"Космически лечители" - читать интересную книгу автора (Уайт Джеймс)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Първата работа на Конуей беше да сложи по един представител от всеки вид в комуникационната зала. Вече беше постигнато някакво подобие на ред в мрежата с настаняването на монитор във всяка ниша на интеркома, с цел да се забрани използването им от извънземните — освен ако потенциалният потребител не се окажеше твърде настоятелен и мускулно по-силен. Това означаваше, че земният човешки персонал можеше да си говори един с друг. Но с извънземни на контролния панел, повикванията на други видове можеха да получават отговор и да бъдат пренасочвани. Конуей прекара почти два часа — повече време, отколкото където и да е другаде — като се постави на услугите на извънземните оператори и създаде списък синоними, който можеше да им позволи да предават прости — много прости — съобщения едни на други. Заедно с него над задачата залегнаха двама мониторни експерти-лингвисти и тъкмо те му предложиха да направи запис на този седемстранен розетски камък и да накара другите да го „нагласят“ според условията, които ще намери в отделенията.

Където и да идеше след това Приликла, лингвистите и корпусен радио-техник се влачеха зад него, а освен това от време на време подбираха със себе си някои сестри. Беше впечатляваща процесия, но Конуей точно тогава не беше в състояние да оцени великолепието й.

Земният човешки медицински персонал съставляваше повече от половината от настоящото население, но земните човешки пострадали сред Мониторите превъзхождаха другите раси тридесет към едно. На някои нива една сестра отговаряше за цяло отделение монитори, като неколцина тралтани и келгиани се опитваха да й асистират. В такива случаи работата на Конуей се състоеше само в уреждането на минимума комуникации между земната и извънземните сестри. Но в други случай персоналът беше съставен от ЕЛНТ и ЕЖЛИ, а пациентите им бяха ГБЛЕ, КСКЛ и земни хора, или земни хора отговаряха за ЕЛНТ, или растениеподобните ААЦП следяха за смесена групичка от практически всички. Простият начин би бил да се преместят пациентите под грижите на представители на собствения им вид — само дето не можеха да бъдат местени поради това, че са твърде зле, нямаше персонал, който да ги премести или пък нямаше сестри от конкретния вид. В такива случаи работата на Конуей неимоверно се усложняваше.

Липсата на сестрински персонал от всички видове беше хронична. Що се отнася до наличните лекари, положението беше отчайващо. Той се обади на О’Мара.

— Нямаме достатъчно лекари — каза. — Мисля, че на сестрите трябва да им се разреши по-голяма свобода при поставянето на диагнозите и лечението на пострадалите. Трябва да постъпват както намерят за добре, без да изчакват позволение от лекар, който и без друго е прекалено зает да ги ръководи. Пострадалите продължават да прииждат и не виждам друг начин да…

— Действай, ти си шефа — отвърна О’Мара грубо.

— Ясно — успокои се Конуей. — И още нещо. Получих от доста лекари предложения да вземат по две-три касети за целите на превода в допълнение към касетата, която ползват за сегашните си пациенти. И някои от момичетата са доброволки за същото…

— Не! — възрази мигом О’Мара. — Някои от доброволците ти вече са тук и не са подходящи. Останали са ни само съвсем младши интернисти или корпусни медицински офицери и извънземни, които са пристигнали с доброволческите сили. Никой от тях няма опит с множествени информационни касети. Още през първия час ще се побъркат напълно. Що се отнася до момичетата, — продължи със сардонична нотка в гласа, — сигурно вече сте забелязал, че земните човешки ГБГЖ имат доста особено съзнание. Една от странностите им е дълбоката, полово базирана умствена закостенялост. Без значение какво казват или не казват, те няма, повтарям, няма да позволят на чужди същества, както ще им се стори, да превземат хубавите им малки мозъчета. Ако нещо такова се случи, ще доведе до тежки мозъчни поражения. Така че — не. Край.

Конуей поднови обиколката си. Вече започваше да се уморява. Дори чрез неговата техника за подобряване на превода, усилията бяха неимоверни. А през относително спокойните периоди между преводите се чувстваше, все едно седем съвсем различни същества се карат и крещят едновременно в главата му, при това собственият му глас много рядко беше най-силният. Гърлото го заболя от издаване на звуци, за каквито въобще не беше предназначено и, освен това, беше гладен.

Всичките седмина личности имаха различни представи за задоволяването на този глад, ужасно различни представи. Тъй като болничната кухня беше пострадала също толкова зле, колкото и всички останали, нямаше голямо меню, от което да може да си избере неутрални ястия, които да не го отвращават или поне да не действат напълно разболяващо на неговите алтер его. Наложи се да яде сандвичи със затворени очи, в случай че би могъл да открие какво има вътре, и да пие вода с глюкоза. Никой от него не възрази срещу водата.

В крайна сметка организацията на рецепцията и лечението на пострадалите започна да действа отново на всички обитаеми нива — беше бавно, но действаше. И сега, след като имаше кой да се оправя с това следващата работа на Конуей беше да премести пациентите, които в момента запречваха всички подстъпи до шлюзовете. В действителност, казаха му, имаше дори надуваеми палатки, закрепени към външната обшивка.

Приликла възрази.

Няколко минути той се опитваше да разбере защо. Едно от възраженията на Приликла беше, че Конуей е уморен, на което той се противопостави, че всички в болницата, включително самия Приликла, са уморени. Другите възражения бяха или прекалено слаби, или прекалено сложни за ограничените достъпни комуникации. Конуей ги пренебрегна и се насочи към най-близкия шлюз.

Проблемът тук беше доста сходен с този вътре в самата болницата — най-големият се оказа радиото на защитния му костюм, което значително затрудняваше преводите. Но пък по този начин можеше да се движи наоколо доста по-бързо. Операторите на лъчеви преси, които придържаха останките и разбитите кораби около болницата, можеха да прехвърлят целия му антураж от място на място буквално за секунди.

Да, но той откри, че мелфианската част от съзнанието му, която и без друго беше сериозно притеснена от липсата на гравитация в болницата, направо се ужасява да остане отвън. Мелфианецът ЕЛНТ, донор на касетата, беше амфибия, ракоподобно същество, живеещо главно под водата и нямаше никакъв опит в космоса. Конуей трябваше да се пребори с паниката, която предизвика то в целия му многоличностен мозък, както и със страха, който всички изпитваха от тази битка, водеща се точно над главата му.

О’Мара му каза, че атаката отслабвала, но Конуей не можа да си представи нищо по-страховито от това, което виждаше в момента.

Воюващите кораби не използваха торпеда помежду си — атакуващите и защитниците бяха прекалено сближени, твърде сложно сплетени помежду си. Като малки бързоподвижни моделчета, толкова ясно очертани, че му се струваше, че може да посегне и да сграбчи някое, корабите маневрираха в див хаотичен танц. Поотделно и на групи те се гмуркаха, въртяха се, впускаха се бясно напред-назад, разпръсваха формации или пък техните формации биваха разпръсквани, реформираха се и атакуваха отново. Беше безспирен, неразбираем и почти хипнотичен танц. Разбира се, не се чуваше и звук. Единствените изстрелвани ракети бяха насочени към болницата, мишена прекалено голяма, за да бъде пропусната, а човек по-скоро ги усещаше, вместо да ги чува.

Между корабите шареха като невидими, но твърди пръсти тракционни и пресиращи лъчи, те забавяха или отразяваха кораба-мишена, за да фокусират тласкача. Понякога три или повече кораби се сближаваха срещу една обща мишена и за секунди тя биваше разкъсана. Някои от добре насочените тласкачи откъсваха системата за изкуствена гравитация секунди преди да повредят двигателя. Когато екипажът биваше сплескан от високото ускорение, корабът се понасяше безконтролно извън зрителното поле, освен ако някой не подложеше друг тласкач или пък тракционен оператор от Галактическата болница не го издърпаше, за да потърсят оцелели.

Все едно имаше ли оцелели или не, останките можеха да бъдат използвани…

Навремето гладка и лъскава, сега обшивката представляваше хаос от дълбоки назъбени кратери и изкривени плочи. А понеже ракети удряха два или дори три пъти на едно и също място — точно така бяха успели да разрушат транслаторния компютър — бранителите на болницата запълваха пробойните с останки от кораби в отчаяно усилие ракетите да не проникват и избухват вътре в станцията, За целта ставаха всякакви корабокрушения, тракционните оператори не бяха особено придирчиви.

Конуей беше покачен на една лъчева преса, когато притеглиха катастрофирал кораб. Видя спасителния екип да се изстрелва от укритието на люка, внимателно да обикаля черупката, после да влиза. След десетина минути излязоха навън, влачейки… нещо.

— Докторе — каза офицерът, дежурен по комуникациите — мисля, че сбърках. Хората ми казват, че зверището, което са извадили от останките, е ново за тях и искат да погледнете. Съжалявам, но една останка е както всички други. Не мисля, че е от нашите…

Шест части от различните личности в главата на Конуей, чиито спомени не съдържаха спомени за войната, не мислеха и че има значение. Що се отнася до малцинството, представяно от самия Конуей, и той не смяташе, че има значение, но знаеше, че нито сержантът, нито самият той имат време да водят етични спорове. Огледа бързо, после каза:

— Вкарайте го вътре. Ниво двеста и четиридесет, отделение седмо.

Откакто беше поел касетите, Конуей трябваше бездейно да наблюдава как пациентите — пострадали, чието състояние налагаше присъствието най-малкото на старши лекар да проведе операцията — бяха оперирани от уморени, изтощени, но добронамерени същества, които нямаха нужните умения. Вършеха си работата колкото се може по-добре просто защото нямаше кой друг да я свърши. Много пъти на Конуей му се искаше да се намеси, но си напомняше сам или пък Приликла и останалите в антуража му напомняха, че трябва да гледа общата картина. Реорганизирането на болницата беше много по-важно от кой да е отделен пациент. Но сега чувстваше, че може да спре с организирането и да се върне към лекарското си битие.

Това беше нов за болницата вид. О’Мара не би могъл да има касета с физиологията му, и дори ако пациентът си възвърнеше съзнанието, не би могъл да съдейства, понеже транслаторите не работеха. Конуей трябваше да го поеме и никой не би могъл да го разубеди.

Зала седма беше съседна на секцията, където келгианският военен доктор и Мърчисън правеха чудеса със смесена групичка ЕЖЛИ, КСКЛ и земни човешки пациенти, тъй че ги помоли и двамата да му асистират. Конуей определи класификацията на новопристигналия като ТРЛХ, подпомагаше го фактът, че защитният костюм на пациента бе и прозрачен, и мек. Ако не беше толкова гъвкав, нараняванията на съществото нямаше да са толкова ужасни, но пък самият костюм щеше да се е спукал вместо да се огъва под влияние на въздействалите му сили.

Конуей проби мъничка дупчица в костюма, изтегли проба на вътрешната атмосфера и отново херметизира отвора. Постави пробата в анализатора.

— А аз си мислех, че КСКЛ диша гадости — каза Мърчисън, когато той й показа резултата. — Но можем да я възпроизведем. Ще трябва да замениш въздуха тук, предполагам?

Конуей кимна:

— Да, моля.

Облякоха операционните си костюми — стандарти лек защитен модел, като се изключи факта, че ръкавите завършваха с плътно прилепващи като втора кожа ръкавици. Атмосферата в залата беше заменена с дихателната газова смес на пациента и те започнаха да го вадят от костюма му.

ТРЛХ имаше тънка черупка, която покриваше гърба му и се извиваше надолу и навътре, за да защити централната част на долната му страна. Четири дебели, едноставни крака стърчаха от непокритите части и една голяма, но също леко защитена глава съдържаше четири манипулаторни израстъка, две в момента хлътнали телескопични очи и две усти, от една от които течеше кръв. Съществото сигурно беше паднало върху няколко метални прегради. Черупката му беше счупена на шест места и в една област беше буквално на парчета, те пък бяха проникнали дълбоко навътре в плътта. В този участък извънземният бързо губеше кръв. Конуей започна да схематизира вътрешните наранявания с рентгенов скенер, а няколко минути по-късно даде сигнал, че е готов да започва.

Не беше готов, но пациентът щеше да изкърви до смърт.

Вътрешното устройство на органите беше по-различно от всичко, с което се беше сблъсквал преди, и се различаваше и от онова, което бяха виждали шестте личности, които деляха съзнанието му. Но от КСКЛ беше получил примери за вероятния метаболизъм на същества, които дишат такъв корозивен въздух, от мелфианците взе данни за вероятните методи за проучване на повредената черупка, а от ЕЖЛИ, ГБЛЕ, ЖЛНО и ААЦП — просто богатия им опит. Това не винаги му помагаше — на всеки етап те буквално му крещяха предупреждения да внимава, дотам, че за по няколко секунди Конуей стоеше с разтреперани ръце, неспособен да продължи. Сега претърсваше записаните спомени по-дълбоко, отколкото преди само за данни по езика и всичко изплуваше нагоре.

Личните кошмари и неврози на индивидите, задействани от факта, че са толкова плътно смесени, сходните им фобии и всичкото натоварване влошаваха непрестанно състоянието на доктора. Съществата, дали материал за касетите, нямаха опит в болница за извънземни и не бяха свикнали с чужди гледни точки. Най-правилно би било да си напомня, че те не са отделни личности, каза си Конуей, а само куп чужди данни от различни касети. Но беше ужасно, до смърт уморен и започваше да губи контрол над онова, което ставаше в главата му. А спомените продължаваха да бликат като тъмно, бясно наводнение. Внезапно откри, че се е превил, запотен, сякаш му тежи някакъв безумен товар.

Почувства, че Мърчисън го хваща за ръката.

— Какво не е наред, докторе? — каза му тя настоятелно. — Мога ли да помогна?

Той поклати глава, понеже за секунда не знаеше как да формира думи на собствения си език, но продължи да я гледа цели десет секунди. Когато се обърна, вече пазеше в съзнанието си образа, който тя представлява за него — не както тралтаните, мелфианците или келгианците я виждаха. Загрижеността в очите й беше предназначена само за него. От време на време Конуей си беше имал собствени тайни помисли относно Мърчисън, но те бяха нормални, човешки мисли. Плътно се покри с тях и за известно време отново получи контрол над себе си. Беше достатъчно, за да довърши работата с пациента.

После внезапно мозъкът му се разпадна на седем парчета и той пропадна в най-дълбоките, тъмни ями на седем различни ада. Не знаеше дали крайниците му са се вкочанили или пък се гърчат сякаш нещо чуждо е получило отделен контрол над всеки от тях. Или пък, че Мърчисън го издърпва и го държи, докато Приликла, с голяма опасност за живота и крехките си паешки крайници, му слага инжекция, която да го приспи.