"Виновните се страхуват" - читать интересную книгу автора (Чейс Джеймс Хадли)

II

Двама души с говежди израз на лицата поръсваха с прах прозорците, за да търсят отпечатъци от пръсти. Слаб възрастен човек с черна чанта до краката си седеше край малка масичка и попълваше жълтеникав лист хартия.

Видях всичко това между другото, очите ми бързо намериха мястото, където до малък диван-пейка бе паднал Джек. Лежеше превит, леко изгърбен, сякаш в последния момент се е опитвал да избегне нещо зад себе си. Беше гол, само по плувки. В ямката под черепа над врата му зееше дълбока синкавочервена рана.

Кожата около отвора бе грозно разкъсана. Върху мъртвото му, обгорено от слънцето лице беше изписана уплаха.

— Той ли е? — запита тихо Ренкин, фиксирал ледените си очи в мен.

— Да.

— Добре — и се обърна към възрастния човек до масичката. — Свършвате ли скоро, докторе?

— Почти. Майсторска работа. Професионална. Бих казал, че употребеното оръжие е обикновен шиш за лед. Убиецът е знаел добре къде да удари. Улучил е мястото непосредствено под издатината на тилната кост. Оръжието е забито с голяма сила. Смъртта е настъпила мигновено. Мисля, че е убит преди около час.

— Щом свършите, можете да вдигнете трупа — изсумтя Ренкин и се обърна към мен. — Да излезем оттук.

Озовахме се отново под горещите слънчеви лъчи. Примижал срещу ослепяващата светлина, лейтенантът махна с ръка към Кенди.

— Отивам в хотела с Брендън. Погрижете се да откриете нещичко. Докторът твърди, че оръжието е шиш за лед. След малко пристига Хъгсън с няколко души. Дай им наставления да потърсят шиша. Съществува известна вероятност убиецът да го е захвърлил наоколо но не вярвам много в нея. — Погледна златния часовник върху вътрешната страна на китката си и добави: — Ще се видим в службата в 14,30.

Ренкин ми даде знак и тръгна по пясъка. Вряза се в тълпата така, като че ли тя не съществуваше. Множеството голи хора пъргаво му отваряха път, а мене ме зяпаха с почуда.

Когато пресичахме паркинга, му казах:

— Спортният буик ей там е мой и на Шепи, лейтенант. Той го ползуваше по време на престоя си тук.

Полицаят спря за миг, погледна през рамо колата и кимна на един от своите хора.

— Кажи на сержант Кенди, че онази кола там е на Шепи. Да се провери за отпечатъци и да се изследва основно. Щом приключите, някой от вас да я докара пред хотел „Аделфи“. — После се обърна към мен. — Това удовлетворява ли ви?

— Моите благодарности.

Настанихме се на задната седалка в полицейската кола.

— Хотел „Аделфи“ — нареди той на шофьора. — Мини по най-заобиколни път и карай бавно. Искам да поговорим малко.

Човекът зад волана докосна с ръка козирката си, включи на скорост и се вляхме в потока от коли.

Ренкин се отпусна удобно в ъгъла, извади пура, свали металната й обвивка, отряза върха й и я пъхна между дребните си бели зъби. Извади кибрит, запали я, всмука дълбоко дим, задържа го и след това го пропусна бавно през ноздрите си.

— Хайде сега да се разберем. Кой сте вие, кой е Шепи и за какво се е случило всичко това? Опишете ми картинката подробно и бавно.

Запалих цигара, помислих за миг и започнах. Съобщих му, че Шепи и аз през последните пет години оглавяваме преуспяваща частна детективска кантора в Сан Франциско.

— За три седмици бях по работа в Ню Йорк — продължих, — а Шепи остана в агенцията. Телеграфира ми да замина за Сан Рафаел колкото се може по-бързо. Предстояла ни голяма работа за много пари. Приключих набързо ангажиментите си. Долетях до Лос Анжелос, взех влака и ето ме тук от днес преди обед, по-точно от 11,30. Пристигнах в хотела, където Шепи ми беше запазил стая. Не го намерих там, казаха ми, че излязъл. Тъкмо приключвах с душа си, когато сержант Кенди ме взе. Това е, което знам.

— И не ви е съобщил каква е работата, с която се залавя?

— Джек не беше голям любител на писмата — поклатих глава. — Предполагам, че е предпочел за по-кратко и по-бързо да ми разкаже всичко, когато се срещнем.

За малко полицаят потъна в размисъл.

—  У вас ли е разрешителното ви?

Подадох му портфейла си, където бе и позволителното ми за работа като частен детектив. Прегледа съдържанието на портфейла с вещина и бързо ми го върна.

