"Убийството като шедьовър" - читать интересную книгу автора (Кейс Джон)

3.

Седя на една пейка пред малката сграда в селски стил, където се помещава щабът на Нейно величество. Нищо средновековно няма в интериора. Половин дузина служители работят в просторно модерно пространство. Отделът по сигурността е пълен с бюра, компютри и първокласна комуникационна система. Сградата приютява и отделите за първа помощ и за изгубени вещи.

Сивокос мъж подава глава през вратата.

— Да ви предложа напитка? — пита той. — Кафе? Безалкохолно?

Клатя глава и не свалям очи от тълпата. Повтарям си, че всеки момент момчетата ще свърнат иззад онзи ъгъл.

— Както искате.

Сивокосият е Гари Пребъл, шеф на охраната. Униформата му не се различава чувствително от тези на другите служители — бледосиня със златни кантове отстрани на крачолите, значка на предното джобче, колан с излъскана полицейска палка, аерозолен цилиндър с форма на малък боздуган, уоки-токи. С други думи — ченге под наем, което през почивните дни работи за фестивала.

Думата „напитка“ бележи Пребъл като човек, прекарал живота си на специфичен вид работа, където родовите наименования, чужди за обикновената реч, са на въоръжение — напитка, занятие, превозно средство, огнестрелно оръжие.

Когато дойдох тук и казах на Пребъл, че не мога да намеря децата си, той накара една едра жена с плитки да прочете съобщение по радиоуредбата. После се зае методично да впише подробностите във формуляр „за инциденти“, както сам го нарече.

— Когато някое дете се изгуби — каза ми той, — а те се губят непрекъснато, всеки Божи ден, нашата работа е да съобщим и после да ги чакаме да се появят. Винаги се появяват, рано или късно. — Посъветва ме да „изчакам“. — От доста време се занимавам с това. — Сложи утешително ръка на рамото ми. — Когато хората се изгубят един друг, най-добре е едната страна да остане на фиксирана позиция, нали разбирате?

Това беше преди десет минути. Сега Пребъл сяда при мен и пие кафе от пластмасова чаша. Аз не мога да изрека и дума. Устата ми е суха като посипана с пясък.

Пребъл е от приказливите.

— Оръжието ми липсва — казва той и потупва колана си. — Трийсет години служих в силите на принц Уилям — във Вирджиния. Пенсионирах се преди пет години. Преместих се тук, за да съм близо до внуците си. — Удостоява ме с окуражителна усмивка. — Не се тревожете твърде много за момчетата. Ще се появят. Гарантирам ви.

Има топлина в очите му, а поведението му вдъхва увереност — умение, родено от дългогодишния му опит на човек, към когото хората се обръщат, когато са в беда. Трогвам се от неговата увереност, но само толкова.

Къде може да са отишли?

Хора влизат и излизат от сградата. Двойка води пищящо детенце с разкървавено коляно. Двама притеснени тийнейджъри придружават подскачащо на един крак момиче, което е било ужилено от пчела. Разтревожен мъж обяснява, че е изгубил ключовете от колата си. Жена се оплаква, че са й върнали десет долара по-малко на една от сергиите с храна.

Правя всичко по силите си да повярвам, че моите изгубили се момчета са просто поредният дребен инцидент и че всеки миг някой услужлив възрастен ще се появи иззад ъгъла, повел Кев и Шон. Но след известно време вече не мога просто да си седя там и да чакам.

— Вижте — казвам на Пребъл, — ако се появят…

— Ще се появят, господин Калахан. Искате сам да ги потърсите? Вървете, вървете. Когато се появят, ще съобщим по уредбата и ще ги задържим тук. Това мога да ви го обещая.

Истинско облекчение е да правя нещо. Да правя нещо, каквото и да било, е по-добре, отколкото просто да чакам. Най-напред тръгвам към джипа с идеята, че момчетата може да са се сетили да отидат при колата, след като не са ме намерили. Това ли биха направили? На мен ми се струва логично, но съм прекарал толкова малко време с тях през последната половин година, че не съм сигурен как биха постъпили. Във всеки случай поне ще си взема мобилния телефон. Те знаят номера. Преди да заминат за Мейн, Лиз ги накара да научат наизуст всичките ми телефонни номера. Може би са се обадили.

— Изглеждате ми вий забързан — закачливо казва някаква жена с щедро количество грим по лицето. Посяга да ме спре. — Постойте, моля…

Не съм достатъчно груб да я отмина безцеремонно.

— Търся децата си.

