"Три разказа" - читать интересную книгу автора (Чийвър Джон)

III

Той зае мястото до пътеката — № 32 в боинга 707, който щеше да лети за Рим. Самолетът не беше съвсем пълен и креслото между него и мястото до прозореца бе празно. До прозореца седна, за голямо негово удоволствие, една изключително красива жена — не беше млада, но с такова качество и той не можеше да се похвали. Напарфюмирана, в черна рокля и с бижута, тя, изглежда, се числеше към онези кръгове, в които той се движеше с най-голяма лекота. „Добър вечер“, каза мъжът, като се наместваше на стола си. Тя не отговори. Само издаде някакъв обезкуражителен звук и тикна пред лицето си книга с мека подвързия. Той се опита да прочете заглавието, но тя го закри с ръце. Пътникът и преди бе срещал стеснителни жени в самолетите, не много често, но ги имаше. Предполагаше, че те съвсем обяснимо се боят от пияници, донжуани и досадници. Извади един брой на вестник „Манчестър Гардиан“. Забелязал бе, че консервативните вестници вдъхват доверие на стеснителните. Ако човек чете уводните статии, спортните страници и особено финансовия раздел, срамежливите непознати са понякога склонни да разговарят. Самолетът излетя, светлинният знак за пушенето потъмня и мъжът извади златна табакера и златна запалка. Те не блестяха, но бяха златни.

— Имате ли нещо против, ако запуша? — попита той.

— Защо да имам — отвърна тя, без да го погледне.

— Някои хора възразяват — каза той и запали цигарата си.

Тя беше почти толкова красива, колкото и враждебна, но нима е нужно да бъде така хладна? Щяха да бъдат един до друг в продължение на девет часа и беше съвсем разумно да разчита на малко разговор. Дали й напомняше за някой, когото тя ненавижда, някой, който я е оскърбил? Той беше къпан, обръснат, прилично облечен и привикнал да си създава приятели. Може би е нещастна жена, която ненавижда света, но когато стюардесата се появи да вземе поръчките за аперитива, тя подари на непознатото момиче една широка и примамлива усмивка. Това така зарадва мъжа, че той също се усмихна, но когато тя забеляза, че той се бърка в нещо, предназначено за друг, му обърна гръб, намръщи се и отново се върна към книгата. Стюардесата му донесе двойно мартини, а на спътничката му шери. Той предположи, че силният коктейл може да увеличи нейната неловкост, и все пак трябваше да опита. Тя продължаваше да чете. „Да мога само да открия заглавието на книгата — мислеше той, — това ще е първата стъпка към успеха.“ Харолд Робинс, Достоевски, Филип Рот, Емили Дикинсън — всичко би помогнало.

— Мога ли да попитам какво четете? — попита учтиво той.

— Не — отвърна тя.

Когато стюардесата донесе вечерята, той й подаде таблата през празния стол. Тя не благодари. Той се залови с храната — да яде, да се наслади на този прост човешки навик. Вечерята беше необикновено лоша и той гласно изрази мнението си.

— При подобни обстоятелства човек не трябва да е придирчив — каза тя.

Стори му се, че усети следа от топлина в гласа й.

— Може би солта ще помогне — обади се отново тя, — но на мен, изглежда, са забравили да дадат. Мога ли да помоля за вашата?

— О, разбира се — каза той.

Нещата решително се оправяха. Той разкъса пликчето и при подаването разсипа малко сол на килима.

— Това е лош знак и нещастието ще сполети вас — каза тя.

Забележката не бе направена шеговито. Жената посоли котлета си и изяде всичко от подноса. После продължи да чете книгата със скритото заглавие. Той знаеше, че спътницата му рано или късно ще отиде в тоалетната и тогава ще успее да прочете заглавието, но когато тя се отправи към дъното на самолета, взе и книгата със себе си.

Свалиха по-ниско киноекрана. Ако филмът не беше извънредно интересен, той никога не плащаше за слушалки. Открил бе, че налучкването на смисъла по движението на устните придава допълнително качество на филма, а и без това диалогът обикновено е убийствено банален. Съседката му си взе слушалки и, изглежда, чудесно се забавляваше. Тя имаше приятен мелодичен смях и общуваше с актьорите на екрана по същия начин, както бе общувала със стюардесата, но не и със спътника си. Слънцето изгря, когато приближиха Алпите, макар че филмът не беше още свършил. Тук-там, през пролуките на спуснатите перденца, можеше да се види блясъкът на алпийската утрин. Те прелитаха над Монблан и Матерхорн, а героите на екрана продължаваха упорито да следват сценария. Имаше парад, преследване, сдобряване и финал. Съседката му заедно с тайнствената книга отново се оттегли към опашката на самолета и се върна с дебел слой бяло мазило и нещо като боне на главата. Тя нагласи възглавницата и одеялото и се приготви да спи.

— Приятни сънища — каза смело мъжът. Тя само въздъхна.

Той никога не спеше в самолетите. Отиде в бюфета и си поръча уиски. Стюардесата бе хубавичка и разговорлива. Разказа му за своя произход, за разписанието си, за своя годеник и трудностите с ония пътници, които се боят в самолета. Отвъд Алпите машината започна да губи височина и той видя през прозорчето Средиземно море. Изпи второ уиски. Разпозна Елба, Джилио и яхтите в пристанището на Порто Ерколе — виждаше дори вилите на приятелите си. Спомни си как преди години пристигаше в Нантъкет. Нареждаха се на пристанището и викаха: „О, семейство Пери е вече тук, и семейство Салтън, и семейство Грийнъф.“ Това бе отчасти искрено и отчасти театър. Когато се върна на мястото си, съседката му бе махнала бонето и изтрила крема. Красотата й в светлината на утрото бе покоряваща. Не можеше да постави диагноза на онова, което така силно го привличаше — носталгията може би, — но нейните черти, бледността й, студенината на очите, всичко отговаряше на неговото чувство за красота.

— Добро утро — каза той, — хубаво ли спахте?

Тя се намръщи, навярно помисли това за нахално.

— Нима може да се спи в самолет? — попита от своя страна тя в по-висок регистър. Сложи тайнствената книга в ръчната чанта с цип и започна да събира вещите си. Кацнаха на Фиумичино, той й направи път да мине и я последва по пътеката. Вървя след нея и по време на паспортната, емиграционна и здравна проверка. Изравниха се на мястото, където се получаваше багажът.

Но вижте, вижте. Защо той сочи и нейната чанта на носача? Защо, когато са освободили и двата куфара, се отправят заедно до колонката на такситата и той се пазари с шофьора за пътуването до Рим? Защо влиза с нея в таксито? Нима той е неуморимият донжуан, от който тя така се боеше? Не, не. Той е просто неин съпруг, а тя негова жена, майка на децата му — жената, която страстно е боготворил почти трийсет години.