Джоан ХарисШоколад

111 февруари, вторникПоследният ден на карнавала1

Довя ни вятърът на карнавала. Необичайно топъл за февруари, натежал от лепкавите аромати на приготвяни в момента палачинки и наденички, на печени върху нагорещени сачове направо край пътя и след това оваляни в пудра захар вафли; навсякъде конфети, завират се в яките и ръкавите и отплуват в канавките като някаква безумна противоотрова на зимата. Тълпата, изпълнила тясната главна улица, е обзета от трескаво въодушевление, протягат се шии, любопитни да зърнат облицованата с креп char2 с всичките й веещи се панделки и хартиени гирлянди. Анук, в едната ръка с жълт балон, в другата с детско тромпетче, надзърта ококорено между пазарска чанта и тъжно кафяво куче. Не за пръв път попадаме на карнавал двете с нея. Процесия от двеста и петдесет украсени chars в Париж за миналия Mardi Gras3, други сто и осемдесет в Ню Йорк, две дузини маршируващи оркестри във Виена, клоуни на кокили, Grosses Tetes4 с увисналите им глави от папие-маше, мажоретки с барабанчета, развъртели във въздуха лъскавите си палки. Но на шест светът излъчва особен блясък. Дървена талига, криво-ляво облепена със златист станиол и креп и обрисувана със сцени от приказките. Драконова глава върху щит, Рапунцел с вълнена перука, русалка с целофанена опашка, къщурка от приказките, цялата в позлатена мукава и лак, на прага й вещица, размахваща екстравагантния си зелен маникюр пред групичка притихнали малчугани… На шест забелязваш детайли, които само година по-късно ще са невидими за очите ти. Зад папие-машето, лака и мукавата тя все още вижда истинската вещица, истинската магия. Вдига главица към мен, очичките й, погълнали зеленосиния цвят на Земята, видяна от голяма височина, искрят.

— Оставаме ли? Оставаме ли тук?

Налага се да й припомня да говори на френски.

— Ама оставаме ли? Кажи!

Вкопчила се е в ръкава ми. Косата й е същинска топка захарен памук, оплетен от вятъра.

Замислям се. Място като всяко друго. Ланскене су Тан, най-много двеста жители, точица на главния път Тулуза — Бордо. Мигваш и я няма. Главна улица, две редици бозаво-кафяви, сгушени една в друга къщи, предимно от дърво, няколко странични улички, които се разклоняват като зъбци на вилица. Църква — предизвикателно бяла, кацнала насред малък площад с дюкянчета. Върху шепата земя наоколо разпръснати чифлици. Градини, лозя, лехи, обособени и подредени по законите на строгата сегрегация в земеделието на село: тук ябълки, там киви, пъпеши, цикорията, полегнала под меките си черни черупки, лозите, попарени и бездиханни под лъчите на недружелюбното февруарско слънце, но в очакване на триумфалното си възкресение през март… По-нататък тече река Тан — малък приток на Гарона, който с мъка си проправя път през мочурливите ливади. А хората? Изглеждат не по-различни от всички други, които сме срещали. Може би леко бледи на непривичната светлина, някак бозави. Шаловете и каскетите с цвета на скритите под тях коси — кафяви, черни или сиви. Лицата спаружени като миналогодишни ябълки, очите потъват в сбръчканата кожа като стъклени топчета в прекипяло тесто. Няколкото хлапета, които се развяват в червено, зелено и жълто, изглеждат като от друга раса.

