"Смяна на сцената" - читать интересную книгу автора (Чейс Джеймс Хадли)

ЧАСТ ШЕСТА

Малко след 11:00 часа паркирах пред бунгалото на Морган. Входната врата беше отворена, но нямаше никакъв друг признак на живот.

Излязох от колата, прекосих поляната с неокосена трева и спрях, за да надникна във всекидневната.

Pea стоеше на масата с разтворен вестник пред себе си.

Тя вдигна глава, зелените й очи гледаха с насмешка.

При вида й у мен отново се събуди онази мъчител-на страст. Господи! Помислих си, това е жена! Най-вълнуващата, най-дяволитата, най-съблазнителната жена в целия свят! Все още беше облечена в онази евтина памучна рокля и все още носеше онова евтино синьо колие и все още напомняше упадаща страст.

— Ти? — тя се облегна на стола. — Какво искаш, Евтинийке?

Онази неконтролируема влудяваща ярост се събуди в мен.

Направих три бързи крачки напред и я ударих по лицето. Тя се олюля.

— Не ме наричай така! — изкрещях и се приготвих да посрещна ударите й, но тя не реагира. Остана на мястото си с ръце на лицето и очи, широко отворени от изумление.

— Добре се справяш, копеле — каза Фел, който тъкмо влизаше в стаята. — Точно така трябва да се държиш с тази кучка. Знаех си, че скоро ще се появиш. Чувствай се като у дома.

Не му обърнах внимание, погледът ми беше насочен към Pea.

— Ако още веднъж ме докоснеш, ще съжаляваш — каза тя, но гласът й не беше убедителен. Когато яростта ми започна да избледнява, изведнъж ми хрумна, че досега съм се държал неправилно, като съм я молил и съм пълзял пред нея. Спомних си как брат й я удряше. Може би тя уважаваше мъжете, които бяха груби с нея.

— Ако отново ме наречеш Евтинийка, отново ще те ударя — казах аз, като избутах Фел и седнах в счупения фотьойл. — Дойдох, за да разговарям с вас двамата. Ако имате смелост ние тримата бихме могли да откраднем малко диаманти.

Pea ме гледаше, като че ли бях луд, но Фел избухна в силен смях.

— Видя ли? Казах ти, че ще се запали, тъпа краво — каза той на Pea, — но ти не искаше да ми повярваш. Казах ти, че е готин. Аз знам… помирисвам ги отдалеч.

— Затваряй си устата! — сряза го Pea, като все още ме гледаше. — Какво точно искаш да кажеш?

— Въпреки, че имам малко пари — казах аз, — все още нямам достатъчно… Кой ли има? Вие двамата искате пари, така че защо да не се сработим и да си изкараме малко?

Тя се наведе напред с искрящи очи и безизразно лице.

— Как?

— Вие си направихте труда да разберете кой съм, — казах аз, — така че аз си направих труда да разбера кои сте вие. Знам, че сте участвали в два глупави обира и че сте се оплескали. Това са дреболии. Ако ти и брат ти можете да мислите в голям мащаб и имате смелост, ще спечелите половин милион долара.

Фел пое шумно въздух, a Pea настръхна и сви юмруци.

— Сериозно ли говориш? Половин милион? — попита Фел с дрезгав глас.

— Не съм дошъл тук, за да си губя времето. Говоря съвсем сериозно. Половин милион за вас, половин милион за мен.

— Не можеш да ме прекараш — каза Pea рязко. — Какво точно се крие зад тези глупости? Не си прави илюзията, че ще повярвам на тези бръщолевеници. Не съм вчерашна. Половин милион! Каква глупост!

— Я си дръж проклетата уста затворена! — изкрещя Фел. — Ти си голяма глупачка! Казвам ти, че този си го бива! Играе на едро! — той се обърна към мен. — Кажи на мен, господине… не се занимавай с нея. Тя винаги е била с малко мозъче. Какви са тези петстотин хиляди? Господи! Много добре ще ми дойдат такива пари!

— Чакат някой да ги вземе — казах аз. — Трябва само да влезете, да ги вземете и да излезете.

— Искаш да кажеш да влезем във вашия магазин и да го очистим? — каза Фел озадачен.

— Не говори като идиот! Ако се опитате да направите това, ще влезете в затвора толкова бързо, че няма да се усетите. Не… тази работа е лесна, безопасна и проста.

— А ти какво ще правиш през това време? — включи се Pea с недоверчиви и студени очи. — Ще стоиш отстрани, докато ние вършим работата и ако нещо стане, ще се скриеш?

— Нищо не може да стане. Много е просто — казах аз. — Аз ще организирам работата и ще продам диамантите. Без мен няма пари. Но ако нямате смелост, кажете ми още сега и ще си намеря някой друг да свърши работата.

— Тоя доста се е променил от последния път, когато беше тук! — в гласа на Фел имаше нотка уважение. — Каква муха ти е влязла в главата, господине?

— Вие ми влязохте в главата. — казах аз. — Вие ме накарахте да се замисля — погледнах Pea. — Реших да не чакам, докато стана стар, дебел и глупав. Реших да забогатея още сега.

