"Иредзуми" - читать интересную книгу автора (Роуланд Лора Джо)

Глава 3

Портите към къщата на Сано в административния район на двореца Едо бяха широко отворени и отвсякъде прииждаха носачи, натоварени със сватбени подаръци — все от изтъкнати граждани, които се надяваха да спечелят благоразположението на сосакан. Слугите стоварваха вързопите в къщата, там ги разопаковаха и подреждаха, а от кухнята се носеха най-апетитни миризми. Икономът надзираваше последните приготовления около жилището на младоженците. Няколко души от отряда помощници на сосакан сновяха между конюшните и предната част на къщата, влизаха и излизаха през портите и се суетяха около складовите помещения.

Далеч от шума на тази целенасочена дейност, Уеда Рейко, все още пременена в бяло сватбено кимоно, бе коленичила в стаята си сред пълните с личните й вещи сандъци, които бяха донесени от бащината й къща. Наскоро ремонтираната стая ухаеше приятно на нови татами5, стената бе украсена с цветно изображение на гора с птици, а в ъгъла се кипреха черна полирана тоалетка, изписан параван и шкаф, инкрустиран със златни пеперуди.

Следобедното слънце огряваше стаята през защитените с решетки хартиени прозорци и припичаше приятно, но всичко това, както и фактът, че вече живее в двореца Едо — цел на всяка дама от нейното съсловие, — не бяха в състояние да разсеят скръбното чувство, което я терзаеше.

— Ето ви и вас, млада господарке! — в стаята нахлу Осуги, бавачката на Рейко, която бе дошла в двореца заедно с нея. Закръглена и усмихната, Осуги изгледа Рейко загрижено: — рееща се из облаците, както обикновено.

— А какво друго да правя? — попита Рейко тъжно. — Пиршеството бе отложено. Всички си отидоха. А и ти ми каза да не разопаковам, защото вече имам прислуга и щяло да направи лошо впечатление, ако свърша нещо сама.

Рейко се бе надявала, че празненството ще отвлече мислите й от мъката по дома и от страховете й: как ще живее тук завинаги, щом досега не бе напускала бащиния си дом, как ще живее тук с някакъв напълно непознат мъж, как ще живее като робиня на прищевките му, как ще роди децата му?

Бавачката зацъка с език. После поклати глава и се зае да сваля сватбените одежди на момичето — първо бялата роба, а после и червеното долно кимоно. Рейко избра от чеиза си скъпо кимоно с тъмночервени кленови листа на кафяв дървесен фон и го облече. Ръкавите му стигаха едва до ханша й — според изискванията за омъжена жена, — а не до пода както на кимоната, които бе носила до този ден. Осуги прибра дългите й коси в нова, строга прическа. Застанала пред огледалото, Рейко видя как закачливостта на младостта й изчезва, как образът й се състарява от тревога по неизвестното. Необичайното й детство бе отнело желанието й за брак. Тя бе единствено дете на съдията Уеда; майка й бе починала малко след раждането и той не се бе оженил повторно. Можеше да пренебрегне дъщеря си, като я повери изцяло на грижите на бавачка, както биха постъпили повечето мъже в неговото положение, но за магистрат Уеда, Рейко бе единственото, което му бе останало от неговата любима съпруга, и той я обичаше безмерно. А интелигентността на Рейко го бе спечелила завинаги. На четиригодишна възраст тя често ходеше в кабинета му и надзърташе в докладите, които той пишеше. „Какво означава това?“, питаше тя и сочеше един след друг различни йероглифи. Кажеше ли й веднъж как се пише някоя дума, Рейко повече не я забравяше. Скоро вече можеше да чете прости изречения. Все още си спомняше радостта от откритието, че всеки йероглиф си има собствено значение и че една колона от тях изразява цяла мисъл. Рейко бързо изостави куклите и прекарваше дълги часове, изписвайки думи върху големи листове хартия. Баща й непрестанно насърчаваше усърдието й и нае преподаватели да я обучават по четене, калиграфия, история, математика, философия и китайските класици — предмети, които би трябвало да овладее един син. Когато един ден завари шестгодишната си дъщеря да измъква меча му и да го размахва срещу въображаем враг, той нае майстори по бойни изкуства да я обучат в кенджуцу6 и в техники за бой без оръжие.

„Една самурайска съпруга трябва да знае как да се отбранява в случай на война“, защитаваше решението си съдията Уеда пред двамата сенсеи, учители, които първоначално отказаха да обучават една девойка. Рейко си спомняше презрителното им отношение към нея и как я караха да се сражава с по-големи и по-силни противници в тренировъчните схватки, за да я откажат от тези чисто мъжки занимания. Но тя не се пречупи. С разпилени коси и изпоцапано от кръв и пот кимоно тя не спираше да размахва дървения си меч, докато противникът й не рухнеше под ураган от удари. Беше събаряла на пода момче, два пъти по-едро от самата нея. Наградата й бе единствено слисаният поглед на сенсея. Рейко обичаше разкази за исторически битки и си представяше, че е на мястото на великите воини Минамото Йоритомо7 или Токугава Йеясу8.

