"Хари Потър и затворникът от Азкабан" - читать интересную книгу автора (Роулинг Джоан)

ГЛАВА ВТОРАГОЛЯМАТА ГРЕШКА НА ЛЕЛЯ МАРДЖ

Като слезе за закуска на следващата сутрин, Хари завари тримата Дърсли седнали край кухненската маса срещу новия телевизор. Това бе подаръкът на Дъдли при пристигането му у дома за ваканцията, защото той все се оплакваше, че пътят между хладилника в кухнята и телевизора в дневната бил много дълъг. Така Дъдли бе прекарал по-голяма част от лятото в кухнята, приковал в екрана малките си свински очички, а петте пластта на розовата му брадичка се тресяха, докато той непрекъснато дъвчеше.

Хари седна между Дъдли и вуйчо си Върнън, едър пълен мъж с много къс врат и големи мустаци. Не само не честитиха рожденния ден на Хари, но и никой не даде знак, че го е забелязал да влиза в кухнята. Хари бе свикнал с това отношение и не се впечатли. Той си взе една препечена филийка и погледна към екрана, където в същия момент вървеше текст от новините със съобщение за някакъв избягал затворник.

„…предупреждава населението, че Блек е въоръжен и крайно опасен. Открита е специална гореща телефонна линия, на която се приемат обаждания за всякакви следи от беглеца.“

— Не е нужно да ни казват какъв е — изгрухтя вуйчо Върнън, вдигнал поглед над вестника си да види затворника. — Виж го само на какво прилича с тия мръсни дрипи! Ами косата му!

После погледна изкосо Хари, чиято немирна коса постоянно вбесяваше вуйчото. В сравнение с мъжа на екрана обаче — с изпито лице, заобиколен от сплъстена, рошава, един лакът дълга коса — Хари се чувстваше направо спретнат.

Отново се бе появил текстът на новините:

„Министерството на земеделието и риболова ще обяви днес…“

— Я чакай! — присети се вуйчо Върнън, яростно облещен срещу телевизора. — Не ни казаха откъде е избягал тоя маниак! Каква полза тогава? Че лудият може ей сега да се появи на нашата улица.

Леля Петуния, кокалеста и с конски черти на лицето, скочи от масата и се завзира през кухненския прозорец. Хари знаеше, че направо би умряла от удоволствие първа да позвъни на горещата линия. Леля Петуния бе най-любопитната жена на света и повечето време от живота си прекарваше в шпиониране на своите скучни и безобидни съседи.

— Кога най-сетне ще се научат — възмути се вуйчо Върнън и удари с моравия си юмрук по масата — че такива хора се оправят само на бесилото!

— Абсолютно си прав! — каза леля Петуния, все още вторачена в градинския боб на съседите.

Вуйчо Върнън пресуши чашата с чай, погледна часовника си и рече:

— Тръгвам след минутка, Петуния, че влакът на Марджи пристига в десет.

Хари, който в мислите си бе на горния етаж при своя комплект с принадлежности за метла, се приземи с неприятен удар.

— Леля Мардж ли? — изтърси той. — Т-тя ли ще идва?

Леля Мардж бе сестра на вуйчо Върнън. Макар да не беше кръвна роднина на Хари (чиято майка бе сестра на леля Петуния), той бе принуждаван да й вика „леля“, откакто се помнеше. Леля Мардж живееше в провинцията в къща с голяма градина, където отглеждаше няколко булдога. Тя не идваше често на „Привит Драйв“, защото не й даваше сърце да се раздели задълго със скъпоценните си кучета, но Хари не можеше да забрави нито едно от гостуванията й.

На петия рожден ден на Дъдли леля Мардж бе удряла Хари с бастунчето си по пищялите, за да не победи Дъдли на „Не се сърди, човече“. Няколко години по-късно се бе появила за Коледа с дистанционно управляван робот за Дъдли и кутия кучешки бисквити за Хари. При последното й посещение, в годината преди Хари да постъпи в „Хогуортс“, той случайно бе настъпил лапата на любимото й куче. Рипър1 подгони Хари, който избяга в градината и се покачи на едно дърво, а леля Мардж склони да си прибере кучето от двора едва късно след полунощ. Дъдли още се смееше със сълзи, като си спомнеше случката.