Тя зарязва закачката.

— Дайте да ви сложа печат на ръката — казва. — Иначе ще ви накарат да си платите, за да влезете отново, дори и да сте излязъл само за десет минути.

Преди да съм отговорил, тя подпечатва опакото на дланта ми в искрящо розово.

Провирам се през акрите лъскави коли — вече има доста празни места близо до входа. Огромният паркинг е заобиколен от гъста пищна гора, оттам идва и жизнерадостната врява на цикадите, ритмичен и толкова силен звук, че за миг едва не ме подлудява. Яркозелен Джон Диър Гейтър минава покрай мен, малката му каросерия е пълна със светлоотразителни жилетки и яркооранжеви палки за пренасочване на трафика. Готвят се за масовото преселение.

Минава известно време, докато открия джипа, но момчетата не са там. Всъщност не съм и очаквал да ги намеря, но въпреки това съм разочарован. Отварям вратата и грабвам телефона си с мигновен прилив на надежда, че ще заваря съобщение.

Само че няма нищо. Пъхам телефона в джоба си, после го вадя и се обаждам вкъщи. И там нищо, само съобщение от Кати: „Обади ми се да те питам нещо за първия кадър.“

Тръгвам назад към портата и влизам отново на панаирна територия — размахвам ръката си с розовия печат на служителя, който ме пропуска да вляза. Грабвам една карта на панаира и по нея започвам търсене.

Намерението ми е да го направя методично, да проверя всеки павилион и атракция, всеки амфитеатър, големите и малките, преносимите тоалетни, всяко магазинче. Обикалям и викам имената на момчетата. Правя всичко по силите си да не изпадна в паника, но гласът често ми изневерява и отчаянието в него стряска хората наоколо. Виждам го в очите им — изглеждат притеснени и нащрек.

— Кевин! Шон!

След известно време започвам да спирам хора на случаен принцип:

— Търся едни близнаци… Близнаци, виждали ли сте ги? Шестгодишни момчета, руси… Да сте виждали две момчета? Близнаци.

Панаирът е разположен сложно, на принципа на големите универсални магазини, така че да обикаляш възможно най-дълго. Да търсиш някого в хаотичното, претъпкано с хора пространство не е лесно. На няколко пъти се хващам, че мястото ми е познато, че се въртя в кръг. През няколко минути притичвам до турнирната арена да не би момчетата да са се върнали там. После се обаждам на Гари Пребъл — да не би някой да е завел момчетата в щаба на панаира.

След приблизително четиридесет и пет минути съм „покрил“ по-голямата част от комплекса. Няколко души си спомниха, че са виждали момчетата, но след допълнителни въпроси се оказваше, че много от тях са ги виждали по-рано през деня, а спомените на други бяха твърде неясни и следователно безполезни. Други пък казваха, че са ги виждали, само за да ме успокоят. Изглежда имам толкова отчаян вид, че хората искат да ми помогнат. („Мисля, че видях едни близнаци по време на соколарското представление.“)

После по радиоуредбата уведомяват посетителите, че панаирът ще затвори след половин час, че гостите трябва да приключват с покупките си и да си оставят достатъчно време да върнат взетите под наем костюми. Хората почти веднага започват да се изтеглят към изходите. Аз тръгвам към панаирния щаб.

Казвам на Гари Пребъл, че искам да затворят панаира преди да излязат хората.

— Това не можем да направим — казва той.

— И защо?

— Представяте ли си каква паника ще настъпи, ако се опитаме да задържим всички тези хора? Не мога да го направя. Влизането и излизането от панаира се контролира, освен за служителите. Всички влизат и излизат през един-единствен вход — така можем да сме сигурни, че всички си плащат на влизане, нали разбирате? Всъщност защо двамата с вас не отидем на изхода. Може би момчетата ще отидат при колата ви.

— Вече проверих.

— Нищо, сега панаирът затваря. Чули са съобщението. Всички тръгват към колите си. — Пребъл се скрива за миг в офиса си и го чувам да казва на помощничката си:

— Джаки, свържи се с хората. Кажи им никой да не си тръгва, ясно?

Двамата стоим на моста над крепостния ров и оглеждаме излизащата тълпа.

— От едно място влизат, от едно място излизат — казва Пребъл. — На влизане всички си плащат, а на излизане имаме грижата всички да отиват право към паркинга, така че да не нарушават спокойствието на изпълнителите и занаятчиите, които живеят в комплекса.

— Живеят тук?