Очите й все още бяха недоверчиви.

— Каква е работата? — попита тя намръщено, но аз знаех, че бях уловил вниманието й. — Не говори объркано. Казвай за какво става дума?

Бях се подготвил. Извадих от портфейла си снимка на бижуто на г-жа П. и го сложих на масата пред нея.

— Ето, за какво става дума: милион и осемстотин хиляди долара в диаманти.

Фел се наведе над рамото на сестра си. Аз ги наблюдавах и от внезапно появилата се алчност в очите им разбрах, че съм ги вързал така, както бях вързал и Сид-ни.

След това Pea ме погледна.

— Ако тази работа се провали, ще ни затворят за двадесет години.

— По дяволите! — избухна Фел. — Няма ли да престанеш да се заяждаш? Винаги ли трябва да се месиш? Защо не си затваряш устата?

— Аз съм била в затвора… ти не си — каза тя. — Говориш като идиот, какъвто си всъщност.

— Няма да има затвор — включих се аз. — Нека да обясня.

Казах им за колието на г-жа П., показах им изрезките от вестника и снимките й с огърлицата. Казах им за нейните дългове от комара и как тя трябваше да продаде огърлицата тайно. Как моят шеф я беше купил на невероятно ниска цена и как той и аз щяхме да правим нашийник от същите диаманти и щяхме да го продадем с голяма печалба.

— Стиснатият кучи син ми предлага само два процента от печалбата, — заключих аз — така че аз ще взема огърлицата. С моето положение, мога да продам диамантите безопасно за един милион. Ще деля петдесет на петдесет с вас — и като използвах любимата фраза на Сидни, продължих — не мога да бъда по-справедлив от това, нали?

Pea ме изучи с поглед.

— Много си щедър — студените й, недоверчиви очи се взираха в лицето ми. — Защо така? Знаеш, че ние щяхме да го направим и за една десета от тази цена. Какво си намислил?

Сега разбрах, че бях прекалил. Тя беше права, разбира се. Ако им бях предложил петдесет хиляди, те пак щяха да лапнат, но вече беше твърде късно, за да се върна назад. Бях направил пропуск и сега трябваше да разсея нейните съмнения. С безизразно лице посрещнах спокойния й поглед.

— Ето как, аз виждам нещата — казах. — Тъй като вие двамата ще свършите опасната работа и аз ще ви платя половината, вие няма да сте недоволни и ще държите устите си затворени. Последното, което искам, е да се опитате да ме изнудите за повече пари, когато работата е вече свършена. За да се предпазя, ще разделя парите на равно.

— Тоя гледа по-далеч от носа си… използва си пипето — каза Фел развълнувано. — Прав си, господине. С половин милион няма повече никога да ни видиш!

— Опасна работа? — Pea бързо забеляза другата ми грешка. — Ти каза, че било лесно и просто. Тогава къде е опасността?

— Трябваше да кажа активната част от работата, не опасната, но при всички положения ще има напрежение.

Казах си, че трябва да бъда по-внимателен с нея. Докато брат й беше доверчив глупак, тя беше опасна като чувал, пълен с гърмящи змии.

Тя продължи да ме наблюдава дълго време, след което попита:

— Какво трябва да направим?

— Първо, ще се облечете прилично: като брат и сестра на ваканция. Купете си прилични дрехи с парите, които ми откраднахте. След това ще дойдете в Парадайс Сити и ще се настаните в хотел „Пирамид“, регистрирайте се като Джон и Мери Хол — извадих златния си молив и написах моя телефонен номер на полето на вестника, който лежеше върху масата.

— Обадете ми се във вторник след полунощ и ми дайте номера на вашата стая. Не искам да питам за вас на рецепцията. В сряда вечерта ще дойда във вашата стая в десет часа с всички подробности, които ще са ви необходими. Можете да свършите работата следващия петък, но ще ви кажа това със сигурност, когато се срещнем в сряда.

— Все още не си ни казал как ще свършим работата — каза Pea, като ме наблюдаваше. — Аз искам да знам.

— Шефът ми и аз ще работим върху проекта за нашийника в неговия апартамент, а огърлицата ще бъде на неговото бюро. Имаме нужда от нея за новия проект. Вие трябва само да влезете, да ни завържете, за да не вдигнем шум, да вземете огърлицата и да излезете. Много е лесно и просто.

— Е, за Бога! — възкликна Фел. — Наистина ли ще бъде толкова лесно? Никакви ченгета? Просто влизаме и вземаме проклетото нещо?

— Точно така — изправих се на крака. — Други въпроси?

— Трябва ли да имаме оръжие? — попита Фел.

— Разбира се, но не заредено. Няма да има съпротива. Използвайте ги само като заплаха… разбрахте ли? Да не са заредени.

— Разбира се. Аз мога да намеря два патлака без проблеми.

— Ще говорим за подробностите следващата сряда. Оставете организацията на мен. Вие трябва само да си купите прилични дрехи, да изглеждате порядъчно и да не привличате внимание — погледнах Pea. — Имаш ли още въпроси?