— Мардж ще ни гостува една седмица — процеди вуйчо Върнън през зъби. — Та като стана дума за това, трябва да се разберем по някои въпроси, преди да ида да я посрещна.

Дъдли се изхили и отмести очи от телевизора. Любимото му развлечение бе да гледа как баща му гълчи Хари.

— Преди всичко — изръмжа вуйчо Върнън, — трябва да държиш цивилизован език, когато разговаряш с Мардж.

— Добре — мрачно каза Хари, — ако и тя говори с мен на такъв език.

— Второ — продължи вуйчо Върнън, като се направи, че не е чул отговора, — тъй като Мардж не знае нищо за твоята ненормалност, не желая никакви, ама никакви странни работи, докато тя е тук. Ще се държиш прилично, ясно ли е?

— Ако и тя прави същото — рече Хари през зъби.

— И трето — продължи отново вуйчо Върнън, а малките му очички бяха заприличали на цепки върху месестото мораво лице, — казал съм на Мардж, че посещаваш Строго охранявания център за непоправими непълнолетни престъпници „Свети Брут“.

— Какво? — викна Хари.

— И не проваляй това твърдение, момче, ако не искаш да си имаш неприятности — изсъска вуйчо Върнън.

Хари седеше пребледнял и вбесен, без да отмества поглед от вуйчо Върнън, и не можеше да повярва. Леля Мардж на гости за цяла седмица — това бе най-лошият подарък за рожден ден, който бе получавал от Дърсли, като се брои и един чифт стари чорапи на вуйчо Върнън.

— Е, Петуния, отивам на гарата — надигна се тежко вуйчо Върнън. — Искаш ли да се повозиш дотам, Дъдли?

— Не искам — отвърна Дъдли, който отново се беше вторачил в телевизора, щом баща му бе приключил със заплахите срещу Хари.

— Дъденцето трябва да се премени за посрещането на леличка — намеси се леля Петуния и приглади гъстата русолява коса на сина си. — Мама му е купила една хубава нова папийончица.

Вуйчо Върнън потупа Дъдли по месестото рамо.

— Хайде, скоро ще се върна — каза той и излезе.

На Хари, все още зашеметен от ужас, внезапно му хрумна една идея. Той заряза препечената си филийка и последва вуйчо Върнън до входната врата.

Вуйчо Върнън тъкмо си обличаше палтото за шофиране.

— Теб няма да те взема — озъби се той на Хари като го видя, че чака.

— Аз и не искам — отвърна ледено Хари. — Трябва да те питам нещо.

Вуйчо Върнън го погледна подозрително.

— На третокурсниците в „Хог…“ в моето училище им е разрешено да посещават понякога близкото село — започна Хари.

— Е, и? — сопна се вуйчо Върнън, като откачи ключовете за колата от кукичката за вратата.

— Трябва да подпишеш формуляра с разрешението — бързо изрече Хари.

— И защо трябва да го правя? — подигравателно попита вуйчо Върнън.

— Амиии… — Хари внимателно подбираше думите си. — Ще ми е трудно да се преструвам пред леля Мардж, че ходя в онова Свети как-беше…

— „Свети Брут“, строго охраняван център за непоправими непълнолетни престъпници! — избълва вуйчо Върнън и Хари със задоволство долови неоспорима нотка на паника в гласа му.

— О, да! — каза Хари, гледайки спокойно вуйчо Върнън право в дебелото мораво лице. — Много трудно се помни. А трябва и да се постарая да звучи по-убедително, нали? Ами ако случайно изпусна нещо?

— Ще те смачкам, разбра ли! — ревна вуйчо Върнън и направи една крачка към Хари с вдигнат юмрук.

Но Хари запази пълно спокойствие.

— Като ме смачкаш, леля Мардж няма да забрави онова, което бих могъл да й кажа — мрачно каза той.

Вуйчо Върнън замръзна с вдигнат юмрук и лицето му стана още по-грозно червеникавокафяво.

— Но ако подпишеш разрешителното — бързо продължи Хари, — ти обещавам да запомня къде уж ходя на училище, да се държа като мъг… като обикновено момче и така нататък.

Хари усети, че вуйчо Върнън обмисля предложението, въпреки че зъбите му бяха оголени, а на слепоочието му пулсираше една вена.

