"Захир" - читать интересную книгу автора (Коелю Паулу)

Въпросът на Ханс

Една година по-късно се събуждам, спомняйки си историята на Хорхе Луис Борхес: нещо, което сме докоснали или видели веднъж и никога повече не можем да забравим, изпълващо мислите ни до такава степен, че ни довежда до лудост. Моят Захир няма нищо общо с романтичните метафори със слепци, компаси, тигри или въпросната монета.

Той си има име и неговото име е Естер.

Веднага щом излязох от затвора, се появих на кориците на жълтите списания: намекваха за евентуално престъпление, но за да не могат да бъдат съдени за клевета, завършваха текста с твърдението, че съм бил оправдан. (Оправдан? Та аз в нищо не съм бил обвинен!) Изчакваха една седмица, за да видят дали продажбите са се увеличили (да, увеличили са се, защото аз се ползвах с доверието на хората и сега всички искаха да разберат как е възможно човек като мен, който пише за духовното, да крие такова тъмно кътче в душата си). След което отново атакуваха, твърдейки, че Естер е избягала от къщи, понеже съм бил известен с извънбрачните си авантюри: някакво немско списание дори намекна за евентуална моя връзка с една двайсет години по-млада от мен певица, която твърдеше, че се е срещала с мен в Осло (наистина бе така, но срещата беше по линия на Банката за услуги — един приятел ме бе помолил за това и ни придружаваше през единствената вечер, когато бяхме заедно). Певицата казваше, че между нас не се е случило нищо (след като не се е случило нищо, защо тогава бяха сложили снимката ни на корицата?), и се възползваше от възможността, за да спомене, че лансира нов диск: както аз, така и списанието бяхме използвани от нея за реклама и до ден-днешен не знам дали причина за неуспеха й не беше именно тази евтина реклама (всъщност дискът й не беше лош, но публикациите в пресата объркаха всичко).

Скандалът с прочутия писател обаче не продължи дълго: в Европа и по-специално във Франция хората не само приемат изневярата като нещо естествено, но дори тайно й се възхищават. Освен това никой не обича да чете за събития, които биха могли да се случат и с него самия.

Темата слезе от кориците на списанията, но предположенията не секваха: отвличане, бягство от дома поради грубо отношение (снимка на някакъв сервитьор, който твърдеше, че често сме се карали: спомням си, че веднъж наистина спорех разпалено с Естер във въпросното заведение във връзка с мнението й за един южноамерикански писател, което беше противоположно на моето). Някакъв английски таблоид намекна — без това да предизвика голям отзвук, — че жена ми преминала в нелегалност, тъй като подкрепяла някаква ислямска терористична организация.

Но в този свят, пълен с изневери, разводи, убийства и атентати, месец по-късно широката публика забрави за събитието. От личен опит знам, че подобни новини никога не биха отблъснали верните ми читатели (случвало ми се е и в миналото, когато един от каналите на аржентинската телевизия показа журналист, твърдящ, че има „доказателства“ за моя тайна среща в Чили с бъдещата първа дама на страната — въпреки това книгите ми не изпаднаха от класациите на най-продаваните). Славата не трае повече от петнайсет минути, както бе казал един американски художник; загрижен бях по-скоро за други неща — трябваше да реорганизирам живота си, да срещна нова любов, да започна отново да пиша книги и да запазя спомена за моята жена в малкото чекмедже, което се намира между любовта и омразата.

Или по-скоро за бившата ми жена (трябваше да приема колкото се може по-скоро това определение).

Част от онова, което бях предвидил в хотела, наистина се случи. Отначало не излизах от къщи: не знаех как ще погледна приятелите си в очите и ще им кажа: „Жена ми ме заряза заради по-млад мъж.“ Когато излизах, никой не ме питаше за нищо, но след като изпиех няколко чаши вино, се чувствах длъжен да заговоря на тази тема — мислех си, че мога да чета мислите на околните, и смятах, че те си нямат други грижи освен любопитството към личния ми живот, но са достатъчно добре възпитани, за да си мълчат. Според настроението ми Естер беше ту светица, която заслужава по-добра съдба, ту коварна и невярна жена, която ме е поставила в унизителната ситуация да бъда смятан за престъпник.

Приятелите, познатите ми, издателите и всички останали, седящи на моята маса по време на многото официални вечери, които бях принуден да посещавам, отначало ме слушаха с любопитство. Ала скоро започнах да забелязвам, че се опитват да сменят темата — това събитие ги бе интересувало известно време, но вече бе престанало да подхранва ежедневното им любопитство. По-интересно им бе да говорят за актрисата, убита от някакъв певец, или за тийнейджърката, написала роман за любовните си авантюри с видни политици. Докато един ден в Мадрид си дадох сметка, че получавам все по-малко покани за светски събития и вечери. И въпреки че ми олекваше, когато изливах чувствата си, обвинявайки или благославяйки Естер, разбрах, че съм се превърнал в нещо по-лошо от измамен съпруг: бях станал досадник, чиято компания не е желана от никого.

От този момент нататък реших да страдам мълчаливо и поканите пак започнаха да препълват пощенската ми кутия.

Но Захирът, за когото отначало мислех с нежност или с раздразнение, продължаваше да расте в душата ми. Търсех Естер във всяка срещната жена. Започна да ми се привижда във всички барове, кина, гари. Неведнъж карах шофьорите на таксита да спират насред улицата или пък ми се случваше да вървя след някоя жена, докато се убедя, че не е тази, която търся.

И понеже Захирът започваше да обсебва изпяло мислите ми, почувствах нужда от антидот, от нещо, което да ме спаси от отчаянието.

Имаше само един изход: да си намеря любовница.

След като се бях срещал с три-четири жени, които ме привличаха, започнах да се интересувам от Мари, френска актриса на 35 години. Единствено тя не говореше глупости от рода на „харесвам те като мъж, а не защото си личност, която всички искат да познават“ или „бих предпочела да не си толкова известен“, или — което е още по-лошо — „парите не ме интересуват“. Единствено тя се радваше искрено на успеха ми, тъй като също беше прочута и знаеше, че известността има голямо значение. Известността е афродизиак. Да бъде с един мъж, знаейки, че той е избрал именно нея, въпреки че е можел да избере много други, ласкае самолюбието на жената.

Започнаха да ни виждат заедно по вечери и приеми: спекулираше се относно връзката ни, но тъй като нито тя, нито аз потвърждавахме или отричахме каквото и да било, така и не можаха да разберат със сигурност. На списанията не им оставаше нищо друго, освен да чакат снимката с прочутата целувка — която така и не се появи, защото както аз, така и тя смяташе за вулгарна подобна показност на публично място. Тя ходеше на снимки, аз бях зает с работата си; когато имах време, отивах в Милано, когато тя имаше време, идваше при мен в Париж, чувствахме се близки, но не бяхме зависими един от друг.

Мари се преструваше, че не знае какво става в душата ми, аз също се преструвах, че не знам какво става в нейната (несподелена любов към съседа й, който беше семеен, а тя беше жена, която можеше да има абсолютно всеки мъж, когото пожелаеше). Бяхме приятели, обичахме да гледаме едни и същи предавания по телевизията, дори бих се осмелил да твърдя, че в отношенията ни имаше място и за някаква любов, макар и различна от тази, която аз изпитвах към Естер, а тя — към своя съсед.

Започнах отново да раздавам автографи, започнах отново да приемам покани за лекции, статии, благотворителни вечери, телевизионни програми, проекти с начинаещи творци. Правех всичко друго, но не и това, което трябваше да правя: да пиша книги.

Това обаче не ме тревожеше — дълбоко в сърцето си бях решил, че съм приключил с писателската си кариера, понеже жената, която ме бе накарала да започна да пиша, вече не беше до мен. Бях изживял пълноценно мечтата си, бях стигнал там, където малцина имат късмета да стигнат, и можех да прекарам останалата част от живота си в развлечения.

Тази мисъл ми хрумваше всяка сутрин. А следобед разбирах, че единственото нещо, което бих искал да правя, е да пиша. Когато настъпваше вечерта, отново се опитвах да се убедя, че съм осъществил мечтата си и трябва да предприема нещо ново.

Следващата година беше свещена за Компостела — това се случва винаги когато 25 юли, Денят на Сантяго де Компостела, се пада в неделя. Тогава една специална врата остава отворена в разстояние на 365 дни и според традицията върху всеки, който влезе в катедралата на Сантяго през тази врата, се изсипва божията благодат.

По същото време в Испания се честваха много годишнини и тъй като бях благодарен на тази страна заради поклонението, на което бях ходил, реших да участвам поне в едно събитие: да изнеса лекция през януари в страната на баските. За да разчупя рутината — опит да пиша книга/ официална вечеря/ летище/ посещение при Мари в Милано/ вечеря/ хотел/ летище/ интернет/ летище/ интервю/ летище, — реших да измина 1400 км сам, с кола.

Не съществува място, дори и съвсем непознато за мен, което да не ми напомня за моя собствен Захир. Мисля си, че на Естер много би й харесало тук, с удоволствие би обядвала в този ресторант, би се разходила по този бряг на реката. Спирам да пренощувам в Байон и преди да заспя, включвам телевизора и научавам, че около 5000 камиона са спрели на границата между Франция и Испания заради неочаквана и силна снежна буря.

Събуждам се с мисълта да се върна в Париж: имам прекрасно извинение, за да отложа ангажимента си, организаторите ще ме разберат — има задръствания, настилката е заледена, освен това както испанското, така и френското правителство съветват хората да не излизат от къщи през този уикенд, защото има сериозна опасност от катастрофи. Положението е още по-тежко, отколкото снощи: в сутрешния вестник пише, че 17 000 души са блокирани в друга отсечка и службите по гражданска защита са мобилизирани, за да им окажат помощ с храна и временни заслони, понеже много коли са останали без бензин и няма как да поддържат включено отоплението.

В хотела ми обясняват, че ако НАИСТИНА трябва да пътувам, ако е въпрос на живот и смърт, мога да тръгна по един второкласен заобиколен път, като това отклонение ще ми отнеме още два часа и никой не може да ми гарантира дали шосето ще е проходимо. Инстинктивно решавам да тръгна: нещо ме тласка напред, към хлъзгавия асфалт, към задръстванията, в които ще трябва да чакам с часове.

Правя го може би заради името на града: Витория. Или може би заради мисълта, че твърде много съм свикнал с удобствата и съм изгубил способността си да импровизирам в кризисни моменти. Или може би заради ентусиазма на хората, които се опитват да възстановят една катедрала, строена преди много столетия, и за да привлекат вниманието към начинанието си, са поканили писатели да изнесат лекции. Или може би заради думите на мореплавателите, открили и завоювали двете Америки: „Трябва да плаваш, не да живееш.“

И аз плавам. След много часове и много напрежение пристигам във Витория, където ме очакват още по-притеснени хора. Казват, че от трийсет години не е валял такъв сняг, благодарят ми за усилията, но от този момент нататък трябва да се движим според официалната програма, а тя включва посещение на катедралата „Санта Мария“.

Една девойка с особен блясък в очите започва да ми разказва историята на катедралата. В началото на това място имало само крепостна стена. Впоследствие крепостната стена си останала, но един от зидовете бил използван за построяването на параклис. Изминали доста години и параклисът се превърнал в църква. След още едно столетие църквата приела вид на готическа катедрала. Катедралата изживяла моменти на слава, след което започнала да се руши, била изоставена за известен период, строителните работи по укрепването изменили архитектурата й, всяко следващо поколение смятало, че е разрешило проблема, и преправяло първоначалния план.

Катедралата обаче устояла на всичко.

Обикалям я, разглеждам сегашните й форми: този път архитектите гарантират, че са намерили най-доброто решение. Цялата е опасана от скеле и метални подпори, грандиозни теории за бъдещото й укрепяване и критики относно направеното в миналото.

Изведнъж, застанал по средата на централния кораб, си давам сметка за нещо много важно: катедралата съм аз, катедралата сме всички ние. Растем, променяме се външно, откриваме у себе си недостатъци, които трябва да бъдат поправени, невинаги избираме най-доброто решение, но въпреки всичко продължаваме напред, опитвайки се да вървим с гордо вдигната глава, да бъдем безупречни, за да накараме другите да оценят не стените, нито вратите или прозорците, а празното пространство между тях, пространството, в което боготворим и почитаме най-скъпото, най-важното за нас.

Да, несъмнено всеки от нас е катедрала. Но какво има в празното пространство на моята вътрешна катедрала?

Естер, Захирът.

Тя е изпълнила всичко. Тя е единственото основание, за да живея. Разглеждам наоколо, подготвям се за лекцията и разбирам защо приех предизвикателството на снега, задръстванията, заледеното шосе: за да си спомня, че всеки ден трябва наново да изграждам себе си, и за да приема — за пръв път през моето съществуване, — че обичам едно човешко същество повече, отколкото самия себе си.

Докато карам към Париж — вече при много по-добри метеорологични условия, — сякаш се намирам в транс: не мисля, само внимавам за движението по пътя. Когато се прибирам у дома, помолвам домашната помощница да остане вкъщи следващите дни, да не допуска никого при мен и да ми приготвя сутрешното кафе, обяда и вечерята. Стъпвам върху малкото устройство, което ми позволява да влизам в интернет, и го разрушавам напълно. Изтръгвам телефона от стената. Опаковам мобилния си телефон и го изпращам на моя издател с молба да ми го върне само когато отида да си го поискам лично.

В разстояние на една седмица се разхождам всяка сутрин по бреговете на Сена, прибирам се вкъщи и се затварям в кабинета си. И сякаш под диктовката на ангелски глас пиша книга, по-точно писмо, дълго писмо до жената на моите мечти, жената, която обичам и която винаги ще обичам. Може би някой ден тази книга ще стигне до нея, но дори и това да не се случи, сега аз съм човек, постигнал душевно равновесие. Не се боря повече с наранената си гордост, не търся Естер по всички улици, барове, кина, премиери, в Мари, в новините от вестниците.

Напротив, доволен съм, че тя съществува, тъй като ми показа, че съм способен на любов, каквато дори не съм подозирал, сякаш съм осенен от божията благодат.

Приемам Захира, ще се оставя да ме отведе до светостта или до лудостта.

Книгата Време да раздираш, време да съшиваш със заглавие, вдъхновено от един стих на Еклисиаст, беше публикувана в края на април. През втората седмица на май вече бе на първо място в класациите на най-продаваните книги. Литературните притурки на вестниците, които никога не са били любезни към мен, този път засилиха атаките. Изрязах някои фрази и ги залепих в тетрадката, в която събирах критичните материали от предишните години. В общи линии повтаряха едно и също нещо, като сменяха само заглавието на книгата:

„…за пореден път в тези смутни времена, в които живеем, авторът ни кара да избягаме от действителността посредством една любовна история“ (сякаш човек би могъл да живее без любов);

„…къси изречения, повърхностен стил“ (като че ли дългите изречения означават непременно дълбок стил);

„…авторът е открил тайната на успеха — маркетинга“ (сякаш се бях родил в страна с големи литературни традиции и разполагах с цяло състояние, което да инвестирам в първата си книга);

„…въпреки че книгата ще се продава толкова добре, колкото и предишните, тя доказва, че човешкото същество не е готово да се изправи срещу трагедията, която ни обгражда“ (сякаш те знаеха какво значи да си готов).

Някои от текстовете обаче се различаваха: освен гореспоменатите фрази добавяха още, че съм се възползвал от миналогодишния скандал, за да спечеля още повече пари. И както ставаше обикновено, отрицателните критики засилиха още повече интереса към книгата ми: верните ми читатели си я купиха, а онези, които бяха забравили за случая, си го спомниха и също си купиха по един екземпляр, понеже искаха да узнаят моята версия за изчезването на Естер (но тъй като в книгата не ставаше дума за това, а за един химн на любовта, сигурно са се разочаровали и са решили, че критиците имат право). Авторските права бързо бяха продадени във всички страни, в които се издаваха книгите ми.

Мари, на която бях дал текста, преди да го изпратя в издателството, се оказа точно такава жена, каквато бих искал да бъде: вместо да прояви ревност или да ме укори, че съм изложил на показ душата си по този начин, ме насърчи да продължавам напред и много се зарадва на успеха ми. В момента тя четеше уроците на някакъв неизвестен мистик и ги цитираше по време на всичките ни разговори.

Когато хората ни хвалят, трябва да внимаваме как се държим.

— Критиката никога не ме е хвалила.

— Имам предвид читателите: никога не си получавал толкова много писма, накрая ще повярваш, че си по-добър, отколкото си мислиш, и ще те обземе измамното чувство на сигурност, което може да се окаже много опасно.

— След като бях в онази катедрала, наистина смятам, че съм по-добър, отколкото си мислех, но това няма нищо общо с писмата на читателите. Открих любовта, колкото и абсурдно да изглежда.

— Чудесно! Това, което най-много ми харесва в книгата ти, е, че нито за миг не обвиняваш бившата си жена. А също и това, че не обвиняваш и себе си.

— Научих се да не си губя времето.

— Колко хубаво! Вселената се нагърбва със задачата да поправя нашите грешки.

— Ти тълкуваш изчезването на Естер като „поправяне на грешка“?

— Не вярвам в лечебната сила на страданието и на трагедията. Те се случват, защото са част от живота, и не трябва да бъдат възприемани като наказание. Вселената обикновено ни показва къде сме сгрешили, като ни отнема най-ценното: приятелите. Точно така е станало и с теб, ако не се лъжа.

— Наскоро открих нещо важно: истинските ни приятели са тези, които са до нас тогава, когато ни се случват хубави неща. Те се молят да успеем, радват се на победите ни. А неистинските приятели се появяват само в трудни моменти, с тъжна физиономия на „солидарност“, докато в действителност нашето страдание им служи като утеха за собствения им нещастен живот. Миналата година, когато бях в криза, изникнаха разни хора, които никога преди не бях виждал, и започнаха да ме утешават. Ненавиждам това.

— И на мен ми се е случвало.

— Благодаря ти, че се появи в живота ми, Мари.

— Не бързай да ми благодариш, нашата връзка все още не е достатъчно здрава. Впрочем напоследък мисля дали да не се преместя в Париж или да те помоля да дойдеш да живееш в Милано. Това няма да се отрази нито на твоята, нито на моята работа. Ти винаги работиш вкъщи, а аз винаги работя в други градове. Искаш ли да обсъдим тази възможност, или да сменим темата?

— Искам да сменим темата.

— Тогава да говорим за друго. Проявил си голяма смелост, написвайки тази книга. Изненадва ме това, че нито веднъж не споменаваш за младежа.

— Той не ме интересува.

— Разбира се, че те интересува. Нима не си се запитвал понякога защо тя е избрала него?

— Не съм се запитвал.

— Лъжеш. Аз бих искала да знам защо моят съсед не се разведе със скучната си жена, постоянно усмихната, постоянно загрижена за чистенето, готвенето, децата, сметките за тока и водата… Щом като аз се питам, значи и ти се питаш.

— Очакваш да чуеш, че го мразя, защото ми е отнел Естер?

— Не. Очаквам да чуя, че си му простил.

— Не мога да му простя.

— Много е трудно. Но нямаш друг изход: ако не го направиш, постоянно ще си спомняш за страданието, което той ти е причинил, и тази болка няма да премине никога.

Не казвам, че си длъжен да го харесваш. Не казвам, че си длъжен да го издириш. Не намеквам, че трябва да го смяташ за ангел. Впрочем как се казва той? Името му като че ли беше руско, ако не се лъжа.

— Няма никакво значение.

— Виждаш ли? Дори и името му не искаш да произнесеш. Да не е от суеверие?

— Михаил. Ето, това е името му.

— Енергията на омразата няма да те отведе никъде; енергията на прошката обаче, която се проявява чрез любовта, ще промени живота ти към по-добро.

— В момента приличаш на тибетски учител, който казва много красиви на теория неща, но невъзможни за осъществяване. Не забравяй, че съм бил нараняван неведнъж.