Тя ме огледа намусено.

— Къде е клопката? — попита тя. — Това е моят въпрос. Тази работа ми намирисва: половин милион долара, просто, лесно и без ченгета. Вони! Каква е твоята игра?

Обърнах се към Фел.

— Ще можеш ли да намериш някой да работи с теб? Тая започва да ми омръзва, в края на краищата двама мъже са по-добре, отколкото един мъж и недоверчива кучка.

Той се усмихна.

— Не й обръщай внимание. Тя така си говори. Ще бъдем в мотела във вторник-вечер, господине.

— Ако не ми се обадите до вторник-полунощ, ще знам че нямате смелостта да свършите работата и ще си търся други.

Това беше заключителното ми изречение.

През петте години, в които работих за Сидни, бях ходил в неговия апартамент хиляди пъти. Нощният пазач, Бърт Лосън, ме познаваше и винаги ме поздравяваше весело, когато ми отваряше вратата.

В 22:00 часа стъклената врата на фоайето се заключваше. Щом веднъж се заключеше, Лосън се оттегляше в малката си канцелария и прекарваше остатъка от нощта пред телевизора. Той се появяваше само, за да отвори на някой посетител или да отговори на телефона, който рядко го безпокоеше.

Четиримата богати притежатели, в това число и Сидни, имаха ключове за входната врата и влизаха сами след 22:00 ч. С изключение на Сидни, останалите трима бяха възрастни и рядко излизаха нощем. Това ме улесняваше. Ключалката на входната врата беше марка „Йел“. Лосън натискаше резето, когато беше време да се заключи и вратата можеше да се отвори само с ключ. Не очаквах да имам някакви неприятности при посещението си след 22:00 ч. Лосън щеше да ми отвори, щях да взема асансьора за последния етаж, след това щях да сляза пеша до фоайето. Дотогава Лосън щеше да си бъде в канцеларията пред телевизора, Аз трябваше само да се промъкна през фоайето, да вдигна резето и да се кача по стълбите до апартамента на Сидни.

Сидни също имаше ключалка с марка „Йел“. Тъй като често си забравяше ключовете, той рядко заключваше входната си врата, защото знаеше, че входната врата на сградата се пазеше денем и се заключваше нощем. Ако в нощта на нападението той заключеше вратата си, докато аз бях с него, щях да намеря начин да я отключа. Можех да оставя куфарчето си във фоайето, да изляза да го взема, докато той работеше на бюрото, да вдигна резето и да отключа вратата. Беше много важно Фел и Pea да се втурнат в апартамента и да изненадат Сидни. Бях сигурен, че той щеше да припадне от страх. Щеше да се сгърчи при вида на пистолет. Бях сигурен, че от негова страна нямаше да има проблеми, но за да се предпазя от подозрения, трябваше да се покажа смел. Трябваше Фел да ме удари с пистолета. Това не ми харесваше, но беше необходимо, за да ме предпази от всякакви подозрения. Вече бях прекарал мозъчно сътресение. Той не трябваше да ме удря но главата, си казвах аз, а по лицето.

Всички тези мисли минаваха през главата ми, докато карах обратно към Парадайс Сити. Почувствах се уверен, че Pea и Фел бяха лапнали въдицата, въпреки недоверието на Pea. Ho ако те си въобразяваха, че щях да им позволя да отнесат един милион и осемстотин хиляди долара в диаманти, се лъжеха жестоко.

Хитростта в моя план беше да ги оставя да откраднат стъклената огърлица. По време на полета обратно към Парадайс Сити във въздушното такси аз започнах да осъзнавам, че нямах доверие на Pea. Сега, докато карах Буика, се питах дали наистина исках да имам нещо общо с нея. Аз я желаех, но разбрах, че желая един милион долара по-силно. Ако можех да легна с нея като с проститутка, каквато тя всъщност си беше, щях да го направя, но след като я видях този път, разбрах, че тя беше твърда, жестока и безчувствена. Докато карах миля след миля, в мен започна да узрява мисълта да използвам Pea и брат й като котешки нокти. За разлика от видиотения си брат, Pea ме подозираше. Трябваше да бъда много внимателен с нея в сряда вечер.

Щях да се проваля, ако, като някаква дива котка, която надушва скрития капан и знаеше инстиктивно, че има капан, Pea откажеше да свърши работата. Без нея и Фел планът щеше да пропадне. Нямах други връзки с измета на обществото. Не можех просто така да потърся двама мъже за обир на бижута.

Така че всичко зависеше от сряда вечерта. Бях сигурен, че тя щеше да дойде в мотела, но дотогава щеше да има достатъчно време да мисли, да търси клопки и да се опита да разбере защо така глупаво й предлагах половин милион долара.

По изражението в студените й, зелени очи, бях сигурен, че моето обяснение не е било убедително.

Но бях сигурен в едно:никога нямаше да й дойде на ум, че огърлицата е фалшива. Почувствах, че с шанса позволявайки им да вземат огърлицата, нейните подозрения щяха да бъдат приспани. Клопката беше да им дам възможност да вземат фалшивата огърлица и аз бях сигурен, че тя нямаше да се досети. Щеше да се почувства силна, щом огърлицата е в нейните ръце. Щеше да бъде сигурна, че аз нямаше да я измамя.