— Добре — отсече той накрая. — Ще следя внимателно поведението ти, докато Мардж ни гостува, и ако до края се придържаш към правилата на играта, ще ти подпиша проклетия формуляр.

Той се завъртя кръгом, отвори рязко вратата и така я затръшна след себе си, че едно от горните прозорчета падна.

Хари не се върна повече в кухнята, а отиде в стаята си. Щом трябваше да се преструва на мъгъл, по-добре отсега да започва. Бавно и тъжно той събра всичките си подаръци и картички за рожден ден и ги скри под дъската на пода при домашното си. После се приближи до кафеза на Хедуиг. Ерол като че ли се беше посъвзел и сега той и Хедуиг спяха с глави под крилата си. Хари въздъхна и ги побутна да се събудят.

— Хедуиг — мрачно й заговори той, — трябва да изчезнеш оттук за една седмица. Отлитай с Ерол, а Рон ще се грижи за теб. Ще му обясня с писмо… И не ме гледай така. — В големите кехлибарени очи на Хедуиг се четеше упрек. — Не съм виновен аз. Това е единственият начин да посетя Хогсмийд заедно с Рон и Хърмаяни.

Десет минути по-късно Ерол и Хедуиг (с привързано към крака й писмо до Рон) излетяха през прозореца и се изгубиха от погледа му. Чувствайки се вече истински нещастен, Хари прибра празния кафез в гардероба.

Но не му остана много време да тъгува. Съвсем скоро чу откъм стълбите леля Петуния, която му изкрещя да слиза и да се приготви за посрещането на гостенката.

— И направи нещо с тая коса! — сопна се леля му, като го видя вече долу в антрето.

Хари не виждаше смисъл да се опита да приглади косата си. Леля Мардж обичаше да го критикува, значи колкото по-неспретнат изглеждаше, толкова по-доволна щеше да бъде тя.

Не след дълго се чу хрущене на чакъл и колата на вуйчо Върнън спря в алеята, после тропна вратата и се разнесоха приближаващи стъпки.

— Вратата! Бързо! — изсъска леля Петуния на Хари.

Със свит от мъка стомах той отвори вратата.

На прага стоеше леля Мардж. Тя много приличаше на вуйчо Върнън — имаше широко, месесто и мораво лице, дори и мустаци, макар и не така гъсти като неговите. В едната си ръка носеше огромен куфар, а под другата мърдаше стар и злонрав булдог.

— Къде ми е Дъденцето? — ревна леля Мардж. — Къде ми е племенничето?

Дъдли се дотътри през антрето със зализана върху плоската му глава русолява коса и с папийонка, едва забележима изпод многото му брадички. Леля Мардж тикна куфара право в стомаха на Хари, като му изкара въздуха, сграбчи Дъдли здраво с една ръка и залепи дълга целувка на бузата му.

Хари отлично знаеше, че Дъдли изтърпява целувките на леля си Мардж само защото винаги биваше щедро възнаграден за това. И разбира се, щом гостенката го пусна, в дебелата си шепа той стискаше нова-новеничка банкнота от двайсет лири.

— Петуния! — провикна се леля Мардж, подминавайки Хари, като че беше закачалка за шапки.

Двете лели се целунаха, по-точно леля Мардж блъсна широката си челюст в изпъкналата скула на леля Петуния. Влезе и вуйчо Върнън, широко засмян, и затвори вратата.

— Чай, Мардж? — попита той. — А Рипър какво ще хапне?

— Рипър ще си пийне малко чай от моята чинийка — отвърна леля Мардж и всичките Дърсли влязоха в кухнята, оставяйки Хари сам в антрето с куфара.

Хари не би се оплакал — всякакъв повод да не бъде близо до леля Мардж го правеше щастлив. Той тръгна да качи куфара й до стаята за гости, бавейки се колкото се може повече.

Когато се върна в кухнята, леля Мардж бе заета с чая и плодовия кейк, а Рипър шумно лочеше в ъгъла. Хари забеляза, че леля Петуния се потърсва леко, като гледа как Рипър пръска чай и лиги по чистия под — тя ненавиждаше животните.

— Кой се грижи сега за другите кучета, Мардж? — попита вуйчо Върнън.