— Точно затова все още носиш в себе си детето, което се е криело зад родителите си, плачейки, понеже е било най-големият слабак в училище. Все още носиш белезите на слабичкото момче, което не е могло да си намери приятелка, защото не му се е удавал нито един спорт. Не са зараснали раните, които си получил от несправедливото отношение към теб в миналото. И каква ти е ползата от това?

— Откъде знаеш, че съм преживял подобни неща?

— Знам. Погледът ти го издава, но те не ти носят нищо добро, освен постоянното желание да изпитваш умиление към самия себе си, понеже си бил жертва на по-силните. Или пък точно обратното: карат те да влезеш в ролята на отмъстител, готов да нанесе още по-дълбока рана на този, който го е засегнал. Не смяташ ли, че така само си губиш времето?

— Смятам, че поведението ми е съвсем човешко.

— Човешко, наистина. Но не е нито интелигентно, нито разумно. Трябва да цениш времето си на тази земя. Знай, че Бог винаги прощава, прости тогава и ти!

Гледайки множеството, събрало се този следобед за поредното ми раздаване на автографи в една голяма книжарница на „Шан-з-Елизе“, си мислех: колко ли души са преминали през същото, което аз изживях с жена си?

Малцина. Един или двама. Въпреки това повечето от тях щяха да открият себе си в новата ми книга.

Да пишеш е едно от най-самотните занимания на света. Веднъж на всеки две години сядам пред компютъра, поглеждам в непознатото море на душата си, виждам в него острови — идеи, които са узрели и са готови, за да бъдат разработени. Тогава се качвам на кораба си, наречен Слово, и решавам да отплавам към най-близкия от тях. По пътя се боря с течения, ветрове, бури, но продължавам да греба изтощен, с ясното съзнание, че те са ме отклонили от пътя ми и островът, до който съм искал да достигна, вече не се вижда на хоризонта.

Въпреки това не се връщам обратно, трябва непременно да продължа, в противен случай ще се изгубя в океана. И в този миг в представата ми изникват ужасни сцени, като например как прекарвам останалата част от живота си в разговори за моите отминали успехи или как критикувам жлъчно новите писатели само защото аз самият нямам смелостта да публикувам нови книги. Та нали мечтата ми беше да стана писател? Тогава трябва да продължавам да творя изречения, абзаци, глави, да пиша до смъртта си, да не позволявам на успеха, провала или капаните да ме парализират. В противен случай в какво да търся смисъла на живота си? Да си купя имение с вятърна мелница в Южна Франция и да работя по цял ден в градината? Да изнасям лекции, понеже говоренето е по-лесно от писането? Да обмисля някакъв начин, по който да се оттегля загадъчно от светския живот, за да създам около името си легенда, което би ми отнело толкова много радости?

Подтикван от подобни плашещи мисли, откривам у себе си неподозирана сила и смелост и те ми помагат да се отправя към непознатите кътчета на моята душа. Оставям се на течението и накрая корабът ми хвърля котва край някакъв остров. В продължение на много дни и нощи описвам това, което виждам, питайки се защо го правя, и непрекъснато си казвам, че не си струва усилието, че повече не е нужно да доказвам никому нищо, че съм постигнал това, което съм искал, дори много повече, отколкото съм мечтал.

Забелязвам, че процесът на писане на първата ми книга се повтаря всеки следващ път: събуждам се в девет сутринта с намерението да седна на компютъра веднага след като си изпия кафето; чета вестници, излизам да се поразходя, отбивам се в близкото кафене да поговоря с хората, връщам се вкъщи, поглеждам към компютъра и си спомням, че трябва да проведа няколко разговора по телефона, поглеждам отново към компютъра, но вече е време за обяд; ям с мисълта, че е трябвало да започна да пиша в единайсет сутринта, но сега ми се спи; събуждам се в пет следобед, най-накрая включвам компютъра, опитвам се да проверя електронната си поща и разбирам, че нямам връзка с интернет; не ми остава нищо друго, освен да отида до един клуб на десет минути от къщи и да се свържа оттам, но не бих ли могъл преди това да попиша поне половин час, за да освободя съвестта си от чувството за вина?

Започвам по задължение, но изведнъж „нещото“ ме завладява и не мога да спра. Домашната помощница ме вика за вечеря, моля я да не ме прекъсва, след един час отново ме вика, гладен съм, но нека да напиша само още един ред, едно изречение, една страница. Когато сядам на масата, яденето е изстинало, вечерям набързо и се връщам пред компютъра. Повече не съм в състояние да контролирам стъпките си, постепенно откривам острова, някаква сила ме води по пътеките му, срещам неща, които никога не съм си представял, нито съм сънувал. Пия кафе, пия още кафе и най-сетне в два часа сутринта спирам да пиша, защото очите ми са изморени.

Лягам си, стоя буден още час, набелязвайки нещата, за които ще пиша в следващия абзац и които впоследствие винаги се оказват напълно излишни — служат само за да изпразня съзнанието си и да мога да заспя. Обещавам си, че утре ще започна точно в единайсет. Но на следващия ден всичко се повтаря: разхождам се, разговарям, обядвам, спя, изпитвам чувство за вина, ядосвам се, че не мога да вляза в интернет, с мъка написвам първата страница и т.н.

Без да усетя, изминават две, три, четири, единайсет седмици, знам, че съм близо до края, и ме обзема чувство за празнота. Облякъл съм в думи това, което трябваше да запазя за себе си. Сега обаче трябва да стигна до последното изречение — и стигам.

По-рано, когато четях биографии на писатели, смятах, че се опитват да разкрасяват професията си, казвайки, че „книгата се пише сама, писателят само печата текста“. Сега знам, че това е самата истина, никой не знае защо течението го е отнесло до определен остров, а не до този, за който е мечтал. Започвам да редактирам многократно, да преправям и когато не издържам повече да чета едни и същи думи, изпращам ръкописа на издателя, той го редактира още веднъж и го публикува.

И всеки път се изненадвам, защото се оказва, че други хора са търсили точно този остров и го откриват в книгата ми. Споделят един с друг и мистериозната верига се развива, а това, което писателят е смятал за самотен труд, се превръща в мост, в кораб, в средство, позволяващо на човешките души да пътуват и да общуват помежду си.

От този миг насетне вече не се чувствам като изгубен в бурята: преоткривам себе си чрез моите читатели, разбирам написаното от мен, когато виждам, че и другите са го разбрали, но не и преди това. В редки моменти, като този например, който скоро ще настъпи, успявам да погледна в очите на някои от тези хора и разбирам, че душата ми не е сама.

В определения час започвам да раздавам автографи върху книгите си. Поглеждаме се с читателите ми за миг в очите, прибавя се и усещането за съучастничество, радост, взаимно уважение. Стискаме си ръцете, получавам писма, подаръци, разговаряме. Час и половина по-късно моля за десетминутна почивка, никой не протестира, издателят ми (както бе станало обичай по време на следобедното ми раздаване на автографи) се разпорежда да бъдат почерпени с по чаша шампанско всички, които са на опашката (опитах се да въведа тази традиция и в други страни, но винаги ми отговарят, че френското шампанско е скъпо, и го заменят с минерална вода — което също е знак на уважение към чакащите).

Връщам се на масата. Минават още два часа, а аз — противно на това, което сигурно си мислят хората, наблюдаващи събитието — не съм изморен, а изпълнен с енергия, бих могъл да продължа да раздавам автографи до късно през нощта. Впрочем книжарницата вече е затворена, опашката скоро ще свърши, остават около четирийсет души, които намаляват на трийсет, двайсет, единайсет, петима, четирима, трима, двама… и изведнъж очите ни се срещат.

— Изчаках да свършите. Исках да съм последен, защото имам съобщение за вас.

Не знам какво да кажа. Поглеждам встрани, издателите, хората от търговския отдел и книжарите разговарят оживено, след малко ще отидем да вечеряме, ще споделим емоциите от деня, ще си разказваме любопитни истории, които са се случили, докато съм раздавал автографи.

Никога преди това не го бях виждал, но знам кой е. Вземам книгата и пиша:

Не казвам нищо. Не мога да си позволя да го изгоня — достатъчна е една дума, едно изречение, някакво рязко движение, и той може да изчезне и никога повече да не се върне. За частица от секундата разбирам, че освен него никой друг не ще ме спаси от благословията — или проклятието — на Захира, защото единствено той знае къде се намира и аз най-сетне ще мога да му задам въпросите, които толкова дълго отправям към самия себе си.

— Бих искал да знаете, че тя е добре. И сигурно е прочела книгата ви.

Издателите, хората от търговския отдел и книжарите се приближават до мен. Прегръщат ме, казват, че събитието е минало прекрасно. И сега ще си отдъхнем, ще пием, ще разговаряме.

— Бих искал да поканя този читател — казвам аз. — Той беше последен на опашката… Ще представлява всички читатели, прекарали следобеда с нас.

— Не мога да дойда. Имам ангажимент. — И добавя малко уплашено, обръщайки се към мен: — Дойдох само за да ви предам едно съобщение.

— Какво съобщение? — пита един от продавачите.

— Той никога никого не кани! — казва издателят ми. — Хайде, елате да вечеряте с нас!

— Благодаря ви, но всеки четвъртък участвам в една среща.

— В колко часа?

— След два часа.

— И къде е тя?

— В един арменски ресторант.

Шофьорът ми, който е арменец, пита в кой точно и казва, че въпросният ресторант се намира само на петнайсет минути от мястото, където ще вечеряме. Всички се стараят да ми се харесат: смятат, че след като каня някого, той трябва да е радостен и доволен от оказаната му чест и отложи всички други ангажименти.

— Как се казва? — пита Мари.

— Михаил.

— Михаил — казва Мари и аз си давам сметка, че е разбрала всичко, — елате с нас поне за час! Ресторантът, в който ще вечеряме, е наблизо. След това шофьорът ще ви закара там, където искате да отидете. Но ако предпочитате, можем да анулираме нашата резервация и да отидем всички да вечеряме в арменския ресторант — така няма да се притеснявате.

Не спирам да го наблюдавам. Не е нито красив, нито грозен. Нито висок, нито нисък. Облечен е в черни дрехи, непретенциозно, но елегантно — под елегантност разбирам пълното отсъствие на каквито и да било маркови надписи. Мари хваща Михаил под ръка и тръгва към изхода. Книжарят чака с куп книги на читатели, които не са успели да дойдат, но които аз трябва да подпиша — обещавам му, че ще мина утре. Краката ми треперят, сърцето ми бие учестено, но трябва да се преструвам, че всичко е наред, че съм доволен от успеха, че слушам с интерес един или друг коментар. Пресичаме „Шан-з-Елизе“, точно в този миг слънцето залязва зад Триумфалната арка и без да търся каквото и да било обяснение, разбирам, че това е знак, и то добър знак.

Стига да успея да се справя с положението.

Защо искам да говоря с него? Персоналът на издателството продължава да ми задава въпроси, отговарям механично, никой не подозира колко далеч съм в момента, без аз самият да разбирам причината, поради която каня на моята маса някого, когото би трябвало да мразя. За да открия къде се намира Естер в момента? За да си отмъстя на това момче, толкова несигурно, толкова объркано, но което въпреки това успя да ми отнеме любимата жена? Да докажа на самия себе си, че съм по-добър от него, много по-добър? Да го подкупя, да го съблазня, за да го накарам да еди жена ми да се върне при мен?

Не мога да отговоря на нито един от тези въпроси, но са няма никакво значение. До този момент единствената фраза, която произнесох, беше, че желая да поканя този читател. Много пъти съм си представял следната сцена: как откривам двамата, как го сграбчвам за врата и му забивам един юмрук в лицето, как го унижавам пред Естер; или пък аз отнасям боя, за да й покажа, че се бия и страдам заради нея. Представял съм си сцени на насилие или на престорено безразличие, сцени, предизвикващи скандал на обществено място, но никога не ми е минавала през ум фразата „бих желал да дойдете да вечеряте с нас“.

Изобщо не се запитвам какво ще правя после, единственото, което се налага да правя в момента, е да не изпускам от поглед Мари, която върви на няколко крачки пред мен, хванала Михаил под ръка, сякаш му е приятелка. Тя няма да го пусне да си тръгне; в същото време се питам защо ми помага по този начин, след като знае, че срещата ми с това момче може да ми позволи да открия местонахождението на жена си.

Пристигаме в ресторанта. Михаил настоява да седне далеч от мен, може би иска да избегне разговор само между нас двамата. Настроение, шампанско, водка и черен хайвер — поглеждам менюто и с ужас откривам, че само за предястията моят издател ще похарчи около хиляда долара. Разговаряме на най-общи теми, питат Михаил как е минало събитието, той казва, че му е харесало, питат го за книгата ми, той казва, че много му е харесала. Скоро забравят за него и вниманието на всички се насочва към мен — дали съм доволен, дали хората са били подредени, както аз искам, дали охраната си е свършила добре работата. Сърцето ми продължава да бие учестено, но външно успявам да запазя спокойствие, благодаря за всичко, за прекрасния начин, по който събитието е било замислено и организирано.

След половинчасови разговори и много водки забелязвам, че Михаил вече не е толкова напрегнат. Не е център на внимание, не е нужно да казва нищо, достатъчно е да издържи още малко и след това ще може да си тръгне. Знам, че не ме излъга за арменския ресторант, и сега разполагам със следа. И тъй, жена ми все още е в Париж! Трябва да съм любезен с него и да спечеля доверието му, още повече, че първоначалното напрежение изчезна.

Минава един час. Михаил поглежда часовника си, виждам, че се кани да си тръгва. Трябва да направя нещо, и то незабавно. Всеки път, когато го поглеждам, се чувствам все по-незначителен и все по-малко разбирам как Естер е могла да ме замени с този мъж, който изглежда толкова отнесен (тя споменаваше, че имал „магьоснически“ способности). Макар да ми е много трудно да се преструвам, че ми е приятно да разговарям с някой, който ми е враг, трябва да направя нещо.

— Нека да научим малко повече за нашия читател — обръщам се аз към насядалата на масата компания и всички замлъкват. — Скоро той ще си тръгне, а не ни е казал нищо за себе си. С какво се занимавате?

Въпреки изпитите водки Михаил сякаш отново се затваря в себе си.

— Организирам срещи в арменския ресторант.

— Какво ще рече това?

— Разказвам истории от сцената. И предоставям възможност на хората в залата също да разкажат своите истории.

— Аз правя същото в книгите си.

— Знам. Това ме накара да се сближа…

Той щеше да каже кой е!

— Тук ли сте роден? — пита Мари, като не му позволява да довърши изречението „.. .да се сближа с жена ви.“

— Роден съм в степите на Казахстан.

Казахстан. Ще се осмели ли някой да пита къде се намира Казахстан?

— Къде се намира Казахстан? — пита шефът на търговския отдел.

Блажени са онези, които не се страхуват да покажат незнанието си.

— Очаквах този въпрос. — Сега в очите на Михаил проблясва весело пламъче. — Винаги когато казвам къде съм роден, след десет минути объркват страната ми с Пакистан или Афганистан. Моята родина се намира в Централна Азия. Жителите й са едва четиринайсет милиона и живеят на площ, няколко пъти по-голяма от тази на Франция с нейните шейсет милиона души.

— С други думи, това е място, където никой не протестира, че му е тясно — подхвърля моят издател, смеейки се.

— Това е място, където през двайсети век никой нямаше право да протестира срещу каквото и да било, дори и да искаше. Най-напред, когато комунистическият режим премахна частната собственост, добитъкът беше изоставен в степите и 48,6 процента от жителите на страната измряха от глад. Можете ли да го разберете? Почти половината от населението на моята страна умря от глад между 1932 и 1933 година.

На масата се възцарява мълчание. Трагедиите не са подходящи за подобно празнуване и някой от присъстващите решава да смени темата. Аз обаче настоявам „читателят“ да продължи да разказва за страната си.

— Как изглеждат степите? — питам го.

— Огромни равнини почти без никаква растителност, както сигурно ви е известно.

Известно ми е, но сега е мой ред да му задам въпрос, да поддържам разговора.

— Спомних си нещо във връзка с Казахстан — казва издателят ми. — Преди време получих ръкопис от някакъв писател, който живее там. Описваше в книгата си ядрените опити, извършени в степите.

— Не само земята, но и душата на родината ми е напоена с кръв. Промени се това, което не биваше да променя, и сега поколения наред ще изкупват тази грешка. Направихме така, че цяло море да изчезне.

Ред е на Мари да се намеси.

— Никой не може да направи така, че да изчезне едно море!

— На двайсет и пет години съм и видях как в рамките на едно поколение водата, която съществуваше от хиляди години, се превърна в прах. Комунистическите управници решиха да променят течението на две големи реки, Амударя и Сърдаря, за да използват водите им за напояване на памучни плантации. Не постигнаха целта си, но вече беше твърде късно — морето изчезна, а обработваемата земя се превърна в пустиня.

Липсата на вода промени изцяло местния климат. И днес големите пясъчни бури всяка година разпръскват по 150 милиона тона сол и прах. Петдесет милиона души от пет страни пострадаха от безотговорното, но безвъзвратно решение на съветските бюрократи. Малкото вода, която остана, е замърсена и причинява най-различни болести.

Постарах се да запомня думите му. Можех да ги използвам в някоя от лекциите си. Михаил продължаваше да говори и темата от екологична се превърна в трагична.

— Дядо ми е разказвал, че Аралско море навремето се е наричало Синьо море заради цвета на водата си. Днес морето вече го няма, но хората не искат да изоставят домовете си и да се преселят на друго място: продължават да сънуват вълните и рибите, пазят въдиците си и разговарят за лодки и стръв.

— А наистина ли е имало ядрени експлозии? — пита отново моят издател.

— Мисля, че всичките ми сънародници знаят какво е почувствала земята, понеже тя е в кръвта на всеки казах. В разстояние на четирийсет години равнините бяха разтърсвани от атомни или термоядрени бомби, общо 456 до 1989 година. От тези опити 116 бяха направени на открито, като общата им мощност е била 2500 пъти по-голяма от тази на бомбата, хвърлена над японския град Хирошима по време на Втората световна война. В резултат на това хиляди са били засегнати от радиоактивното облъчване, заболели са от рак на белите дробове, а хиляди деца са се родили с психомоторни аномалии, без крайници или с умствени проблеми.

Михаил поглежда часовника си.

— С ваше позволение, трябва да тръгвам.

Половината от присъстващите изказват съжаление, разговорът е станал толкова интересен. Другата половина са доволни: абсурдно е да се говори за такива трагични неща по време на подобна празнична вечер.

Михаил се сбогува с всички, кимвайки, и ме прегръща не защото изпитва голяма обич към мен, а за да ми прошепне:

— Както ви казах преди малко, тя е добре. Не се притеснявайте.

Той ми каза да не се притеснявам! И защо ли наистина да се притеснявам: защото ме е изоставила някаква жена? Защото заради нея полицията ме разпитва, появих се на първите страници на жълтите вестници и списания, страдах ден и нощ, едва не изгубих приятелите си и…

— И написа Време да раздираш, време да съшиваш. Моля те, възрастни хора сме, с опит, няма смисъл да се заблуждаваме: разбира се, че искаш да знаеш как е тя. Дори и нещо повече: искаш да я видиш.

— След като знаеш всичко това, защо ми помогна да се срещна с него? Сега разполагам със следа: всеки четвъртък той е във въпросния арменски ресторант.

— Много добре! Продължавай напред!

— Не ме ли обичаш?

— Повече от вчера и по-малко от утре, както пише по картичките, които купуваме от книжарниците. Да, обичам те. Всъщност съм лудо влюбена, дори започвам да мисля дали да не си сменя жилището и да дойда в този огромен и самотен апартамент — но винаги когато заговоря за това, ти си този, който сменя… темата. Въпреки това забравям за нараненото си самолюбие и намеквам колко хубаво би било да живеем заедно, а ти ми отговаряш, че още е рано, и аз си мисля, че може би се боиш да не ме изгубиш, както изгуби Естер, или че още очакваш завръщането й, или че няма да разполагаш повече със свободата си, страхуваш се да останеш сам, но се страхуваш и да живееш с някого — с други думи, връзката ни е истинска лудост. Но след като ме питаш, ще ти отговоря: много те обичам.

