Джеръм К. ДжеръмВ памет на Джон Ингърфилд и неговата жена АннаПовест из живота на стария Лондон в две глави

Глава първа

Ако стигнете с метрото до Уайтчепъл роуд (Източната станция) и сядайки в един от жълтите трамвайни вагони, които пътуват оттам по Комершъл роуд покрай кръчмата „Джордж“, където стърчи (или е стърчал някога) висок пилон, под който пък седи (или е седяла някога) възрастна търговка на свински крачета — по половин пенс парчето — ще попаднете на това място, където арката на железопътния мост косо пресича пътя, ще слезете и ще свиете надясно в тясна, шумна уличка, водеща към реката, а след това отново надясно, в още по-тясна уличка, която ще познаете лесно по кръчмата на единия ъгъл (явление съвсем нормално) и магазинчето на търговеца на различни употребявани морски стоки на другия, където необикновено твърди и неудобни дрехи с гигантски размери се полюшват от вятъра, напомняйки привидения — така ще се доберете до запуснато гробище, заобиколено с ограда и обкръжено от всички страни с унили, пренаселени къщи. Тъжно изглеждат тези стари къщици, макар животът да кипи пред техните вечно отворени врати. Самите те и старата църква сред тях са като че уморени от несекващия шум. Може би след като са прекарали тук толкова години, вслушвайки се в дълбокото мълчание на мъртвите, те смятат гласовете на живите за досадни и безсмислени.

Надниквайки през оградата откъм реката, ще видите в сянката на опушената църква (в случай, че слънцето успее да пробие и да хвърли въобще каквато и да било сянка в това царство на вечния сумрак) необикновено висок и тесен надгробен камък, някога бял и изправен, а сега разклатен, наклонил се от времето. На камъка е изсечен барелеф, в което ще се убедите, ако приближите, ползвайки се от вратата в противоположния край на гробищата. Барелефът - доколкото е възможно да се разгледа, понеже е силно пострадал от времето и мръсотията — изобразява проснат на земята човек, над който се е навел някакъв друг, а малко по-далече се намира някакъв предмет с толкова неясни очертания, че може да се приеме и за ангел, и за стълб.

Под барелефа са издълбани думите (сега вече наполовина изтрити), които послужиха за заглавие на нашата повест.

Ако ви се случи в неделна сутрин да бродите по тия места, където долитат звуците на пукнатата камбана, зовящи немногобройните и със старомоден вид енориаши, задвижвани от силата на навика, на богослужение под покритите с мухъл сводове и се заприказвате със старците, седящи понякога в своите дълги сюртуци с медни копчета на ниския камък край счупената решетка, те, вероятно ще ви разкажат тази повест, както я рзказаха и на мене много отдавна, толкова отдавна, че даже не ми се иска да си припомням кога е било.

Но, ако вие не пожелаете да си създавате затруднения или ако на старците, пазещи в паметта си тази история, им е омръзнало да я разправят и никой никога повече не би могъл да ги предизвика на разговор, то в такъв случай я записвам за вас.

Но не съм в състояние да предам тази история точно така, както ми я разказаха, понеже за мен това бе само легенда, която чух и запомних, за да я преразкажа после за пари, докато за тях тя беше нещо, случило се в действителност и подобно нишки, вплетено в тъканта на собствения им живот. По време на разказа лицата, които аз не можех да видя, плуваха в тълпата, обръщаха се и гледаха към тях, и гласовете, които не можех да чуя, говореха с тях през шума на улицата, така че в слабите, треперливи звуци на старческата реч нежно звучеше дълбоката музика на живота и смъртта и моята история в сравнение с техния разказ прилича повече на дрънканиците на някаква лелка в сравнение с признанията на човек, сам изпитал цялата тежест на една истинска битка.

Джон Ингърфилд, собственик на завод за мас в Лаймхаус, произхожда от пресметлив, практичен род. Първият представител на този род, когото окото на Историята, прониквайки през гъстата мъгла на миналите столетия, успява да различи малко по-отчетливо, е дългокос, загорял в морски странствания човек, наричан от хората различно, Инге или Унгер. Наложило му се да пресече дивото Северно море, за да се добере дотук. Историята съобщава за това, как той заедно с неголям отряд свирепи воини дебаркирали в пустинния бряг на Нортумбрия; ето го, стои, вглеждайки се в далнините на страната, в която е попаднал и цялото негово имущество се намира зад гърба му. То се състои от бойна секира на стойност горе-долу четиридесет стюка в пари от онова време. Спестовният човек обаче, надарен с делови качества, ще успее да извлече голяма печалба даже от малкия основен капитал. За срок, който на хората, свикнали с нашите съвременни темпове, ще се стори недостижимо кратък, бойната секира се превърнала в обширни ниви, пасбища и охранени стада, размножаващи се с бързината, каквато нашите скотовъдци не са и сънували. Потомците на Инге очевидно са наследили таланта на своя предшественик, понеже делата им процъфтяват, а състоянието се умножава. Този род винаги се е състоял от хора, правещи пари. Те се сражават за пари, женят се за пари, живеят за пари и са готови да умрат за пари.