— О, полковник Фостър се оправя с тях — избоботи леля Мардж. — Нали е пенсионер, да има с какво да се занимава. Но не можех да оставя горкия стар Рипър. Направо линее, ако е далеч от мен.

Когато Хари седна, Рипър изръмжа. Това насочи вниманието на леля Мардж към него за първи път, откакто бе пристигнала.

— А, ти ли си! — лавна тя. — Още си тук, а?

— Да — кратко отвърна Хари.

— Не казвай „да“ с такъв неблагодарен тон! — изръмжа леля Мардж. — Дяволски мило е от страна на Върнън и Петуния, че още те държат. Аз не бих го направила. Щеше да отидеш направо в сиропиталище, ако те бяха захвърлили пред моята врата.

Хари умираше от желание да каже, че би предпочел да живее в сиропиталище, отколкото при Дърсли, но мисълта за подписа под разрешителното за Хогсмийд го възпря. Той си наложи да се усмихне тъжно.

— Не ми се хили! — избоботи леля Мардж. — Личи, че не си се поправил, откакто те видях за последен път. Надявах се, че в училище ще ти набият в главата как да се държиш с хората. — Тя отпи голяма глътка чай, избърса мустаци и попита: — Къде беше казал, че го пращаш, Върнън?

— В „Свети Брут“ — бързо отговори вуйчо Върнън. — Първокласно учебно заведение за безнадеждни случаи.

— Ясно! — каза леля Мардж. — Играе ли пръчката в „Свети Брут“, момче? — избоботи тя към Хари.

— Ъъъ…

Вуйчо Върнън му даде знак с кратко кимване зад гърба на леля Мардж.

— Да — отвърна Хари. После реши да се престарае и добави: — От сутрин до вечер.

— Похвално! — каза леля Мардж. — Не ми минават на мен тия мекушави лиготии, че не трябвало да се бият хора, макар да го заслужават. В деветдесет и девет от сто случая пердахът помага най-добре. Теб често ли те налагат?

— О, да — каза Хари — час по час…

Леля Мардж присви очи.

— Нещо пак не ми се харесва тонът ти, момче — рече тя. — Щом можеш да говориш за боя така спокойно, явно не те пердашат достатъчно силно. Петуния, на твое място аз щях да им пиша. Кажи им, че настояваш това момче да се възпитава с особена строгост.

Вуйчо Върнън може би се уплаши Хари да не забрави за сделката им, та изведнъж смени темата.

— Слуша ли сутринта новините, Мардж? За онзи избягал затворник?

Докато ден след ден леля Мардж все повече се разпореждаше като у дома си, Хари се улови, че направо копнее за живота на „Привит Драйв“ четири без нея. Вуйчо Върнън и леля Петуния обикновено предпочитаха Хари да не им се пречка много, с което той се съобразяваше на драго сърце. За разлика от тях леля Мардж искаше да го държи непрекъснато под око, за да може да избоботва от време на време предложения за неговото превъзпитание. Най-много обичаше да сравнява Хари с братовчед му. С нескрито удоволствие купуваше на Дъдли скъпи подаръци, като през цялото време гледаше Хари облещено, сякаш предизвиквайки го да попита защо и той не получава подарък. Не пропускаше и злобно да подмята по каква причина Хари е толкова ненадеждна личност.

— Не бива да се упрекваш, че момчето излезе такова, Върнън — каза тя по време на обяда на третия ден. — Щом има нещо гнило отвътре, никой нищо не може да направи.

Хари се опитваше да се съсредоточи само върху яденето, но ръцете му затрепериха и лицето му пламна от гняв. „Спомни си формуляра — каза си той. — Мисли за Хогсмийд. Не казвай нищо. Не ставай от масата.“

Леля Мардж посегна към чашата си с вино.

— Това е едно от основните правила в отглеждането на поколения — продължи тя. — При кучетата се наблюдава непрекъснато. Щом нещо не е наред с кучката, малките й също не са читави.

В този момент чашата с вино избухна в ръката на леля Мардж. Парченца стъкло се разхвърчаха във всички посоки, леля Мардж взе да плюе и да мига, а по едрото й зачервено лице се стичаше вино.