— Тогава защо го направи?

— Защото не мога да живея непрекъснато с призрака на жената, която си е заминала, без да ти даде никакво обяснение. Прочетох книгата ти. Струва ми се, че едва когато я срещнеш и разрешиш този проблем, сърцето ти наистина ще бъде мое.

Точно така стана и със съседа ми: живеехме достатъчно наблизо, за да си дам сметка колко беше страхлив във връзката си с мен, как никога не призна желанието си, защото смяташе, че е твърде опасно, за да го постигне. Ти много често повтаряш, че абсолютна свобода не съществува: съществува само свободата да изберем нещо и от този миг насетне да се чувстваме обвързани от собственото си решение. Колкото по-близо бях до съседа си, толкова повече ти се възхищавах: възхищавах се на мъжа, който приема да продължи да обича жената, която го е напуснала и не се интересува повече от него. И не само приема, но и решава да го заяви публично. Ето какво казваш в един откъс от книгата си, който знам наизуст:

— Михаил ми каза, че Естер сигурно е прочела книгата ми. Което е достатъчно.

— Въпреки това, за да те имам наистина, трябва да се срещнеш с нея и да и кажеш тези думи очи в очи. Може би ще се окаже невъзможно, може тя да не иска да те вижда повече, но ще знаеш, че си опитал. Аз ще се освободя от „идеалната жена“, а ти няма да си обсебен повече от Захира, както я наричаш.

— Много си смела.

— Нищо подобно, страх ме е. Но нямам избор.

На другата сутрин се зарекох, че няма да се опитвам да открия къде живее Естер. През изминалите две години, без да го съзнавам, бях предпочел да вярвам, че е била принудена да замине, отвлечена и шантажирана от някоя терористична групировка. Но сега, когато знаех, че е жива и се чувства добре (според думите на момчето), имаше ли смисъл да настоявам да я видя? Бившата ми жена имаше пълното право да търси щастието си и аз трябваше да уважавам нейното решение.

Тази мисъл не ме напусна в продължение на повече от четири часа. Надвечер отидох до една църква, запалих свещ и отново дадох обет, този път съвсем тържествено и според ритуала, да се опитам да я открия. Мари беше права, не бях дете, за да продължавам да се самозаблуждавам и да се преструвам, че това не ме интересува. Уважавах решението й да си тръгне, но същата тази жена, която толкова ми бе помогнала да изградя живота си, почти ме бе съсипала. Винаги е била смела, но защо този път избяга като престъпница посред нощ, без да погледне мъжа си в очите и да му обясни причината? Бяхме достатъчно зрели хора, за да предприемем нещо и да понесем последствията от нашите постъпки. Поведението на жена ми (по-точно на бившата ми жена) не отговаряше на характера й и аз трябваше да разбера защо го е направила.

Оставаше една седмица — цяла вечност — до представлението в арменския ресторант. През следващите дни се съгласих да дам интервюта, които никога не бих приел, написах няколко статии за вестниците, занимавах се с йога, медитирах, прочетох една книга за някакъв руски художник и направих четири рецензии на книги за издателства, които открай време ми ги искаха, а аз все отказвах.

Въпреки това оставаше много време и реших да платя някои сметки в Банката за услуги — приех покани за вечеря, изнесох кратки лекции в училища, където учеха деца на приятели, посетих един голф клуб, раздадох импровизирано автографи в книжарницата на един приятел на улица „Сюфрен“ (събитието беше обявено на афиш, който стоя на витрината три дни и накрая успя да привлече не повече от 20 души). Секретарката ми каза, че трябва да съм много доволен, тъй като отдавна не ме е виждала толкова активен: отвърнах й, че фактът, че книгата ми е в класацията на най-продаваните, ме стимулира да работя още повече.

Имаше само две неща, които не правих през тази седмица: първо, не четох ръкописи, защото според адвокатите ми трябва да ги връщам незабавно по пощата, в противен случай рискувам да ме обвинят, че съм използвал нечия история. (Така и не разбрах защо хората ми изпращат ръкописи, та аз в края на краищата не съм издател!)

Второто нещо, което не направих, бе да потърся в атласа къде се намира Казахстан, макар и да знаех, че за да спечеля доверието на Михаил, трябва да науча малко повече за произхода му.

Хората търпеливо чакат да им отворят вратата, която води към салона в дъното на ресторанта. Ни помен от очарованието на баровете по „Сен-Жермен де Пре“, никой не сервира кафе с чаша вода, няма изискано облечени и изискано изразяващи се хора. Нито следа от елегантните фоайета на парижките театри и от магията на спектаклите, които се играят навсякъде из града, дори и в малките бистра с техните актьори, даващи винаги най-доброто от себе си с надеждата, че сред публиката е седнал някой прочут импресарио, който в края на шоуто ще се представи, ще потвърди, че са гениални, и ще ги покани да изнесат представление в някой голям културен център.

Наистина не разбирам защо на това място има толкова много хора — не съм чел нито ред за него в специализираните списания за свободно време и културни събития в Париж.

Докато чакам, разговарям със собственика и научавам, че възнамерява в скоро време да използва цялото пространство на ресторанта си.

— С всяка изминала седмица публиката се увеличава — казва той. — Отначало приех, защото една журналистка ме помоли, като обеща в замяна да публикува нещо за ресторанта в списанието си. Приех, защото рядко отварям този салон в четвъртък. А сега, докато чакат, вечерят и понякога дори регистрираме най-големия оборот за цялата седмица. Боя се само да не е някаква секта. Както знаете, законите тук са много строги.

Да, знаех го, тъй като имаше и такива, които намекваха, че книгите ми са свързани с някакъв опасен начин на мислене, с някаква религиозна проповед, която противоречи на общоприетите ценности. Във Франция, толкова либерална по отношение на почти всичко, съществуваше нещо като параноя на тази тема. Наскоро бе публикуван подробен доклад върху „промиването на мозъци“, което разни групи практикували спрямо наивниците. Нима хората, които съумяваха да избират какво ли не — училище, университет, паста за зъби, автомобили, филми, мъже, жени, любовници, — щяха да се оставят да бъдат манипулирани толкова лесно, щом се стигнеше до религиозни убеждения.

— А как рекламират събитието? — питам аз.

— Нямам представа. Ако знаех, щях да помоля същия човек да рекламира и ресторанта ми.

И за да не остане у мен и сянка на съмнение, понеже все пак не знае кой съм, добавя:

— Гарантирам ви, че не е секта. Артисти са.

Вратата на салона е отворена и насъбралото се множество започва да влиза, като преди това всеки оставя по пет евро в една кошница. Вътре, върху импровизирана сцена, безразлични към всичко наоколо, са застанали две момчета и две момичета, облечени в бели поли. силно набрани и колосани така, че да описват огромни окръжности около телата им. Освен четиримата забелязвам по-възрастен мъж с там-там в ръце, а също и една жена с огромно бронзово дайре; всеки път, когато тя разклаща инструмента си, се чува звук, наподобяващ дъжд от метални капки.

Единият от двамата младежи е Михаил. Няма нищо общо с момчето, с което се срещнах онази вечер на раздаването на автографи. Погледът му, фиксиран в някаква точка в празното пространство, блести по особен начин.

Хората заемат намиращите се в салона столове. Момчета и момичета, облечени така, че ако ги срещна на улицата, ще ги взема за наркомани, употребяващи силна дрога. Президенти на фирми и чиновници на средна възраст с жените си. Две-три деца, около десетгодишни, вероятно доведени от родителите си. Неколцина старци, на които никак не им е било лесно да дойдат, като се има предвид, че най-близката спирка на метрото е на около пет пресечки оттук.

Пият, пушат, разговарят на висок глас, сякаш на сцената няма никой. Постепенно разговорите стават все по-шумни, чуват се смехове, цари весело, празнично настроение. Каква ти секта! Освен ако не е някакво братство на пушачите. Оглеждам се неспокойно, опитвайки се да открия Естер във всяка от присъстващите жени, но всеки път, когато се доближавам, виждам, че не е тя — понякога се оказва дори, че не съществува ни най-малка външна прилика със съпругата ми. (Защо не мога да свикна да казвам „бившата ми съпруга“?)

Питам една добре облечена жена какво е това. На нея обаче май не й се отговаря — поглежда ме, сякаш съм новак, на който тепърва трябва да бъдат разкрити тайните на живота.

— Истории за любов — отговаря тя. — Истории и енергия. Истории и енергия.

По-добре да не настоявам, въпреки че жената изглежда съвсем нормална. Чудя се дали да не попитам някой друг, но решавам, че е по-добре да си мълча — след малко сам ще разбера. Някакъв господин, седнал близо до мен, ме поглежда и се усмихва.

— Чел съм книгите ви. И знам, разбира се, защо сте тук.

Изплашвам се: нима той знае за връзката на Михаил с жена ми — пак трябва да се поправя, — връзката между един от актьорите на сцената и бившата ми жена?

— Автор като вас сигурно познава воините тенгри, които са тясно свързани с тези, които наричате „воини на светлината“.

— Разбира се — отвръщам с облекчение. Всъщност никога не бях чувал за тях.

Двайсет минути по-късно, когато в салона почти не може да се диша от цигарен дим, се разнася звукът от дайрето. Разговорите секват като по чудо, а атмосферата на пълна анархия като че ли придобива религиозна аура: както на сцената, така и сред публиката настъпва тишина, нарушавана единствено от шума, идващ от съседния ресторант.

Михаил, който продължава да гледа втренчено в някаква невидима точка пред себе си, сякаш изпада в транс и започва да говори:

— Ето какво е казано в монголския мит за сътворението на света:

Гласът на Михаил е различен, по-женствен, по-самоуверен.

— Ето как започва още една любовна история. Между дивото куче с неговата смелост и сила и кошутата с нейната нежност, интуиция, грациозност. Ловецът и плячката се срещат и се обикват. Според природните закони единият би трябвало да унищожи другия — в любовта обаче не съществува ни добро, ни лошо, няма ни съзидание, ни разрушение, има само движения. И любовта променя природните закони.

Той направи някакъв жест с ръка и четиримата се завъртяха в кръг.

— В степите, откъдето идвам, дивото куче е женско животно. Чувствително е и умее да ловува, защото е развило инстинкта си, но в същото време е срамежливо. Не използва груба сила, а стратегия. То е смело, предпазливо и бързо. За миг излиза от състоянието на пълна отпуснатост и с напрегнати мускули скача върху плячката си.

А кошутата? — попитах се аз, тъй като съм свикнал да съчинявам истории. Михаил също е свикнал да ги разказва, затова отговаря на незададения въпрос:

— Кошутата има мъжки черти: бърза е и умее да разгадава земните тайни. Двамата пътуват в своите символични светове, две невъзможности се срещат и благодарение на това, че преодоляват собствената си природа и присъщите й ограничения, правят света възможен. Ето такъв е монголският мит: от две различни природи се ражда любовта. От противоположностите любовта черпи сила. Чрез стълкновението и промяната любовта се съхранява.

Всеки живее своя живот. На света му е било много трудно да достигне дотук, а на нас — да организираме живота си по най-добрия начин; той не е идеален, но можем да съжителстваме. Впрочем нещо липсва — винаги липсва нещо, ето защо сме се събрали тук тази вечер: за да може всеки от нас да помогне на другите да се замислят върху смисъла на съществуването си. Разказвайки безсмислени истории, търсейки факти, които излизат извън рамките на общоприетия светоглед, може би след едно-две поколения ще можем да открием друг път.

Когато италианският поет Данте е написал Божествена комедия, е казал следното: В деня, когато човек позволи на истинската любов да се прояви, добре организираните неща ще се превърнат в хаос и ще пометат всичко онова, което сме считали за правилно, за истина. Светът ще стане истински, когато човекът се научи да обича, а дотогава ще живеем с мисълта, че познаваме любовта, но няма да имаме смелостта да се изправим срещу истинската й същност.

Любовта е необуздана сила. Когато се опитваме да я контролираме, тя ни унищожава. Когато се опитваме да я вкараме в затвор, тя ни поробва. Когато се опитваме да я разберем, се чувстваме изгубени и объркани.

Тази сила съществува на Земята, за да ни носи радост, да ни позволи да стигнем до Бог и до ближния ни; и въпреки това заради начина, по който обичаме днес, изкупваме всяка минута спокойствие с един час тревога.

Михаил направи пауза. Отново се разнесе звукът на дайрето.

— Днес няма да разказваме истории за любов, както правим всеки четвъртък. Ще разказваме истории за липсата на любов. Ще видим кое е на повърхността и кое е скрито под нея: онзи слой, в който се срещат нашите навици, нашите ценности. Когато успеем да пробием този слой, ще открием себе си. Кой ще започне?

Няколко души вдигнаха ръце. Той посочи някакво момиче с арабски черти. Тя се обърна към един мъж, който стоеше сам в другия край на салона.

— Случвало ли ви се е да бъдете импотентен в леглото с някоя жена?

Всички се разсмяха. Мъжът обаче избегна прекия отговор.

— Да не би да ме питате, защото вашият приятел е импотентен?

Множеството отново се разсмя. Докато Михаил говореше, ми мина мисълта, че може би в момента се сформира някаква нова секта. Не можех да си представя обаче по време на събирания на секти хората да пушат, да пият или да задават неудобни въпроси, свързани със сексуалната активност на ближния.

— Не — отвърна момичето с твърд глас. — Но му се е случвало с други жени. И съм сигурна, че ако бяхте взели въпроса ми на сериозно, щяхте да отговорите: „Да, случвало ми се е.“ Всички мъже, независимо от националната си култура и принадлежност, независимо от любовта или сексуалното привличане, понякога са били импотентни, често пъти именно с жената, която най-силно са желали. Нормално е.

Да, нормално е, така ми беше казал и един психиатър, когато реших, че имам подобен проблем. Момичето продължи:

— Всъщност историята, която ни е разказвана, е следната: всички мъже винаги са в състояние да получат ерекция. Когато не успяват, те смятат, че са неспособни, а жените решават, че не са достатъчно привлекателни, за да ги възбудят. И понеже тази тема е табу, мъжът не разговаря с приятелите си по въпроса. А на жената казва всеизвестната фраза: „За пръв път ми се случва.“ Срамува се от себе си и в повечето случаи се отдръпва от някого, с когото би могъл да има прекрасна връзка, ако си е дал втори, трети, четвърти шанс. Ако е имал по-голямо доверие в обичта на приятелите си, ако им е казал истината, е щял да открие, че не е единственият. Ако се е доверил на любовта на жената, е нямало да се почувства унизен.

Ръкопляскания. Хората отново запалиха цигари, сякаш мнозина измежду присъстващите — както мъже, така и жени — изпитаха голямо облекчение.

Михаил посочва един мъж, който прилича на директор на мултинационална компания.

— Аз съм адвокат, занимавам се с разводи по исков ред.

— Какво значи по исков ред? — пита някой от присъстващите.

— Дела, в които едната от двете страни не е съгласна — отговаря адвокатът, раздразнен, че го прекъсват, и с вид на човек, който смята за абсурдно непознаването на един толкова прост израз.

— Продължавайте — казва Михаил с такъв властен тон, с какъвто дори не съм подозирал, че може да говори момчето, което срещнах онази вечер, когато раздавах автографи.

Адвокатът се подчинява.

— Днес получих един доклад от фирмата „Хюман енд Лигал Рисорсис“ със седалище в Лондон. Ето какво пише в него:

а) две трети от служителите в една фирма имат някакъв тип любовна връзка помежду си. Представяте ли си! Това означава, че в един офис, в който работят трима души, двама от тях ще стигнат до интимен контакт.

б) 10 % напускат работа поради тази причина, 40 % поддържат връзки повече от три месеца, а при някои професии, които изискват по-дълго отсъствие от дома, поне осем от всеки десет души се обвързват емоционално помежду си. Не е ли невероятно?

— След като става дума за статистика, трябва да се съобразяваме с нея! — подхвърля един младеж, облечен като член на опасна улична банда. — Всички ние вярваме в статистиката! Това означава, че майка ми сигурно изневерява на баща ми, но вината не е нейна, а на статистиката!

Още повече смехове, още повече запалени цигари, още повече облекчение, сякаш присъстващите тук чуват неща, които винаги са се бояли да чуят, и това ги освобождава от някакво безпокойство. Помислям си за Естер и Михаил: „Професии, които изискват дълго отсъствие от дома, осем на всеки десет души.“

Мисля и за себе си и за многото пъти, когато ми се е случвало. В края на краищата това е статистика, не сме единствените.

После разказват и други истории — за ревност, изоставяне, депресия, — но аз не ги слушам. Моят Захир се завърна с цялата си сила — намирам се на едно и също място с човека, който открадна жена ми, макар за миг да бях повярвал, че участвам в някаква групова терапия. Съседът ми, който ме бе разпознал, ме пита дали ми харесва. За момент успява да ме разсее от моя Захир и му отговарям с най-голямо удоволствие.

— Не разбирам целта на това начинание. Прилича ми на група за взаимопомощ като тази на анонимните алкохолици или на брачните консултанти.

— Нима това, което чухте, не е истина?

— Възможно е да е истина. Но пак ви питам: с каква цел се прави?

— Не това е най-важното тази вечер, а фактът, че по този начин не се чувстваме самотни. Разказвайки живота си пред всички, накрая откриваме, че повечето от нас са преживели едно и също нещо.

— И какъв е практическият резултат?

— Когато не се чувстваме самотни, разполагаме с по-голяма сила, за да открием къде сме се отклонили и да променим посоката. Но, както казах, става дума само за една пауза между думите на момчето в началото и момента, в който да призовем енергията.

— Кое е това момче?

Разговорът ни е прекъснат от звука на дайрето. Този път започва да говори възрастният мъж с там-тама.

— Времето за размишления приключи. Дойде ред на ритуала, на емоцията, която увенчава и преобразява всичко. Нека онези, които днес са тук за пръв път, знаят, че този танц развива способността ни да приемаме Любовта. Любовта е единственото нещо, което мобилизира ума и въображението, тя ни пречиства и освобождава.

Цигарите се загасват, шумът от чашите стихва. Странната тишина отново се спуска в салона и едно от момичетата подхваща някаква молитва.

— Господарке, ще танцуваме в твоя чест. Нека нашият танц ни накара да полетим във висините.

Наистина ли момичето каза Господарке или така ми се стори?

Със сигурност каза Господарке.

Другото момиче запалва четири свещника и осветлението угасва. Четирите фигури, облечени в бяло, слизат с набраните си поли от сцената и се смесват с публиката. В разстояние на около половин час другото момче припява някаква еднообразна, монотонна песен, която сякаш излиза от корема му, но която — необяснимо защо — ме кара да забравя за малко за Захира, да се отпусна, да изпадна в нещо като дрямка. Дори едно от децата, което тичаше непрекъснато насам-натам, докато „преразказваха любовта“, сега се е укротило и втренчено гледа към сцената. Някои от присъстващите са затворили очи, други са забили поглед в пода или в някаква неподвижна, невидима точка, както бях видял да прави Михаил преди това.

Когато момчето спира да пее, идва ред на ударните инструменти — дайрето и там-тама, — чиито ритми много наподобяват музиката, съпровождаща африканските религиозни церемонии.

Облечените в бяло фигури се въртят около себе си, а публиката, въпреки че е препълнила салона, им прави място, за да могат набраните им поли да описват движения във въздуха. Инструментите ускоряват ритъма, четиримата се въртят все по-бързо, издавайки звуци, които не принадлежат на нито един от известните ми езици — сякаш говорят направо с ангелите или с Господарката, както беше казало момичето.

Съседът ми става и също започва да танцува и да реди неразбираеми фрази. Десетина души от публиката правят същото, докато останалите наблюдават, изпълнени с почтителност и възхищение.

Не знам колко време продължи този танц, но звуците на инструментите сякаш следваха ударите на сърцето ми и ме обзе непреодолимо желание да се отдам на мига, да говоря странни неща, да движа тялото си — беше ми необходимо да проявя голямо самообладание и да си помисля колко смешно би било, ако започна да се въртя като обезумял около себе си. Впрочем както никога досега образът на Естер, моя Захир, сякаш се появи пред мен и усмихвайки се, ме помоли да възхвалявам Господарката.