Докато char приближава тромаво, дърпана от раздрънкан трактор, една жена с посърнало четвъртито лице се загръща по-плътно в карираното си палто и подвиква нещо на трудно разбираемия местен диалект. На карнавалната платформа се е възкачил прегънат на две Дядо Коледа — съвсем не на място сред сюрията приказни твари, сирени и гоблини, — който хвърля на тълпата лакомства, без да полага почти никакви усилия да прикрие враждебността си. Възрастен човечец с филцова шапка вместо обичайния за района каскет прибира с извинителна физиономия свряното в краката ми тъжно кафяво куче. Виждам как тъничките му пръсти потъват в козината на животинчето, което започва да скимти; в изражението на господаря се преплитат любов, загриженост и чувство за вина. Никой не ни поглежда. Все едно сме невидими. Дрехите ни им казват, че сме чужденци, преминаващи. Хората са учтиви, твърде учтиви. Никой не ни поглежда. Жената, напъхала коса в яката на оранжевото си палто и заметнала рамене с дълъг копринен шарф; детето, нахлузило високи до коленете жълти гумени ботуши и небесносиня мушама. Цветът им ги белязва. Дрехите им са другоземни, лицата им — прекалено бледи ли са, или твърде мургави?, — косите им показват, че са различни, чужди, неопределено странни. Жителите на Ланскене владеят изкуството да наблюдават, без да гледат. Усещам погледите им като лъх, галещ тила ми, учудваща липса на враждебност, но въпреки това студенина. За тях ние сме екзотична гледка, част от карнавала, повей от външния свят. Знам, че ни наблюдават, когато се извръщам да купя galette5 от един уличен продавач. Хартията е гореща и мазна, тъмният пшеничен блат е хрупкав по края, но в средата е мек и вкусен. Откъсвам парченце и го поднасям на Анук, изтривам разтопено масло от брадичката й. Продавачът е трътлест плешив чичко с дебели стъкла на очилата, лицето му хлъзне от парата, бълваща от горещия сач. Смигва й. С другото око попива всичко, до най-малката подробност, защото знае, че по-късно ще бъде разпитван.

— На почивка ли, мадам? — селският етикет му разрешава да зададе този въпрос; под привидното безразличие на търговец долавям вълчи глад. Тук информацията е разменна монета. При непосредствената близост на Ажен и Монтобан6 туристите в Ланскене са рядкост.

— Ще поостанем.

— От Париж ли сте?

Сигурно е заради дрехите. В този безцветен район хората са бозави. Цветът е лукс; износва се и не става за нищо. Ярките цветя край пътя се считат за плевели, нашественици, нещо напълно безполезно.

— Не, не сме от Париж.

Платформата е стигнала почти до края на улицата. Под звуците на марш с неясен произход я следва малък оркестър — две пикола, два тромпета, тромбон и тъпан. Отзад подтичват десетина деца и събират неприбраните лакомства от земята. Някои са маскирани; виждам Червената шапчица и някаква проскубана персона, вероятно вълка, да се давичкат разпалено за сноп знаменца.

Най-отзад върви черна фигура. Отначало си мисля, че е част от шествието, Доктор Чума, да речем, но щом понаближава, разпознавам старомодното расо на селския свещеник. Някъде около трийсетте, макар че от разстояние скованата му стойка го прави да изглежда по-възрастен. Извръща глава към мен и виждам, че и той не е местен, носи високите скули и светлите очи на Севера, дългите му пръсти на пианист са отпуснати върху сребърния кръст на шията му. Вероятно точно това му дава право да ме гледа открито — фактът, че е чужденец. В студените му очи обаче не намирам гостоприемство. Само изпитателния, хищнически поглед на звяр, надушил заплаха за територията си. Усмихвам му се. Сепва се и извръща рязко глава, после прави знак на двете хлапета да се приближат. Сочи им боклуците от двете страни на улицата, момчетата с неохота се заемат да събират непотребните вече флагчета и обвивки от бонбони и ги изхвърлят в близката кофа. Докато се обръщам на другата страна, за втори път улавям погледа на свещеника — в очите на друг мъж вероятно би ми се сторил преценяващ.

В Ланскене су Тан няма полицейско управление, което ще рече, че няма и престъпност. Опитвам се да бъда като Анук — да надзърна под маската и да видя истинския образ на нещата. Засега обаче всичко ми се размива.

— Оставаме ли? А, маман! — Настоятелно ме стиска за ръкава: — Харесва ми. Тук е чудесно. Ще останем ли?

Вдигам я на ръце и я целувам по челото. Ухае на дим, палачинки и топли чаршафи в зимно утро. Защо не? Място като всяко друго.

— Да, разбира се — казвам, прилепила устни до ушето й: — Разбира се, че оставаме.

Не е съвсем лъжа. Този път дори може да се окаже истина.

Карнавалът свърши. Веднъж годишно селото лумва в мимолетно оживление, но дори тогава топлината изстива, тълпата се разпръсква. Продавачите прибират сачовете и сенниците, децата събличат костюмите и се разделят с любимите си герои. Във въздуха остава да витае лек смут, притеснение пред това обилие на глъч и багра. Карнавалът се изпарява като летен дъжд, попива в напуканата земя и напечените камъни, без да остави почти никаква следа. Два часа по-късно Ланскене су Тан отново не съществува, сякаш е омагьосано село, което се появява само веднъж годишно. Ако не беше карнавалът, изобщо нямаше да го забележим.