— Мардж! — разпищя се леля Петуния. — Мардж, добре ли си?

— Няма нищо — ръмжеше леля Мардж, докато бършеше лицето си със салфетка. — Трябва да съм я стиснала по-силно. Това ми се случи и оня ден, у полковник Фъбстър. Не се притеснявай, Петуния, хватката ми е много здрава…

Ала и леля Петуния, и вуйчо Върнън гледаха много подозрително към Хари, който реши да се откаже от десерта и да се махне от масата колкото се може по-скоро.

Вече излязъл навън от дневната, той се облегна на стената, дишайки тежко. Отдавна не се беше ядосвал толкова, че да предизвика експлозия. За нищо на света не биваше да го допуска отново. Ако продължаваше да върши такива неща, би провалил не само разрешителното за Хогсмийд, но щеше да има и неприятности с Министерството на магията.

Хари бе все още невръстен магьосник и по законите на магьосниците нямаше право да прави магии извън училище. А вече имаше едно нарушение. Миналото лято бе получил официално предупреждение, в което ясно се казваше, че ако Министерството на магията научи за още един такъв случай на „Привит Драйв“, Хари ще бъде изключен от „Хогуортс“.

В този момент той чу, че Дърсли стават от масата, и побягна нагоре по стълбите, че да не се мярка по пътя им.

Хари издържа следващите три дни, като си налагаше да мисли за наръчника за ползване на метла, колкото пъти леля Мардж впереше очи в него. Това му помагаше доста, макар че вероятно погледът му е ставал отнесен, защото леля Мардж изрази становището, че е умствено недоразвит.

Най-сетне, след цяла вечност, настъпи последната вечер от нейното гостуване. Леля Петуния приготви празнична вечеря, а вуйчо Върнън отвори няколко бутилки вино. Докато ядяха супата и сьомгата, никой не спомена и дума за недостатъците на Хари, а като се заеха с лимоновия пай с белтъчен крем, вуйчо Върнън ги отегчи с безкрайни приказки за „Грънингс“, неговата компания за производство на дрелки. После леля Петуния направи кафе, а вуйчо Върнън извади бутилка бренди:

— Една глътчица, Мардж?

Леля Мардж вече бе погълнала доста вино. Едрото й лице бе тъмночервено.

— Добре, но съвсем малко… — захили се тя. — Още мъничко… и още… А, стига толкова.

Дъдли ядеше четвъртото си парче пай. Леля Петуния надигаше чашката с кафе с щръкнало кутре. Единственото желание на Хари бе да се спаси в стаята си, но гневните малки очички на вуйчо Върнън му дадоха да разбере, че трябва да остане докрай.

— Ааах! — въздъхна леля Мардж, примлясна и остави на масата празната чаша. — Чудесно си похапнах, Петуния! Вечер у дома обикновено само си поизпържвам нещо, като трябва да се грижа за цяла дузина кучета… — Тя се оригна шумно и поглади грамадния си корем, пристегнат в сако. — Прощавайте! Ех, че ми е драго да видя едно здраво и нормално развито момче! — продължи Мардж и намигна на Дъдли. — Ти ще станеш голям и солиден мъж, Дъденце, като баща си. Да, можеш да ми сипеш още една капчица бренди, Върнън… А пък този тук… — И тя посочи с глава Хари, който усети, че стомахът му се свива. „Наръчникът…“ — помисли си той веднага. — Този завързак ще си остане недорасъл, джудже. Такива ги има и между кучетата. Миналата година накарах полковник Фъбстър да удави едно. Беше като мишка. Хилаво, от лош сой.

Хари се опитваше да си спомни дванайсета страница от книгата си: Магия за задействане при нежелан летеж назад.

— Всичко си е до кръвта, както казах и оня ден. Лошата кръв си проличава. Не, не казвам нищо срещу твоето семейство, Петуния — и тя потупа кокалестата ръка на леля Петуния със своята длан лопата, — но сестра ти беше разваленото яйце в полога. Явяват се и в най-добрите семейства. После избяга с един непрокопсаник и ето го резултатът пред очите ни.

Хари бе вперил очи в чинията, а ушите му кой знае защо пищяха. „Хванете здраво метлата си за дръжката“ — повтаряше си той, но не се сещаше какво следва. Гласът на леля Мардж се забиваше в главата му като някоя от дрелките на вуйчо Върнън.