— Да, някои от тях. Отзад, зад ямата за борба в кал. Имат си фургони, каравани и други такива. Панаири като този има из цялата страна, по целия свят, ако трябва да сме точни. Някои от тези хора просто пътуват от панаир на панаир. Това е животът им, точно като в цирка.

Насочвам вниманието си към наближаващата тълпа, сърцето ми забива обнадеждено всеки път, когато очите ми зърнат две руси деца — а и едно дори. Но всеки път надеждата трае само няколко секунди и избледнява, когато русите деца се приближат достатъчно, за да различа чертите им.

Не е Кевин. Не е Шон.

Някои от посетителите спират в магазинчето за костюми преди да излязат и сменят елизабетинските си дрехи с дънки и тениски, потничета и шорти. Уморени родители водят изтощени деца с изрисувани на бузките дъги. Най-малките пищят и вдигат ръце да ги носят. Двама кискащи се тийнейджъри, гримирани като готи, минават покрай мен, повели малко момиченце с гирлянда от цветя в косите.

Тълпата видимо е оредяла, когато уоки-токито на Пребъл изпращява. Сивокосият мъж се отдалечава на няколко стъпки, а у мен се надига вълна от надежда. Не трае дълго. По лицето му виждам, че не го търсят с новина за момчетата.

— Преди да тръгнем насам — казва ми той със сериозно изражение, — накарах Майк да се обади в Ан Аръндел2 и да ги предупреди, че е възможно да имаме ситуация тук. Ще пристигнат всеки момент.

След пет минути преселението почти е приключило, точат се последни окъснели посетители. Вътре в комплекса екипи по почистването събират боклука, вдигат капаците на кофите и вадят големи прозрачни чували със смет. Кльощав младеж с клоунска шапка върти кормилото на камионетка с дебели гуми, спира, хвърля в каросерията й чувалите и потегля нататък. Хора в магазинчетата около входа прибират стоката си — халби, хамаци, свещи, дърворезби в рамка. В магазина за костюми една жена пресмята приходите с калкулатор. В един магазин за свещи продавачът спуска изрисуван капак над витрината.

Пребъл се свързва с подчинените си от охраната, но никой не е виждал момчетата.

— Е — казва той, — може да са заспали някъде. Комплексът е пълен с ниши и кътчета. — Гласът му вече не издава толкова увереност.

На големия паркинг двигатели ръмжат и вият, заглушавайки мрънкането и плача на уморени деца. Служители в светлоотразителни оранжеви жилетки размахват оранжеви флагове и насочват потоците изтеглящи се автомобили.



Кафяво-бежова полицейска патрулка с включени сини и червени светлини се промушва през потоците от изтеглящи се коли и спира пред портата на панаирния комплекс.

Инспектор Шофлър е едър мъж, червендалест, с мръсноруса коса. На петдесет или малко повече и с двайсетина килограма над нормата. Въпреки омачканите си кафеникави панталони и синьото сако, което е виждало и по-добри дни, той моментално внушава авторитет. И въпреки теглото, стойката и движенията му са като на атлет.

Полицай Кристиансен е кльощав мъж с много къса подстрижка, издадени напред зъби и писклив глас. Носи кафява униформа с почти същия оттенък като на патрулката.

Ръката на Шофлър е голяма, кожата — загрубяла, и той не пуска веднага моята, а я захлупва и с другата си ръка.

— Господин Калахан — казва той и ме фиксира с такъв пронизителен поглед, сякаш ме сканира с биометрично устройство.

После пуска ръката ми и вдига обвинително пръст към Пребъл.

— Гари, трябваше да ме повикаш по-рано. Не съм го очаквал от теб, по дяволите! — И клати неодобрително глава.

Пребъл свива рамене.

— Реших, че…

— Откога ги няма момчетата? Вече повече от два часа, така ли? — Шофлър въздъхва дълбоко. — Така. С колко души разполагаш?

— Четирима, освен мен — казва Пребъл, а после, когато става ясно, че Шофлър чака за по-подробна информация, ги изрежда по име: — Освен Джак там — той кимва към бледия мъж на бюрото, — другите са Гомез, Арингтън и… а, да, Абигейл Диксън.

Шофлър прави физиономия.

— Искам ги тук.

Пребъл кима, после отдалечава телефонната слушалка от ухото си, сякаш се кани да каже нещо, но Шофлър го спира с ръка като регулировчик на кръстовище.

— Ще се свържа с К–9 — казва той и сваля клетъчен телефон от колана си. Обръща се към Кристиансен. — Това място ще го запечатаме.