Когато пристигнах в магазина във вторник сутринта, Джейн Баумън, моята секретарка, ми съобщи, че Сидни няма да дойде. Чувствал се зле. Явно се мъчеше с проекта на нашийника и му беше трудно. Помислих си, дали да не му се обадя, но тъй като Тери ме наблюдаваше, реших да му се обадя през обедната почивка.

Бизнесът вървеше добре онази сутрин. Продадох диамантена брошка, гривна и годежен пръстен преди обедната си почивка.

Обадих се на Сидни от една телефонна кабина. Той беше депресиран.

— Лари, скъпи, това няма да е лесно. Правих опит след опит през цялото си почивно време и вече започвам по-малко да се отчайвам.

Това не беше типично за Сидни, но аз знаех, че неговата задача беше трудна.

— Не е лесно да се спечелят два милиона, Сидни — казах аз. — Имаш ли какво да ми покажеш довечера?

— Да ти покажа? — гласът му стана писклив. — Стотици проекти, които вече ми омръзна да гледам.

— Не се тревожи. Ще дойда към девет и ще ги разгледаме… чу ли?

— Ти си така уверен! Да… ще накарам Клод да приготви прекрасна вечеря… ела по-рано. Ела в осем.

— Съжалярам, не мога. Ще се видим в девет — казах аз и свалих слушалката.

Исках нашите срещи, докато работехме върху нашийника, да се състоят късно вечерта. Това беше крайно необходимо, за да се осъществи моя план.

Клод, прислужникът на Сидни, беше дебел, добродушен педераст, който някога е бил заместник-главен готвач в „Максим“ в Париж. Неговото работно време беше от 8:00 до 20:00 ч. Той пристигаше точно навреме и си тръгваше точно навреме. Готвенето му беше превъзходно и той поддържаше луксозния дом на Сидни в безупречно състояние с помощта на две негърки, които вършеха черната работа.

Онази вечер, няколко минути след 21 часа, той отвори вратата, когато позвъних и ми се усмихна. Бях един от редките му любимци.

— Добър вечер, господин Лари. Мога ли да изразя задоволството си от това, че се чувствате по-добре? — поздравът му беше искрен. — Моля ви, влезте. Господин Сидни ви очаква — като сниши гласа си, той продължи — Вечерята е почти готова, така че моля ви, не се бавете прекалено много с коктейлите.

Казах, че ще се погрижа за това и после влязох в огромната всекидневна, където намерих Сидни на бюрото с тройно сухо мартини до себе си.

— Лари! Колко се радвам да те видя… това е истински ад! Ела да видиш!

Отидох до големия шейкър и си налях двойно мартини, след това се отпуснах в един от големите фотьойли.

— Не сега, Сидни. Хайде първо да хапнем. Нощта е пред нас.

— Главата ми просто бръмчи. — Сидни донесе чашата си и седна на друг стол близо до мен. — Започвам да се чудя, дали изобщо ще успеем. Господи! Не можах да спя снощи! Все си спомнях, че съм дал на онази ужасна жена, седемстотин и петдесет хиляди долара! Трябва да съм си загубил малкото мозъче! Започвам да се чудя, дали някога ще си върна парите!

— Успокой се… ще си ги върнеш, че и отгоре. Не изпадай в истерия, Сидни. Ще оправим всичко това след вечеря.

Въпреки че забелязах неговото безразличие, разказах му за това, което се беше случило в магазина, какво бях продал, кой го беше купил и колко много хора бяха питали за него.

Докато говорих, свърших с мартинито и Клод съобщи, че вечерята беше сервирана. Беше изключително добра вечеря: пълнени яйца от чайка, следвани от ястие в стил Едуард VII, един от най-големите специалитети на „Максим“.

След вечерята се върнахме във всекидневната. Чух Клод да излиза и входната врата да се затваря. Чудех се дали е пуснал резето.

— Ще отида до тоалетната — казах аз, — след това ще се хванем на работа.

Докато Сидни стоеше зад бюрото, аз отидох в коридора, видях, че резето беше вдигнато и вратата отключена, след това влязох в тоалетната, пуснах водата и се върнах във всекидневната.

Прекарахме следващия половин час в разглеждане на проектите на Сидни. Това за мен беше губена на време, тъй като знаех, че нашийник нямаше да има, но трябваше да изиграя театъра до докрай. Сред многото проекти избрах три, които, както му казах, бяха много близко до целта.

— Наистина ли мислиш така, Лари? Не го казваш от учтивост? — Сидни ме погледна умолително.

— С огърлицата до себе си ли работиш?

— Ами не — очите му се изцъклиха. — Държа я в сейфа.

— Това е причината! — щракнах с пръсти. — Ето, защо се мъчиш толкова. Вземи колието и го сложи на бюрото. То ще те вдъхнови.

Той впери очи в мен, след това щастлива усмивка озари лицето му.