Имаме газ, но все още сме без ток. Първата вечер направих на Анук палачинки, светейки си със свещ. Хапнахме край огъня, върху старо списание вместо чинии, понеже багажът ще пристигне най-рано на следващия ден. Къщата някога е била фурна и над тесния вход все още личи издълбан житен клас, подът е потънал в брашнен прах, за да влезем, се наложи да си проправяме път през купища боклуци. Наемът ми се струва смешно евтин на фона на цените в града, с които сме свикнали; дори при това положение забелязах острия подозрителен поглед на брокерката, докато броях парите. В договора фигурирам като Виан Роше7, подписът ми е йероглиф, който би могъл да означава всичко. Огледахме новата си територия на светлината на свещта; старите пещи, все още в изненадващо добро състояние под наслоената мазнина и сажди, стените с борова ламперия, почернелите пръстени плочи. Анук откри стария сенник в една стая отзад и двете го измъкнахме. Изпод овехтелия брезент се разбягаха паяци. Жилищните площи са точно над магазина; спалня-дневна и санитарен възел, нелепо миниатюрно балконче, керамично сандъче за цветя с изсъхнало мушкато… Щом го видя, Анук сбърчи чело.

— Толкова е мрачно, маман — звучеше стресната, сякаш не знаеше какво да предприеме пред лицето на тази запуснатост. — И мирише толкова тъжно.

Права е. Мирише така, сякаш светлината е била държана за заложник с години, докато се вкисне и граняса, усеща се и дъх на миши изпражнения, наоколо витаят призраците на неща, които никой не помни и за които никой не тъгува. Звуците отекват като в пещера, вялата топлина на присъствието ни само допълнително подчертава контурите на всяка сянка. Малко боя, слънчева светлина и сапунена вода ще ни отърват от нечистотията, но тъгата е друга работа, отчаяният вопъл на дом, в който никой не се е смял с години. Личицето на Анук ми се видя бледо, очите й като че ли са станали огромни на светлината на свещта, ръката й се вкопчва още по-здраво в моята.

— Тук ли ще трябва да спим? — пита ме. — На Чехълчо не му харесва. Страх го е.

Усмихвам се и целувам сериозната й златиста бузка.

— Чехълчо ще ни помогне.

Запалваме по една свещ във всяка стая — златна, червена, бяла и портокалова. Обикновено сама си забърквам ароматите, но в кризисни ситуации и купешките свещи вършат прилична работа — лавандула, кедър и цитрус. Взехме по една свещ, Анук наду детското си тромпетче, а аз започнах да думкам с метална лъжица по стар тиган и в продължение на десет минути обикаляхме от стая в стая, крещяхме и пеехме с пълни гърла: Вън! Вън! Вън!, докато стените затрепериха и вбесените духове отлетяха, оставяйки след себе си едва доловима миризма на опърлено, плюс стабилно количество опадала мазилка. Взреш ли се зад напуканата и опушена боя, зад тъгата на изоставените вещи, ще забележиш бледи контури, като послеобраза на факла, която си държал в ръка: тук златиста стена, там фотьойл, поовехтял, но тържествуващо оранжев, старият сенник внезапно грейва, полускритите му цветове са изсулват изпод пластовете мръсотия. Вън! Вън! Вън! Анук и Чехълчо тропаха с крака и крещяха, избелелият интериор постепенно придоби по-ясни очертания — червен висок стол край виниловия плот, наниз чанове срещу входа. Разбира се, аз съм наясно, че това е само игра. Ефектни номера за успокояване на уплашено дете. Има още много работа, тежка и изнурителна работа, преди това място да стане истинско. За момента обаче ни е достатъчно да знаем, че къщата ни приема с отворени обятия, така, както и ние нея. Морска сол и хляб пред прага за умилостивяване на местните духове. Санталово дърво върху възглавницата за сладки сънища.

По-късно Анук ми каза, че Чехълчо вече не го е страх, което значи, че всичко е наред. Легнахме си с дрехите, сгушени една в друга върху набрашнения дюшек в спалнята, оставихме всички свещи да горят. Когато се събудихме, утрото бе дошло.