— Нямате ли представа кой го е наел и за какво?

— Абсолютно никаква.

— Ако научите, ще ми съобщите, нали? — От засенчения ъгъл на колата просветна острият му поглед.

— Вероятно. Но засега нищо не знам.

— Допускате ли да е водил бележки по случая, да е записвал някакви предположения? — Полицаят прекара ръка през лицето си и присви очи.

— Съмнявам се. Не обичаше писмената работа. Обикновено разследвахме заедно, а с писането се занимавах аз.

— Каква беше тая работа в Ню Йорк? Нали агенцията ви е във Фриско2? — и предъвка пурата в устата си.

— Ставаше дума за клиент, когото бях обслужвал и по-рано. Беше се преместил в Ню Йорк и ме помоли отново за услуга.

— Може би Шепи също е уважавал старите си клиенти. Не допускате ли да е приел поръчката на някой от тях?

— Възможно е, но не зная нито един от нашите клиенти да се е преместил тук.

— Мислите ли, че е бил убит заради нещо, на което се е натъкнал?

Изведнъж си спомних думите на администратора, че Джек е напуснал хотела с жена. Поколебах се за миг.

— Не знам. В хотела ми казаха за някаква жена. Потърсила го и излезли заедно. Падаше си по жените. Това беше най-голямата му слабост. Зарязваше работата си, ако срещнеше интересна жена. Случаят може да е бил тъкмо такъв и някой съпруг да не е одобрил поведението на половинката си. Това е само предположение, но в миналото той е забърквал страшни каши при подобни случаи.

— Имал ли е връзки с омъжени жени? — Върху лицето на Ренкин се появи гримаса.

— Важното беше жената да е хубава, Другото не го интересуваше. Не го обвинявам. Беше най-добрият ми приятел наистина, но щом се заловеше за някоя фуста, често ме е огорчавал в работата.

— Не е много обичайно явление съпруг да изкаже несъгласие с поведението на жена си чрез употреба на шиш за лед. Това е работа на професионален убиец — поклати глава неуверено лейтенантът.

— В случая самият съпруг може да е някой от професионалистите. Нямате ли зарегистриран такъв, който да си служи с шиш за лед?

— Не ми е известно, но имайте предвид, че се намираме в много богат град. Пълно е с всякакви типове и мнозина от тях са крайно опасни. Никой досега не е бил набождан с такова оръжие, но все пак някога нещо трябва да стане за първи път. — Той изтърси пепелта от пурата си и продължи: — Можете ли да научите каква е била новата му поръчка? Това е особено важно. Трябва да разберем има ли връзка между убийството и възложената му работа.

— Ако не е оставил някакви бележки в стаята си, не виждам какво може да се направи по въпроса. — В тона ми звучеше пълно безверие.

Най-напред се налагаше да изясня всичко за клиента на Джек, преди Ренкин да узнае, че съм в състояние да направя това. Трудно можех да се надявам на успех, но съществуваше известна вероятност Ела, нашата секретарка, да има някакви бегли данни.

— Е, добре, натисни сега педала! — наведе се напред Ренкин към шофьора.

След по-малко от пет минути спряхме пред хотел „Аделфи“.

Прекосихме хола, запътени към администратора, чиято тлъста гуша се тресеше, а очите му бяха изпъкнали от трудно потисканото вълнение.

Двамата възрастни джентълмени в бели пуловери сега бяха със съпругите си, излезли сякаш от страниците на викториански роман. Седяха неподвижни, зяпнали в нас, наострили уши.

— Да поговорим някъде, където тези стари гарвани не биха могли да ни слушат — повиши глас Ренкин така, че и те да могат да го чуят.

— Разбира се, лейтенант…– засуети се объркано администраторът и ни покани в малка стаичка зад бюрото си. — Да не би нещо да не е в ред?

— Не, тук всичко е в ред — успокои го полицаят. — Как се казвате?

Администраторът се обърка още повече.

— Едуин Бруър.

— Кога излезе Шепи от хотела?

— Трябва да беше около 10,30.

— С жена?

— Да. Тя се приближи към мен, но докато разменим две думи, мистър Шепи излезе от асансьора.

— Каза ли си името?

— Не. Мистър Шепи се държеше с нея доста интимно.

— В какъв смисъл?

— Ами… доближи се до нея и каза: „Ало, кукличке!“, обви ръка около кръста й, пошушна й нещо.

— А тя?

— Усмихна се, но май не й стана много приятно. Не беше от ония, които обичат това.

— А каква беше?

— У нея личеше достойнство. Трудно ми е да го изразя, но не беше от тези, с които човек може да си позволи това и онова.

— И все пак той си позволи?