— Оня Потър — продължи по-високо леля Мардж, като грабна бутилките с бренди и разплиска част от съдържанието й в чашата си, а друга част върху покривката, — май не ми казахте с какво се е занимавал.

Вуйчо Върнън и леля Петуния вече изглеждаха много напрегнати. Дори Дъдли вдигна очи от пая си и зазяпа своите родители.

— Ами той… не работеше — отвърна вуйчо Върнън, гледайки и към Хари. — Беше безработен.

— Така и очаквах! — заяви леля Мардж, като отпи голяма глътка бренди и изтри с ръкав брадичката си. — Безотговорен, негоден за нищо, ленив готованец, който…

— Не е вярно! — внезапно се обади Хари.

Всички се смълчаха. Хари цял се тресеше. Никога досега през живота си не се бе чувствал така вбесен.

— ОЩЕ БРЕНДИ! — извика вуйчо Върнън, съвсем пребледнял, и изсипа остатъка от бутилката в чашата на леля Мардж. — А ти, момче — озъби се той на Хари, — отивай да си лягаш, бързо!

— Не, Върнън — хлъцна леля Мардж и вдигна ръка, приковала в Хари малките си очички. — Продължавай, момче, кажи си. Гордееш се с родителите си, а? Дето взели, че се убили в автомобилна катастрофа, пияни вероятно…

— Те не са умрели в автомобилна катастрофа! — каза Хари, изправил се на крака.

— Точно при автомобилна катастрофа са умрели, противен малък лъжец, и са те оставили като бреме на своите почтени работливи роднини — запищя леля Мардж, издувайки се от ярост. — Ти си един нахален, неблагодарен, малък…

Ала изведнъж леля Мардж онемя, като че ли не й достигаха думи. Сякаш се подуваше от гнева, който не можеше да изрази, и се уголемяваше все повече и повече. Едрото й лице се разшири, малките й очички изпъкнаха, а устата й се разтегна толкова, че не можеше вече да говори. В следващата секунда няколко копчета изхвърчаха от сакото й и отскочиха със свистене от стената. — тя набъбваше като чудовищен балон, коремът й пръсна коланчето на полата, пръстите й се издуха като салами…

— МАРДЖ! — извикаха вуйчо Върнън и леля Петуния в един глас, когато цялото тяло на леля Мардж се заиздига от стола към тавана.

Тя вече бе станала съвсем кръгла, като огромна шамандура със свински очички и със смешно щръкнали настрани ръце и крака, издаваща гневно пукащи звуци, докато туловището й се носеше във въздуха. Рипър дотича в стаята с безумен лай.

— НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!

Вуйчо Върнън сграбчи един от краката на сестра си и се опита да я дръпне надолу, но едва не се вдигна и той с нея от пода. В следващата секунда Рипър скочи и заби зъбите си в крака на вуйчо Върнън.

Преди някой да се опита да го спре, Хари побягна от трапезарията право в килера под стълбището. Щом стигна, вратата на килера се отвори като с магия. След няколко секунди той вече бе отнесъл тежкия си куфар до входната врата. Изкачи стълбата на бегом, хвърли се под леглото си, дръпна хлабавата дъска на пода и грабна калъфката от възглавница, пълна с книги и подаръци за рожденния му ден. Изпълзя обратно, взе и празния кафез на Хедуиг и хукна надолу по стълбите. Точно стигна до куфара си, когато вуйчо Върнън изскочи от трапезарията с окървавен и разкъсан крачол.

— ВЪРНИ СЕ ОБРАТНО! — изкряска той. — ВЪРНИ СЕ И ОПРАВИ ТАЗИ КАША!

Но на Хари му беше причерняло от гняв. Той отвори куфара си с ритник, грабна оттам магическата пръчка и я насочи към вуйчо Върнън:

— Така й се пада! — каза Хари задъхан. — Получи си каквото заслужаваше! Не се приближавай!

И затърси опипом зад гърба си дръжката на вратата.

— Махам се — извика Хари. — Не мога повече!

След миг той бе вече навън, на тъмната тиха улица — повлякъл тежкия си куфар и с кафеза на Хедуиг под мишница.