Винаги ли си тук по това време?

— Тук съм — отговори Ейб и мушна банкнотата в джоба си.

— Как да стигна до къщата на Фред?

— С кола ли си?

Кимнах.

— На около пет мили оттук е.

След като ми описа подробно как да стигна дотам, Леви завърши:

— И внимавай с Фред. Много е проклет.

Замислих се върху чутото, върнах се при колата и тръгнах към „Алигейтър Лейн“. Нататък по главната улица видях седалището на шерифа. Помислих си дали да не спра, за да се обадя. От опит знаех, че местните шерифи често не гледат с добро око на частните детективи, които си пъхат носа в района им, и реших най-напред да поговоря с Фред Джаксън. Той беше наел агенцията, за да издири внука му. Може би искаше издирването да остане в тайна.

Ейб Леви ме предупреди, че „Алигейтър Лейн“ не е означена с табела. Каза ми да търся тесен разклон, полускрит от храсталаци. Намалих скоростта и понеже нямаше никакво движение, което да ме безпокои, успях лесно да намеря отклонението. Тръгнах по него. Беше тесен черен път, който се виеше и гънеше като умираща змия, и от двете му страни имаше гъста гора. След две мили пътят се разшири. Тук камионите можеха да изчакват, за да се разминат, ако се наложи.

Разбрах, че приближавам къщата на Джаксън по жабешкото квакане, което дочух. Продължих нататък, след това пътят отново се стесни и зави рязко вдясно. Промуших колата през завоя и пред себе си видях дървена къща, кладенец, кофа край вратата, пейка под един от мръсните прозорци и буре за жаби.

Бях стигнал.

Спрях колата, изключих двигателя и натиснах клаксона. Не се случи нищо. Единственият звук наоколо беше квакането на жабите. Изчаках още малко и пак натиснах клаксона.

Пак нищо.

Реших, че Фред Джаксън е излязъл да лови жаби. Слязох от колата. Беше горещо като в сауна. Дърветата биха спрели всеки полъх на вятъра, дори и да имаше такъв. Непрекъснатото квакане започна да стърже по нервите ми. В този звук имаше нещо почти човешко — сякаш някакъв старец прочистваше гърлото си с дрезгава кашлица.

Запалих цигара и огледах къщата. Беше добре направена, от борови трупи. Доколкото можех да преценя отвън, в нея имаше всекидневна и вероятно две спални.

Забелязах, че пътната врата е леко открехната.

Започвах да се потя от горещината — това, жабешкият концерт и усамотеността на мястото увеличиха напрежението ми. Нещо странно витаеше във въздуха и го усещах.

Отидох до пътната врата и почуках. Нищо не се случи, така че почуках още веднъж, изчаках и бутнах вратата. Пронизителното скърцане на пантите ме стресна.

Вгледах се в потъналата в полумрак стая, обзаведена с масивните боклуци, които можеш да видиш по разпродажбите на мебели, и които никой в днешно време не купува. Видях Фред Джаксън да седи на една голяма маса. Нямаше кой друг да бъде, защото брадатият човек край масата нямаше крака. Пред него имаше чиния с нещо като яхния. Не можех да видя точно какво е, защото беше покрита от облак възбудени от храната мухи.

Погледът ми се отмести към голямата зеленокафява жаба на другия край на масата, която гледаше мухите. Видях блестящите й черни очи, след това тя скочи към мен и ме накара да се дръпна рязко. Плъосна се шумно на пода и изчезна.

— Мистър Джаксън… — започнах аз и млъкнах.

Човекът продължаваше да седи неподвижно.

Очите ми вече привикнаха към тъмнината.

Направих крачка напред.

— Мистър Джаксън…

Мухите жужаха, излитаха и кацаха върху остатъците в чинията.

След това видях, че по лицето на Фред Джаксън се стича кръв — много бавно, полусъсирена.

Видях и дупката от куршум в средата на изпоцапаното му чело.

Беше мъртъв като сина си, но много по-чисто убит.