"Мактуб" - читать интересную книгу автора (Коелю Паулу)

IV.

В разгара на най-проливния дъжд през малко село върви човек и вижда горяща къща. Когато се приближава до нея вижда един човек, който седи в пламналата гостна стая. „Ей, къщата ви е в пламъци!“ — завикал пътешественикът. „Знам това“ — отговорил му човекът. „Тогава защо не излизате?“ „Защото вали дъжд — заявил човекът. — Майка ми винаги ми казваше, че мога да пипна пневмония, ако излизам в дъжда“. Коментар на Зао Чи относно баснята: „Мъдър може да се смята онзи човек, който е способен да пренебрегне ситуацията, ако види, че е принуден да направи това“.

В определени магически традиции учениците посвещават един ден в годината или ако трябва, почивните дни, за да влязат в контакт с предметите в своя дом. Тогава докосват всеки предмет и високо питат: „Действително ли ми е нужно това?“ Те вземат книгите от своите етажерки: „Препрочитам ли ги някога?“ Те проверяват всеки сувенир, който са запазили: „Все още ли мисля, че моментът, за който ми напомня този предмет, е важен за мен?“ Те отварят всички гардероби: „Колко отдавна не съм носил това? Наистина ли имам нужда от него?“ Учителят казал: „Предметите имат своя собствена енергия. Когато те не се използват, те се превръщат в застояла вода в дома — добро място за комари и мухъл. Вие трябва да сте внимателни и да позволявате на енергията да тече свободно. Ако пазите това, което е старо, то новото няма да има място, където да ни се покаже“.

Има една стара перуанска легенда, в която се разказва за града, където всички били щастливи. Жителите на този град правели всичко, което им доставяло удоволствие, и се разбирали добре един с друг. Всички били весели, с изключение на кмета, който бил тъжен, защото нямало какво да управлява. Затворът бил празен, никой не се съдел, а нотариусът не правел нищо, понеже думата, дадена от човек, имала повече смисъл от хартията, на която това било написано. Веднъж кметът поканил няколко работника отдалеч, за да построят нещо в центъра на централния площад на селото. Цяла седмица се чували ударите на чуковете и стърженето на пилите. В края на седмицата кметът поканил всички в селото на тържественото откриване. С голяма тържественост външните дъски били свалени и хората изненадани видели… бесило. Хората започнали да се питат един друг какво прави там това бесило. В страха си, за да решат нещо, което преди решавали просто по взаимно съгласие, те започнали да използват съда. Отивали в офиса на нотариуса, за да регистрират документи, които по-рано били просто човешки думи. И започнали да обръщат внимание на всичко, което казвал кметът, страхувайки се от закона. В легендата се казва, че бесилото не било използвано никога. Но неговото присъствие променило всичко.

Учителят казал: „Оттогава, и в продължение на няколко следващи стотици години, вселената бойкотира всички предвзети идеи. Енергията на Земята трябва да бъде обновена. Новите идеи се нуждаят от пространство. Тялото и душата се нуждаят от нови изпитания. Бъдещето чука на вратата ни и всички наши идеи, освен онези, които са основани на предвзети мнения, ще имат шанс да се появят. Което е важно, ще остане; което е безполезно — ще изчезне. Но не съдете другите, заради техните убеждения. Ние не можем да осъждаме мечтите на другите. За да вървим с вяра по своя собствен път, не е необходимо да доказваме, че пътят на другия е погрешен. Този, който прави само това, което му се получава, не вярва в своите собствени сили“.

Животът прилича на голямо колоездачно състезание, чиято цел е — да изживееш собствената си Персонална Съдба. На старта всички ние сме заедно, с помощта на другарство и ентусиазъм. Но със започването на надпреварата, първоначалната радост отстъпва пред проблемите: изтощение, монотонност, съмнения в способностите. Ние забелязваме, как някои приятели се отказват да приемат проблемите — те все още са в състезанието, но само защото не могат да го прекратят в средата на пътя. Те са достатъчно много. Те карат заедно с колата за техническа помощ, общуват само между себе си и тяхната мисия е приключена. Започваме да ги изпреварваме, а след това ние оставаме сами, непознатите пътища ни поднасят изненади, започват проблеми с велосипеда. Ние се самонавиваме и се питаме дали тези усилия имат смисъл. Да, те имат смисъл. Не се предавайте.

