"Тайните на морските катастрофи" - читать интересную книгу автора (Скрягин Лев)

Среща в океана

Деветдесет и девет процента измислица

За първи път чух тази история още в детството си. Веднъж пред очите ми попадна дебела подшивка от старо приключенско списание — дали беше „Всемирный следопыт“, дали „Вокруг света“ — сега даже и не помня. От многото интересни разкази един завинаги остана в паметта ми. Смътно си спомням, че разказът се наричаше „Великата тайна на океана“ или нещо от този род. В него се разказваше за загадъчното изчезване на екипажа на един ветроход. След като започнах да чета, аз вече нито за минута не можах да се откъсна от тази история. В края на миналия век някакъв английски бриг срещнал в Атлантическия океан кораба „Света дева“, който плавал без кормчия. Когато англичаните се качили на палубата на този странен кораб, се изяснило, че ветроходът е необитаем. Единственото живо същество на борда бил жално мяукащият черен котарак. Но странно, корабът бил в пълен ред, а товарът му — непокътнат. В капитанската каюта на масата лежали разгърнати морските карти и навигационните инструменти: А на масата в каюткомпанията на „Светата дева“ имало чинии и тенджера, пълна със супа, от която още се вдигала пара. Изглежда, сякаш цялата команда на ветрохода била решила да се пошегува с английските моряци и се скрила някъде. След като видели на палубата окървавена брадва, моряците от брига объркани се върнали на своя кораб и разказали всичко на капитана. След няколко дни тайнственият ветроход бил докаран в пристанището.

Разказът завършваше с това, че даже след дълго разследване никой така и не успял да изясни причините за изчезването на екипажа на „Светата дева“. Тайната останала неразкрита.

Минаваха години. От време на време в руската и чуждата литература пред очите ми попадаха разкази за това загадъчно произшествие. Разните автори наричаха кораба най-различно: „Светата девственица“, „Дева Мария“, „Светата Мери“, „Мери Селест“, „Мария Целеста“. В някои разкази корабът се наричаше английски бриг, в други — канадска баркентина, в трети — американска шхуна. И както винаги се случва при подобни истории, почти никъде не съвпадаха фамилията на капитана на кораба, броят на членовете на екипажа, датата и координатите на произшествието.

Тази романтична тайна ме заинтригува извънредно много и аз започнах да записвам в една дебела тетрадка всичко, което успявах да узная или да прочета за този тайнствен кораб. Постепенно се събраха толкова много сведения, че се наложи да започна втора тетрадка. Когато и тя свърши, разбрах, че няма да е леко да намеря пътя към истината през джунглата на своите бележки. Тогава взех лист кадастрон и начертах таблица със следните графи: „Име на кораба“, „Характеристика на кораба“ (тонаж, дължина, широчина, газене), „Фамилия на капитана“, „Товар“ и т.н.

Ето как изглеждаха графите на моята таблица след десет години:

„Товар“: растително масло, газ, нефт, спирт, киселина.

„Единственото живо същество на борда“: жално мяукащ черен котарак и радостно лаещо куче, папагал в клетка, който викал „Пирати! Пирати!“, и плачещо шестмесечно бебе.

„Какво са намерили на палубата?“: окървавена брадва, сабя със спекли се нетна кръв, счупена шпага, пистолет.

„Какво е имало в тенджерата (чайника, кафеника)?“: топла супа, горещи картофи, варена кокошка.

Заради последната графа — „Къде са изчезнали хората?“, таблицата се наложи да бъде преправена — не стигна мястото. Какво ли само нямаше в тази „хорска“ графа! „Достоверните“ сведения бяха пълни с думи като „пирати“, „октопод“, „бунт“, „афера“ и т.н. Сведения за „Мария Целеста“ (в действителност така се казваше корабът) се събраха повече от достатъчно. Броят на публикациите за произшествието довеждаше до мисълта, че в основата на всички тези журналистически трикове е някакъв факт от живота, че нещо подобно наистина някога се е случило. Но как да се разграничи истината от измислицата?

Трябваше да се обърна към първоизточниците. Необходимо беше да прочета всичко (или почти всичко), писано в английската преса за този случай на времето „по горещите следи“. Такава възможност ми се предостави през 1963 г. при командировката ми в Англия. Оказа се, че в основата на историята с „Мария Целеста“, нашумяла толкова на времето и станала в наши дни легенда, лежат достоверни събития и че не всичко в тази легенда е измислица.

Справочният отдел на библиотеката на Британския музей в Лондон е истинска съкровищница на библиография по историята на злощастната бригантина. Скоро ми стана ясно, че тази малка дървена черупка заема не по-малко завидно място в историята на корабоплаването, отколкото флагманският кораб на Христофор Колумб. Оказа се, че в чужбина тайната на „Мария Целеста“ е също така популярна, както в Съветския съюз тайната на Тунгуския метеорит.

Един от консултантите на каталожната служба, който любезно ми помогна да намеря нужното сандъче с картончетата, на шега забеляза: „О, предстои ви голяма работа, сър! За този кораб са написани купища книги, но 99 процента от писаното в тях е измислица!“ И наистина търсенето на единия процент истина за „Мария Целеста“ ми отне сума време. Най-достоверни се оказаха отчетите на адмиралтейската комисия, публикувани само от един английски вестник — „Джибралтар кроникъл“, през 1873 г. Някои подробности взаимствах от изследванията на английски и американски историци и писатели-маринисти.

След като се върнах в родината, прегледах още веднъж записките си, отхвърлих всички нелепи измислици и въз основа на документални данни реших да изложа всичко по реда си.

Ето как започнала тази странна история.