"Мислите в главите (Гимназиален роман)" - читать интересную книгу автора (Стоянов Хари)Пета главаГОЛЯМОТО МЕЖДУЧАСИЕЕмо и Киро веднага отидоха в малкия салон по физическо възпитание, където имаше маса за тенис. Те бяха вечните съперници в различните спортове и затова сега започнаха с настървение да играят, като се стараеха повече от всякога. — Хайде, стига си се левачил — извика Киро на Емо и заби топчето в мрежата. — А пък ти стига си приказвал — каза Емо и би сервис. — Девет на три за Емо — каза Славчо, който броеше точките. — Ти стига си лъгал, бе! — изкрещя раздразнено Киро. — Как ще лъжа, бе! Питай и другите — ядоса се Славчо. — Ей, Румба, толкова ли е? — Да. — Сигурен ли си? — Как да не съм сигурен! — Добре! Девет на три да бъде! — извика Киро и продължи играта. — До колко гейма ще играем? — попита Емо. — Пет. — Добре! — Десет на пет. — Оха! — Десет на шест! — Оха! — Десет на седем. — И-иха! — Десет на осем. — Олрайт! — Десет на девет. — Какво ще кажеш, а? — доволно каза Киро и се огледа тържествуващо наоколо. — Нищо. — Единадесет на девет. — Добре! — Дванадесет на девет. — Добре. — Тринадесет на девет. — Добре! Добре! — Четиринадесет на девет. — Оха! — Петнадесет… — Оха! — Шестнадесет… — Добре! — Седемнадесет на девет. — Момиченце ще стане! — Осемнадесет… — Добре! — Деветнадесет! — Окей! — Двадесет! — Олрайт! — Двадесет и едно! — Момиченце! Киро момиченцето! — Извика Емо. — Добре, бе! На другите геймове ще видим. — Да, разбира се! Хайде! — Почвам! — Хайде! — Добре! — Така! Отстрани зрителите се увеличаваха, по прозорците се натрупаха любопитни „зайци“, както наричаха деветокласниците. — Славчо, я ги разгони тези! — извика Киро, който беше започнал да губи и този гейм. Славчо изгони всички, които не бяха от единадесети клас, а докато правеше това, Емо спечели и втория гейм. — Още едно геймче и Киро е бит — извика Емо. — Не се знае! — Ще видим. — Почвай! — Дръж се! Киро падна и третия гейм. — Е, още два, нали? — Да. — Ще станеш голямо девойче, ако те бия и тях. — Какво, бе? Сякаш не съм те бил и аз! — Кога, бе? Какви са тези смешни работи, дето ги разправяш? — Абе, ти все забравяш… — Добре, почваме ли? — Да. Киро беше ядосан и не можеше да се владее. — Славо, колко станаха? — попита Емо. — Тринадесет на три! — Бре! — Четиринадесет… — Оха! — Петнадесет… — Оха! — Шестнадесет… — Абе, Киро, какво правиш? — Седемнадесет. — Хайде да спрем. Двата гейма му ги давам! — Не ги искам! Ще продължим! — Добре! — Осемнадесет. — Щом не иска! — Деветнадесет! — Така е! — Двадесет! — Свърши се тя! — Двадесет и едно! — Четири на нула! — Да си свършим и петия! — извика Киро, макар че вече не можеше да диша. — Колко минути има? — Пет. — Добре! Почваме. — Едно за Емо. — Така! — Две за Емо. — Така! — Три. — Добре! — Четири. — Окей! — Пет. — Олрайт! — Шест. — Оха! — Седем… — Добре! — Осем! — Бре! — Девет! — Я-а! Какво правиш, бе, Киро? — Десет! — Това е то! — Единадесет! — Туй то! — Дванадесет! — Не може да се запише! — Дванадесет на едно. — Записа се! — Дванадесет на две. — Не беше, ама хайде! — Тринадесет на две. — Добре. — Четиринадесет. — Добре. — Петнадесет! — Добре! — Шестнадесет! — Оха! — Седемнадесет! — Я виж ти! — Седемнадесет на три. — Хм! — Седемнадесет на четири. — Бре! — Седемнадесет на пет. — Внимавай, Емо! — Така, Киро! — Внимавай и го изяж! — Карай все така! — Седемнадесет на шест. — Я! — Седемнадесет на седем. — Още десет! — Доста са! — Седемнадесет на осем. — Какво правиш, бе, Емо? — Ето! — Осемнадесет на осем. — Видя ли? — Деветнадесет на осем. — Още две и ще бъдеш най-голямото девойче в гимназията. — Голямо чудо! — Това ти е за урок, дето много приказваш! — Двадесет. — Да знаеш друг път да не се хвалиш много и да не приказваш назад-напред, врели-некипели! — Двадесет и едно! — Моите почитания! — И моите! — Киро захвърли хилката, изплю се и излезе засрамен. — Друг път ще знае! — каза Емо. — Няма да се хвали толкова — захили се Славчо. — Браво, бе, Емо! — поздрави го Райчо. — Направи го смешен! — За урок му е! |
|
|