"Снежната кралица" - читать интересную книгу автора (Виндж Джоан Д.)

Пролог

Вратата безшумно се затвори. Зад тях остана балната зала със светлината и музиката, с бурното веселие. Внезапното откъсване от светлината и шума предизвикаха в него чувство на клаустрофобия1. Той стисна още по-здраво инструментите, които носеше под пелерината.

В тъмнината откъм неговата страна се чу весел смях. Светлина заля малката стая, в която се бяха озовали. Не бяха сами. Напрежението в него започна да нараства, макар че го очакваше. През тази безкрайна нощ го беше правил вече пет пъти и му предстоеше да го върши още няколко пъти. Този път ставаше в една дневна стая — върху кушетка, която се натрапваше със своята скромност всред гората от скъпи мебели от тъмно дърво и с позлатени крака. Помисли си, че само за една нощ бе видял толкова много стилове и вкусове, колкото може би не бе успял да види за четирийсет години живот на Кареумов.

Но той не се бе върнал на Кареумов. Все още се намираше на Карбънкъл, а тази фестивална нощ беше най-странното нещо, което някога можеше да му се случи, дори и да доживее до сто години. Мъжът и жената сияха дълбоко, а на килима до кушетката стоеше недоизпита бутилка вино, наситена с наркотик. Той впери поглед върху лилавото петно, което пълзеше по орнаментите на килима, като се опитваше да не навлиза повече от необходимото в тяхната интимност.

— Сигурна ли сте, че тази двойка също е правила… любов?

— Съвсем сигурно. Абсолютно сигурно. — Неговата придружителка повдигна маската си от бели пера. Под нея се показаха буйни, ослепително бели коси, навити като змийско гнездо, разположено над изпълнено с желание женско лице. Маската представляваше гротеска, пълен контраст на това миловидно личице: остър клюн на граблива птица, очи с огромни черни зеници на нощен ловец, които излъчваха обещание за живот и за смърт… Не. Когато гледаше в нейните очи, нямаше никаква разлика: бяха очи на граблива птица.

— Вие, кареумовците, сте толкова самодоволни хора. — Тя отметна пелерината от бели пера. — И такива лицемери. — Отново се засмя. Смехът й беше едновременно и приветлив, и злокобен.

Той с нежелание свали своята по-малко изящна маска: едно абсурдно, недействително същество — едната половина риба, другата половина чиста фантазия.

Тя разглеждаше лицето му в безмилостната светлина на лампата с престорена наивност.

— Докторе, само не ми казвай, че не обичаш да надзърташ.

Макар и трудно, той успя да сдържи възмущението си.

— Аз съм биохимик, ваше величество, а не воайор2.

— Глупости. — Устата й се сви в усмивка, която беше прекалено стара за това лице. Всички доктори са воайори. Иначе защо ще стават доктори? С изключение на садистите, разбира се, на които кръвта и болката просто доставят удоволствие.

Не посмя да възрази. Мина покрай нея, прекоси килима, отиде до кушетката и остави инструментите си на пода. Отвъд тези стени празненството в град Карбънкъл по случай периодичното посещение на премиер-министъра на този свят беше в своя апогей. Той никога не беше очаквал, че ще участва в този празник заедно с кралицата на този свят — и, разбира се, не, като извършва онова, което се канеше да направи.

Спящата жена лежеше с лице към него. Той видя, че тя беше млада, средно висока, силна и здрава. Нейното усмихнато лице беше силно потъмняло от слънцето и вятъра. Оплетените й коси бяха руси, с цвят на пясък. Тялото й обаче беше бледо. Очевидно жената ходеше дебело облечена, за да се предпази от острия студ отвъд защитните стени на града. Мъжът до нея според него беше около трийсет годишен с тъмна коса и светла кожа и би могъл да бъде или местен, или чуждоземец. Той сега обаче не беше интересен. Техните фестивални маски, оставени на кушетката, изразяваха с невиждащ поглед своето неодобрение, подобно на безсилни богове пазители. Той разтри рамото на жената с антисептик, за да направи подкожна инжекция с трасиращ серум. С тази проста процедура искаше да се успокои. Кралицата стоеше до него и наблюдаваше безмълвно. Сега му беше нужна тишина.

Зад затворената врата шумът се усили. Той чу неясни гласове шумно да протестират. Сви се като попаднало в капан животно, което очаква да бъде открито.

— Не се безпокой, докторе — кралицата го докосна леко по рамото. — Моите хора ще разберат, че не вършим нищо лошо.

— Защо по дяволите се въвлякох в тази работа? — промърмори той повече на себе си, отколкото на нея. Върна се към своята работа, но ръцете му вече трепереха.

— Двайсет и две години допълнителна младост могат да бъдат много убедителни.

— От голяма полза ще са ми, ако трябва да ги прекарам в някоя наказателна колония!

— Успокой се, докторе. Ако не довършиш онова, което започна тази вечер, няма да получиш въобще твоите двайсет и две години. Споразумението е валидно само ако ми осигуриш измежду Летните хора на тази планета поне един съвършен клон3.

— Запознат съм с условията. — Той завърши имплантацията на трасиращия серум. — Но нали разбирате, че имплантацията на клон при тези условия е не само незаконна, но и в голяма степен непредсказуема. Това е сложна процедура. Шансовете за създаване на клон, който представлява дори приемливо копие на оригиналната личност, не са особено големи дори и при добре контролирани условия, камо ли пък…

— Тогава, колкото повече имплантации извършиш тази нощ, толкова по-добре и за двама ни. Не съм ли права?

— Да, ваше величество — отговори той с чувство на отвращение от себе си. — Предполагам, че сте права. — Той обърна спящата жена по гръб и отново се пресегна към инструментите си.