— Знаеш ли, не бях се сетил за това! Умничкият ми! Може би си прав! — Той премести картината на Пикасо и отвори сейфа. Макар че знаех, че ми имаше пълно доверие, той застана така, че да не мога да видя как го отваря. Беше похарчил доста нари за този сейф и комбинацията беше само негова тайна.

Той постави колието на бюрото. Преместих настолната лампа, така че светлината да падне директно върху стъклената имитация. Камъните наистина изглеждаха добре.

Той седна и се загледа в огърлицата, след което взе най-добрия си проект и го огледа.

— Прав си, Лари, скъпи. Тук съм го подредил погрешно. Какъв глупак съм! Да, мисля, че мога да се справя по-добре — той започна да скицира трескаво, докато аз пушех и го гледах. След половин час и след три неуспешни опита той направи чернова, която беше толкова впечатляваща, щото почувствах, че ако не обуздая ентусиазма му, втора среща няма да има, а тя просто трябваше да се състои.

— Точно това е! Чувствам го! — възкликна той въодушевено. — Погледни!

Беше нрав, разбира се.

— Добър е — казах аз с безизразен глас.

— Съвсем точна е! Виждаш ли как съм поставил големия камък? Защо не се сетих по-рано?

— Отлично е — намръщих се аз, след това поклатих глава.

— Не мислиш ли, че е точно?

— Почти точно. Мога да продам това за милион и половина, но ние искаме два милиона.

— Няма да купя повече камъни — гласът на Сидни стана раздразнителен, — ако това си мислиш.

— Не… не, разбира се, че не. Подредбата е съвършена. Но не съм сигурен за художественото оформление. Може би е твърде класическо. Не трябва да бързаме, Сидни. Остави ме да помисля. Ще дойда тук в петък вечерта. Дотогава съм сигурен, че ще сме стигнали до някакво решение.

— Петък вечер? — той отвори своя дневник и го разгледа. — В петък не мога, имам ангажимент за една скучна вечеря, който просто не мога да отменя. Четвъртък е добре за мен.

— Чудесно — изправих се. Помислих си, че имам цял ден в сряда и до 22:00 ч. в четвъртък да обмисля всички подробности… Имаше достатъчно време. — Ще бъда тук, малко след десет часа. Следващата стъпка ще бъде Хонг Конг.

— Ела по-рано, Лари. Клод ще приготви нещо специално за теб.

— Съжалявам. Не мога да дойда по-рано. Ще вечерям с Джонсънови (лъжа)… Господ да ми е на помощ! Тя се интересува от една диамантена брошка. Когато разбера, какво горе-долу иска, ще те накарам да направиш няколко модела за нея.

— Онази ужасна стара глезла! — въздъхна Сидни. — Винаги старите и дебелите…

— В тях са парите.

Сложих неговия проект в портфейла си.

— Как се чувстваш, Лари? Все още изглеждаш нервен — попита Сидни, докато ме изпращаше до входната врата.

— Добре. Изморявам се. Когато продадем този нашийник, мисля, че ще предприема пътешествие… ако нямаш нищо против.

— Продай този нашийник, скъпи и можеш да отидеш на луната, ако искаш, аз плащам.

Когато затвори входната врата, спрях и се ослушах. Той не пусна резето.

Всичко сякаш вървеше в моя полза.

Върнах се в апартамента си в 23:20 ч. Налях си уиски и сода, седнах и се замислих.

При положение, че Pea и Фел бяха лапнали въдицата и се съгласяха да свършат работата, бях сигурен, че ще влязат в блока и в апартамента на Сидни без проблеми.

Спомних си, че Pea имаше досие. Тя трябваше да носи ръкавици. Ако оставеше дори и един отпечатък, моят план щеше да се взриви в лицето ми, тъй като бях сигурен, че ако те бъдат заловени, щяха да ме издадат.

Но щеше ли да се намеси полицията?

Положението на Сидни беше деликатно. Ако извикаше полиция, Плесингтън щеше да разбере, че съпругата му е продала огърлицата. Ако на Сидни това му беше безразлично, то в никакъв случай не му беше безразлично дали неговият партньор Том Лус щеше да научи. Това можеше да причини непоправим разрив между тях, защото, както Сидни и аз знаехме, неговото поведение беше неетично. Лус беше упорит и нямаше да прости лесно на Сидни, а това, както ми беше известно, Сидни искаше да предотврати на всяка цена. Том беше по-важен за него дори и от моите познания.

Но щеше ли Сидни да се прости със седемстотин и петдесет хиляди долара, без да предприеме нищо? Въпреки, че той беше изключително богат, загубата на такава сума щеше да го осакати.

След като помислих известно време, реших, че той щеше да постъпи точно така, вместо да застане лице в лице с гнева на Том Лус и вредата, която г-жа П. можеше да нанесе, ако тръгнеше да обикаля богатите му клиенти и да им казва, че на него не може да се вярва. Ако той не се сетеше за това, аз щях да му го припомня.

В случай, че не извикаше полиция, щях да бъда на чисто. Щях да продам огърлицата камък по камък, да складирам парите в Швейцария, да продължа да работя при Сидни три-четири месеца, след това да си подам оставката под предлог, че съм се разболял. След това щях да отида в Европа и да се установя някъде, може би в швейцарските Алпи с моя милион.