Борех се да не се поддам на този непознат за мен ритуал, молех се скоро да свърши. Опитвах се да се съсредоточа в целта на моето посещение тук тази вечер — да разговарям с Михаил, да го накарам да ме отведе до моя Захир, — но почувствах, че повече не съм в състояние да стоя неподвижен. Станах от стола, но докато се осмеля, предпазливо и срамежливо, да направя няколко стъпки, музиката внезапно спря.

Единственото, което можех да чуя в осветения само от свещите салон, беше задъханото дишане на онези, които бяха танцували. Постепенно дишането им се успокои, лампите отново светнаха и сякаш всичко се върна към нормалното си състояние. Успях да забележа, че чашите отново се напълниха с бира, вино, вода и безалкохолни, децата отново се разтичаха и закрещяха и скоро всички потънаха в разговори — сякаш нищо, абсолютно нищо не се бе случило.

— Нашата среща е към края си — каза момичето, което бе запалило свещите. — Алма ще ви разкаже последната история.

Алма беше жената, която разтърсваше дайрето. Говореше с акцента на човек, живял в някоя от източните страни.

— Учителят имал бик. Раздалечените му рога го карали да си представя, че ако седне между тях, ще се почувства като на трон. Един ден, когато животното било разсеяно, той се приближил до него и направил това, за което си мечтаел. Начаса бикът се изправил и го хвърлил надалеч.

Виждайки това, жена му заплакала.

„Не плачи! — казал й учителят, след като се съвзел. — Пострадах, но осъществих желанието си.“

Хората започнаха да си тръгват. Попитах съседа си какво е почувствал.

— Вие знаете. Нали го описвате в книгите си.

Не знаех, но се налагаше да се преструвам.

— Да, може би знам, но искам да съм сигурен.

Той ме погледна така, сякаш нищо не разбирам, и за пръв път се усъмни дали наистина съм писателят, който той смяташе, че познава.

— Бях в контакт с енергията на Вселената — отвърна мъжът. — Бог премина през душата ми.

И излезе, за да не се налага да ми обяснява казаното.

В празния салон останаха само четиримата актьори, двамата музиканти и аз. Жените отидоха до дамската тоалетна, за да се преоблекат. Мъжете съблякоха белите си одежди в салона и сложиха собствените си дрехи. След това започнаха да прибират свещниците и музикалните инструменти в два големи куфара.

Възрастният мъж, който бе удрял там-тама по време на церемонията, преброи парите и ги раздели на шест равни купчинки. И сякаш едва в този момент Михаил забеляза присъствието ми.

— Очаквах да ви видя тук.

— Предполагам, че знаете причината.

— След като позволих на божествената енергия да премине през тялото ми, знам причините за всичко. Знам коя е причината за любовта и за войната. Знам коя е причината един мъж да търси жената, която обича.

Усетих, че отново вървя по острието на бръснача. След като той знаеше, че съм тук заради моя Захир, знаеше също така, че присъствието ми е заплаха за връзката му с Естер.

— Ще можем ли да разговаряме като двама мъже на честта, които се борят за нещо, за което си струва?

Михаил сякаш се поколеба. Аз продължих.

— Знам, че ще бъда наранен подобно на учителя, който поискал да седне между рогата на бика, но мисля, че заслужавам. Заслужавам го заради болката, която съм причинил, макар и неволно. Не вярвам, че Естер щеше да ме напусне, ако бях оценил любовта й.

— Вие нищо не разбирате — каза Михаил.

Това изречение ме ядоса. Как може едно двайсет и пет годишно момче да каже на един мъж с опит, преживял страдания, преминал през изпитанията на живота, че нищо не разбира? Трябваше да се овладея, да се унижа, да направя всичко, което е необходимо: не биваше да продължавам да живея с призраци, не можех да допусна вътрешният ми свят да е все така обсебен от Захир.

— Възможно е да не разбирам: точно затова съм тук. За да разбера и по този начин да се освободя от случилото се.

— Вие сте разбирали всичко много добре, но изведнъж сте престанали да разбирате; поне така ми каза Естер. Подобно на всички съпрузи, които в един момент започват да гледат на жена си като на част от мебелите и съдовете вкъщи.

Прииска ми се да отвърна: „В такъв случай бих искал тя да ми го каже. И да ми даде шанс да поправя грешките си, а не да ме изостави заради едно момче на двайсет и няколко години, което скоро ще започне да постъпва така, както постъпвах аз самият.“ Вместо това обаче от устата ми излязоха по-сдържани думи:

— Не мисля, че е така. Вие сте прочели книгата ми и дойдохте онази вечер на раздаването на автографи, за да ме успокоите, защото знаете какво чувствам. Сърцето ми продължава да е разбито. Чували ли сте някога за Захир?

— Възпитан съм в ислямската религия. Знам какво е Захир.

— Естер изпълва цялото пространство на живота ми. Мислех, че ако напиша какво чувствам, ще се освободя от присъствието й. Сега я обичам по-дискретно, но не мога да мисля за нищо друго. Моля ви, ще направя всичко, което поискате, но трябва да ми обясните защо тя изчезна по този начин. Тъй като аз нищо не разбирам, както вие сам казахте.

Беше мъчително да стоя тук и да моля любовника на жена си да ми помогне да разбера какво се е случило. Ако Михаил не се беше появил онази вечер на раздаването на автографи, може би моментът в катедралата във Витория, когато приех любовта си и написах Време да раздираш, време да съшиваш, щеше да е достатъчен. Съдбата обаче имаше други планове — и възможността да срещна пак жена си отново разстройваше равновесието.

— Хайде да обядваме заедно — каза Михаил след дълга пауза. — Вие наистина нищо не разбирате. Но божествената енергия, която днес премина през тялото ми, е щедра към вас.

Уговорихме си среща за другия ден. Връщайки се у дома, си спомних за един разговор с Естер, който бяхме провели три месеца преди тя да изчезне.

Разговорът беше за божествената енергия, която преминава през човешкото тяло.

— Очите им наистина са различни. Да, те се боят от смъртта, но над този страх стои мисълта за саможертва. Животът им има смисъл, защото те са готови да го дадат в името на една кауза.

— За войниците ли говориш?

— Да. И за нещо, което ми е ужасно трудно да приема, но не мога да се преструвам, че не го виждам. Войната е ритуал. Ритуал на кръвта, но и на любовта.

— Ти си се побъркала.

— Може би. Запознах се и с други военни кореспонденти. Те обикалят от страна в страна, сякаш рутината на смъртта е част от живота им. Не се боят от нищо, изправят се срещу опасностите така, както го правят войниците. Дали е само заради новината? Не вярвам. Те вече не могат да живеят без опасността, приключението, адреналина в кръвта. Един от тях, женен и баща на три деца, ми каза, че се чувства най-добре на бойното поле, въпреки че обожава семейството си и през цялото време говори само за жена си и децата си.

— За мен това е непонятно. Естер, не искам да ти се меся, но ми се струва, че тази твоя работа ще ти се отрази зле.

— Ще ми се отрази зле да живея безсмислен живот. По време на война всички си дават сметка, че изживяват много важен момент.

— Може би исторически?

— Не, това не е достатъчно, за да рискуват живота си. Достигат до най-съкровената човешка същност.

— И тя е войната.

— Не, любовта.

— Ти си заприличала на тях!

— Мисля, че да.

— Кажи на твоята информационна агенция, че напускаш.

— Не мога. Като дрога е. Когато съм на бойното поле, усещам, че животът ми има смисъл. Не се къпя с дни, ям същата храна като тази на войниците, спя по три часа на денонощие, събуждам се от изстрелите, знам, че всеки момент някой може да хвърли граната там, където се намираме, и това ме кара да чувствам… да чувствам, че живея, разбираш ли? Живея, обичам всяка минута, всяка секунда. В душата ми няма място нито за тъга, нито за съмнения, за нищо друго освен за голямата ми любов към живота. Следиш ли мисълта ми?

— Разбира се.

— Като че ли там, в битките, сред всичко най-ужасно на света, се появява някаква… божествена светлина. Страхът идва преди и след това, но не по време на изстрелите. Защото в този миг ти виждаш как човек достига до крайности: способен е на най-героичните и на най-нечовешките жестове. Войниците се излагат на дъжд от куршуми, за да спасят свой другар, и в същото време стрелят по всичко живо — деца, жени, всички, които са на бойната линия, умират. Хора, които винаги са живели почтено в малките си затънтени, скучни градчета, нахлуват в музеи, унищожават експонати, които са оцелявали векове наред, и крадат вещи, които не им трябват. Правят снимки на ужасните неща, които те самите извършват, и се гордеят с това, вместо да се опитват да го скрият. Светът полудява.

А хора, които открай време са били мошеници и лъжци, изпитват чувство на приятелство и преданост и вече не са способни на нито една низост.

— И това помогна ли ти да отговориш на въпроса, който Ханс задал на Фриц в един бар в Токио в историята, която ми разказа?

— Да. Отговорът е в едно изречение на йезуита Тейлар дьо Шар ден (Пиер Тейлар дьо Шарден (1881–1955), фр. палеонтолог и теолог, автор на Човешкият феномен. — Б. пр), същия, който твърди, че нашият свят е обвит в слой от любов: „Вече овладяхме енергията на вятъра, на морето, на слънцето. Но денят, в който човек успее да овладее Енергията на любовта, ще е толкова важен, колкото и откриването на огъня.“

— И ти успя да разбереш това само защото си била на предната линия на фронта?

— Не знам. Но видях, че по време на война, колкото и парадоксално да изглежда, хората са щастливи. За тях светът има смисъл. Както казах преди малко, абсолютната власт или саможертвата в името на някаква кауза осмисля живота им. Те са способни да обичат безгранично, защото вече няма какво да губят. Един смъртноранен войник никога не казва на медицинския екип: „Моля ви, спасете ме!“ Последните му думи обикновено са: „Кажете на сина ми и на жена ми, че ги обичам.“ В подобен момент на отчаяние те говорят за любов!

— С други думи, според теб човек открива смисъла на живота само по време на война.

— Но ние постоянно сме във война. Воюваме със смъртта, макар и да знаем, че накрая тя ще победи. Във въоръжените конфликти нещата са по-ясни, но в ежедневния живот е същото. Не можем да си позволим лукса непрекъснато да бъдем тъжни.

— Какво искаш да направя?

— Да ми помогнеш. А помощта не се изразява в съвета „отиди и си подай оставката“, защото това ме кара да се чувствам още по-объркана отпреди. Трябва да открием начин, по който да канализираме енергията на чистата, абсолютната любов, да й позволим да премине през телата ни и да се разпръсне наоколо. Единственият човек, който успя да ме разбере досега, е един преводач, който твърди, че е имал видения, свързани с тази енергия.

— Любовта към Бога ли имаш предвид?

— Ако някой е в състояние да обича партньора си безгранично, без да поставя каквито и да е условия, то това е проявление на любовта към Бога. Бог ни учи да обичаме ближния си. Ако обичаме ближния си, ще обичаме и себе си. А щом обичаме себе си, нещата ще си дойдат по местата. Историята ще се промени.

Нито политиката, нито завоеванията, нито теориите, нито войните някога ще променят историята. Те са само повторение, нещо, което го има, откакто свят светува. Историята ще се промени, когато овладеем Енергията на любовта, така както използваме енергията на вятъра, на морето, на атома.

— Смяташ ли, че двамата с теб можем да спасим света?

— Смятам, че има доста хора, които мислят по този начин. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се, стига да ми кажеш какво трябва да направя.

— Проблемът е в това, че и аз самата не знам.

Приятната пицария, която посещавам още от първото си идване в Париж, беше станала част от моята история: последния път отпразнувах в нея награждаването ми с ордена „Кавалер на изкуствата и литературата“, който ми бе връчен от Министерството на културата — макар и мнозина да смятаха, че някой по-скъп и по-елегантен ресторант би бил идеалното място за отбелязване на толкова важно събитие. Но Роберто, собственикът на пицарията, беше за мен нещо като талисман; винаги когато отивах в заведението му, се случваше нещо хубаво в моя живот.

— Бих могъл да започна с приятни неща, като например отзвука на Време да раздираш, време да съшиваш, или с противоречивите чувства, които предизвика у мен твоят театрален спектакъл.

— Не е театрален спектакъл, а среща — поправи ме той. — Разказваме истории и танцуваме, за да получим Енергията на любовта.

— Бих могъл да говоря за нещо банално, за да те предразположа. И двамата обаче знаем защо сме седнали тук.

— Тук сме заради жена ти — каза Михаил с предизвикателно изражение, типично за младежите на неговата възраст. В този момент изобщо не приличаше на срамежливото момче, появило се онази вечер на раздаването на автографи, нито пък на духовния водач от въпросната „среща“.

— Ти не се изрази точно. Тя ми е бивша жена. Ще ми се да те помоля за една услуга: да ме заведеш при нея. Искам тя да ми каже в очите причината, поради която си тръгна. Само тогава ще мога да се освободя от моя Захир. В противен случай няма да спра да мисля ден и нощ, ще изживявам нашата история стотици, хиляди пъти, опитвайки се да открия в кой миг точно съм сбъркал и пътищата ни са започнали да се раздалечават.

Той се засмя.

— Идеята да изживееш отново историята е чудесна, именно така се променят нещата.

— Много добре, но предпочитам да оставим философските спорове настрана. Знам, че подобно на всички младежи и ти държиш в ръцете си точната формула, според която трябва да бъде поправен светът. Като всички младежи, и ти един ден ще стигнеш до моята възраст и ще видиш, че не е толкова лесно да се променят нещата. Така че е излишно да говорим сега. Би ли ми направил услугата, за която те моля?

— Искам преди това да те попитам нещо. Тя сбогува ли се с теб?

— Не.

— Каза ли ти, че си отива?

— Нищо не каза. Но ти го знаеш.

— Мислиш ли, че жена като Естер би могла да напусне мъжа, с когото е живяла повече от десет години, без да говори с него и да му обясни причините?

— Именно това най-много ме смущава. Но какво точно имаш предвид?

Разговорът ни беше прекъснат от Роберто, който искаше да се осведоми какво ще ядем. Михаил си избра пица неаполитана, а аз помолих Роберто да избере вместо мен — моментът не беше подходящ да губя време в колебания какво да си поръчам. Единственото, което трябваше час по-скоро да се донесе на масата, беше бутилка червено вино. Роберто попита за марката, аз измърморих нещо и той разбра, че трябва да стои далеч от нас, да не ме пита повече за нищо по време на целия обяд, сам да взема нужните решения и да ми позволи да се съсредоточа върху разговора с младежа срещу мен.

Виното пристигна след половин минута. Напълних чашите.

— И с какво се занимава тя в момента?

— Наистина ли искаш да знаеш?

Отговаряше на въпроса ми с друг въпрос, което ме изнерви.

— Да, искам.

— Тъче килими. Освен това дава уроци по френски.

Килими! Жена ми (бившата ти жена, моля ти се, свикни с това!), която разполагаше с колкото си иска пари, която бе завършила журналистика, която говореше четири езика, сега бе принудена да преживява, тъчейки килими и давайки уроци на чужденци! Трябваше да се сдържа. Не можех да засегна чувството му за мъжка чест, макар и да смятах за срамен факта, че той не може да предостави на Естер това, което тя заслужава.

— Моля те, опитай се да разбереш как се чувствам вече цяла година. Не представлявам никаква заплаха за вашата връзка, искам само да разговарям с нея два часа. Или час, все едно.

На Михаил като че ли му стана приятно от моите думи.

— Но ти не отговори на въпроса ми — каза той с усмивка. — Мислиш ли, че жена като Естер би напуснала мъжа на живота си, без поне да се сбогува с него, без да му обясни причината?

— Струва ми се, че не.

— Защо тогава твърдиш, че те е изоставила? Защо ми казваш „не представлявам никаква заплаха за вашата връзка“?

Смутих се. И в същото време у мен се появи някаква надежда, макар и да не знаех какво точно да очаквам и откъде.

— Искаш да кажеш, че…

— Точно така. Искам да кажа, че тя не те е изоставила, нито пък е изоставила мен. Просто е изчезнала: за известно време или до края на живота си, но и двамата трябва да се съобразим с това.

Сякаш в тази пицария изгря някаква светлина, която винаги съм свързвал с хубави спомени, с хубави истории. Отчаяно ми се прииска да повярвам в това, което казваше момчето, а Захирът пулсираше във всичко около мен.

— Знаеш ли къде е тя?

— Знам. Но уважавам мълчанието й, въпреки че и на мен също ми липсва много. И аз съм объркан от цялата ситуация — Естер или е доволна, че е открила Всепоглъщащата любов, или очаква единият от нас да отиде при нея, или е срещнала друг мъж, или се е отрекла от света. Както и да е, ако решиш да отидеш при нея, не мога да ти попреча. Но мисля, че в твоя случай, пътувайки към нея, трябва да разбереш, че е необходимо да намериш не само тялото й, но и душата й.

Прииска ми се да се засмея. Да го прегърна. Или да го убия — емоциите се сменяха с впечатляваща бързина.

— Ти и тя…

— Дали съм спал с нея? Това не те засяга. Срещнах в Естер партньорката, която търсех, човека, който ми помогна да започна поверената ми мисия, ангела, отворил вратите, пътищата, пътеките, които ще ни позволят — ако такава е волята на Господарката — да върнем Енергията на любовта на тази земя. Ние с Естер изпълняваме една и съща мисия.

А за да те успокоя, ще ти кажа, че имам приятелка, русото момиче, което беше на сцената. Казва се Лукреция и е италианка.

— Истина ли е това, което казваш?

— В името на божествената енергия, кълна се, че казвам самата истина.

Той извади от джоба си парче тъмен плат.

— Виждаш ли това? Платът всъщност е зелен, но изглежда черен заради съсирената кръв. Някакъв войник, преди да умре, помолил Естер да съблече ризата му, да я нареже на парчета и да ги раздаде на хора, които биха разбрали посланието на неговата смърт. Ти имаш ли такова парче плат?

— Естер никога не ми е споменавала за това.

— Когато тя срещне човек, който е в състояние да разбере посланието, му дава малко от кръвта на войника.

— Какво е това послание?

— След като тя не ти е дала такова парче плат, не бих могъл да ти кажа нищо повече по този въпрос, макар и тя да не е искала от мен да го пазя в тайна.

— Познаваш ли някой, който също има такова парче плат?

— Всички, които бяха на сцената. Заедно сме, защото Естер ни събра.

Трябваше да бъда предпазлив, да се сприятеля с него. Да направя инвестиция в Банката за услуги. А не да го плаша или да издавам безпокойството си. Трябваше да го разпитам за него самия, за работата му, за родината му, за която бе говорил с такава гордост. Трябваше да разбера дали това, което ми е казал, е истина, или намеренията му са други. Исках да разбера с абсолютна сигурност дали той все още поддържа връзка с Естер, или е изгубил следите й. Въпреки че идваше от толкова далечно място, където ценностите може би бяха различни, знаех, че Банката за услуги е институция без граници, функционираща навсякъде по света.

От една страна, искаше ми се да вярвам в това, което той казваше. От друга, сърцето ми достатъчно беше страдало и кървяло в разстояние на хиляда и една нощи, през които стоях буден в очакване да чуя как Естер отключва вратата, влиза и безмълвно ляга до мен. Бях си обещал, че ако някой ден това се случи, няма да я разпитвам за нищо, а само ще я целуна, ще й кажа „лека нощ, любов моя“ и на другия ден ще се събудим, хванати за ръце, сякаш този кошмар никога не се е случвал.

Роберто пристигна с пиците — като че ли воден от някакво шесто чувство, се бе появил точно в момента, когато исках да спечеля време, за да мисля.

Отново погледнах Михаил. Успокой се, обуздай сърцето си, иначе ще получиш инфаркт! Изпих цяла чаша вино на екс и забелязах, че и той направи същото.

Защо ли беше нервен?

— Вярвам в това, което ми казваш. Имаме достатъчно време, за да разговаряме.

— Ти ще поискаш от мен да те заведа при нея.