Партньори на Рейко бяха синовете на бащините й васали; тя презираше останалите момичета, защото според нея бяха слаби и лекомислени същества. Беше сигурна, че като единствено дете на баща си след време ще наследи мястото му като магистрат на Едо, но действителността скоро я излекува от тази илюзия. „Момичетата не стават съдии, такъв е законът“, присмяха й се момчетата от школата по кенджуцу. „Те се омъжват, раждат деца и служат на съпрузите си.“

А и баба й, майката на съдията Уеда, често му натякваше: „Не е правилно да се държиш с Рейко като с момче. Ако не престанеш с тези смешни уроци, тя никога няма да научи какво място й е отредено на този свят. Трябва да бъде обучена на някои женски дейности, иначе никога няма да си намери съпруг.“

Магистрат Уеда направи компромис — не спря уроците й, но нае и учители по шев, икебана9, музика и чайна церемония. Въпреки това Рейко не се отказваше от своите мечти. Нейният живот щеше да бъде различен от живота на другите жени — предстояха й безброй приключения, слава и почести.

После, когато Рейко стана петнайсетгодишна, баба й убеди съдията, че вече е време да я омъжи. Първата й миай се състоя в храма Зоджо. Рейко не искаше да се омъжва — това означаваше да си стои вкъщи, докато не получи изрично разрешение от съпруга си, да скучае бездейна и ненужна, докато слугите вършат цялата къщна работа, да се подчинява на мъжа си, да се съгласява с него за всичко, да търпи грубостите или дори нежеланите му ласки… За нея бракът изглеждаше като капан, който трябваше да бъде избегнат на всяка цена. А ето че сега бе омъжена за почитаемия сосакан на шогуна, за когото се разказваха легенди — колко смел и неподкупен бил и как спасил живота на Токугава Цунайоши. Вярно, че след всички предишни миай, в които кандидат-женихите се оказваха скучни, дебели, възрастни, развратни или интелектуално ограничени, но заможни чиновници, Рейко бе загубила надежда да срещне равностоен партньор, но при запознанството си със Сано в околностите на храма Каней сърцето й трепна. Следователят на шогуна бе млад, висок и силен, с благородна осанка, интелигентни очи и топъл глас. И което бе най-важно, водеше разследването на убиеца Бундори! С колко ли интригуващи приключения бе изпълнен животът му? Щом се прибраха у дома, Рейко каза на баща си, че е склонна да приеме предложението. Насрочиха дата за сватбата, но ето че сега, вече като омъжена жена, съмненията й се възобновиха — всички сватбени подаръци изтъкваха ролята й на домакиня и й напомняха, че трябва да се подчинява на своя съпруг. Рейко въздъхна. Книгите и мечовете й останаха в бащиния дом, гостите си отидоха, а Сано хукна да изпълнява някаква важна задача… Само тя остана вкъщи.

Късно ли бе да избяга?

Осуги донесе поднос, върху който бяха подредени, къса бамбукова четчица, керамичен съд и две купи — едната пълна с вода, а другата с тъмна течност.

— Рейко чан, знаеш, че трябва да оцветиш зъбите си в черно. Така повелява обичаят за една омъжена жена като доказателство за вярност към съпруга й. Ела тук! — и тя настани момичето пред тоалетката с огледалото. Осуги топна четчицата в едната купа и нанесе първата линия върху горните й зъби, но капчица от черното багрило падна върху езика на Рейко.

— Пфу! — изплю се Рейко в умивалника. — Как изобщо някой го понася!

Боята, съдържаща туш, железни стърготини и растителни извлеци, бе ужасно горчива.

— Всички го правят, ще го търпиш и ти. Два пъти месечно, за да се поддържа цветът. Сега трябва ти да продължиш и внимавай да не си изцапаш устните или кимоното.

Като правеше гримаси и се давеше, Рейко нанасяше пласт след пласт боя върху зъбите си. Накрая си изплакна устата, изплю течността и вдигна огледалото пред лицето си. Огледа отражението си отчаяна. Мъртвите черни зъби се открояваха драстично на фона на бялата пудра за лице и червилото за устни, подчертавайки и най-малкия дефект на кожата й. С връхчето на езика си тя докосна нащърбения си резец. Едва двайсетгодишна, тя изглеждаше стара… и грозна. Дните й на обучение и тренировки по бойни изкуства бяха безвъзвратно отминали. Надеждата й за романтична любов повехна. Как би могъл съпругът й да я желае за нещо повече от покорна робиня?

Рейко сподави надигащото се в гърдите й ридание и видя, че Осуги я наблюдава със съчувствие. Бавачката й била омъжена едва четиринайсетгодишна за някакъв магазинер, който непрекъснато я биел така, че един ден съседите подали жалба в съда заради виковете й. Делото било гледано от съдията Уеда — той осъдил магазинера на бой, разрешил на Осуги развод и я наел за бавачка на невръстната си дъщеря. Осуги бе единствената майка, която Рейко познаваше. Сега тя прегърна Рейко и промълви тъжно:

— Горкичката ми. Животът ще бъде по-лек, ако го приемеш безропотно — и продължи, насилвайки се да звучи весело: — След това сватбено вълнение сигурно умираш от глад. Какво ще кажеш за малко чай с кифлички с кестенов пълнеж? — бяха любимите на Рейко. — Веднага ще ти донеса.