В онези времена, когато най-търсената и ценна стока по пазарите на Европа се смятали силната ръка и твърдият дух, всички Ингърфилдовци /понеже името „Инге“, отдавна вкоренено на йоркширкска почва почнало да звучи именно така/ били наемници и предлагали своята силна ръка и твърд дух всекиму, който плащал повече. Знаели цената си и зорко внимавали да не се минат; но сключвайки сделката, се сражавали храбро, защото били стабилни хора, верни на своите убеждения, макар убежденията им да не били особено възвишени.

Минавало времето и хората узнали за несметните съкровища оттатък океана, очакващи храбреците, които ще съумеят да покорят морските пространства; и спящият дух на стария нормандски пират се пробудил в тяхната кръв и дивата морска песен, която никога не били слушали, зазвучала в ушите им; и те построили кораби и отплували към бреговете на Америка, и, както винаги, завладели огромни богатства.

Впоследствие, когато Цивилизацията почнала да съставя и да въвежда по-строги правила на играта и когато мирните пътища ставали по-доходни от насилствените, Ингърфилдовци се превърнали в солидни и трезви търговци, понеже честолюбивите им помисли се предавали неизменими от поколение на поколение, а различните професии били само различни средства за постигането на една и съща цел.

Може да са били хора сурови и жестоки, но справедливи — в този смисъл, в който те самите са разбирали справедливостта. Те се ползват със славата на добри съпрузи, бащи и стопани, но при това веднага ще забележим, че към тях изпитват по-скоро уважение, отколкото любов.

Тези хора си искали дълговете до последния фартинг, но не са били лишени и от съзнанието за собствените си задължения и отговорности. И не само това, случвало им се да проявяват и героизъм, което е присъщо на великите. Историята е съхранила паметта за това, как някой си капитан Ингърфилд, завръщайки се с несметни съкровища от Западна Индия, — по какви начини му се е наложило да събере своите богатства по-добре тук да не говорим, — бил застигнат от кралска фрегата в открито море. Капитанът на кралската фрегата учтиво се обръща към капитан Ингърфилд с молба да бъде тъй любезен и незабавно да предаде един човек от екипажа си, който тъй или иначе станал несимпатичен на приятелите на краля, с цел /споменатото несимпатично лице/ да бъде светкавично обесен на нок-реята.

Капитан Ингърфилд вежливо отвръща на капитана на кралската фрегата, че той /капитан Ингърфилд/ с най-огромно удоволствие ще обеси когото и да било от своя екипаж, който заслужава това, но няма да преотстъпи правата си нито на краля на Англия, нито на когото и да е друг по целия божи океан. Капитанът на кралската фрегата заявява на това, че ако несимпатичното лице не бъде незабавно предадено, той, за най-голямо съжаление, ще се види принуден да изпрати капитан Ингърфилд заедно с кораба му на дъното на Атлантическия океан. Отговорът на капитан Ингърфилд гласи: quot;Именно това ще ви се наложи да направите, преди да ви предам един от моите хора.quot; — и атакува огромната фрегата с такава ярост, че след тричасов бой капитанът на кралската фрегата счита за нужно да възобнови преговорите и отправя ново послание, учтиво признавайки доблестта и воинското изкуство на капитан Ингърфилд и предлага — след като онзи е направил достатъчно в поддръжка на своята чест и доброто си име, да пожертва сега нищожната причина за раздора, получавайки по такъв начин възможност да се скрие заедно със своите богатства.

— Съобщете на своя капитан — вика в отговор Ингърфилд, разбрал вече, че освен пари има и други ценности, за които си струва да се сражава, — че „Дивата гъска“ вече е прелитала морето, с корем, натъпкан със съкровища и ако на Бога бъде угодно, ще прелети и този път, но собственикът и матросите на този кораб плават заедно, сражават се заедно и заедно умират!