Бе отгатнал намеренията ми и сега трябваше да започна отначало.

— Да, ще поискам. Ще се опитам да те убедя. Ще направя всичко възможно, за да успея. Но не бързам, имаме по една пица пред нас. Искам да науча нещо повече за теб.

Забелязах, че ръцете му треперят и той се опитва да се овладее.

— Аз имам мисия. До този момент все още не съм я изпълнил, но имам още доста дни пред себе си.

— Вероятно мога да ти помогна.

— Можеш да ми помогнеш. Всеки може да ми помогне, стига да помогне на Енергията на любовта да се разпръсне по света.

— Мога да направя и повече.

Не исках да му предлагам нищо повече, за да не си помисли, че се мъча да купя верността му. Трябваше да съм безкрайно предпазлив. Той можеше да казва истината, но можеше и да лъже, опитвайки се да се възползва от мъката ми…

— Познавам само един вид любовна енергия — продължих аз. — Чувството, което изпитвам към жената, която си тръгна… или по-скоро се отдалечи от мен и сега ме очаква. Ако мога да я срещна отново, ще бъда щастлив. А светът ще стане по-хубав, защото една душа ще бъде доволна.

Той погледна към тавана, после към масата, а аз позволих на мълчанието да продължи колкото се може по-дълго.

— Чувам глас — каза той накрая, без да има смелостта да ме погледне.

Голямото предимство на един писател, който говори за духовното в книгите си, е, че винаги контактува с хора, които имат някаква дарба. Някои от тези дарби са действителни, други са измислени, някои от хората се опитват да се възползват от тях, други ме проверяват. Видял съм много изненадващи неща и не се съмнявам ни най-малко, че чудеса се случват, че всичко е възможно, че човек започва да преоткрива онова, което е забравил — вътрешната си сила.

Проблемът бе, че сега не беше най-подходящият момент да разговаряме на тази тема. Интересуваше ме единствено Захирът. Исках Захирът отново да започне да се нарича Естер.

— Михаил…

— Истинското ми име не е Михаил, а Олег.

— Олег…

— Михаил е името, което избрах, когато реших да възкръсна за живот. Името на архангела воин с огнения меч, който проправя път, за да може — как ги наричаш ти самият? — „воините на светлината“ да се срещнат. Това е моята мисия.

— Това е и моята мисия.

— Не искаш ли да говорим за Естер?

Как беше възможно? Той отново насочваше разговора към това, което ме интересуваше!

— Не се чувствам добре — добави и погледът му започна да угасва, блуждаейки из ресторанта, сякаш мен ме нямаше. — Не искам да засягам този въпрос. Гласът…

Случваше се нещо странно, много странно. Докъде ли щеше да стигне, за да ме впечатли? Дали накрая щеше да поиска от мен, подобно на мнозина, да напиша книга за живота му и необикновените му способности?

Винаги когато съм си поставял ясна цел, съм бил готов на всичко, за да я постигна — в края на краищата именно за това пишех в книгите си, не можех да изневеря на собствените си думи. Сега също имах цел: да срещна още веднъж погледа на Захира. Михаил ми бе дал доста информация: не беше неин любовник, тя не ме бе изоставила, въпрос на време беше да я накарам да се върне при мен. Възможно бе срещата в пицарията да е някакъв фарс: един младеж, който няма средства за препитание, използва чуждата мъка, за да постигне това, към което се стреми.

Изпих още една чаша вино на екс, Михаил също.

Инстинктът ми ме караше да бъда предпазлив.

— Да, искам да говорим за Естер. Но искам също така да науча нещо повече за теб.

— Не е вярно. Искаш да ме спечелиш на твоя страна, да ме убедиш да направя нещо, което по принцип бях склонен да направя. Мъката обаче не ти позволява да виждаш ясно нещата: мислиш, че аз те лъжа, за да се възползвам от ситуацията.

Макар и Михаил да бе отгатнал съвсем точно мислите ми, говореше по-високо, отколкото позволява доброто възпитание. Хората се заобръщаха, за да видят какво става.

— Искаш да ме впечатлиш, без да знаеш, че книгите ти белязаха живота ми, че от написаното в тях научих много. Мъката ти те е направила сляп, дребнав човек, обзет от една-единствена натрапчива мисъл: Захира. Приех поканата ти за този обяд не заради любовта ти към нея: не съм убеден, че я обичаш, може би чисто и просто е наранена гордостта ти. Дойдох тук, защото…

Говореше все по-високо; започна да върти очи във всички посоки, сякаш не можеше да се контролира.

— Светлините…

— Какво ти е?

— Тук съм заради нейната любов към теб!

— Добре ли си?

Роберто забеляза, че нещо не е наред. Приближи се до масата ни усмихнат и сложи ръка на рамото на младежа.

— Както изглежда, пиците ми никак не ви харесват. Няма нужда да плащате, можете да тръгвате.

Наистина, най-добре беше да си тръгнем. Можехме да станем, да излезем и да избегнем тъжния спектакъл на човек, който се преструва, че вижда духове в една пицария само за да ме впечатли или да ме принуди да направя нещо — макар и да смятах все пак, че нещата бяха по-сериозни и в случая не се касаеше за театрално представление.

— Усещаш ли вятъра?

В този момент вече бях сигурен, че той не се преструва: напротив, полагаше големи усилия, за да се овладее, и започваше да се паникьосва повече от мен.

— Светлините, светлините се появяват! Моля те, изведи ме оттук!

Тялото му започна да се тресе от конвулсии. Вече не беше възможно да се скрие каквото и да било, хората от другите маси бяха станали.

— В Казах…

Не успя да довърши изречението. Блъсна масата, разхвърчаха се пици, чаши, прибори, уцелвайки седналите близо до нас. Изражението на лицето му коренно се промени, тялото му трепереше, а очите му се въртяха в орбитите си. Отметна рязко главата си назад, при което чух изпукване на кости. От една маса стана някакъв мъж. Роберто успя да хване Михаил, преди той да падне на земята, а през това време мъжът взе една лъжица от пода и я напъха в устата му. Сцената едва ли продължи повече от няколко секунди, но на мен ми се стори цяла вечност. Представях си как жадните за сензации списания ще пишат за прочутия писател (евентуален претендент за голяма литературна награда въпреки критиката срещу него), който е предизвикал спиритически сеанс в една пицария само за да привлече внимание върху новата си книга. Параноята ми не спря дотук: после щяха да открият, че въпросният медиум е същият мъж, изчезнал заедно с жена му. всичко щеше да започне отново и този път нямаше да имам смелостта и енергията пак да понеса същото изпитание.

На съседните маси седяха, разбира се, и мои познати, но дали някой от тях ми беше истински приятел? Дали щяха да запазят мълчание по повод видяното?

Тялото на Михаил спря да трепери и той се отпусна. Роберто го придържаше седнал на стола. Непознатият мъж измери пулса му, отвори клепачите му и се обърна към мен.

— Сигурно не му се случва за пръв път. Откога го познавате?

— Открай време идват тук — отвърна Роберто, виждайки, че не съм в състояние да реагирам. — Но на този тук му се случва за пръв път на обществено място, макар и да съм имал подобни случаи в ресторанта си.

— Забелязах — отвърна мъжът. — Не се поддадохте на паниката.

Репликата бе адресирана към мен, сигурно бях пребледнял. Мъжът се върна на масата си, а Роберто се опита да ме успокои:

— Той е лекар на една много известна актриса. Мисля, че по-скоро ти се нуждаеш от медицинска помощ, отколкото гостът ти.

Михаил — или Олег, независимо как се казваше човекът пред мен — отвори очи. Огледа се и вместо да се засрами, се усмихна притеснено.

— Извинявай — каза той. — Опитах се да запазя контрол над себе си.

Чудех се как да се измъкна от положението. Роберто отново ми дойде на помощ.

— Не се безпокойте. Нашият писател има достатъчно пари, така че ще плати счупените чинии.

После се обърна към мен:

— Епилепсия. Това е само епилептичен припадък, нищо повече.

Излязохме от ресторанта и Михаил веднага спря едно такси.

— Но ние така и не разговаряхме! Къде отиваш?

— Сега не съм в състояние да говоря. А и ти знаеш къде да ме намериш.

Съществуват два свята: този, за който мечтаем, и действителният свят.

В света, за който мечтаех, Михаил бе казал истината, а случилото се беше просто един труден момент в живота ми, недоразумение, което не е чуждо на нито една интимна връзка. Естер ме чакаше търпеливо, надявайки се аз да съм открил къде сме сгрешили в нашия брак, и ако вината беше у нея, тя щеше да ми се извини и отново да заживеем заедно.

В света, за който мечтаех, Михаил и аз разговаряхме спокойно, излизахме от пицарията, вземахме такси, натискахме звънеца на вратата, зад която моята бивша жена (или жена? Сега съмнението беше в обратна посока) сутрин тъчеше килими, следобед даваше уроци по френски, а нощем спеше сама, очаквайки като мен да чуе звънеца, мъжът й да влезе с букет цветя и да я заведе да пият горещ шоколад в един хотел близо до „Шан-з-Елизе“.

В действителния свят всяка среща с Михаил щеше да бъде свързана с напрежение — от страх да не се повтори това, което се случи в пицарията. Всичко, което той ми бе казал, е било плод на въображението му, в действителност и той не знае къде живее в момента Естер. В действителния живот сега беше 11:45 сутринта, а аз се намирах на Гар дю Нор в очакване на влака от Страсбург, за да посрещна известен американски актьор и продуцент, въодушевен от идеята да направи филм по една от книгите ми.

До този момент винаги когато са ми предлагали да направят филмова адаптация по мой роман, отговорът ми неизменно е бил : „Това не представлява интерес за мен.“ Вярвам, че всеки човек, четейки някаква книга, режисира свой собствен филм в главата си, придава точно определени лица на персонажите, издига декори, чува гласовете им, долавя миризми. И затова, когато този човек отиде да гледа филм по роман, който му е харесал, винаги излиза от салона с усещането, че е бил излъган, и винаги си казва: „Книгата е по-хубава от филма.“ Този път обаче литературната ми агентка бе настоявала много. Твърдеше, че въпросният актьор и продуцент бил „от нашия отбор“, възнамерявал да направи нещо съвсем различно от това, което досега са ни предлагали. Срещата беше уговорена преди два месеца, днес трябваше да вечеряме заедно, да обсъдим подробностите и да разберем дали гледните ни точки са сходни.

През последните две седмици обаче се налагаше непрестанно да променям програмата си: днес беше четвъртък и аз трябваше да отида в един арменски ресторант, където да се срещна с младеж, болен от епилепсия, който ме уверяваше, че чува гласове, но беше единственият човек, който знаеше местонахождението на Захира. Изтълкувах съвпадението като знак, че не трябва да продавам авторските права върху книгата си, и се опитах да анулирам срещата с актьора. Той обаче настояваше: каза ми, че бихме могли да заменим вечерята с обяд на другия ден. „Едва ли някой ще се натъжи, ако му се наложи една вечер да остане сам в Париж“, бе неговият коментар, на който така и не можах да възразя.

В света, за който мечтаех, Естер все още беше моя спътница в живота и любовта й ми даваше сили да вървя напред, да изследвам собствените си граници.

В действителния свят тя се беше превърнала в натрапчива идея, изсмукваща цялата ми енергия, изпълваща цялото пространство, принуждаваща ме да полагам огромни усилия, за да продължавам да живея, да работя, да се срещам с продуценти, да давам интервюта.

Възможно ли бе да са изминали две години, а аз още да не съм я забравил? Не издържах повече да мисля за това, да анализирам всички възможности, да се опитвам да избягам, да се примирявам, да пиша книги, да практикувам йога, да се занимавам с благотворителност, да се виждам с приятели, да ухажвам жени, да излизам на вечери, да ходя на кино (като избягвах, разбира се, литературните адаптации и търсех сценарии, написани за големия екран), на театър, на балет, на футболни мачове. Въпреки това Захирът винаги печелеше битката, винаги присъстваше, винаги ме караше да си мисля „как бих искал тя да е тук с мен“.

Погледнах часовника на гарата — оставаха още петнайсет минути. Във въображаемия свят Михаил ми беше съюзник. В действителния свят нямах конкретно доказателство освен огромното ми желание да вярвам в това, което ми казва; следователно той можеше да е скрит враг.

Отново започнах да си задавам същите въпроси: защо Естер не ми каза нищо? Заради въпроса на Ханс ли замина? Дали не беше решила да спасява света, както ми бе намекнала по време на разговора ни за любовта и войната, и не се опитваше да ме „подработи“, за да я последвам в тази нейна мисия?

Погледът ми беше втренчен в релсите. Приличаха на нас двамата с Естер, вървящи един до друг, без никога да можем да се докоснем отново. Две съдби, които…

Релси.

На какво ли разстояние се намираха една от друга?

За да забравя за Захира, се приближих до единия от двамата служители, застанали на перона.

— Раздалечени са на 143,5 сантиметра, или 4 фута и 8,5 инча — отвърна той.

Имаше вид на човек, доволен от живота, горд с професията си, и изобщо не отговаряше на фикс-идеята на Естер, че дълбоко в душата си всеки от нас крие някаква голяма тъга.

Отговорът му обаче изглеждаше съвсем безсмислен: защо точно 143,5 сантиметра или 4 фута и 8,5 инча?

Пълен абсурд. Логично би било разстоянието да е 150 сантиметра или 5 фута. Някакво кръгло число, за да може на производителите на вагони и на служителите от железниците да им е лесно да го помнят.

— И защо е точно толкова? — обърнах се аз отново към чиновника.

— Защото такова е и разстоянието между колелетата на вагоните.

— Но нали колелетата на вагоните са на такова разстояние именно заради релсите?

— Вие смятате, че съм длъжен да знам всичко за влаковете само защото работя на тази гара? Нещата са такива, защото са такива!

Той вече не беше онзи щастлив човек, доволен от работата си; беше в състояние да отговори на един въпрос, но нищо повече. Помолих за извинение и през останалото време продължих да гледам релсите, усещайки интуитивно, че те искат да ми кажат нещо.

Колкото и странно да изглежда, релсите като че ли искаха да кажат нещо за моя брак — както и за всички бракове.

Актьорът пристигна — беше по-симпатичен, отколкото очаквах, въпреки голямата си популярност. Настаних го в любимия си хотел и се прибрах вкъщи. За моя изненада там ме чакаше Мари: поради лошото време снимките за филма й били отложени за другата седмица.

— Предполагам, че днес ще отидеш в ресторанта, понеже е четвъртък.

— Искаш ли да дойдеш и ти?

— Да. Ще дойда с теб. Освен ако не предпочиташ да отидеш сам.

— Предпочитам.

— Въпреки това смятам да дойда. Още не се е родил мъжът, който ще контролира действията ми.

— Знаеш ли защо разстоянието между релсите на влаковете е 143,5 сантиметра?

— Не, но мога да се опитам да разбера чрез интернет. Важно ли е?

— Много.

— Нека засега да оставим настрана релсите. Току-що разговарях с едни приятели, които са твои почитатели. Смятат, че човекът, който е написал книги като Време да раздираш, време да съшиваш, историята за пастирчето, както и за поклонението по пътя до Сантяго, е мъдрец и има отговори на всички въпроси.

— Което изобщо не е вярно, както знаеш.

— А кое е вярно тогава? Как така говориш на читателите си за неща, които са ти непознати?

— Не са ми непознати. Всичко, което съм написал в тях, е част от душата ми, уроци, които съм научил през живота си и които се опитвам да приложа и върху себе си. Аз съм читател на собствените си книги. Те ми разкриват нещо, което съм знаел, но не съм осъзнавал.

— А читателят?

— Мисля, че и с него е същото. Книгата — както и някой филм, мелодия, градина, гледка от планината — разкрива нещо. А да разкриеш означава да махнеш един воал и да сложиш друг. Да свалиш воала от нещо, което вече съществува, не е същото като да се опитваш да разкриеш на други тайната как да живеят по-добре.

В момента, както и на теб ти е известно, страдам от любов. Това може да не е нищо друго освен слизане в ада, но може да бъде и разкритие. Едва когато написах Време да раздираш, време да съшиваш, си дадох сметка за способността си да обичам. Научих това, докато вкарвах в компютъра думи и изречения.

— А духовната страна? Онова, което сякаш присъства на всяка страница от книгите ти?

— Започва да ми харесва идеята да дойдеш с мен тази вечер в арменския ресторант, защото ще откриеш, по-точно ще осъзнаеш три важни неща. Първо: в мига, когато човек реши да застане срещу даден проблем, си дава сметка, че е много по-силен, отколкото си е мислил. Второ: цялата енергия, цялата мъдрост извира от един и същ неизвестен източник, който обикновено наричаме Бог. Това, което се опитвам да направя, откакто започнах да следвам пътя си, е да прославям тази енергия, да се свързвам с нея всеки ден, да се оставя на знаците да ме водят, да се уча, докато правя — а не докато възнамерявам да направя — нещо. Трето: никой не е сам в нещастието си, винаги има още някой, който мисли, радва се или страда по същия начин, и това ни дава сили да се справим с предизвикателството, изникнало пред нас.

— А това включва ли и любовното страдание?

— Включва всичко. След като страданието е тук, по-добре е да го приемеш, тъй като то няма да си отиде само защото ти се преструваш, че не съществува. Ако си радостен, добре е да приемеш и радостта, макар и с опасението, че някой ден тя ще изчезне. Има хора, за които животът е единствено саможертва и отказ. Има хора, които се чувстват част от човечеството само когато са „щастливи“. Но защо ме питаш за тези неща?

— Защото съм влюбена и се страхувам, че ще страдам.

— Не се страхувай. Единственият начин да избегнеш страданието е да се откажеш от любовта.

— Знам, че Естер е тук. Освен за епилептичния припадък на момчето ти нищо друго не ми каза за срещата ви в пицарията. Това е лош знак за мен, но сигурно е добър знак за теб.

— За мен също може да е лош знак.

— Знаеш ли какво искам да те попитам? Бих желала да разбера дали ме обичаш така, както аз те обичам. Но не смея. Защо постоянно съм неудовлетворена от връзките си с мъжете?

Защото смятам, че постоянно трябва да имам връзка с някого — и това ме задължава да бъда необикновена, интелигентна, чувствителна, изключителна. Желанието да съблазнявам ме кара да дам най-доброто от себе си, което ми помага. А и ми е много трудно да живея сама. Не знам обаче дали това е най-добрият избор.

— Искаш да знаеш дали съм способен да обичам една жена дори и след като тя ме е напуснала, без да ми даде каквито и да било обяснения?

— Прочетох книгата ти. Знам, че си способен на това.

— Искаш да ме попиташ дали въпреки любовта ми към Естер съм способен да обичам и теб?

— Не бих се осмелила да те попитам подобно нещо, защото отговорът ти може да разбие живота ми.

— Искаш да знаеш дали в сърцето на един мъж или една жена може да има място за повече от един човек?

— Да, бих искала да ми отговориш на този въпрос, понеже той не е така директен както предишният.

— Мисля, че има. Освен ако някой от тях не се превърне в…

— В Захир. Но аз ще се боря за теб, мисля, че си струва. Един мъж, който е в състояние да обича една жена така, както ти обичаш Естер, заслужава моето уважение и усилията ми.

А сега, за да ти покажа колко много искам да си до мен, колко важно място заемаш в живота ми, ще направя това, за което ме помоли, колкото и абсурдно да ми се струва: ще разбера защо разстоянието между релсите на влака е точно 4 фута и 8,5 инча.

Собственикът на арменския ресторант бе направил това, за което бе споменал миналата седмица: сега беше зает не само салонът в дъното, но и целият ресторант. Мари наблюдаваше хората с интерес и от време на време отбелязваше колко са различни.

— Как е възможно да водят деца на подобно събитие? Това е абсурдно!

— Може би няма на кого да ги оставят.

Точно в девет часа шестимата актьори — двамата музиканти с ориенталските дрехи и четиримата младежи с белите блузи и набраните поли — излязоха на сцената. Сервитьорите спряха да обслужват масите и хората замлъкнаха.

