"Мисия в Сиена" - читать интересную книгу автора (Чейс Джеймс Хадли)

2.

Лорели седеше на волана на Юмбъра, затиснала ушите си с ръце и затворила очи.

Старата очукана кола беше спряла под дърветата край пътя до канала недалеч от „Ризинг Лок“. Беше тъмно. Белезникава влажна мъгла се стелеше над реката.

Всичко се беше развило просто като детска игра. Тя беше успяла да открие Джина в хотел „Миремар“. Джина веднага я беше познала, въпреки че бяха изминали пет години, откакто двете се бяха виждали в Италия. Нетърпелива и непредпазлива, тя се беше качила в колата, за да разгледа с нея подробностите.

Но Крантор се беше скрил на задната седалка. Беше се надигнал и беше ударил Джина с един чорап, напълнен с мокър пясък. Беше я ударил с всичка сила но черепа. Тя се беше сгромолясала върху Лорели. Лорели разтреперано я беше отблъснала. Тогава, навеждайки се през седалката, Крантор беше избутал безжизненото тяло върху пода на колата.

— Отлично, беше казал той. — Направо. Ще ви кажа къде да отидем.

Беше им необходим половин час, за да стигнат „Розинг Лок“. Сега беше 1 и четвърт. Пътят край канала беше безлюден. Крантор излезе от колата и се спря за момент да послуша ромона на дъжда, плискането на водата и шумоленето на вятъра в дърветата. После издърпа тялото на Джина и го измъкна от колата на калното шосе.

— Почакайте ме, — каза той.

Той хвана с две ръце безжизнената девойка, преметна я през рамото си и се отдалечи в мрака.

Лорели чакаше, затиснала с ръце ушите си. Тя не искаше да чуе шума, който щеше да вдигне тялото на Джина, когато Крантор я хвърли във водата. След няколко минути, които й се сториха безкрайни, Крантор се върна при колата. Той дишаше шумно. Полите на мръсния му шлифер бяха мокри.

— Поместете си, — каза внезапно той. — Аз ще карам.

Лорели мина на другата седалка. Крантор седна на волана, запали мотора и фаровете и колата полетя покрай канала. Около сто метра по-нататък той сви наляво.

Караше бързо, направо за Лондон. И той, и Лорели не отвориха уста, докато не навлязоха в града. Внезапно Крантор наруши тишината:

— Сега какво ще правите?

— Задачата е изпълнена, — каза Лорели. — Аз заминавам. Ще взема самолета за Рим, който е в 10 ч.

— Не е ли малко рисковано? Аерогарите ще бъдат наблюдавани.

— Документите ми са в ред. Няма да ме познаят. Не рискувам нищо.

— Не бъдете твърде самонадеяна. Ченгетата по тези места са опасни!

— Няма да ме хванат!

— Ще кажете на Феликс, че съм изпълнил добре задачата, нали? — каза Крантор.

Да, ще му кажа, отговори безразлично Лорели. Крантор бегло я погледна.

— Не сте много въодушевена. Много важно е той да знае как съм действал.

— Бяхте заплатен добре, — възрази тя, гледайки през предното стъкло светлината на фаровете пред тях.

Крантор изръмжа. Той кара още 10 минути без да пророни дума, после продължи:

— Искате ли тази нощ да спите в „Ползен“?

— Хубава идея, — отговори тя.

Той хвърли бегъл поглед към нея и едрата му космата ръка се плъзна по коляното на Лорели.

— Двамата бихме могли да си правим услуги, — каза той.

Тя го удари с чантата си по ръката. Металическата закопчалка го рани. Той дръпна бързо ръката си и изпсува.

— Всички мъже, с които работя ми правят все същото предложение, — каза тя разгневено. — Не може ли да бъдете малко по-оригинален?

— Защо? — изръмжа Крантор, смучейки ръката си, която кървеше. — Аз също съм мъж, нали? Така е, понеже лицето ми…

— О! Стига! — сряза го Лорели. — Залъгвате се. Каква връзка има лицето ви с това?

Ръцете на Крантор се сгърчиха конвулсивно върху волана. Той си представи как впива пръсти в бялата шия на младата жена.

Те продължиха пътя, без да проронят дума.