После си спомних за Pea и Фел. Как щяха да реагират, когато откриеха, че бяха откраднали стъкло, а не диаманти? Тези двамата можеха да се окажат точно толкова опасни и жестоки, колкото Спуки. Тъй като бяха част от грабежа, те нямаше да ме издадат, но щяха да тръгнат след мен.

Размишлявах върху това. След това си спомних, че трябваше да бъда ударен с пистолет от Фел, за да се предпазя от подозрения. Щях да се възползвам от това. Щях да се престоря, че съм крайно изнервен и се налага да се махна незабавно. По начина, по който редях нещата, Pea и Фел щяха да разберат, че са откраднали имитация едва след десет дни. Дотогава аз трябваше да съм в Европа и Далеч от техните отмъстителни ръце. Тогава мислех да ниша на Сидни и да му съобщя, че го напускам завинаги.

Седях и държах питието си, а умът ми беше зает с мисли, когато три минути след полунощ звънна телефона.

Ръката ми не беше стабилна, докато вдигах слушалката.

— Кар на телефона.

Фел каза:

— Стая 35.

Поех дълбоко въздух.

— Тя там ли е?

Фел се изкикоти.

— Как мислиш?

— Утре вечер в десет — казах аз и затворих.

Следващият ден се влачи безкрайно. За щастие не бяхме заети в магазина и имах време да помисля.

Тери ме наблюдаваше. Най-накрая любопитството му надви и той се придвижи до моето бюро.

— За какво мислиш, Лари? — попита той, като впи злобните си малки очички в мен. — Изглеждаш дяволски замислен.

— Имам главоболие — отсякох аз и веднага използвах случая да отбележа, че все още не се чувствам добре.

— Съжалявам.

Той съжаляваше толкова, колкото някой, който е намерил десет долара на улицата.

— Върна се твърде скоро. Не мога да разбера защо Сидни имаше такава нужда от теб. Понякога е толкова несъобразителен. Аз можех да се справя с моята и твоята работа едновременно. Защо не си отидеш у дома и не се погрижиш за бедната си глава? Госпожица Барлоу и аз ще се справим чудесно.

Беше ми на езика да му кажа да върви по дяволите, когато се усетих, че като част от моята роля щеше да бъде по-добре да се направя на тежко болен.

— Мисля, че точно така ще постъпя — станах, — ако наистина мислиш, че можеш да се справиш.

Видях по изненаданото изражение в очите му, че не е очаквал това. Той наистина трябваше да се размърда без мен и Сидни.

Но това беше предизвикателство, което той прие с радост. Докато вървях към паркинга, се чудех как ли се справяше Сидни с художественото оформление. Почувствах, че трябваше да му кажа, че ще си остана в къщи. Говорих с него от една телефонна кабина.

— Сидни, страшно ме боли глава. Тери каза, че може да се справи, така че си отивам у дома.

— Бедничкият ми! Върви — той започна да се суети. — Ще отида веднага в магазина… не мога да оставя Тери да се разпорежда. Имам четири прекрасни проекта. Ще останеш много доволен! Не би ли искал да дойдеш тази вечер?

— По-добре не. Днес ще си почина, ако нямаш нищо против.

— Точно така.

Не се върнах веднага в апартамента си. Отидох до банката и изтеглих 3000 долара в пътнически чекове. След това отидох при моя агент и попитах за самолети до Сан Франциско. Имаше един, който излиташе в петък сутринта в 5:00 часа. Записах си и попитах дали беше необходима предварителна резервация. Моят агент каза, че полетът по това време щял да бъде полупразен и можех да се кача без проблеми.

Върнах се в апартамента си, седнах и започнах сериозно да планирам обира. Поръчах си сандвичи на обяд и към 15:00 ч. бях убеден, че съм се погрижил за всички подробности.

Сидни се обади към 16:00 ч., за да пита как се чувствам. Казах, че главоболието ми беше минало, но все още се чувствах недобре.

Той попита нетърпеливо, дали се надявам да бъда по-добре в четвъртък вечер и аз казах, че ще бъда добре и че мисля да съм на бюрото си утре в обикновения час.

В 20:00 ч. отидох до малкия ресторант на ъгъла и си поръчах лека вечеря, след това се върнах в апартамента си и се опитах да гледам телевизия до 21:45 часа. Взех сака с перуката тип „Бийтълс“, посребрените очила, червеното яке с черните джобове, но без револвера-играчка, отидох до гаража и се отправих към мотел „Пирамид“. Бях избрал този мотел за Морганови, защото той имаше отделни бунгала и се използваше от млади хора, които пътуваха през Маями. Ако Pea и Фел бяха купили подходящи дрехи, щяха да се слеят с тълпата.

Паркирах до мотела и влязох. Намерих бунгало 35 без затруднения. Всяко бунгало имаше голям осветен знак със съответния номер.