След което кралската фрегата открива още по-яростна стрелба и успява в края на краищата да изпълни своята закана. Отива към дъното „Дивата гъска“, защото е свършил последния лов, отива към дъното с нос, забит във водата с развени флагове и заедно с нея отиват към дъното всички, които са останали на палубата; те и до днес лежат на дъното на Атлантическия океан, собственикът и матросите, един до друг, охранявайки своите съкровища.

Този случай, чиято достоверност не подлежи на съмнение, убедително свидетелства за това, че Ингърфилдовци, хора жестоки и алчни, стремящи се да придобият по-скоро пари, отколкото любов и предпочитащи хладния допир до златото пред топлите чувства на близки и роднини, все пак носят дълбоко в сърцата си благородните семена на мъжеството, които обаче не успяха да дадат плодове върху безплодната почва на честолюбието.

Джон Ингърфилд, героят на нашата повест е типичен представител на своя древен род. Той разбрал, че производството на масло и мас е едно макар и не особено приятно, но твърде доходно занимание. Живее във веселите времена на крал Джордж III, когато Лондон се превръща в град на ярко осветените нощи. Търсенето на масло, мас и други подобни стоки постоянно нараства и младият Джон Ингърфилд строи голям завод и склад в новото предградие Лайм-хаус, разположено между вечно оживената река и пустинните пространства, наема много работници, влага в това дело своя твърд дух и процъфтява.

През всичките години на своята младост се труди и трупа пари, пуска ги в оборот и отново трупа. Достигайки средна възраст, той става богат човек. Основната задача на живота му — натрупването на пари — всъщност е изпълнена: неговото предприятие е стъпило твърдо на краката си и ще се разширява и по-нататък, изисквайки все по-малко контрол. Дошло време да се помисли за втората важна задача, да се обзаведе с жена и дом, понеже Ингърфилдовци са били винаги добри граждани, достойни бащи на семейства и гостоприемни домакини, устройвали пищни приеми за своите приятели и съседи.

Джон Ингърфилд, седейки на твърдия стол с висока облегалка в своята скромно, но солидно обзаведена столова на втория етаж и бавничко попийвайки порто, се съветва със самия себе си.

Каква трябва да бъде тя?

Той е богат и може да си позволи да потърси добра стока. Трябва да е млада и красива, за да стане достойно украшение за разкошния дом, който той ще вземе за нея в модния квартал Блумсбъри, по-далече от миризмата на масло и сланина. Трябва да е възпитана, с приятни, изискани маниери, за да очарова гостите му и да предизвиква уважение и доверие към него; и, най-главното, да бъде от добро семейство с достатъчно клонесто родословно дърво, в сянката на което би могъл да се скрие от очите на обществото заводът за мас.

Останалите присъщи или неприсъщи й качества не го интересуват особено. Разбира се, тя ще бъде добродетелна и умерено благочестива, както се полага за жена. Не би било зле също, ако се окаже с мек характер и отстъпчива, но то не е чак толкова важно, във всеки случай, за него: Ингърфилдовци не принадлежаха към типа мъже, които се оставят жените им да показват характер.

Решавайки за себе си КАКВА трябва да е жена му, той премина нататък към въпроса КОЯ ще бъде. Кръгът на познанствата му в обществото е твърде тесен. Методично подрежда в паметта си всички, мислено оценявайки всяка позната девойка. Някои от тях са очарователни, някои — просто хубавички, някои — богати; но сред тях няма нито една, която поне малко да се приближава към толкова грижливо създадения идеал.

Мисълта за годеницата е постоянно в ума му и той размишлява по този въпрос в паузите между другите си дела. В свободните минути записва имена по реда, в който те се явяват в паметта му на специален лист хартия, забоден в чекмеджето на бюрото. Пренарежда списъка по азбучен ред и внася в него всички, за които успява да си спомни, критически го преразглежда и прави бележки срещу всяко име. Като краен резултат — става му ясно, че жена трябва да търси измежду своите познати.

Той има приятел, или по-скоро познат, съученик, превърнал се в една от онези любопитни мухи, които във всички времена, бръмчейки, се въртят в най-избраните кръгове и за които, доколкото те не блестят нито с оригиналност или богатство, нито с особен ум или възпитание, хората неволно си мислят: „И как, по дяволите, успяват да проникнат там!“ Веднъж като среща случайно на улицата този човек, той го хваща под ръка и го кани на обяд.

Веднага щом остават сами пред бутилка вино и орехи, Джон Ингърфилд, замислено трошейки между пръстите си един твърд орех, казва:

— Уил, мисля да се женя.

— Прекрасна идея, наистина, просто ме възторгва — отвръща Уил, интересувайки се от тази новина малко по-малко, отколкото от тънкия букет на мадейрата, от която с удоволствие отпива. — За кого?

