"Вечната война" - читать интересную книгу автора (Холдеман Джо)

2.

— До-о-о-бре, хайде сега дайте по-яко! Екипът на гредите! Мърдай, мърдай, размърдайте си задниците!

Към полунощ бе нахлул топъл въздушен фронт и снегът обърна на лапавица. Пермопластовата греда тежеше двеста и петдесет кила и бе дяволски трудно да се носи, дори и да не бе покрита с лед. Бяхме четирима, по двама от всеки край, стиснали пластмасовата греда с вдървените си пръсти. Партньор ми бе Роджърс.

— Пускай желязото! — извика типът зад мен; искаше да каже, че изтърва. Е, не беше желязо, но бе достатъчно тежко, за да ти строши крака. Всички пуснаха и отскочиха едновременно. Гредата ни обля целите с киша и кал.

— По дяволите, Петров! — рече Роджърс, — що не си се записал в Червения кръст или нещо подобно? Тая шибана работа не е чак толкоз тежка.

Повечето от момичетата използваха по-благоприличен език. Роджърс си бе една малка кучка.

— Добре, хайде, гредарите, размърдайте си задниците. Екипът на смоларите, следвайте ги!

Нашите двама смолари дотичаха, размятали кофите си с епоксидна смола.

— Почвай, Мандела, че чак топките ми замръзнаха.

— И моите — прибави момичето, повече с чувство, отколкото с логика.

— Едно, две, давай!

Вдигнахме гредата и се запрепъвахме към моста, който беше почти три четвърти готов. Втори взвод май щеше да ни изпревари. Не ми пукаше, но взводът, който първи свършеше, пръв щеше да се прибере. За останалите — още четири мили в калта и никаква почивка до кльопачка.

Поставихме гредата на мястото й, тя изтропа, после я застопорихме със скобите към вертикалните стълбове. Женската половина от смоларския екип захвана да я маже с лепилото, преди още да бе закрепена окончателно. Помагачите от другата страна я очакваха. Екипът, който отговаряше за настилката, киснеше в началото на моста. Всеки от тях бе вдигнал над главата си, досущ като чадър, парчета от лек, пресован пермопласт. Бяха сухи и чисти. Зачудих се на глас какво ли бяха сторили, за да заслужат това и Роджърс излезе с няколко цветисти, но съмнителни предположения.

Връщахме се за следващата греда, когато командващият (името му бе Дугълстийн, но му викахме „До-о-обре“) наду свирката и изрева:

— До-о-обре, момчета и момичета войници, десет минути. Можете да си ги изпафкате, ако имате с какво.

Той бръкна в джоба си и завъртя копчето, с което нагласяше отоплението на комбинезоните ни.

С Роджърс седнахме откъм нашия край на гредата и аз извадих кутията си за тютюн. Имах много марихуана, но ни бе наредено да не пушим „трева“ до вечерната кльопачка. Единственият тютюн, с който разполагах, бе фас от пурета, дълъг около три инча. Запалих го, като пазех завет с лицевата страна на кутията. След първите няколко дръпвания не беше чак толкова кофти. Роджърс също си дръпна, колкото да не ме обиди, но направи гримаса и ми го върна.

— Преди да те призоват във войската в университета ли беше?

— Да, тъкмо завърших физика. Гонех учителска диплома.

— Аз пък учех биология… — кимна тя сериозно.

— Прилича ти — гребнах шепа киша. — И докъде я докара?

— Следвах шест години, стигнах бакалавърска стенен и идваше ред на докторската… — Тя плъзна ботуша си по земята и преобърна купчина кал и киша с консистенцията на замръзваш млечен сладолед. — И защо, бе мамицата му, трябваше да се случи това?

Вдигнах рамене. Въпросът не се нуждаеше от отговор, най-малко пък от отговора, който UNEF ни пробутваше. Интелектуалният и човешки елит на планетата — на стража срещу тауранската заплаха. Соени лайна! Всичко бе просто един голям експеримент. Да установим дали сме в състояние да подмамим тауранците към бойни действия на повърхността.

Както можеше да се очаква, „До-о-обре“ наду свирката две минути по-рано, но Роджърс и аз си поседяхме още минута, докато смоларите и настилкаджиите не довършиха покритието на гредата. След изключването на отоплението костюмите бързо изстиваха, но ние не се помръдвахме единствено заради принципа.

Тренировките за издръжливост на студ бяха лишени от смисъл, но следваха типичната тъпа логика на войската. Е, да, там, където щяхме да отидем, щеше да бъде студено, но не и ледено или снежностудено. По правило температурата на входно-изходните планети си оставаше през цялото време в рамките на един-два градуса около Абсолютната нула1 — тъй като колапсарите2 не греят и първия хлад, който усетиш там, ще означава, че вече си мъртъв.

Колапсарният скок беше открит преди дванайсет години. Тогава аз бях на десет. Достатъчно е да се запрати с висока скорост дадено физическо тяло към колапсара и ето, че то вече изскача в някоя друга част на галактиката. Формулата, която позволява да се определи къде точно ще се появи то, бе изнамерена много скоро — тялото ще се движи по същия „маршрут“ (според геодезията на Айнщайн), който би следвало, ако колапсарът не се бе изпречил на пътя му, докато не се сблъска с друго колапсарово поле, където то се появява отново — тласнато със същата скорост, с която е навлязло преди това в първия колапсар. Времето за пътуване между два колапсара, както се оказа, бе… равно на нула.

Откритието отвори сума работа на физиците-математици, които трябваше да предефинират едновременността, сетне да разрушат общата теория на относителността, след което отново да я възстановят. Ала политиците бяха истински щастливи, защото вече можеха да изпратят кораб с колонисти до Фомалхаут на по-ниска цена, отколкото някога бе струвало основаването на форпост на Луната. А имаше и маса народ, който политиците умираха да пратят там, на славно пътешествие, вместо да го оставят да създава смутове у дома.

Корабите винаги се придружаваха от автоматична сонда, която ги следваше на два-три милиона мили разстояние. Ние знаехме всичко за входно-изходните планети, малки отломки, които кръжаха около колапсарите; целта на дрона3 — сонда бе да се завърне и да извести, в случай, че корабът се трясне в планетата с 0,999 от скоростта на светлината.

Подобна катастрофа изобщо не се състоя, но един ден у дома почти на куц крак се довлече самотен дрон. След като данните, които носеше, бяха анализирани, се оказа, че корабът на колонистите е бил преследван и разрушен от друг кораб. Беше се случило в близост до Алдебаран, в съзвездието Телец4, но тъй като „алдебаранец“ е малко трудничко за произнасяне, врагът бе назован „тауранец“.

След този случай корабите с колонисти пътуваха с въоръжена охрана. Тя често летеше и сама, докато накрая колонизационната група не бе сведена само до UNEF5.

С ударение върху „армия“.

По-късно някой умник от Общото събрание реши, че трябва да разположим войска от пехотинци, която да охранява входно-изходните планети до най-близките колапсари. Това от своя страна доведе до Закона за военната повинност на елита от 1996 г. и до най-елитната войска в цялата военна история.

И ето ни сега, петдесет мъже и петдесет жени, всички с коефициент на интелигентност над 150, физически необикновено здрави и силни, си мааме най-елитно през калта и кишата на средно Мисури и разсъждаваме върху безполезността на уменията си да строим мостове в светове, където единствената течност ще е някоя случайно останала локва течен хелий.