"Лесни за убиване" - читать интересную книгу автора (Чайлд Лий)

2

Гарисън е селце на източния бряг на река Хъдсън, в окръг Пътнам, на около деветдесет и три километра северно от Трайбека. В късните есенни вечери трафикът не е проблем. Един-единствен пункт за пътна такса, пусти отбивки и съответно възможност за значително по-висока средна скорост. Ричър обаче караше внимателно. Идеята да пътува редовно от точка А до точка Б беше нова за него, както и самото съществуване на А и Б. Тук се чувстваше като чужденец. И като чужденец полагаше усилия да не се забърква в неприятности. Караше бавно, за да не го забележат, и пропускаше другите коли отляво и отдясно. Измина деветдесетте и три километра за час и седемнайсет минути.

Неговата улица беше много тъмна, защото се намираше доста навътре, в рядко населения селски район. Контрастът с металическия блясък на града беше огромен. Ричър сви в алеята към къщата си и се вгледа в осветените от фаровете растения покрай асфалта. Сухите кафяви листа изглеждаха живи и нереални на електрическата светлина. След миг фаровете осветиха вратата на гаража, пред който бяха спрени две коли, с предниците към него. Ричър натисна рязко спирачката и в същия миг фаровете им блеснаха и го заслепиха, а огледалото му се изпълни с ярка светлина отзад. Наведе глава, за да избегне блясъка, и забеляза хора, които тичаха към него отстрани, с мощни фенерчета в ръце. Обърна се и видя две коли със запалени фарове, от които продължаваха да слизат хора. Колата му беше обляна в светлина. Онези приближаваха. Носеха пистолети и бронирани жилетки върху саката си. Заобиколиха колата му. Забеляза, че някои от батериите бяха монтирани към цевите на карабини. Откъм реката се стелеше лека мъгла и светлините я прорязваха напосоки. Някой се приближи към колата му. Вдигна ръка и почука по стъклото до главата му. После ръката се отвори. Беше малка, бяла и слаба. Женска ръка. Към нея се насочи лъч на фенерче и Ричър видя, че тя стиска значка с форма на щит. Златна. В горния край на щита имаше златен орел, с обърната наляво глава. Светлината се приближи и Ричър се вгледа. Прочете надписа: Федерално бюро за разследване. Министерство на правосъдието на САЩ. Жената долепи значката към стъклото. Студено металическо изщракване. Изкрещя нещо. Гласът й достигна до него от мрака.

— Изключи двигателя! — викаше тя.

Ричър виждаше само лъчите светлина, насочени към него. Изключи двигателя и вече не чуваше нищо, освен изхрущяването на подметки в чакъла и в натежалия от мъгла въздух.

— Сложи и двете си ръце на волана! — извика жената.

Той се подчини и остана неподвижен, с обърната към вратата глава. Тя се отвори, плафонът в купето светна и освети мургавата жена от ресторанта. Русолявият с мустаците беше до нея. В едната си ръка тя държеше значката, а в другата пистолет. Пистолетът беше насочен към главата му.

— Слез от колата! — каза жената. — Бавно и внимателно.

Тя отстъпи назад, без да изпуска от прицел главата му.

Ричър се завъртя бавно и спусна крака на чакъла, с едната ръка върху задната седалка, а другата върху волана, готов да излезе навън. На светлината на фаровете видя пет-шест души. Отзад сигурно имаше още. И други около къщата. И на входа на алеята. Жената направи още една крачка назад. Той слезе от колата.

— Обърни се и сложи ръце на колата! — нареди тя.

Той се подчини. Металът беше студен и хлъзгав от вечерната роса. Усети как го опипват. Извадиха портфейла му и откраднатите пари от джоба на панталона му. Някой се наведе към колата и взе ключовете.

— Сега при онази кола — добави жената и посочи със значката си. Той се обърна и видя фаровете, които прорязваха мъглата, на около метър от краката му. Една от колите до гаража. Тръгна нататък. Чу някой да казва: Претърсете колата му. Един тип с тъмносиня бронирана жилетка чакаше до колата при гаража. Той отвори задната врата и отстъпи назад. Куфарчето на жената стоеше изправено на седалката. Изкуствена грапава кожа. Ричър се намести до него. Мъжът с бронираната жилетка затръшна вратата и в същия миг се отвори другата. Жената седна до него. Палтото й беше разкопчано и той видя блузата и сакото й. Полата й беше сивкаво-черна, къса. Дочу шумоленето на найлон и видя пистолета, отново насочен към главата му. Предната врата се отвори, русолявият се опря на коляно върху седалката и се пресегна за куфарчето. Ричър зърна светлите косми върху китката му и каишката на часовник. Онзи отвори куфарчето и извади някакви книжа. Насочи фенерчето към тях. Ричър видя гъсто напечатани страници и собственото си име с едри, черни букви най-горе, на първата.

— Заповед за обиск — обясни жената. — В дома ти.

Русолявият се измъкна и затвори вратата. Колата утихна. В мъглата вън се чуха стъпки. После и те утихнаха. За миг лицето на жената беше осветено само от отблясъците вън. После тя протегна ръка и запали плафона в купето. Бликна топла, жълта светлина. Жената седеше полуобърната, с гръб към вратата, с колене към него, опряла ръката с пистолета върху облегалката. Лакътят й беше леко извит и оръжието — голям, точен и скъп зиг-зауер — беше насочено към него.

— Не вдигай краката си от пода — нареди тя.

Ричър кимна. Знаеше какво иска жената. Той се облегна на вратата и мушна крака под предната седалка. Неудобната поза на тялото означаваше, че ако понечи да предприеме нещо, ще го направи толкова бавно, че тя щеше да пръсне черепа му, преди да е постигнал каквото и да било.

— Искам да виждам ръцете ти — каза тя.

Той хвана предната облегалка за глава и опря брадичка на рамото си. Гледаше странично към дулото на пистолета. Не трепваше. Пръстът й беше върху спусъка. Малко по-назад беше лицето й.

— Добре, а сега стой спокойно — каза тя.

Лицето й беше безизразно.

— Не питаш какво означава всичко това — отбеляза тя.

Не и заради онова, което стана преди час и седемнайсет минути, каза си той. Невъзможно е да сте го организирали за толкова кратко време. Не каза нищо и остана абсолютно неподвижен. Тревожеше го побелялото кокалче на пръста й върху спусъка. Случваха се и непредвидени неща.

— Не искаш ли да знаеш защо е всичко това? — попита тя.

Погледна я безизразно. Няма белезници, помисли си.

Защо? Жената сви рамене, сякаш каза: Добре, както искаш. Лицето й остана неподвижно, втренчено. Не беше красиво лице, но беше интересно. Издаваше характер. Беше на около трийсет и пет, все още млада, но имаше бръчки, като човек, който често гримасничи. Може би по-често се мръщи, отколкото се усмихва, помисли си Ричър. Косата й беше гарвановочерна, но рядка и през нея прозираше бледата кожа на скалпа й. Придаваше й уморен и болнав вид. Но очите й блестяха. Гледаше покрай него, през прозореца на колата, към къщата му, където мъжете правеха нещо.

Тя се усмихна. Предните й зъби бяха криви. Единият леко застъпваше другия. Интересна извивка на устните. Изразяваше решителност. Родителите й не се бяха погрижили да отстранят недостатъка навреме, а по-късно и тя не го бе направила. Сигурно е имала възможност. Но е предпочела да се подчини на природата. Може би беше по-добрият избор. Придаваше й характер.

Слаба фигура под обемистото палто. Черно сако, в тон с полата, кремава широка блуза, под която се очертаваха малки гърди. Материята изглеждаше изкуствена, избеляла от многократно пране. Полата се беше усукала настрани и се бе вдигнала до средата на бедрата. Краката й се очертаваха слаби и стегнати в черните найлонови чорапи. Коленете й бяха опрени едно в друго, но между бедрата й имаше празнина.

— Ще престанеш ли? — попита тя.

— Какво?

— Да гледаш краката ми.

Той премести погледа си върху лицето й.

— Когато някой насочи пистолет към мен, имам право да го разгледам от глава до пети, нали?

— Обичаш ли да го правиш?

— Кое?

— Да гледаш жените.

Той сви рамене.

— Повече, отколкото да гледам други неща, струва ми се.

Пистолетът се приближи.

— Това не е смешно, глупако. Не ми харесва погледът ти.

Той се взря в нея.

— Погледът ми ли?

— Знаеш какво имам предвид.

Ричър поклати глава.

— Не, не знам — отвърна той.

— Като че ли ме сваляш. Противен си, знаеш ли?

Той долови презрението в гласа й и погледна рядката й коса, гримасата, кривия зъб, жилестото й, сухо тяло, облечено в нелепо евтин делови костюм.

— Мислиш, че те свалям?

— Не е ли така? Не ти ли се иска?

Той поклати глава.

— Не и докато има кучета по улицата.

Седяха в нажежено от враждебност мълчание почти двайсет минути. След това дойде русолявият с мустаците и се намести на предната седалка. Зад волана седна още един тип, с ключове в ръка. Той изчака, забил очи в огледалото, докато жената му кимна, после включи двигателя, мина покрай колата на Ричър и се отправи към шосето.

— Мога ли да се обадя по телефона? — попита Ричър. — Или ФБР не вярва в тези неща.

Русолявият гледаше напред през стъклото.

— В някой момент през първите двайсет и четири часа — каза той — ще се постараем да ти осигурим конституционните права.

Жената не отдели дулото от главата му през целия път до Манхатън — около сто километра бързо шофиране през мъглата и тъмнината.