— В монголския мит за сътворението на света се срещат кошутата и дивото куче — каза Михаил с глас, който отново бе променен. — Две същества, които по природа са различни: в реалния свят дивото куче ще убие кошутата, за да се нахрани. В монголския мит обаче и двамата разбират, че всеки един се нуждае от качествата на другия, за да оцелее в една враждебна среда, и двамата трябва да се съюзят.

Но преди това те трябва да се научат да обичат. А за да обичат, трябва да престанат да бъдат такива, каквито са, в противен случай никога няма да могат да живеят заедно. С времето дивото куче започва да приема факта, че неговият инстинкт, до този момент винаги насочен към борбата за оцеляване, сега служи на по-висша цел: да срещне някого, с когото да изгради отново света.

Михаил направи пауза.

— Когато танцуваме, се въртим около същата Енергия, която се издига до Господарката и се връща заедно с цялата нейна сила пак при нас, така както водата се изпарява от реките, превръща се в облак и се връща на земята под формата на дъжд. Днес ще ви разкажа една история за кръга на любовта.

Веднъж някакъв селянин почукал силно на вратата на един манастир. Когато вратарят отворил, той му подал прекрасен грозд.

— Отче, това е най-хубавият грозд от моето лозе. Дойдох да го подаря.

— Благодаря ти! Веднага ще го занеса на игумена, той ще се зарадва на подаръка.

— Но аз го донесох за теб!

— За мен? Но аз не заслужавам такъв красив дар на природата.

— Винаги когато съм чукал на тази врата, ти си ми отварял. Когато имах нужда от помощ, понеже реколтата ми беше съсипана от сушата, ти всеки ден ми даваше парче хляб и чаша вино. Искам този грозд да ти даде малко от любовта на слънцето, от красотата на дъжда и от Божието чудо.

Вратарят сложил грозда пред себе си и цяла сутрин му се възхищавал, защото той наистина бил красив. Поради това решил да занесе подаръка на игумена, който винаги го беше насърчавал с мъдри думи.

Игуменът се зарадвал на грозда, но се сетил, че един от монасите в манастира е болен, и си помислил: „Ще му занеса грозда. Кой знае, може пък това да внесе радост в живота му.“

Гроздът обаче не останал дълго време в килията на болния монах, който на свой ред си рекъл: „Готвачът се грижи за мен, носи ми най-хубавото, което има за ядене. Сигурен съм, че много ще се зарадва на гроздето.“ И когато готвачът се появил на обяд, носейки храната на болния монах, той му подал грозда.

— За тебе е. Ти винаги си в контакт с продуктите, които природата ни дарява, и най-добре знаеш какво да направиш от това Божие творение.

Готвачът бил очарован от красивия грозд и го показал на помощника си. Гроздът бил толкова съвършен, че никой не можел да го оцени по-добре от клисаря, който пазел дарохранителницата и когото мнозина от монасите в манастира смятали за свят човек.

Клисарят на свой ред подарил грозда на най-младия послушник, за да му покаже Божията намеса и в най-дребните неща от Сътворението. Когато послушникът поел грозда в ръце, сърцето му се изпълнило с неземно блаженство, тъй като никога не бил виждал толкова красив грозд. Сетил се за деня, в който за пръв път дошъл в манастира, и за монаха, който му отворил вратата; именно този жест му позволил днес да е сред общност от хора, умеещи да ценят чудесата.

И тъй, малко преди да се свечери, той занесъл грозда на вратаря.

— Заповядай, да ти е сладко! Прекарваш по-голямата част от времето сам тук, гроздето ще те освежи.

Вратарят разбрал, че този дар наистина е бил предназначен за него, с наслада изял зрънцата му и заспал щастлив. По този начин кръгът бил затворен; кръгът от щастие и радост, който винаги се образува около човека, осъществил контакт с Енергията на любовта.

Жената, която се казваше Алма, разтърси дайрето.

— Всеки четвъртък ние чуваме по една история за любов и разказваме истории за липсата на любов. Когато видим това, което е на повърхността, постепенно ще разберем какво има под нея: нашите навици, ценностите ни. И когато успеем да проникнем под този слой, ще бъдем в състояние да открием себе си. Кой ще започне?

Вдигнаха се много ръце, включително и моята — за изненада на Мари. Отново стана шумно, хората се раздвижиха. Михаил посочи една красива висока жена със сини очи.

— Миналата седмица отидох на гости у един приятел, който живее сам в планината, близо до границата. Той е човек, който цени земните удоволствия и неведнъж е твърдял, че мъдростта, която някои претендират, че притежават, се дължи именно на факта, че са се наслаждавали на всеки един момент от живота си.

Още от самото начало тази идея никак не се хареса на мъжа ми: той го познаваше добре и знаеше, че любимото му занимание е да ходи на лов за птици и да съблазнява жени. Аз обаче трябваше да разговарям с нашия приятел, изживявах труден момент и само той можеше да ми помогне. Мъжът ми предложи да се консултирам с психолог, да предприема някакво пътуване, започнахме да спорим, скарахме се, но въпреки целия този натиск аз все пак отидох при нашия приятел. Той дойде да ме посрещне на летището, следобеда разговаряхме, вечеряхме, пихме, пак разговаряхме и аз си легнах. На другия ден, след като се наспах, се разходихме из областта и той ме закара до летището.

Щом пристигнах вкъщи, заваляха въпроси. Сам ли е бил? Да. Не е ли била там някоя негова любовница? Не. Пихте ли? Пихме. Защо не искаш да говорим за това? Но аз говоря точно за това! Били сте сами в една къща с изглед към планината, в доста романтична обстановка, не е ли така? Да, така е. И не сте правили нищо друго, освен да разговаряте? Нищо друго. Смяташ ли, че ти вярвам? Защо да не ми вярваш? Защото това противоречи на човешката природа — когато един мъж и една жена са заедно, пият заедно, говорят за интимни неща, накрая се озовават в леглото!

Съгласна съм с мъжа си. Противоречи на онова, на което са ни учили. Той никога няма да повярва на историята, която разказах, а тя е самата истина. Оттогава животът ни се превърна в ад. Може би нещата ще се оправят, но страданието е излишно, страданието заради това, което са нито обстоятелствата го позволят, те се озовават в леглото.

Ръкопляскания. Хората отново запалиха цигари. Чу се звън на бутилки и чаши.

— Какво е това? — попита ме тихо Мари. — Групова терапия на семейни двойки?

— Това е част от „срещата“. Никой не казва кое е правилно, кое е грешно, само разказват истории.

— Но защо го правят публично, по този неуважителен начин, пред хора, които пият и пушат?

— Може би защото е по-несериозно. А щом е по-несериозно, значи е по-лесно. А щом е по-лесно, защо тогава да не го правят по този начин?

— По-лесно? Сред непознати, които утре могат да разкажат тази история на мъжа й?

Междувременно бе започнал да говори някой друг и аз не успях да кажа на Мари, че това няма никакво значение: всички се бяха събрали тук, за да говорят за безразличие, маскирано като любов.

— Аз съм съпругът на жената, която разказа историята — представи се един господин, който беше с около двайсет години по-възрастен от красивата руса жена. — Всичко, което тя каза, е вярно. Ала има нещо, което тя не знае и което аз не посмях да й кажа. Ще го направя сега.

Когато тя отиде в планината, не можах да мигна цяла нощ и започнах да си представям с подробности какво се случва в момента. Тя пристига, камината е запалена, съблича си палтото, съблича си пуловера, под тънката си блуза не носи сутиен. Той може съвсем ясно да види очертанията на гърдите й.

Тя се преструва, че не забелязва погледа му. Казва му, че ще отиде до кухнята, за да вземе нова бутилка шампанско. Носи много тесни дънки, върви бавно и дори без да се обръща, знае, че той я оглежда от глава до пети. Връща се, говорят за много лични неща и това предизвиква у тях чувство на съучастничество.

Изчерпват темата, заради която тя е отишла. звъни мобилният й телефон — аз съм, питам дали всичко е наред. Тя се доближава до него, допира телефона до ухото му, двамата слушат онова, което казвам, думите ми са деликатни, защото знам, че е късно да упражнявам какъвто и да било натиск, най-добре е да се преструвам, че не се тревожа, съветвам я да се възползва, че е в планината, защото на следващия ден трябва да се връща в Париж, да се грижи за децата, да пазарува.

Прекратявам разговора, знаейки, че той го е чул. Сега двамата — които преди са седели на различни канапета — са седнали един до друг.

В този момент спрях да си представям какво се случва в планината. Станах, отидох до стаята на децата, след това се приближих до прозореца, погледнах Париж и знаете ли какво забелязах? Че тази мисъл ме е възбудила. И то много. Мисълта, че в момента жена ми може би целува друг мъж и прави секс с него.

Почувствах се ужасно. Как е възможно да се възбудя от подобно нещо? На следващия ден разговарях с двама приятели; не им казах, разбира се, че става въпрос за мен самия, но ги попитах дали някога им е действал еротично погледът на друг мъж в деколтето на жена им по време на някоя вечеря. Нито един не отговори на въпроса ми — защото е табу. И двамата обаче казаха, че е много хубаво да знаеш, че жена ти е желана от друг мъж: не отидоха по-далеч. Дали това не е някаква тайна фантазия, скрита в сърцето на всеки мъж? Не знам. Последната седмица от семейния ни живот беше ад, защото не мога да разбера онова, което почувствах. И понеже не мога да го разбера, обвинявам жена си, че е предизвикала нещо в мен, което разруши равновесието в моя свят.

Този път бяха запалени много цигари, но нямаше ръкопляскания. Сякаш темата продължаваше да бъде табу, дори и тук.

Докато държах ръката си вдигната, се питах дали съм с господина, който току-що бе говорил. Да, съгласен съм: представял съм си подобни неща с Естер и войниците на бойното поле, но не смеех да го призная дори пред себе си.

Михаил погледна към мен и кимна. Не знам как станах, как погледнах аудиторията, шокирана от историята на мъжа, който се възбужда при мисълта, че жена му е обладана от друг мъж. Сякаш никой не ми обръщаше внимание и това ми помогна да започна.

— Извинявам се, че няма да бъда толкова прям, колкото говорилите преди мен, но искам да кажа нещо. Днес бях на една гара и открих, че разстоянието, което дели релсите, е 143,5 сантиметра, или 4 фута и 8,5 инча. Защо такава абсурдна мярка? Помолих приятелката си да открие причината и ето какъв е резултатът:

В началото, когато са правили първите вагони, са използвали същите метални части, които са служели за производството на дилижанси.

А защо разстоянието между колелетата на дилижансите е било именно такова? Защото старите пътища са били направени за тази мярка и само такива дилижанси са можели да се движат по тях.

Кой е решил, че пътищата трябва да имат точно тези размери? И тук се налага да се върнем в далечното минало: римляните, първите големи строители на пътища, са решили да бъде така. Поради каква причина? Бойните колесници са били теглени от два коня — и наистина, ако поставим едно до друго две расови животни, каквито са използвали навремето, ще видим, че заемат 143,5 сантиметра.

И тъй, оказва се, че разстоянието между релсите, използвани от нашите високоскоростни влакове, е било определено от римляните. Когато имигрантите в САЩ започнали да строят железопътни линии, не попитали дали няма да е по-добре да променят разстоянието, а продължили по същия модел. Това се отразило дори върху космическите совалки: американските инженери смятали, че резервоарите за гориво трябвало да бъдат по-широки, но тъй като последните били произвеждани в Юта, налагало се да бъдат превозвани до Космическия център във Флорида и нямало да могат да минат през тунелите. В крайна сметка трябвало да се примирят с мярката, която римляните смятали за идеална.

Сигурно ще ме попитате какво общо има всичко това с брака.

Направих пауза. Част от присъстващите ни най-малко не се заинтересуваха от влаковите релси и разговаряха помежду си. Други обаче ме слушаха с голямо внимание — между тях бяха Мари и Михаил.

— Това има много общо с брака и с двата разказа, които току-що чухме. В даден момент от историята на човечеството се появил някой и казал: след като се ожените, трябва да останете непроменени до края на живота си. Ще вървите един до друг като две релси, спазвайки точното разстояние. Ако единият от вас понякога иска да бъде малко по-далеч или малко по-близо, ще е против правилата. Правилата казват: бъдете разумни, мислете за бъдещето, за децата. Повече нямате право да се променяте, трябва да бъдете като релсите: те са на едно и също разстояние една от друга на началната гара, по средата на пътя и на крайната гара. Не позволявайте на любовта да се променя, тя не бива нито да расте в началото, нито да намалява по средата — много е рисковано. С други думи, след като премине ентусиазмът от първите години, запазете едно и също разстояние помежду си, една и съща здравина, една и съща функционалност. По вас върви влакът на оцеляването на човешкия род, който трябва да стигне в бъдещето: децата ви ще са щастливи само ако си останете такива, каквито сте били открай време — на 143,5 сантиметра разстояние един от друг. Ако не сте съгласни с това, че никога няма да се променяте, помислете за тях, за децата, които сте създали.

Помислете за съседите. Покажете им, че сте щастливи, яжте барбекю в неделя, гледайте телевизия, бъдете част от общността. Помислете за обществото: обличайте се по начин, който да показва на всички, че между вас има хармония. Не поглеждайте настрани, защото някой също може да ви погледне, а това е изкушение, може да доведе до развод, кризи, депресия.

Усмихвайте се на снимките. Слагайте снимките в хола, за да ги виждат всички. Косете моравата, спортувайте — най-вече спортувайте, за да останете непроменени във времето. А когато видите, че спортът вече не ви помага, направете си пластична операция. Но никога не забравяйте: в определен момент тези правила са били наложени и вие трябва да ги спазвате. Кой е наложил тези правила? Няма значение, никога не задавайте подобни въпроси, защото правилата ще продължават да са в сила вечно, дори да не сте съгласни с тях.

Седнах. Някои изръкопляскаха ентусиазирано, други приеха думите ми с безразличие и аз така и не разбрах дали не бях отишъл твърде далеч. Мари ме гледаше със смесица от възхищение и изненада.

Жената на сцената отново разтърси дайрето.

Казах на Мари да ме изчака, тъй като исках да изпуша една цигара навън.

— Сега ще танцуват в името на любовта, на Господарката.

— Но ти можеш да пушиш и вътре.

— Имам нужда да остана сам.

Въпреки че беше началото на пролетта, все още беше много студено, но имах нужда от чист въздух. Защо разказах цялата тази история? Моят брак с Естер никога не е бил такъв, какъвто го описах: две релси, винаги една до друга, винаги подравнени, праволинейни, безупречни. Имали сме хубави и лоши моменти, случвало се е доста пъти единият да заплаши другия, че ще си тръгне завинаги, но въпреки това продължавахме да сме заедно.

Допреди две години.

Или до момента, в който тя започна да се опитва да разбере защо е нещастна.

Никой не трябва да се пита защо е нещастен. Този въпрос носи в себе си вируса на тоталното разрушение. Ако се запитаме, ще поискаме да открием кое ни прави щастливи. И ако това, което ни прави щастливи, е различно от начина, по който живеем в момента, или извършваме някаква безвъзвратна промяна, или ставаме още по-нещастни.

В момента се намирах точно в такава ситуация: имах приятелка с неповторима индивидуалност, работата ми отново потръгна и имаше голяма вероятност с времето нещата да се уравновесят. Най-добре ще е да се примиря. Да приема каквото ми предлага животът, да не следвам примера на Естер, да не обръщам внимание на това, което се чете в очите на хората, да си спомня думите на Мари, да започна нов живот заедно с нея.

Не, не мога да мисля по този начин. Ако реагирам така, както хората очакват, ще стана техен роб. Нужно е да имаш огромна доза самоконтрол, за да не позволиш това да се случи, защото човек е склонен винаги да действа така, че да се хареса на някого — особено на самия себе си. Ала ако го направя, ще изгубя не само Естер, но и Мари, работата си, бъдещето си, самоуважението и всичко, което съм казал и написал.

Видях, че хората започват да си тръгват, и влязох в ресторанта. Появи се Михаил, който вече се беше преоблякъл.

— Онова, което се случи в пицарията…

— Не се притеснявай — отвърнах аз. — Хайде да се разходим по бреговете на Сена.

Мари ме разбра и каза, че тази вечер трябва да си легне рано. Помолихме шофьора на таксито да спре до моста срещу Айфеловата кула — така щях да мога да се прибера пеша вкъщи — и Мари продължи сама. Прииска ми се да попитам Михаил къде живее, но реших, че въпросът ми може да бъде изтълкуван като опит да проверя със собствените си очи дали Естер не е при него.

По пътя Мари настоятелно разпитваше Михаил какво означава „срещата“, а той отговаряше едно и също: начин да си възвърнем любовта. Добави още, че е харесал моята история за релсите на влака.

— Точно така се е изгубила любовта — каза той. — Когато сме започнали да определяме стриктно правилата, от които зависи тя да се прояви.

— И кога е станало това? — попита Мари.

— Не знам. Ала знам, че е възможно да направим така, че тази Енергия да се върне. Знам, понеже когато танцувам или когато чувам гласа, Любовта разговаря с мен.

Мари не знаеше какво означава „да чуваш гласа“, но вече бяхме стигнали до моста. Слязохме от таксито и тръгнахме в студената нощ из Париж.

— Знам, че си се изплашил от видяното. Най-голямата опасност е, че мога да си глътна езика и да се задуша. Собственикът на ресторанта обаче знаеше как да постъпи, сигурно и преди в пицарията му се е случвало подобно нещо. Не е чак толкова рядко явление. Диагнозата му обаче е погрешна: не съм епилептик. Това се дължи на контакта с Енергията.

Разбира се, че беше епилептик, но нямаше смисъл да му противореча. Опитвах се да се държа нормално. Трябваше да овладея положението. Бях изненадан колко лесно се съгласи този път Михаил да се срещнем.

— Нуждая се от теб. Ти трябва да напишеш нещо за значението на любовта — каза той.

— Всички знаят какво е значението на любовта. Почти всички книги са на тази тема.

— Тогава ще формулирам по друг начин молбата си: трябва да напишеш нещо за Новия ренесанс.

— Какъв е този Нов ренесанс?

— Период, подобен на този в Италия през петнайсети и шестнайсети век, когато гении като Еразъм, Леонардо да Винчи, Микеланджело престават да се съобразяват с ограниченията на настоящето, с условностите на епохата и се обръщат към миналото. Както е станало тогава, така и ние сега прибягваме до магическия език, алхимията, идеята за Богинята майка, свободата да правим това, в което вярваме, а не това, което Църквата или правителството изискват от нас. Така както е станало във Флоренция през 1500 година, така и ние преоткриваме факта, че миналото съдържа отговорите за бъдещето ни.

Да вземем историята за влака, която ти разказа: за колко ли много други неща се подчиняваме на модели, които не разбираме? И тъй като хората четат твоите творби, не би ли могъл да засегнеш тази тема?

— Никога не съм преговарял относно съдържанието на книгите си — отвърнах аз, спомняйки си, че трябва да запазя самоуважение. — Ако сюжетът е интересен, ако е в душата ми, ако корабът, наречен Слово, ме отведе до този остров, може и да напиша такава книга. Но това няма нищо общо с търсенето на Естер.

— Знам и не налагам никакви условия. Само ти предлагам да помислиш върху нещо, което смятам за важно.

— Тя спомена ли ти за Банката за услуги?

— Да. Но случаят няма нищо общо с Банката за услуги. Става дума за мисия, която не мога да изпълня сам.

— Това, което вършиш в арменския ресторант, то ли е твоята мисия?

— То е само малка част от нея. В петък правим същото с просяците. А в сряда работим с новите номади.

Нови номади? По-добре да не го прекъсвам точно сега. Младежът, който разговаряше с мен в момента, нямаше нищо общо с арогантния Михаил от пицарията, с харизматичния Михаил от ресторанта, с неуверения Михаил от вечерта с автографите. Беше нормален човек, събеседник, с когото ти е приятно да завършиш вечерта, разговаряйки за световните проблеми.

— Мога да пиша единствено за това, което наистина е трогнало душата ми — повторих аз.

— Искаш ли да дойдеш с нас и да разговаряш с просяците?