Учителят и неговият ученик пътуват през пустинята в Саудитска Арабия. Учителят използва всеки момент от тяхното пътуване, за да обучава послушника във вярата. „Вярвай в Бога — казва той. — Бог никога не изоставя своите чада“. Вечерта в лагера наставникът моли ученика да завърже конете за близкия камък. Ученикът отива към камъка, но помни какво му е говорил учителят: „Сигурно той ме проверява — мисли си той. — Аз трябва да оставя конете на грижите на Господ“. И той оставя конете незавързани. На сутринта ученикът вижда, че конете са изчезнали. Разбунтуван, той се връща при учителя си. „Вие нищо не знаете за Бога — възкликва той. — Аз оставих конете под негово попечителство, а сега животните изчезнаха“. „Бог е искал да се погрижи за конете — отговорил учителят. — Но за да направи това, на Него са му нужни твоите ръце, за да ги завърже“.

„Напълно е възможно Иисус да е пратил някои апостоли в ада, за да спаси душите — промълвил Джон. — Дори в Ада не всичко е загубено“. Тази идея учудила пътешественика. Джон е пожарникар в Лос-Анджелис, и днес той има почивен ден. „Защо казахте това?“ — попитал странникът. „Защото аз преминах през Ада на Земята. Влизам в горящите домове и виждам хора, отчаяни, че не намират изход, и често рискувам живота си, за да ги спася. Аз съм само частичка в тази огромна вселена, а трябва да действам като герой при тези пожари, с които се сражавам. Ако аз, който съм нищо, мога да правя такива неща, представете си какво може да направи Иисус! Аз не се съмнявам, че някои от Неговите апостоли са се промъкнали в Ад и там спасяват души“.

Учителят казал: „Повечето примитивни цивилизации имат обичай да погребват своите мъртви в позата на зародиш. «Той отново ще се роди, в друг живот, и ние сме длъжни да го положим в същата поза, в която той е дошъл на този свят» — казват те. За тези цивилизации смъртта е била само още една стъпка по вселенската стълбица. Постепенно светът е загубил своето тихо приемане на смъртта. Но не е важно какво мислим или какво правим ние, или в какво вярваме: всеки от нас някога ще умре. По-добре е да правим така, както са правили старите индиански племена Якви: да се отнасяме към смъртта като към консултант. Винаги питайте: «Какво се каня да направя, преди да умра?»“

Животът се състои не само в това да даваш или да получаваш съвети. Ако ни трябва помощ, то по-добре да погледнем как другите решават или не решават своите проблеми. Нашите ангели са винаги с нас и често пъти те използват нечии устни, за да ни говорят. Но това обикновено ни застига случайно на пътя, най-вече когато, макар да внимаваме, грижите ни пречат да видим чудото на живота. Ние трябва да позволим на нашия ангел да ни говори по онзи начин, който той познава най-добре, когато той смята, че това е необходимо. Учителят казал: „Съветът е теорията на живота, а практиката на живота обикновено е съвсем друга“.

Падре от движението за Харизматично Обновление пътувал в автобуса в Рио де Жанейро, когато изведнъж чул глас, казващ му да стане и да започне да проповядва словото Христово направо там, на място. Падрето започнал да спори на глас: „Те ще помислят, че не съм наред! Това не е място за проповеди“. Но гласът настоявал, че той трябва високо и ясно да поговори с хората. „Аз съм плах човек, моля те, не искай това от мен“ — умолявал той. Вътрешният импулс продължавал да упорства. След което той си спомнил едно обещание — да приема всички Христови замисли. В затруднение, той станал и започнал да цитира Евангелието. Пътниците го слушали в тишина. Той ги гледал, а те внимателно гледали него. Той казал всичко, което чувствал, завършил проповедта си и седнал. Дори днес той не знае каква задача е изпълнил в автобуса. Но в това, че е изпълнявал мисия, той абсолютно не се съмнява.