Нощният въздух беше изпълнен със звуците на транзистори и кресливи гласове от телевизорите. Никой не ме видя, докато чуках на вратата на бунгало 35, която се отвори веднага, като че ли Фел ме беше чакал с нетърпение. Влязох в стаята и Фел затвори вратата.

За секунда не можах да позная Pea, която стоеше до масата и ме гледаше със студените си, зелени очи. Тя беше облечена в кърваво червен панталон и сако с бяла яка и бели маншети. Червената й коса беше вдигната високо на върха на главата й и беше измита. При вида й почувствах как страстта ми отново ме прободе и усетих по малката подигравателна усмивка, че тя разбра. Обърнах се, за да погледна към Фел. Дори и той беше успял да се облече прилично. Беше се подстригал и беше облечен в кафяво спортно яке, чифт тъмнозелени панталони и бяло поло.

— Вие двамата изглеждате чудесно — казах аз и сложих сака на масата. — Имате ли дрехи за смяна?

— Да. Досетихме се, че тези лесно могат да се опишат на ченгетата — каза Фел и се усмихна. — Доста се потрудихме.

Е, поне използваха главите си, помислих си аз.

Заобиколих масата и седнах.

— Тъй като и двамата сте тук, трябва да предположа, че плана ще влезе в действие… нали?

— Дошли сме да те изслушаме — каза Pea безчувствено. — Кажи ни целия план и тогава ще решим.

Очаквах това и вдигнах рамене.

— Планът влиза в действие утре вечер.

— Утре вечер? — гласът на Фел се повиши. — Нещо се разбързахме.

— Каква значение има дали ще е утре вечер или другата седмица? Вече всичко съм организирал. Колкото по-скоро свършим работата, толкова по-скоро ще получим парите.

Фел погледа Pea.

— Остави го да говори — каза тя, като седна далеч от мен и запали цигара.

— Утре вечер точно в 10:30 часа ще дойдете в Уелингтън Корт, Рузвелт Булевард — извадих сгънат лист от портфейла си и го сложих на масата. — Написал съм всичко с насоки, как Да стигнете до там. Утре сутринта огледайте мястото: просто минете оттам с колата, за да сте сигурни, че ще го намерите. Засечете пробега от тук до Уелингтън Корт, за да знаете кога да потеглите утре сутринта. По това време на нощта ще има свободни места за паркиране наблизо. Оставете колата си, отидете спокойно да входната врата. Ще намерите вратата отключена. Качете се бързо по стълбите. Не използвайте асансьора. Нощният пазач ще гледа телевизия в стаята си, но асансьорът може да причини смущение на екрана, така че използвайте стълбите. Когато стигнете до последния етаж, завийте надясно и ще видите входната врата на Фремлин… № 4. Вратата ще бъде отключена. Отворете я тихо и влезте. Ще се намерите в малко фоайе срещу една врата, която води към всекидневната. Ослушайте се пред вратата. Ще чуете Фремлин и аз да разговаряме. След това се втурнете вътре. Влезте бързо с пистолети в ръце и ни извикайте да не мърдаме. Не се тревожете за Фремлин. Той само ще си стои и ще ви зяпа ужасено. Сега, тук е сложната част на операцията — обърнах се към Фел, който стоеше с лакти на колене, подпрял лице и слушаше с изострено внимание. — Аз трябва да се държа смело. Това ще премахне всякакви подозрения, че имам нещо общо с обира и това е необходимо, ако ще продавам диамантите. Аз ще скоча на крака и ще се втурна към теб. Ти ще ме удариш през лицето с твоя пистолет.

Фел ме зяпна.

— Ударът в лицето с пистолет може да бъде болезнен — каза той.

— Знам, но трябва да бъде направено и то убедително. Няма да се сърдя, ако ми падне някой зъб. Един милион са много пари.

— Ти наистина ли искаш да те прасна с пистолета?

— През лицето — не главата. Искам това да стане ясно. Не главата — през лицето. Разбра ли?

— Защо не си запазиш красотата, господине, защо да не те фрасна по главата? — попита Фел намусено.

— Претърпях сътресение. Ще бъде опасно да ме удариш по главата.

— Да — той отново погледна Pea, но тя стоеше без да мърда с безизразно лице и наблюдателни очи.

— Аз ще падна — продължих по-нататък. — Вие ще се погрижите за Сидни. Вземете със себе си ролка широко тиксо. Вържете го и му запушете устата. Направете същото с мен. Ще намерите огърлицата на бюрото. Вземете я и излезте — спрях и след това продължих — това е операцията. — Всичко е ясно. Няма да има съпротива, няма да има полиция и ако ни завържете достатъчно добре, ще трябва да чакаме, докато прислугата на Фремлин пристигне в осем часа сутринта, за да ни освободи.

Запалих цигара, след което попитах:

— Някакви въпроси?

— Искаш ли да попиташ нещо? — Фел се обърна към Pea. — На мен всичко ми е ясно.

— Все още не — тя тръсна пепелта върху килима. Продължавай.