Спомних си за думите на Естер и за престорената тъга в очите на онези, които би трябвало да са най-окаяните същества на света.

— Нека да си помисля.

Наближавахме Лувъра, но Михаил спря, наведе се над каменната стена покрай реката и двамата се загледахме в минаващите корабчета с техните прожектори, заслепяващи очите ни.

— Погледни какво правят — казах аз, опитвайки се да подхвана каквато и да било тема от страх той да не се отегчи и да не реши да се прибере вкъщи. — Гледат това, което осветяват прожекторите. Когато се приберат у дома си, ще кажат, че познават Париж. Утре ще отидат да видят Мона Лиза и ще разказват, че са посетили Лувъра. Не познават Париж, нито пък са разгледали Лувъра — разхождали са се с корабче и са видели една картина, една-единствена картина. Каква е разликата между това да гледаш порнографски филм и да правиш секс? Същата като между това да разгледаш един град и да се опиташ да разбереш какво се случва в него, да обикаляш кафенетата му, да се разхождаш по улици, които не фигурират в туристическите справочници, да се изгубиш, за да преоткриеш себе си.

— Възхищавам се на самообладанието ти. Говориш за корабчетата по Сена, а всъщност изчакваш подходящ момент, за да ми зададеш въпроса, който те доведе при мен. Не се притеснявай, питай открито за това, което искаш да знаеш.

Тонът му изобщо не беше агресивен и реших да продължа напред.

— Къде е Естер?

— Физически много далеч, в Централна Азия. Ала духовно е много близо, усмивката й е с мен денонощно, както и споменът за окуражителните й думи. Тя ме доведе тук, когато бях беден двайсет и една годишен младеж без бъдеще. Жителите на селото, в което живеех, ме смятаха за ненормален, болен или магьосник, съюзил се с дявола, докато за хората от града бях просто един селянин, който си търси работа.

Някой ден ще ти разкажа по-подробно моята история, но най-важното е, че знаех английски и започнах да работя като неин преводач. Намирахме се на границата с една страна, в която тя трябваше да влезе: американците строяха там много военни бази, готвеха се за война с Афганистан, невъзможно беше човек да получи виза. Помогнах й да пресече планината нелегално. Бяхме заедно една седмица, през която тя ме накара да почувствам, че не съм сам, че ме разбира.

Попитах я какво търси толкова далеч от дома си. След няколко уклончиви отговора накрая тя ми разказа това, което сигурно е разказала и на теб: че търси мястото, където е скрито щастието. Аз й казах за моята мисия: да направя така, че Енергията на любовта да се върне отново на Земята. В действителност и двамата търсехме едно и също нещо.

Естер отиде във френското посолство и ми издейства виза в качеството ми на преводач от казахски, въпреки че всички в родината ми говорят само руски. Дойдох да живея тук. Виждахме се с нея всеки път, когато се завръщаше от мисиите си в чужбина. Ходихме заедно в Казахстан още два пъти; тя много се интересуваше от културата тенгри и от един номад, с когото се бе запознала и за когото смяташе, че има отговор на всички въпроси.

Щеше ми се да попитам какво представлява културата тенгри, но въпросът ми можеше да почака. Михаил продължи да говори, а в очите му откривах същата мъка, която аз самият изпитвах по Естер.

— Организирахме заедно нещо тук, в Париж. Тя ми даде идеята да събираме хората веднъж седмично. Казваше: „В човешките отношения най-важен е разговорът, но хората вече не го правят — не сядат, за да говорят или за да слушат другите. Ходят на театър, на кино, гледат телевизия, слушат радио, четат книги, но почти не разговарят. Ако искаме да променим света, трябва да се върнем във времето, когато воините са се събирали около огъня и са си разказвали истории.“

Спомних си как Естер твърдеше, че всички важни неща в живота ни са започнали от дълги разговори на масата в някой бар или по време на разходки из улиците и парковете.

— Аз предложих да се събираме в четвъртък, защото така повелява традицията, в която съм възпитан. Нейна беше идеята да се разхождаме понякога нощем из Париж: казваше, че единствено просяците не се преструват, че са щастливи, а точно обратното — преструват се, че са тъжни.

Даде ми да прочета книгите ти. Разбрах, че ти също, макар и несъзнателно, си представяш света такъв, какъвто го виждаме с нея. Разбрах, че не съм сам, макар и единствено аз да чувам гласа. Постепенно все повече хора започнаха да идват на нашите срещи в ресторанта и аз повярвах, че мога да изпълня мисията си, да помогна на Енергията да се върне, дори и ако за това трябва да се пренеса в миналото, в мига, когато тя си тръгна — или се скри.

— Защо Естер ме напусна?

Нима не можех да говоря за друго? Въпросът ми раздразни Михаил.

— Заради любовта. Днес ти използва примера с релсите: е, добре, тя не е просто една релса до теб. Тя не се съобразява с правилата, както не се съобразяваш и ти. Досещаш се, предполагам, че и на мен ми липсва.

— Тогава…

— Тогава, ако искаш да я видиш, мога да ти кажа къде се намира. И аз почувствах този импулс, но гласът ми казва, че не сега е моментът, че никои не трябва да я смущава по време на срещата й с Енергията на любовта. Подчинявам се на гласа, защото той ни закриля: мен, теб, Естер.

— А кога ще настъпи моментът?

— Може би утре, след година или никога — и в този случай трябва да приемем нейното решение. Гласът всъщност е Енергията: ето защо той събира двама души само когато наистина са готови за този миг. Въпреки това всички ние се опитваме да насилваме положението — само за да чуем фразата, която никога не бихме искали да чуем: „Върви си.“ Който не се подчинява на гласа и пристига по-рано или по-късно, отколкото трябва, никога няма да постигне това, към което се стреми.

— Предпочитам да я чуя да ми казва „върви си“, отколкото да продължавам да живея денонощно със Захира. Ако тя ми го каже, ще престане да бъде за мен фикс-идея и ще се превърне в жена, която сега живее и мисли по друг начин.

— Ще престане да бъде за теб Захир, но ти ще изгубиш много. Ако един мъж и една жена успеят да направят така, че Енергията да се прояви, те наистина помагат по този начин на всички мъже и жени по света.

— Ти ме плашиш. Аз я обичам. Знаеш, че я обичам, и ми казваш, че и тя все още ме обича. Не знам какво значи да си готов, но не мога да живея така, както другите очакват от мен — дори и Естер.

— От това, което разбрах при разговорите си с нея, в определен момент ти си изгубил посоката. Светът е започнал да се върти около теб, единствено и само около теб.

— Не е истина. Тя беше свободна да си проправи свой собствен път. Тя поиска да стане военен кореспондент, въпреки че аз бях против. Тя сметна, че трябва да търси причината за човешкото нещастие, макар и да й възразявах, че е невъзможно да я узнае. Нима тя иска аз отново да се превърна в релса до друга релса, запазвайки това глупаво разстояние само защото римляните са решили така?

Михаил тръгна, аз го последвах.

— Вярваш ли, че чувам глас?

— Да ти кажа честно, не знам. Но след като сме дошли дотук, позволи ми да ти покажа нещо.

— Всички мислят, че е епилептичен припадък, а аз не се опитвам да ги разубеждавам: така е по-лесно. Но този глас ми говори, откакто съм дете, откакто видях жената.

— Каква жена?

— После ще ти кажа.

— Винаги когато ти задавам въпрос, ти ми отвръщаш: „После ще ти кажа.“

— Гласът ми казва нещо. Знам, че си разтревожен и изплашен. В пицарията, когато усетих горещия вятър и видях светлините, знаех, че това са симптомите на моята връзка със Силата. Знаех, че тя е там, за да помогне и на двама ни.

Ако мислиш, че всичко, казано от мен, са бълнувания на един епилептик, който иска да се възползва от чувствата на известен писател, утре ще ти дам карта с мястото, където се намира тя, и ти ще тръгнеш да я търсиш. В този момент обаче гласът ни казва нещо.

— Мога ли да знам какво е, или после ще ми го кажеш?

— Ще ти го кажа след малко: все още не мога да разбера ясно посланието.

— Обещай ми все пак, че ще ми дадеш адреса и картата.

— Обещавам. Обещавам ти в името на божествената енергия на любовта. А ти какво искаше да ми покажеш?

Посочих една позлатена статуя — девойка, възседнала кон.

— Нея. Тя е чувала гласове. И докато хората са правели това, което е казвала, нещата са били наред. Но когато започнали да се съмняват, вятърът на победата променил посоката си.

Жана д’ Арк, Орлеанската дева, героинята на Стогодишната война, която на седемнайсет години била назначена за главнокомандващ на войската, защото… чувала гласове и те й съобщавали най-добрата стратегия, с която да бъдат разбити англичаните. Две години по-късно била обвинена в магьосничество и осъдена да изгори на кладата. В една от книгите си съм използвал част от показанията й по време на разпита от 24 февруари 1431 година:

— Нали не намекваш, че…

— Че ти си превъплъщение на Жана д’Арк? Не съм си го и помислил. Тя е умряла само на деветнайсет години, а ти вече си на двайсет и пет. Тя е имала власт над френската войска, а от това, което ти ми каза, разбирам, че нямаш власт дори над собствения си живот.

Седнахме отново на стената покрай Сена.

— Вярвам в знаците — повторих аз. — Вярвам в съдбата. Вярвам, че хората всеки ден имат възможността да узнаят кое е най-доброто решение, което трябва да вземат, във всичко което правят. Вярвам че не съм усетил как в даден момент съм изгубил връзката с жената, която обичам. И сега единственото, което трябва да сторя, е да приключа с този цикъл. Ето защо искам картата, искам да отида при нея.

Когато той ме погледна, пак приличаше на изпадналия в транс младеж от сцената на ресторанта. Уплаших се да не получи отново епилептичен пристъп — посред нощ, на това почти безлюдно място.

— Видението ми даде сила. Тази сила е почти видима, осезаема. Мога да си служа с нея, но не мога да я овладея.

— Късно е за подобни разговори. Уморен съм, ти също. Бих искал да ми дадеш картата и да ми кажеш къде точно се намира.

— Гласът… ще ти дам картата утре следобед. Къде мога да ти я донеса?

Дадох му адреса си и се изненадах, че той не знае къде съм живял с Естер.

— Мислиш ли, че съм спал с жена ти?

— Никога не бих те попитал. Това не ме засяга.

— Но ме попита, когато бяхме в пицарията.

Бях забравил. Разбира се, че ме засягаше, но отговорът му вече не ме интересуваше.

Очите на Михаил се промениха. Потърсих в джоба си нещо, което да поставя в устата му в случай на пристъп: той обаче изглеждаше спокоен, успяваше да се владее.

— Точно в този момент чувам гласа. Утре ще взема картата, бележките, разписанието на полетите, ще дойда у вас. Вярвам, че тя те чака. Вярвам, че светът ще стане по-щастлив, ако двама души, само двама души станат по-щастливи. Гласът обаче ми казва, че няма да можем да се видим утре.

— Имам среща на обяд с един актьор, който пристигна от САЩ, и не мога да я отложа. Но през останалата част от деня ще те чакам.

— Гласът обаче ми казва, че няма да се видим.

— Той ти забранява да ми помогнеш да открия Естер, така ли?

— Мисля, че не. Именно гласът ме накара да дойда онази вечер на раздаването на автографи. От онзи миг нататък знаех приблизително как ще се развият събитията и точно така стана — защото бях чел Време да раздираш, време да съшиваш.

— Тогава — продължих аз, умирайки от страх да не би той да промени намерението си — нека да направим това, за което се уговорихме. След два часа следобед съм свободен.

— Но гласът казва, че още не е дошъл моментът.

— Ти ми обеща.

— Добре.

Михаил ми подаде ръка и каза, че утре ще мине през къщи към края на деня. Последните му думи тази вечер бяха:

— Гласът казва, че ще позволи това да стане, когато му дойде времето.

Докато вървях към къщи, единственият глас, който чувах, беше на Естер, която говореше за любовта. И докато си припомнях разговора, разбрах, че тя е имала предвид нашия брак.

Когато бях на петнайсет, горях от нетърпение да открия секса. Но той беше грях, беше нещо забранено. Не можех да разбера защо е грях: ти можеш ли? Можеш ли да ми кажеш защо всички религии навсякъде по света смятат секса за нещо забранено — дори и най-примитивните религии и култури?

— Караш ме да се замислям за много странни неща. Защо сексът е нещо забранено?

— Заради изхранването.

— Заради изхранването ли?

— Преди хиляди години хората са се премествали от едно място на друго, любили са се на воля, имали са деца и колкото по-многобройно ставало едно племе, толкова по-голяма била вероятността то да изчезне — членовете му се биели помежду си заради храна, убивали децата, след това жените, защото били по-слаби. Оцелявали само силните, но всички те били мъже. А мъже без жени не могат да продължат човешкия род.

И тогава някой, който видял какво става в съседното племе, решил да не позволи това да се случи и в неговото. И измислил следната история: боговете забраняват мъжете да правят секс с всички жени. Можели да го правят с една, най-много с две. Част от племето не можела да има деца, някои мъже били импотентни, някои жени били безплодни, но никой нямал право да сменя партньора си.

Всички повярвали на забраната, защото този, който я изрекъл, говорел от името на боговете, освен това се отличавал от останалите — или имал физически недъг, или болест, предизвикваща конвулсии, или някаква необикновена дарба, защото именно така са се появили първите лидери. След няколко години племето станало най-силното — състояло се от определен брой мъже, които били в състояние да изхранват всички, от жени, способни да раждат, и деца, които бавно увеличавали броя на ловците и на раждащите. Знаеш ли кое доставя най-голямо удоволствие на жената в брака?

— Сексът.

— Сгреши: да приготвя храната. Да вижда как мъжът й яде. Този е най-хубавият момент за жената, която цял ден е мислила за вечерята. Причината може би се крие в някаква история, скрита в миналото — глада, заплахата от изчезване на рода, пътя на оцеляването.

— Липсва ли ти това, че нямаме деца?

— Как може да ми липсва нещо, което никога не съм имала?

— Мислиш ли, че това би променило брака ни?

— Как бих могла да знам? Гледайки приятелките и приятелите си, понякога се питам дали са по-щастливи, защото имат деца. Някои да, други не толкова. Може да са щастливи заради децата си, но това нито подобрява, нито влошава връзката между тях самите. Продължават да мислят, че имат право да контролират другия. Продължават да смятат, че обещанието „да бъдат вечно щастливи“ трябва да се спазва, дори и с цената на ежедневно нещастие.

— Войната не ти се отразява добре, Естер. Чрез нея ти влизаш в контакт с една действителност, много по-различна от живота, който водим тук. Да, знам, че ще умра, и изживявам всеки един ден така, сякаш той е чудо. Ала това не ме кара да мисля непрекъснато за любов, щастие, секс, изхранване, брак.

— Войната не ме кара да мисля. Чисто и просто съществувам, и толкова. Когато осъзнавам, че всеки един момент мога да бъда убита от някой заблуден куршум, си мисля: „Колко хубаво, че нямам дете и няма да се тревожа какво ще стане с него.“ Мисля си обаче и нещо друго. „Жалко, ще умра, а след мен няма да остане нищо. Успях единствено да изгубя живота си, но не успях да създам живот.“

— Къде сме сгрешили в нашата връзка? Задавам ти този въпрос, защото понякога ми се струва, че искаш да ми кажеш нещо, но изведнъж прекъсваш разговора.

— Да, някъде сме сгрешили. Длъжни сме да бъдем щастливи заедно. Ти смяташ, че си ми задължен за всичко, което си постигнал, аз смятам, че трябва да се чувствам привилегирована поради това, че живея с мъж като теб.

— Имам жената, която обичам, невинаги го признавам и в крайна сметка се питам къде съм сгрешил.

— Добре, че си го осъзнал. Никъде не си сгрешил, нито пък аз, защото и на мен понякога ми се случва да си задавам този въпрос. Грешен е начинът, по който проявяваме любовта си. Ако приемем, че това създава проблеми, бихме могли да живеем с тези проблеми и да бъдем щастливи. Тогава животът ни ще се превърне в постоянна битка и това ще ни поддържа активни, жизнени, въодушевени, готови да завладяваме много нови светове. Но сега ние вървим към една точка, където нещата се изглаждат. Където любовта престава да създава проблеми и стълкновения и се превръща в решение.

— Нима има нещо лошо в това?

— Да, има. Чувствам, че Енергията на любовта, това, което наричат страст, е престанало да преминава през тялото и душата ми.

— Но все нещо е останало.

— Останало? Нима бракът ни трябва да приключи по този начин, като страстта отстъпи място на нещо, което наричат „зряла връзка“? Имам нужда от теб. Липсваш ми. Понякога ревнувам. Обичам да мисля какво да приготвя за вечеря, макар че ти понякога изобщо не обръщаш внимание на това, което ядеш. Но като че ли радостта липсва.

— Не липсва. Когато си далеч, бих искал да си близо до мен. Представям си разговорите, които ще водим, когато аз или ти се завърнем от някое пътуване, обаждам ти се, за да разбера дали всичко е наред, необходимо ми е да чувам гласа ти всеки ден. Уверявам те, че продължавам да съм влюбен в теб.

— И с мен е така, но какво се получава, когато сме заедно? Спорим, караме се за глупости, единият иска да промени другия, да му наложи собствената си гледна точка. Ти искаш от мен безсмислени неща, аз постъпвам по същия начин. Понякога, когато сърцата ни мълчат, си казваме: „Колко щеше да е хубаво да съм свободен, да нямам никакъв ангажимент към този човек.“

— Права си. И в такива моменти се чувствам объркан, защото знам, че съм с жената, която желая.

— А аз съм с мъжа, когото винаги съм искала да имам до себе си.

— Мислиш ли, че можеш да промениш това?

— Колкото повече остарявам, толкова по-малко мъже ме заглеждат и толкова по-често си мисля: „Най-добре да оставя нещата такива, каквито са.“ Сигурна съм, че мога да се самозаблуждавам така до края на живота си. Но всеки път, когато отразявам някоя война, виждам, че съществува любов, много по-голяма от омразата, която кара хората да се избиват едни други. И в такива моменти, единствено в такива моменти мисля, че мога да променя нещата.

— Но ти не можеш през цялото време да живееш на фронта.

— Нито пък да живея през пялото време в това спокойствие, което намирам, когато съм до теб. То разрушава най-ценното нещо, което имам: връзката ми с теб. Дори и силата на любовта да е същата.

— Милиони хора по света сега си мислят подобни неща, но устояват храбро и изчакват тези моменти на депресия да отминат. Издържат една, две, три кризи и накрая постигат спокойствие.

— Знаеш, че не е точно така. В противен случай нямаше да напишеш книгите, които си написал.

Бях решил да обядвам с американския актьор в пицарията на Роберто — трябваше непременно да се върна там, за да изгладя лошото впечатление, което евентуално съм направил. Преди да изляза от къщи, предупредих домашната си помощница и портиера, че ако случайно не се върна в уговорения час и се появи младеж с монголоидни черти, за да ми предаде един пакет, трябва на всяка цена да го поканят да се качи и да ме изчака в хола, като му сервират всичко, което пожелае. А ако младежът не може да чака, тогава да го помолят да остави на един от двамата това, което е дошъл да ми предаде.

И в никакъв случай да не го пускат да си тръгне, без да ми е оставил пакета!

Взех такси и го помолих да спре на пресечката на булевард „Сен Жермен“ и улица „Сен Пер“. Ръмеше, но ме деляха само трийсет метра от ресторанта с неговия дискретен надпис и широката усмивка на Роберто, който от време на време излизаше навън, за да изпуши една цигара. По тесния тротоар към мен вървеше жена с детска количка и тъй като нямаше място за двама ни, слязох от бордюра, за да може тя да мине.

И тогава като в забавен кадър светът се завъртя около мен: земята стана небе, а небето — земя, дори забелязах някои детайли от горната част на сградата на ъгъла. Толкова пъти бях минавал оттам, а нито веднъж не бях поглеждал нагоре. Спомням си за чувството на изненада, за вятъра, който задуха с все сила в ушите ми, и за далечния вой на куче; изведнъж всичко потъна в мрак.