— Засега още не знам — отговаря Джон Ингърфилд.

Познатият го разглежда над чашата лукаво, без да е уверен струва ли си да се разсмее или следва да се отнесе към думите на Джон съчувствено.

— Искам да ми намериш жена.

Уил Каткарт оставя чашата и го гледа с изумление.

— Ще се радвам да ти помогна, Джек — запъвайки се мънка разтревожен. — Кълна се в Бога, бих се радвал; но, честна дума, не познавам нито една жена, която да ти препоръчам. Кълна се в Бога, нито една!

— Ти се срещаш с много: искам да потърсиш такава, която БИ МОГЪЛ да ми препоръчаш.

— Разбира се, мили мой Джек! — отговаря Уил и въздъхва облегчено. — Досега аз никога не съм мислил за тях точно в този смисъл. Не се съмнявам, че ще успея да намеря точно такава девойка, каквато ти е нужна. Ще положа всички усилия и ще ти се обадя.

— Ще ти бъда твърде признателен — спокойно произнася Джон Ингърфилд. — Сега е твой ред да ми направиш услуга, Уил. Както аз ти направих навремето, ако помниш.

— Никога няма да го забравя, мили Джек — мърмори Уил, чувствайки се малко неловко. — То бе толкова великодушно от твоя страна. Ти ме спаси от разорение, Джек: ще помня това до края на своите дни, кълна се в Бога, до края на своите дни.

— Няма защо да се обременяваш за толкова дълго време — възразява Джон с едва доловима усмивка върху твърдите устни. — Срокът на полицата изтича в края на следващия месец. Тогава плащаш дълга и забравяш цялата тази история.

Уил чувства, че столът, на който седи, почва да става неудобен, а мадейрата като че губи своя аромат. От него се изтръгва кратък нервен смях.

— Дявол да го вземе — казва той. — Нима толкова скоро? Съвършено бях забравил срока.

— Колко хубаво, че ти напомних — отговаря Джон и усмивката на устните му става по-отчетлива.

Уил се върти на стола.

— Боя се, мили Джек — казва той, — че ще ми се наложи да те помоля да отложиш полицата най-много за месец или за два, дяволски ми неприятно, но през тази година никак не съм добре с парите. Работата е там, че самият аз не мога да си получа взиманията от моите длъжници.

— Наистина е много неприятно — отговаря приятелят му, — още повече, че никак не съм сигурен дали ще мога да отсроча полицата.

Уил го гледа с нескрита тревога:

— Но какво да правя като нямам пари?

Джон Ингърфилд повдига рамене.

— Не искаш ли да кажеш, мили Джек, че ще ме вкараш в затвора?

— А защо не? Нали там затварят и други хора, които не са в състояние да си платят дълговете.

Тревогата на Уил Каткарт нараства до невероятни размери.

— Ами нашата дружба! — възкликва той. — Нашата…

— Мили мой, Уил — прекъсва го Ингърфилд, - няма да се намерят много приятели, на които бих дал триста фунта и да не се опитам после да си ги получа обратно. И, разбира се, ти съвсем не си сред тях.

— Дай да сключим сделка — продължава той. — Намери ми жена и в деня на сватбата аз ще ти върна тази полица и ще ти дам, може би още два стотака допълнително. Ако до края на следващия месец ти не ме представиш на жена, която е достойна да стане и е съгласна да стане мисис Джон Ингърфилд, аз ще откажа да отсроча полицата.

Джон Ингърфилд отново пълни чашата си и радушно подмества бутилката към госта, който обаче, въпреки своите навици, не й обръща внимание, а съсредоточено разглежда катарамите на своите обувки.

— Ти това сериозно ли? — пита накрая.

— Съвършено сериозно — идва отговорът. — Аз искам да се оженя. Жена ми трябва да е лейди по рождение и по възпитание. Трябва да бъде от добро семейство, достатъчно добро, за да застави обществото да забрави за моята фабрика. Тя трябва да бъде красива, млада и обаятелна. Аз съм всичко на всичко търговец. Нужна ми е жена, способна да поеме светската част на моя живот. Сред познатите ми няма такава жена. Обръщам се към тебе, защото ти, доколкото ми е известно, си близко свързан с онзи кръг, в който трябва да се търси.

— Ще бъде доста трудно да се намери лейди, която да отговаря на всичките тези изисквания и която би се съгласила с подобни условия — не без ирония произнася Каткарт.

— Искам ти да намериш такава, която да се съгласи — възразява Джон Ингърфилд.

С настъпването на вечерта Уил Каткарт си тръгва сериозен и загрижен; а Джон Ингърфилд в размисъл се разхожда напред и назад по пристана, понеже миризмата на масло и сланина е станала отдавна сладка за него и му е приятно да съзерцава лунните отблясъци върху купчините от бъчви.

Минават шест седмици. В първия ден на седмата седмица Джон вади полицата на Уил Каткарт от големия сандък, където тя се пази и я слага в по-малка кутия, която лежи върху бюрото и е предназначена за по-срочни и неотложни документи.

След два дни Каткарт пресича мръсния двор, минава през кантората и, влизайки в светилището на своя приятел, затваря вратата зад себе си.

С ликуващ вид потупва мрачния Джон по гърба.

— Намерих, Джек! — възкликва. — Не беше лесно, трябва да ти кажа: наложи се да разпитвам недоверчиви възрастни вдовици, да подкупвам доверени слуги, да изтръгвам сведения от домашни приятели. Дявол да го вземе, след всичко това бих могъл да постъпя на работа като главен шпионин на цялата кралска армия.

— Хубава ли е? — интересува се Джон, без да престава да пише.

— Дали е хубава! Мили Джек, ти ще се влюбиш до уши само като я видиш. Може би е малко хладна, но това е тъкмо което ти е нужно.

— От добро семейство? — подписвайки и сгъвайки току-що завършеното писмо.

— Дотолкова добро, че в началото не смеех и да мечтая за нея. Но тя е здравомислеща девойка без всякакви там глупости, а семейството е бедно като семейство църковни мишки. И ето — работата е там, че ние с нея станахме отлични приятели и тя ми каза откровено, че иска да се ожени за богат човек, безразлично за кого именно.

— Това звучи обещаващо — отбелязва предполагаемият жених със своята своеобразна суха усмивка. — Кога ще имам щастието да се видя с нея?

— Днес вечерта ще отидем с теб в Ковънт гардън — отговаря Уил. — Тя ще бъде в ложата на лейди Хетъринггън и аз ще те представя.

И тъй, вечерта Джон Ингърфилд отива в театъра Ковънт гордън и кръвта в жилите му тече съвсем малко по-бързо, отколкото, когато се отправя към пристанището да купува масло; той предпазливо разглежда предложената стока от другия край на залата, одобрява я, представен й е и след по-близкия оглед я одобрява още повече, получава покана да посещава дома й, посещава го доста често и всеки път се чувства все по-удовлетворен от ценността, качеството и другите достойнства на стоката.

Ако Джон Ингърфилд искаше от своята бъдеща съпруга единствено тя да е красива светска машина, то в тази жена той безусловно откриваше своя идеал. Анна Сингълтън, единствената дъщеря на неудачника, но необикновено обаятелния баронет сър Хари Сингълтън /според слуховете по-обаятелен извън семейния кръг, отколкото вътре в него/, се оказала прекрасно възпитана девойка, изпълнена с величава грация. От нейния портрет, дело на четката на Рейнолдс, портрет, който и днес виси над ламперията в една от старите зали на Сити, ви гледа лице поразително красиво и умно, но заедно с това извънредно хладно и безсърдечно. Това е лице на жена, уморена от света и в същото време презираща го. В старите жълти страници на семейните писма, където мастилото е изсветляло, може да се намерят немалко критически бележки по повод този портрет. Авторите на писмата твърдят, че ако портретът въобще притежава някаква прилика с оригинала, то Анна очевидно се е променила силно в сравнение с годините на своето моминство, понеже те добре помнят, че тогава нейното лице е излъчвало весело и ласкаво изражение.

Тези, които я познавали от по-късно казват, че това изражение се върнало към края на живота й, а мнозина даже отказват да повярват, че красивата лейди с презрителната усмивка, изобразена на портрета е същата тази жена, която нежно и съчувствено се е привеждала над тях…

Но по време на странното сватосване на Джон Ингърфилд, това е била Анна Ингърфилд, нарисуваната на портрета на сър Джошуа и такава тя още повече се харесвала на Джон Ингърфилд.

Сам той не свързвал с женитбата си никакви чувства и тя също, което опростявало работата. Той й предложил сделка и тя приела предложението. По мнението на Джон отношението й към брака било напълно нормално за една жена. Главите на твърде младите момичета обикновено са пълни с романтични нелепости. И за него, и за нея би било по-добре, ако тя се е избавила от това.

— Нашият съюз ще бъде основан на здравия смисъл — казал Джон Ингърфилд.

— Да се надяваме, че опитът ще бъде успешен — отвърнала Анна Сингълтън.