— Ти трябва да имаш алиби — продължих аз. — Твоят разказ е, че си напуснал Лусвил в понеделник следобед на път за Фриско (Сан Франциско). Pea е мислела, че може да си намери работа там, ако я закараш. Това ще бъде обяснението, за това, че бунгалото ви е затворено два дни и в нощта на обира. Pea ще хване полета в 05:00 ч. в петък сутринта за Фриско. Ти, Фел, ще се върнеш направо в Лусвил веднага щом приключи кражбата. Трябва да бъдеш там в петък вечерта. Казвай на всеки, който се интересува, че Pea е отишла във Фриско да си търси работа. Най-вероятно няма да имате нужда от алиби, но трябва да сте готови за всеки случай.

— Да — кимна Фел. — Това е разумно.

Взех от портфейла си пътническите чекове и ги хвърлих в скута на Pea.

— Това ще покрие разходите ти. Няма да имаш трудности с купуването на билет до Фриско, дай фалшиво име и адрес. Тръгваш в определения час. Намираш си скромен хотел и търсиш работа. Това е важно в случай, че полицията направи проверка. След десет дни се връщаш в Лусвил… не по-рано… ясно ли е?… Десет дни.

Сега тя зададе първия си въпрос.

— А какво ще стане с огърлицата? В джоба ти ли трябва да я натъпчем преди да се пръждосаме, за да я продадеш?

— Ако си мислиш, че това е страхотна идея, докато ви гледа Сидни имаш нужда от психиатър — казах аз с изострено внимание. — Вие ще вземете огърлицата със себе си. Фел или ти ще я скриете в бунгалото. Това си е ваша работа.

Тя впи присвитите си очи в мен.

— Доста си доверчив. Ами ако се пръждосаме с огърлицата. Ще изглеждаш тъпо, нали?

— Да си представим, че го направите — усмихнах й се аз. — Да не би да се въобразявате, че ще можете да я продадете? Тя ще трябва да бъде разглобена. Да предположим, че я разглобите. Говорим за един милион. Ще бъдете изправени пред невъзможната задача да си намерите някой да извърши продажбата, но дори и да намерите, той ще ви одере кожите. Ето защо, мога да си позволя да ви вярвам. Познавам търговци, които биха ми платили най-високите цени за тези камъни без да задават въпроси… вие не познавате. Всичко е много просто.

Тя се замисли над това, след което за първи път започна да се успокоява.

— Е, добре — каза тя — но какво ще стане, когато ти продадеш камъните? Ти вземаш огърлицата. Да предположим, че избягаш и ние станем за смях?

Тя следваше стъпките на предишното ми мислене. Бях предположил, че тя ще зададе този въпрос и бях подготвен.

— Фел се връща в бунгалото, за да поддържа фасадата — казах аз, — но ти ще дойдеш с мен като моя секретарка. Ти ще бъдеш вътре във всички сделки. Ще знаеш, какво ще заплатят за всеки един камък. Ще ми бъде платено в брой. Веднага щом получа парите от всеки камък, ще ти давам половината. Това успокоява ли те?

Тя се облегна и ме погледна. Бях й отнел всякаква почва за съмнения. Тя не можеше да измисли други възражения.

— Стига да не ме изоставиш, когато не те гледам.

Отново й се усмихнах.

— Няма да мога, дори и да искам. Целта е да сме колкото се може по-близо един до друг — спрях, след това продължих, като гледах право към нея, — даже ще спим заедно… това е част от сделката.

Фел нададе гръмък смях.

— Тоя е мой човек! Братко! Заслужаваш това, което получаваш!

Pea изведнъж се усмихна: твърда, студена усмивка, но все пак усмивка.

— Дадено — каза тя. — Добре, ще свършим работата.

Поех си дълбоко дъх.

— Добре. А сега да уточним останалите подробности и да тръгвам. Първо, и двамата ще носите ръкавици. Това е много важно. Ако оставите дори и един отпечатък в апартамента на Фремлин, няма да има никакъв милион — посочих сака. — Донесъл съм облекло за Фел. Хвърли един поглед.

Фел отвори чантата и извади перуката, очилата и якето. Усмихвайки се, той си сложи перуката и очилата и се погледна в огледалото.

— Направо е супер! Аз самият не мога да се позная!

Погледах Pea.

— Скрий косата си под някаква кърпа. Купи си чифт от тези очила, за да скрият зелените ти очи. Веднага щом работата свърши, смени дрехите, с които си облечена сега. Купи си евтин куфар, сложи нещата си в него и го изхвърли някъде на безопасно място. Фел трябва да стори същото… ясно ли е?

Тя кимна. Беше доста по-кротка сега и знаех, че беше лапнала въдицата.

Тупнах листа върху масата.

— Всичко е написано тук — казах аз. — Всичко, което ви казах. Прегледайте го отново и отново, докато научите всеки ход наизуст, след това го унищожете — изправих се. — Това е всичко. Утре вечер в десет и тридесет.

Отново погледнах към Фел:

— Помни — лицето, не главата. Удари ме достатъчно силно, за да бъде убедително.

Той се усмихна:

— По-добре ти, отколкото аз.

Спрях на вратата и ги погледнах.

— По-добре аз, отколкото един милион долара — казах и тръгнах.