Бях запратен рязко в някаква черна дупка, в чийто край виждах светлина. Но преди да стигна дотам, невидими здрави ръце ме издърпаха с все сила назад и аз се събудих сред гласове и викове: всичко това едва ли бе продължило повече от няколко секунди. Усетих в устата си вкус на кръв, мириса на мокрия асфалт и веднага разбрах, че съм претърпял злополука. Бях едновременно в съзнание и в безсъзнание, опитах се да помръдна, но не успях, видях, че до мен лежи друг човек — толкова близо, че можех да доловя миризмата му, парфюма му. Представих си, че това може би е жената с бебето, която вървеше по тротоара. Боже мой!

Някой се приближи до мен и понечи да ме вдигне, но аз изкрещях да не ме докосват, защото сега е опасно да местят тялото ми; бях запомнил от някакъв банален разговор през една банална вечер, че ако ми е счупен вратът, и най-малкото неправилно движение би могло да ме парализира завинаги.

Борех се, за да запазя съзнание, очаквах болката, която така и не идваше, опитах се да помръдна, но реших, че ще е по-добре да не го правя. Бях обхванат от спазми, а после — от някакво вцепенение. Отново помолих да не ме докосват, чух някъде далече воя на сирената и разбрах, че мога да спя, повече не бе нужно да се боря, за да спасявам живота си, той беше или изгубен, или спасен, това не зависеше повече от мен, а от лекарите, сестрите, късмета, „нещото“, наречено Бог.

Дочух гласа на някакво момиче, което ми съобщаваше името си — не успях да го запомня — и ме успокояваше, че няма да умра. Искаше ми се да вярвам на думите й, помолих я да остане по-дълго до мен, но тя скоро изчезна; видях, че слагат на врата ми нещо пластмасово, на лицето ми — маска, и заспах отново, този път без да сънувам каквото и да било.

Когато дойдох в съзнание, чувах само някакво ужасно бръмчене в ушите си: всичко останало бе потънало в тишина и пълен мрак. Изведнъж усетих, че всичко около мен се движи, и бях убеден, че носят ковчега ми. Щяха да ме погребат жив!

Опитах се да удрям по стените, но не можех да помръдна нито един мускул на тялото си. За известно време, което ми се стори цяла вечност, почувствах, че ме изтикват напред, и в този миг, използвайки последните си сили, нададох вик, който отекна в това затворено пространство, върна се в ушите ми, почти ме оглуши, но знаех, че благодарение на него съм спасен, защото веднага след това в краката ми се появи светлина: бяха разбрали, че не съм умрял!

Светлината, благословената светлина, която ме бе спасила от най-ужасното мъчение, задушаването, постепенно освети тялото ми, отвориха най-сетне капака на ковчега, аз бях облян в студена пот, изпитвах ужасна болка, но бях доволен, успокоен — те си бяха дали сметка, че са сбъркали. Какво щастие, че можех да се върна обратно на този свят!

Светлината най-сетне стигна и до очите ми: някаква ръка нежно докосна моята и едно момиче с ангелско лице попи потта от челото ми.

— Не се тревожете — каза ангелското създание, което беше с руси коси, цялото облечено в бяло. — Аз не съм ангел, вие не сте умрели и това тук не е ковчег, а камера за магнитен резонанс, за да разберем дали няма евентуални поражения. От това, което видях, няма нищо сериозно, но ще трябва да останете тук под наблюдение.

— Нямам дори и една счупена кост?

— Охлузвания по цялото тяло. Ако донеса огледало, ще се изплашите от вида си, но до няколко дни ще се оправите.

Опитах се да стана, но тя нежно ме възпря. Тогава усетих много силна болка в главата и изстенах.

— Не смятате ли, че е нормално? Все пак сте претърпели злополука.

— Смятам, че ме заблуждавате — казах аз с усилие. — Не съм дете, преживял съм какво ли не, мога да приема истината, без да изпадам в паника. Някакъв кръвоносен съд в главата ми всеки миг ще се пръсне.

Появиха се двама санитари и ме сложиха на носилка. Разбрах, че на врата си имам ортопедична яка.

— Някой спомена, че сте помолили да не ви преместват — каза ангелът. — Много добро решение! Ще трябва да стоите известно време с тази яка, но ако няма някаква неприятна изненада — защото не можем да знаем какви ще бъдат последствията, — ще се разминете само с големия уплах и ще разберете, че сте имали невероятен късмет.

— Колко време? Но аз не мога да остана тук.

Никой нищо не каза. Мари ме чакаше усмихната пред рентгеновата зала — явно лекарите й бяха казали, че не е нищо сериозно. Погали ме по главата, като скри ужаса, който сигурно е изпитала при вида ми.

Малкият кортеж премина по коридора на болницата — тя, двамата санитари, които тикаха носилката, и ангелът в бяло. Главата ме болеше все повече.

— Сестро, главата…

— Не съм сестра, а лекуващият ви лекар за момента, очакваме всеки миг да пристигне личният ви лекар. Що се отнася до главата, не се безпокойте: в резултат на един защитен механизъм организмът затваря всички кръвоносни съдове в момент на злополука, за да избегне спукването им. Когато опасността премине, те отново се отварят, кръвта започва пак да циркулира и затова изпитвате болка. Няма друга причина. Но ако искате, мога да ви дам приспивателно.

Отказах. И в този миг от някакво тъмно кътче на съзнанието ми изплува една фраза, която бях чул предишния ден:

„Гласът казва, че ще позволи това да се случи когато му дойде времето.“

Но той не е можел да знае. Не е възможно случилото се на пресечката на „Сен Жермен“ и „Сен Пер“ да е било резултат от световна конспирация, от нещо предопределено от боговете, които несъмнено са прекалено заети да се грижат за тази временно съществуваща планета, вървяща към своето разрушение, за да спрат пялата си работа само за да ми попречат да се срещна с моя Захир. Момчето едва ли можеше да предвижда бъдещето, освен ако… наистина не чуваше някакъв глас, или пък не съществуваше всемирен заговор и нещата не бяха много по-сериозни, отколкото си мислех.

Всичко това ми дойде в повече: усмивката на Мари, вероятността някой да чува някакъв глас, все по-непоносимата болка.

— Докторе, промених решението си: искам приспивателно, не мога да понасям повече болката.

Тя каза нещо на един от санитарите, които тикаха носилката, той отиде някъде и се върна, преди да са ме вкарали в стаята. Усетих убождане в ръката и скоро след това заспах.

Когато се събудих, поисках да узная какво точно се е случило, дали жената, която бях видял да лежи до мен, бе оцеляла, какво е станало с бебето й. Мари каза, че трябва да си почивам, но д-р Луи, моят лекар и приятел, вече беше пристигнал и сметна, че няма да има никакъв проблем да ми отговори. Мен самия ме е блъснал мотоциклет, а тялото, което съм видял на асфалта, е било на момчето, което го е карало. То било откарано в същата болница и имало също толкова голям късмет като мен да се отърве само с няколко охлузвания по тялото. От полицейското разследване, направено веднага след злополуката, станало ясно, че аз съм се намирал на уличното платно по време на произшествието и съм изложил на опасност живота на мотоциклетиста.

С други думи, вината явно е била моя, но момчето решило да не подава оплакване. Мари го посетила, поговорили малко, разбрала, че е имигрант, работи нелегално и се бои да каже каквото и да било на полицията. Излязъл от болницата едно денонощие след постъпването си и тъй като по време на инцидента носел каска, това намалило значително риска от мозъчни увреждания.

— Твърдиш, че е излязъл от болницата едно денонощие след произшествието? Нима е минал повече от ден, откакто съм тук?

— Минаха три дни. След като ти направиха изследването с магнитния резонанс, лекарката ми се обади по телефона и поиска разрешение да продължи да ти дава успокоителни. Позволих й да го направи, тъй като сметнах, че си много напрегнат, изнервен и потиснат.

— И какво следва оттук нататък?

— По принцип ще останеш още два дни в болницата и три седмици с тази яка на врата: критичните четирийсет и осем часа вече изтекоха. Въпреки това някои органи в тялото ти могат да се разбунтуват и да престанат да функционират правилно, в такъв случай ще се появи проблем, който ще трябва да разрешим. Но най-добре да не мислим за това сега, а само ако наистина се случи — не си струва да страдаш предварително.

— С други думи, все още мога да умра?

— Както много добре знаеш, всички ние не само можем, но и наистина ще умрем.

— Искам да кажа: възможно ли с да умра в резултат на злополуката?

Доктор Луи помълча малко и отвърна:

— Да. Винаги съществува вероятността да се е образувал кръвен съсирек, който уредите да не са могли да локализират, той да се откъсне всеки момент и да предизвика емболия. Съществува също така и вероятността някоя клетка да е полудяла и да е станала огнище на рак.

— Не говорете такива неща, докторе — прекъсна го Мари.

— Приятели сме от пет години. Той ме пита, аз му отговарям. А сега ви моля да ме извините, но трябва да се връщам в кабинета си. Медицината не е това, което вие си мислите. Във вашия свят ако едно момче излезе, за да купи пет ябълки, но се прибере вкъщи, носейки само две, вие веднага ще заключите, че то е изяло липсващите три.

В моя свят съществуват и други възможности: то може да ги е изяло наистина, но може и да са му ги откраднали или пък парите да не са му стигнали да купи толкова ябълки, колкото е искало, или да ги е изгубило по пътя, или да е срещнало гладен човек и да е решило да раздели ябълките си с него и прочие. В моя свят всичко е възможно, всичко е относително.

— Какво знаете за епилепсията?

Мари веднага разбра, че имах предвид Михаил, и не можа да скрие от мен, че това не й харесва. Начаса заяви, че трябва да тръгва, защото бързала за снимки.

Ала д-р Луи, който си беше взел нещата и се готвеше да излезе от стаята, спря, за да отговори на въпроса ми.

— Дължи се на излишък от електрически импулси в дадена област на мозъка, което предизвиква по-леки или по-тежки конвулсии. Няма окончателно становище по въпроса, приема се, че пристъпите настъпват тогава, когато човек е под голямо напрежение. Но ти специално няма защо да се притесняваш: въпреки че болестта може да се прояви за пръв път във всяка възраст, едва ли може да бъде причинена от злополука с мотоциклет.

— А коя е причината?

— Не съм специалист, но ако искаш, мога да се информирам по този въпрос.

— Да, бих искал. Имам и още един въпрос, но недей да мислиш, че инцидентът е засегнал мозъка ми. Възможно ли е епилептици да чуват гласове и да виждат бъдещето?

— Да не би някой да ти е казал, че ще претърпиш злополука?

— Не ми каза точно това. Разбрах го едва впоследствие.

— Извинявай, но не мога да остана повече, тъкмо ще откарам Мари с колата. Колкото до епилепсията, ще се постарая да се осведомя.

През следващите два дни Мари беше далеч от мен и въпреки стреса от злополуката Захирът отново се завърна. Знаех, че ако момчето беше изпълнило обещанието си, вкъщи щеше да ме чака плик с адреса на Естер — сега обаче бях изплашен.

А ако Михаил ми е казвал истината за гласа?

Опитвах се да си припомня подробностите: слязох от тротоара, погледнах машинално към платното, видях, че минава някаква кола, но прецених, че съм на безопасно разстояние от нея. Въпреки това бях блъснат от мотоциклета, който може би се е опитвал да задмине колата и не съм могъл да го видя.

Вярвам в знаците. След пътя до Сантяго за мен всичко се промени тотално: това, което трябва да знаем, винаги е пред очите ни, достатъчно е да се огледаме внимателно и с почтителност, за да открием къде иска да ни отведе Бог и коя ще е най-правилната стъпка, която трябва да предприемем в следващия миг. Научих се също така да уважавам мистериозното: както е казал Айнщайн, Господ не играе на зарове с Вселената, всичко е взаимосвързано и има смисъл. И макар този смисъл почти през цялото време да е скрит, разбираме, че сме близо до нашата истинска мисия на Земята тогава, когато това, което вършим, е изпълнено с енергията на въодушевлението.

Ако пликът е у дома, добре. А ако не е, трябва веднага да сменя посоката.

Когато сме поели по правилния път и следваме знаците но понякога правим погрешна стъпка, божеството ни идва на помощ, като не ни позволява да допуснем грешка. Дали пък произшествието не е знак? Дали онзи ден Михаил не е доловил знак, предназначен за мен?

Реших, че отговорът на този въпрос е „да“.

И може би поради това, че приех съдбата си и се оставих да ме водят извънредните обстоятелства, установих, че през този ден Захирът е започнал да губи силата си. Знаех, че единственото, което трябва да направя, е да отворя един плик, да прочета адреса й и да позвъня на вратата й.

Ала знаците показваха, че моментът още не е настъпил. Ако Естер наистина заема толкова важно място в живота ми, колкото си мисля, ако още ме обича (както бе казало момчето), защо да избързвам и да стигна до същите грешки, които допуснах в миналото?

Какво да сторя, за да не ги повтарям?

Да разбера по-добре кой съм и какво точно съм променил у себе си, да открия кое е причинило този внезапен срив по пътя ми, който винаги е бил белязан с щастие.

Достатъчно ли беше това?

Не, трябваше да разбера също така коя е Естер и какви промени е претърпяла през цялото време, когато сме били заедно.

Достатъчно ли щеше да бъде да отговоря на тези два въпроса?

Оставаше още един: защо съдбата ни беше срещнала?

И тъй като имах много свободно време в тази болнична стая, направих равносметка на живота си. Винаги съм търсел едновременно и приключения, и сигурност, макар да знам, че двете неща взаимно се изключват. Макар и да бях сигурен в любовта си към Естер, лесно се влюбвах в други жени само защото играта на съблазняването е най-интересното нещо на света.

Дали бях успял да покажа на жена си моята любов към нея? Може би за известно време, но невинаги. Защо? Защото мислех, че не е необходимо, че тя сигурно знае, че не може да се съмнява в моите чувства.

Спомням си, че преди много години някой ме попита кое е общото между всички жени, преминали през живота ми. Отговорът беше лесен: Аз. И след като го осъзнах, разбрах колко много време съм изгубил в търсене на най-подходящата личност — жените се променяха, а аз си оставах същият, без да се възползвам от това, което те можеха да ми дадат. Имал съм много приятелки, но все чаках най-подходящата личност. Връзките ми се изчерпваха с това, че контролирах и бях контролиран, докато не се появи Естер и не промени коренно положението.

Мислех за бившата си жена с нежност: вече не бях в плен на фикс-идеята да я открия и да узная защо бе изчезнала без каквито и да било обяснения. Време да раздираш, време да съшиваш беше не само истински трактат за брака ми, но и нещо като удостоверение, което бях издал на самия себе си: способен съм да обичам, да усещам липсата на някого. Естер заслужаваше нещо много повече от думи; макар че докато бяхме заедно, не бях изрекъл дори и най-простите думи.

Добре е да знаем кога настъпва краят на даден етап от живота ни. Да завършим цикъла, да затворим вратата, да сложим край на тази глава — няма значение името, което ще дадем, важното е да оставим в миналото тези моменти, с които е приключено. Постепенно започнах да разбирам, че не мога да се върна назад и да направя така, че нещата да продължават да бъдат такива, каквито са били: тези две години, които по-рано ми се струваха безкраен ад, сега започваха да разкриват истинския си смисъл.

И този смисъл се отнасяше не само до моя брак: всеки човек, независимо дали е мъж или жена, е свързан с енергията, която мнозина наричат Енергия на любовта, но която всъщност е материалът, изграждащ вселената. Не можем да въздействаме върху тази енергия — тя самата ни направлява дискретно, като синтезира в себе си целия ни житейски опит. Опитаме ли се да я насочим натам, където ние искаме, ще се почувстваме отчаяни, неудовлетворени, измамени, защото тя е дива и свободна.

И ще прекараме останалата част от живота си, повтаряйки, че обичаме даден човек или даден предмет, докато в действителност страдаме поради това, че вместо да приемем силата й, се опитваме да я намалим, за да се побере в света, в който си представяме, че живеем.

Колкото повече мислех върху това, толкова повече Захирът губеше силата си, а аз се приближавах до самия себе си. Подготвих се психически, че ми предстои много работа, която ще изисква мълчание, размишление и постоянство. Произшествието ми беше помогнало да осъзная, че не мога да направя насила нещо, за което още не е дошло „времето да бъде съшито“.

Спомних си какво ми бе казал д-р Луи: че след травма като тази смъртта може да настъпи всеки момент. А ако наистина стане така? Ако след десет минути сърцето ми спре да бие?

В стаята влезе санитар, за да ми сервира обяда, и аз го попитах:

— Мислили ли сте за погребението си?

— Не се тревожете — отвърна той. — Ще оживеете, днес изглеждате много по-добре.

— Не се тревожа. Освен това знам, че ще оживея, защото един глас ми каза, че точно така ще стане.

Заговорих нарочно за „гласа“, за да видя как ще реагира. Той ме погледна подозрително, чудейки се дали не трябва да ме прегледат пак и да проверят дали все пак мозъкът ми не е засегнат.

— Знам, че ще живея още — продължих аз. — Може би ден, година, трийсет или четирийсет години. Но някой ден въпреки целия напредък на науката ще напусна този свят и ще трябва да ме погребат. Тъкмо за това си мислех в момента и бих искал да знам дали и вие някога сте размишлявали по този въпрос.

— Никога. Не искам и да мисля. Впрочем най-много ме е страх от мисълта, че всичко ще свърши.

— Независимо дали искаме, или не, дали сме съгласни, или не, такава е действителността и от нея никой не може да избяга. Не желаете ли да си поговорим на тази тема?

— Трябва да обслужа и други пациенти — каза той, остави храната върху масичката и излезе по най-бързия начин, сякаш искаше да избяга. Не от мен, а от думите ми.

След като санитарят не искаше да говори на тази тема, защо аз самият да не поразмишлявам? Спомних си откъси от едно стихотворение, което бях научил като дете:

Бих искал това да е истина: всяко нещо да бъде на мястото си. А какъв ще бъде моят епитаф? И аз, и Естер бяхме оставили завещания, в които между другото споменавахме, че желаем да бъдем кремирани и моят прах да бъде разпръснат от вятъра на едно място, наречено Себрейро, по пътя за Сантяго, а нейният прах да бъде пуснат в морето. Така че нямаше да я има всеизвестната надгробна плоча с надпис.

Но ако трябваше да избера някоя фраза? В такъв случай бих искал на плочата ми да е гравирано следното:

Може би изглежда безсмислено, но познавам мнозина, които вече не са живи, макар и да продължават да работят, да се хранят и да се занимават с обществена дейност. Правят всичко машинално, без да откриват вълшебния миг, който всеки един ден носи със себе си, без да спрат, за да размислят върху чудото на живота, без да осъзнават, че следващата минута може да бъде последната за тях на тази планета.

Нямаше смисъл да се опитвам да обяснявам всичко това на санитаря, още повече, че дойде да прибере чиниите друг човек, който започна разговор с мен по принуда, вероятно по нареждане на някой лекар. Питаше ме дали си спомням името си, коя година сме, как се казва президентът на САЩ и други подобни въпроси, които ни задават, за да проверят психическото ни здраве.

И всичко това само защото бях попитал нещо, което всяко човешко същество би следвало да направи: мислили ли сте за погребението си? Знаете ли, че рано или късно ще умрете?

Вечерта заспах усмихнат. Захирът постепенно изчезваше, Естер се връщаше и ако аз трябваше да умра днес въпреки всичко, което бях преживял — пораженията, изчезването на любимата жена, несправедливостите, които съм понесъл или съм причинил някому, — щях да се чувствам жив до последната минута и със сигурност можех да заявя:

След два дни вече си бях вкъщи. Докато Мари приготвяше обяда, прегледах пощата, която се беше натрупала. През това време портиерът звънна по домофона, за да ми каже, че пликът, който очаквам, му бил предаден още миналата седмица и сигурно е върху бюрото ми.

Благодарих му и противно на това, което си бях представял по-рано, не се втурнах тичешком, за да го отворя. