"Положи я сред лилиите" - читать интересную книгу автора (Чейс Джеймс Хадли)

II

Крестуейс, имението на Кросби, се криеше зад ниски, покрити с вилеа3 стени, над които се издигаше висок, подрязан плет от австралийски бор, а най-отзад стърчеше поцинкована ограда, покрита с бодлива тел. Тежка дървена порта, в дясното крило на която имаше шпионка, пазеше входа.

По протежение на булевард „Футхил“ имаше около половин дузина подобни имения, задната част на кои: то стигаше до Кристъл Лейк Дезърт. Всяко от тях бе отделено от съседното с около акър ничия земя или храсталак, див пелин, пясък и топлина.

Бях се отпуснал в довоенния си буик с гюрук и наблюдавах дървената порта без особен интерес. Освен богато украсената табела на стената, която известяваше как се нарича къщата, нямаше нищо, което да отличава имението от другите милионерски имоти в Оркид Сити. Те всичките се криеха зад непревзимаеми стени. И всичките имаха високи дървени порти, които възпираха достъпа на неканения посетител. Те всичките излъчваха една и съща благоговейна тишина, един и същ мирис на цветя и добре поляти морави. Въпреки че не можех да надзърна зад портата, знаех, че зад нея се крие все същият великолепен басейн, все същият аквариум, все същата пътечка сред рододендрони и потънала в рози градина. Ако имаш милион, трябва да живееш по същия начин както останалите милионери или ще сметнат, че си боклук. Така е било, така е и така ще бъде винаги — ако имаш милион.

Явно никой не бързаше да отвори портата, затова се измъкнах от колата и дръпнах веригата на камбанката. Постарали се бяха звукът да е приглушен и тя издрънча плахо.

Не последва нищо. Слънцето се изливаше върху ми. Температурата се покачи с още една степен. Беше твърде горещо дори и за такова елементарно усилие като дърпането на веригата на камбанка. Вместо това, бутнах портата и тя се отвори със скърцане, когато я натиснах Погледнах ивицата ливада пред мен, която бе достатъчно голяма за танкови маневри. Тревата не беше косена този месец, нито пък предишния. Цветните бордюри от двете страни на алеята също не са били удостоявани с някакво внимание тази пролет, както и през миналата есен. Нарцисите и лалетата очертаваха грозни кафяви петна сред мъртвите цветове на божурите. Изсъхналите самакитки се редуваха с неподпряни с колчета и преплетени делфиниуми. Ивица рехава трева беше презряла очертанията на моравата. Кал-дъръмената алея беше обрасла с бурени. Пренебрегната пълзяща роза се извиваше истерично в мързеливия повей на бриза, който идваше откъм пустинята. Занемарена, изоставена градина — като я гледах, сякаш чувах стария Кросби да се преобръща в ковчега си.

В края на алеята се виждаше къщата: двуетажна постройка от варовик с червен керемиден покрив, зелени капаци на прозорците и издаден напред балкон. На прозорците имаше щори. Никой не се виждаше на облицования с плочки външен двор. Реших да се отправя натам, вместо да се боря с портата и да вкарвам вътре буика.

На половината път нагоре, по покрития с бурени калдъръм, се натъкнах на една от онези градински беседки, около които се вие цъфтяща лоза. Там, в сянката, бяха клекнали трима китайци и хвърляха зарове. Не си направиха труда да ме погледнат, когато минавах, както не си бяха правили труда вече много, много време и да се грижат за градината: трима мърляви, нехайни мъже, които пушеха жълти цигари и си нямаха никакви грижи на тоя свят.

Продължих пътя си.

Следващият завой по калдъръмената алея ме отведе до басейна. Басейн трябваше да има, но не и точно такъв. В него нямаше вода и бурените растяха на воля върху напуканото, покрито с плочки дъно. Бетонните му стени бяха покрити с кафеникав, прегорен от слънцето мъх. Белият сенник, който трябва да е бил доста хубав навремето, се беше отпуснал върху подпорите си, поклащаше се и сякаш ми се оплакваше.

От дясната страна на къщата имаше редица гаражи с двойни врати, които бяха затворени. Малко човече с фланелени панталони, потник и шофьорско кепе седеше върху един варел под слънцето и дялкаше парче дърво. Погледна ме и се намръщи.

— Има ли някой вкъщи? — попитах, като търсех цигара. Намерих една и я запалих.

Мина известно време, преди той да събере достатъчно сили да отговори:

— Не ми досаждай, човече, зает съм.

— Виждам — отвърнах, като издухах дима към него, — ще се радвам да те погледам, докато си почиваш.

Той се изплю старателно върху леха миналогодишно мушкато, което никой не си беше направил труда да подреже, и продължи да дялка. За него бях само част от запуснатия пейзаж.

Не смятах, че ще измъкна нещо полезно от него, а освен това беше твърде горещо, за да си правя труда, така че продължих към къщата, изкачих широката стълба и се облегнах на звънеца.

Над къщата беше надвиснала гробна тишина. Трябваше доста да почакам, преди някой да се отзове на звъненето ми. Нямах нищо против да потрая. Вече бях на сянка и сънливата атмосфера на мястото, отлагаща всичко за догодина, оказваше някакво хипнотично въздействие върху мен. Ако бях стоял там повече време, сигурно и аз щях да почна да дялкам къс дърво.

Вратата се отвори и някакво същество, което би могло да мине за иконом, ме огледа по начина, по който се гледа човек, събудил ближния си по време на приятна и спокойна следобедна дрямка. Това същество беше високо и слабо, с изпито лице, сива коса и близко разположени жълтеникави очи. Беше облечено с една от онези оранжеви фланели и черни панталони, които изглеждаха, сякаш беше спал с тях и сигурно беше така; без сако беше, а ръкавите на ризата му подсказваха, че имат нужда от пране, но не могат да си позволят да си губят времето.

— Какво обичате? — попита хладно и повдигна вежди.

— Мис Кросби?

Забелязах, че държи запалена цигара, наполовина скрита в сгънатата длан.

— Мис Кросби не приема в момента — отвърна човекът и се накапи да затвори вратата.

— Аз съм неин стар приятел. Ще ме приеме — рекох и преместих крака си напред, за да попреча на вратата да се затвори. — Казвам се Малой. Предайте й и вижте реакцията. Хващам се на бас, че ще извади шампанско.

— Мис Кросби не се чувства добре — отвърна ми той с равен глас, сякаш четеше някаква роля в любителска пиеса. — Вече не приема.

— Като мис Оутис?

Пропусна тази забележка, сякаш изобщо не я бях направил.

— Ще й предам, че сте се отбили. — Вратата започна да се затваря. Не беше забелязал крака ми. Учуди се, когато тя не се затвори.

— Кой се грижи за нея? — попитах усмихнат.

Лицето му придоби смутено изражение. За него животът бе нещо толкова тихо и приятно вече от доста дълго време, че не беше научен да се справя с непредвидени обстоятелства.

— Сестра Гърни.

— Тогава искам да се видя със сестра Гърни — казах и стоварих част от тежестта си върху вратата.

Липсата на каквито и да било физически упражнения, твърде многото сън, цигарите и преслушването на избата бяха изцедили всичката сила, която някога вероятно е имало в мускулите му. Той отстъпи пред натиска ми като фиданка пред булдозер.

Озовах се в огромно преддверие, което гледаше към широко стълбище, водещо към широка, полукръгла извивка в посока към стаите на горния етаж. По средата на стълбището забелязах облечена в бяло фигура: сестрата.

— Всичко е наред, Бенскин — каза тя. — Ще се погрижа за това.

Високият, слаб човек изглежда си тръгна с облекчение. Хвърли ми бърз, заинтригуван поглед, прекоси с котешка стъпка преддверието, продължи по коридора и мина през тапицирана със зелена материя врата.

Сестрата заслиза бавно по стълбите сякаш знаеше, че представлява приятна гледка и й харесваше да я гледат. Аз точно това и правех. Тя изглеждаше също като медицинска сестра, тъкмо излязла от някоя музикална комедия: онзи тип сестра, която ти вдига температурата всеки път, щом я погледнеш. Руса, с алено-червени устни, с тъмносини очи — страхотно парче: симфония от извивки и сладострастие; толкова вълнуваща и жива и толкова гореща — като пламъка на ацетиленова факла. Ако някога й се наложеше да се грижи за мен, щях да остана прикован на легло за остатъка от дните си.

Вече беше толкова близо, че можех да я докосна и трябваше съзнателно да направя усилие да не го сторя. По очите й можех да позная, че беше наясно е впечатлението, което ми правеше, а можех да предположа, че и аз я интересувах в не по-малка степен. Дългият й изящен пръст прибра една сламеноруса къдрица под сестринската шапчица. Старателно оскубаната й вежда се надигна на около инч. Начервената уста се изви в усмивка. Под спиралата синьозелените й очи бяха не само нащрек, а сякаш готови да ти се притекат на помощ.

— Надявах се да се видя с мис Кросби — казах. — Чувам, че не била добре.

— Така е. Страхувам се, че не е достатъчно добре дори, за да приема посещения. — Имаше дълбок, контраалтов глас, който сякаш отекна в тялото ми.

— Това е много лошо — отвърнах и хвърлих бърз поглед към краката й. Тези на Бети Грейбъл4 може и да бяха по-хубави, но нямаше какво повече да се желае. — Току-що пристигнах в града. Аз съм неин отдавнашен приятел. Нямах представа, че е болна.

— Вече от няколко месеца не е добре.

Имах чувството, че за сестра Гърни болестта на Морийн Кросби не е най-привлекателната тема за разговор. Беше само усещане. Може би грешах, но не ми се вярваше.

— Нищо сериозно, надявам се?

— Е, не е сериозно, но има нужда от много почивка и спокойствие.

Ако беше получила поне малко насърчение, това щеше да бъде за нея знак да се прозее.

— Е, тук е достатъчно спокойно — казах усмихнат. — Спокойно и за вас, предполагам?

Точно това й трябваше. Човек можеше да види, че е готова да разпусне косата си.

— Спокойно? Със същия успех бих могла да бъда погребана в гробницата на Тутанкамон — възкликна тя, но после като си спомни, че от нея се очаква да бъде медицинска сестра в най-добрите традиции на Флорънс Найтингейл5, прояви благоприличието да се изчерви. — Предполагам, че не трябваше да го казвам? Не е много редно.

— С мен няма нужда да се притеснявате за добрите обноски — уверих я. — Аз съм човек, с когото лесно се общува, а след двойно уиски с вода това става дори още по-лесно.

— Е, чудесно. — Очите й зададоха въпрос, а моите й отговориха. Внезапно тя изхихика. — Ако нямате нещо по-добро за правене…

— Както казва един мой стар приятел: „Какво по-добро има за правене?“

Оскубаната вежда се повдигна.

— Мисля, че бих могла да му отговоря, ако той наистина иска да узнае отговора.

— Тогава го кажете на мен, вместо на него.

— Може, в някой от близките дни. Ако действително имате желание да пийнете, заповядайте вътре. Знам къде е скрито уискито.

Последвах я в просторна стая, в която се влизаше откъм преддверието. Тя леко се полюшваше при всяка стъпка, като добре контролираше тежестта на хълбоците си. Те се раздвижваха под строгата бяла дреха, подобно на бейзболна топка, с леки завъртания. Бих могъл да вървя цял ден след нея, наблюдавайки тези движения.

— Седнете — рече тя, като посочи едно канапе дълго към осем стъпки. — Ще ви приготвя питието.

— Чудесно — отвърнах, настанявайки се върху покритата с възглавнички повърхност. — Но при едно условие. Никога не пия сам. Много държа на това.

— Както и аз — отвърна тя.

Наблюдавах я как изважда бутилка „Джони Уокър“, две чаши от по една пинта6 и бутилка „Уайтрок“ от нишата в шкаф от времето на английския крал Джеймс I.

— Бихме могли да сложим лед, но това означава да помоля Бенскин, а предполагам, че в момента можем да минем и без него, нали? — обърна се тя към мен, като ме гледаше изпод ресниците, които приличаха на редици извити релси.

— Ледът е без значение — отвърнах — и внимавайте с „Уайтрок“-а. Това нещо може да съсипе хубавото уиски.

Тя сипа по три инча уиски във всяка чаша и добави по една чаена лъжичка от „Уайтрок“-а.

— Така добре ли е за вас?

— Изглежда чудесно — отговорих, като протегнах ръка. — Може би не е зле да се представя. Казвам се Вик Малой. За приятелите — само Вик, а всички красиви блондинки са мои приятели.

Тя седна без да си прави труда да придърпа полата си. Имаше прекрасни колене.

— Вие сте първият ни посетител от пет месеца насам — каза. — Вече бях започнала да си мисля, че това място е прокълнато.

— Като го гледа човек, би казал, че е така. Ще ме подкрепите в това, нали? Последният път, когато бях тук, то си беше имение, не пущинак. Никой ли не се грижи вече за поддържането му?

Тя повдигна добре оформените си рамене.

— Знаете как е. На никого не му пука.

— Всъщност, колко зле е Морийн?

Тя се нацупи.

— Вижте, не може ли да говорим за нещо друго? Толкова ми е омръзнала Морийн.

— Тя не е и моята страст — отвърнах, отпивайки от уискито. Беше достатъчно силно, за да предизвика пришки по гърба на бик. — Само че навремето се познавахме и съм любопитен. Какво точно й се е случило?

Тя облегна назад русата си главица и изля по-голямата част от уискито в снежнобялото си, твърде красиво гърло. Начинът, по който преглътна силното питие ми подсказа, че е доста добра в пиенето.

— Не бива да ти казвам — започна тя и се усмихна, — но ако обещаеш дума да не продумваш…

— Нито дума.

— Лекува се от наркомания. Това е строго секретно.

— И трудно ли върви?

Тя сви рамене.

— Доста трудно.

— А междувременно, докато котката е в леглото, мишките лудуват, а?

— Горе-долу. Никой не се отбива насам. Ще мине доста време, докато тя се оправи. А когато я хванат бесните и започне да пищи като луда, персоналът си почива. Достатъчно справедливо е, нали?

— Разбира се, и персоналът има право да си почива.

Тя довърши питието си.

— Хайде сега да оставим Морийн. Стигат ми и нощите с нея, та и ти да ми говориш за това.

— Нощем ли дежуриш? Това е срамота.

— Защо? — синьозелените очи застинаха нащрек.

— Мислех, че ще бъде забавно да те изведа някой вечер, за да ти покажа това-онова.

— Какво по-точно?

— Като начало имам прекрасна колекция от офорти.

Тя изхихика.

— Ако има нещо, което да ми харесва повече от един офорт, то е колекция от офорти. — Тя стана и се насочи към бутилката уиски. Начинът, по който се поклащаха хълбоците й, изостряше вниманието ми като на ловджийско куче. — Дай да ти долея — продължи тя, — ти изобщо не пиеш.

— Достатъчно е. Започвам да си мисля, че има и по-хубави неща за вършене от пиенето.

— Така ли? Допусках, че би могъл да си го помислиш. — Тя сипа още алкохол в чашата си. Този път не си направи труда да слага от „Уайтрок“-а.

— Кой се грижи за Морийн през деня? — попитах, докато тя се връщаше към дивана.

— Сестра Флеминг. Няма да ти хареса. Мъжемразка е.

— Сериозно? — тя седна до мен и преметна крак връз крак. — Може ли да ни чуе?

— И да можеше, няма значение, но не може. В лявото крило е, което гледа към гаражите. Когато Морийн започне да крещи, я преместват там.

Точно това исках да зная.

— Да вървят по дяволите всички мъжемразки — рекох, като плъзнах ръката си по облегалката на дивана и я пъхнах зад главата й. Тя се наклони към мен. — Ти мъжемразка ли си?

— Зависи от мъжа. — Лицето й беше близо до моето, така че докоснах с устни слепоочието й. Изглежда това й хареса.

— Какво ще кажеш за такъв мъж като начало?

— Твърде добре е.

Взех чашата с уиски от ръката й и я сложих на пода.

— Това ще ни пречи.

— Жалко е да отива на вятъра.

— Ще имаш нужда от него след малко.

— Така ли?

Тя се наклони към мен, устните й докоснаха моите. Останахме така известно време. Неочаквано тя се отдръпна от мене и стана. За момент си помислих, че е от типа „целувка-чао“, но сгреших. Прекоси стаята, отиде до вратата и завъртя ключа. После се върна и седна.