Африкански знахар води ученика през джунглата. Макар че е съвсем стар, той върви бързо, докато неговият млад ученик пада много пъти. Послушникът се вдига, ругае, плюе върху предателската земя и продължава да следва своя учител. След дълъг път те стигат до свещеното място. Без да се спира, знахарят се обръща и тръгва обратно към мястото, откъдето започнало пътешествието. „Днес вие не ме научихте на нищо“ — заявява новият ученик след поредното падане. „Аз те учих на нещо, но ти не узна това — казва знахарят. — Аз се опитвам да те науча какво да правиш с житейските грешки“. „И как трябва да постъпвам с тях?“ „Така, както и с тези падания — отговорил знахарят. — Вместо да проклинаш мястото, където си паднал, ти трябва да се опиташ да откриеш това, което изобщо те е накарало да паднеш“.

Веднъж през деня, отшелникът посетил отчето-настоятел на манастира в Сцете. „Моят духовен съветник не знае как да ме насочва — казал отшелникът. — Трябва ли да го напусна?“ Отецът настоятел не казал нито дума и отшелникът се върнал в пустинята. След седмица той се върнал, за да посети отново отеца настоятел. „Моят духовен съветник не знае как да ме насочва — казал той. — Аз реших да го напусна“. „Това е мъдро“ — казал отецът настоятел — „Когато човек чувства, че душата му е недоволна, той не може да моли за съвет. Самостоятелното решение е необходимо за твоето по-нататъшно напредване в живота“.

Млада жена дошла да види странника. „Искам да Ви разкажа нещо — казала тя. — Аз винаги вярвах, че имам дар да изцелявам. Но никога не ми стигна смелост да го опитам върху някого. Доскоро моят мъж много силно го болеше левия крак и никой не можеше да му помогне. Аз реших — макар и трудно — да поставя ръце върху крака му и да помоля болката да изчезне. Направих това без истинска вяра, че съм способна да му помогна и когато го направих, чух неговата молитва. «Моля ти се, Господи, направи моята жена способна да бъде проводник на Твоята светлина и Твоята сила» — така каза той. Моята ръка започна да се загрява и болката изчезна. Впоследствие, аз го попитах защо се е молил по този начин. Той ми отговори, че тази фраза трябвало да ми внуши увереност. Днес, благодарение на тези думи, аз мога да лекувам.“

Философът Аристипус се наслаждавал на властта си в съда на Дионисий, тиранина на Сиракуза. Веднъж през деня той отишъл при Диоген, който си готвил лещена чорба. „Ако Вие искате да бъдете Диониски съдия, не трябва да ядете леща“ — казал Аристипус. „Ако знаехте, колко възхитително вкусна е лещата, Вие нямаше да искате да сте Диониски съдия“ — отговорил Диоген. Учителят казал: „Истината е в това, че всичко има цена, но цената винаги е относителна. Когато ние следваме мечтите си, ние можем да създадем впечатление пред другите, че сме нещастни и неудачници. Но не е важно какво мислят другите. Важна е радостта в сърцето ни“.

Един човек, живял в Турция, чул за великия учител, който живеел в Персия. Той без колебание продал всички свои вещи, сбогувал се със семейството си и потеглил да търси мъдростта. След няколко години странстване той открил къщурката, където живеел великият учител. Със страх и уважение той почукал на вратата. Великият учител се показал. „Аз съм от Турция — казал човекът. — Изминах целия този път, за да Ви задам само един въпрос“. Старият човек бил изненадан, но казал: „Добре. Вие можете да ми зададете един въпрос“. „Аз искам моят въпрос да прозвучи ясно. Мога ли да попитам на турски?“ „Да — отговорил мъдрият човек. — И аз току-що отговорих на Вашия единствен въпрос. Ако Вие искате да научите още нещо, попитайте сърцето си. То ще ви даде отговор.“ И затворил вратата.

Учителят казал: „Думата има сила. Думите променят света и човека. Ние всички сме чували фразата: «Не трябва да говорим за хубавите неща, които ни се случват, тъй като завистта на другите ще разруши нашето щастие». Нищо подобно. Победителите говорят с гордост за чудесата в живота си. Ако вие излъчвате положителна енергия във въздуха, то това привлича още повече положителна енергия от онези, които действително ви желаят щастие. А що се отнася до завистта и разрушенията, те могат да ви навредят само тогава, ако вие им дадете тази енергия. Не се страхувайте. Говорете откровено за хубавите неща в живота си пред всеки, който и да ни слуша. Вселенската Душа се нуждае много от това, вие да сте щастливи“.