Бавачката излезе от стаята накуцвайки. Нейният жесток съпруг бе осакатил завинаги левия й крак. В този миг Рейко мислено се зарече да не позволи бракът да осакати собственото й тяло или душа. Няма да остане затворница в тази къща, няма да погребе таланта и амбициите си! Тя стана и взе една наметка от гардероба. После забърза към входната врата, където прислужниците на Сано разтоварваха сватбените подаръци.

— С какво мога да ви бъда полезен, уважаема господарке? — попита главният слуга.

— Нищо не ми е нужно — отвърна Рейко. — Излизам.

Слугата заяви високомерно:

— Една дама не може да излиза от двореца сама просто ей така. Това е против закона.

Той уреди ескорт от прислуга и войници. Извика един паланкин и шестима носачи и я настани вътре сред пищните меки възглавници. Връчи на командващия ескорта официалния документ, който позволяваше на Рейко да влиза и да излиза от двореца, и се обърна към нея:

— Какво да кажа на господаря Сано, накъде сте се отправили?

Рейко се вбеси. Искаше да се разходи, за да разсее мрачните мисли, а ето че сега я придружаваше антураж от шестнайсет души!

— На гости при баща ми — отвърна тя, приемайки поражението.

От прозорците на паланкина Рейко проследи как ескортът представи пропуска й на охранителния пункт при входа на двореца, после шествието продължи надолу по хълма към кварталите покрай река Сумида. Някъде далеч на запад се мержелееше устремен към небето връх Фуджи10.

Минаха през административния район, разположен в Хибия, на юг от замъка Едо, където живееха висшите държавни чиновници. Именно тук Рейко бе изживяла детството си, за чийто край сега скърбеше тъй силно.

В имота на съдията Уеда тя слезе от паланкина и продължи сама, без придружителите си.

— Татко вкъщи ли е? — попита тя една слугиня.

— Да, но в момента гледа дело.

Рейко подмина безшумно административните канцеларии и се затвори в една стая, разположена точно до съдебната зала. Помещението, някогашен килер, беше точно с размерите на една татами. Бе сумрачно и задушно и въпреки това Рейко бе прекарала тук най-щастливите мигове от живота си. През решетестата преграда на една от стените Рейко можеше да вижда и да чува какво става в съдебната зала. Баща й тъкмо изслушваше оправданията и клетвите на някакъв лихвар, че не е убил съдружника си. В такива случаи Рейко често бе прошепвала мнението си през преградата — кой лъже, кой казва истината, кой скрива или премълчава нещо — и неведнъж бе удивявала съдията Уеда с проницателността си. Сега тя не се сдържа и тихо рече:

— Лихварят лъже, татко. Той е ревнувал съдружника си. А сега цялото им състояние остава само за него. Притисни го, той ще се пречупи и ще направи признания.

Съдията се сепна, раменете му се сковаха и той леко извърна глава. После, вместо да разпита обвиняемия, обяви:

— Заседанието се прекратява за малко!

Миг по-късно вратата към стаичката на Рейко се отвори. Баща й я гледаше с тревога.

— Дъще — той я хвана под ръка и я отведе по коридора към личния си кабинет. — Първото ти посещение в родния дом не бива да става преди утрешния ден, а и съпругът ти трябва да те придружава. Знаеш какъв е обичаят. Какво правиш тук сама в този момент? Случило ли се е нещо?

— Татко, аз… — Рейко изхлипа и се притисна в баща си. После изля опасенията си относно брака и тъгата по мечтите си, които не можеше да забрави. Баща й я изслуша със съчувствие, но когато тя свърши и се поуспокои, той поклати глава и рече:

— Не трябваше да те възпитавам така, че да очакваш повече от живота, отколкото е възможно за една жена. Но стореното — сторено. Отсега нататък твоето място е до съпруга ти. Прибери се у дома и бъди благодарна, че не ти се налага да работиш, за да спечелиш за купичка ориз както много други жени, които нямат твоя късмет. Подчинявай се на мъжа си, той е добър човек — и баща й я проводи до външните врати.

Рейко неохотно се качи в паланкина. Потърси с език горчивия вкус на багрилото върху зъбите си и кимна скръбно в потвърждение на мъдростта на баща й. Изведнъж се сепна. Скочи и бързешком се отправи обратно към къщата, но този път към своята стая. Извади от шкафа двата си меча — единият дълъг, а другият — къс, и ги притисна до гърдите си. После прибра скъпоценните оръжия в ножниците им и се настани в паланкина. Сега вече спокойно пое обратно към замъка Едо. Защото бе открила начин, как да реализира мечтите си за приключения и по-смислен живот — като застане редом с мъжа и си и се заеме с разследването на странната смърт на сокушицу Харуме.