— Това няма никакво значение — намесих се аз. — На Джек не му пукаше от никого. Би опипал и жената на епископа, ако е в настроение.

Ренкин се понамръщи.

— Можете ли да я опишете?

Бруър потри нервно длани.

— Много привлекателна: брюнетка, с хубава фигура. Носеше големи слънчеви очила и огромна шапка, та не можех да видя добре лицето й. Беше облечена с моряшки панталон и бяла блуза.

— Възраст?

— Някъде над двадесетте, не съм сигурен, може би двадесет и пет.

— Можете ли да я идентифицирате, ако я видите отново?

— О, да. Сигурен съм, че мога.

Ренкин смачка остатъка от пурата си в пепелника.

— Ако не е с голяма шапка и тъмни очила и е облечена в бяла рокля, ще я познаете ли?

Бруър размисли за миг, после отправи овчи поглед.

— Ами… вероятно няма да мога.

— Бихте идентифицирали облеклото, но не и жената?

— Е… да.

— Това няма да ни помогне много, нали? Добре, не се безпокойте. След като Шепи я поздрави, какво се случи?

— Каза й, че след два часа трябва да се върне в хотела и би било добре да тръгват. Излязоха заедно. Видях ги да заминават с неговата кола.

— Тя остави колата си тук, така ли?

— Не видях кола. Беше дошла пеш, струва ми се.

— Дайте ми ключа от стаята му.

— Да повикам ли Грейвс? Той е нашият детектив.

— Не — тръсна глава полицаят. — Не желая след мен да се мъкне хотелски детектив и да ми омърля някоя ценна улика.

Бруър излезе и отиде до таблото с ключовете. Ние го последвахме. Четиримата възрастни хора ни следяха напрегнато.

— Трябва да е взел ключа със себе си — поклати глава Бруър. — Ето ви резервния.

И си позволи да попита:

— Случило ли се е нещо с мистър Шепи?

Четиримата в хола се понадигнах и се наведоха леко напред. Откога слухтяха да чуят нещо.

— Роди бебче — отвърна Ренкин. — Такова нещо се случва за първи път в човешката история, струва ми се, но не съм сигурен, затова, моля, не ме цитирайте.

Спряхме пред асансьора. Четиримата зяпаха зад нас с побъркани погледи.

Докато натискаше бутона, полицаят изруга гневно под нос:

— Мразя старите хора, плъзнали из хотелите.

— Вие самият също ще остареете — вметнах аз. — Тези хора не изпитват кой знае какво удоволствие да се завират в хотели.

— Сантиментално детективче! — изви презрително устни лейтенантът, а после добави: — Струва ми се, че видях каквото ми трябва на плажа.

— Пазачът на кабините даде ли ви някакви данни за момичето? — попитах, докато пропълзявахме край първия етаж.

— Да. Същото описание. Всяка кабина има две стаички. Тя е ползвала едната, а той другата. Намерихме там нейните панталони, блуза, шапка и очила. Неговите дрехи бяха в другата стаичка.

— Момичето е оставило облеклото си в кабината? — възкликнах учуден.

— Нали тъкмо това ви казвам. Този факт може да означава две неща: първо — искала е да изчезне от местопрестъплението и е решила да остане по бански — кой ли в този въшкав град не се разхожда полугол; второ — може да е отишла да плува и убиецът на Шепи да е ликвидирал и нея. Моите момчета в момента обръщат плажа наопаки заради трупа и. Лично аз смятам, че тя чисто и просто е изчезнала от сцената.

— Никой ли не я е видял да напуска кабината? — попитах, когато асансьорът спря на втория етаж.

— Не, но продължаваме да разпитваме.

Минахме по коридора до стая 247.

— Всичко по това момиче е било дегизация — продължи Ренкин, докато пъхаше ключа в бравата. — Тук хората не гледат лицата, а формите. — Той завъртя ключа и отвори.

Влязохме и огледахме стаята. Беше малко по-голяма от моята, но също толкова гореща и задушна.

— О, многострадални свети Петре! — възкликна полицаят.

Малкото душно пространство изглеждаше така, сякаш беше минал циклон. Всички чекмеджета зееха отворени. Багажът на Джек се търкаляше по пода. Ръчната му чанта лежеше разкъсана и наоколо бяха разхвърляни листове хартия. Леглото беше в безпорядък, дюшекът разпран — цялата му вътрешност беше изтърсена навън. Възглавниците също се търкаляха разкъсани сред купища перушина.

— Действали са светкавично — заключи лейтенантът. — Сега вече и да търсим, нищо няма да намерим. Ще повикам момчетата. Възможно е да попаднат на някакви отпечатъци, въпреки, че съм готов да се обзаложа за обратното.

После затвори вратата и я заключи.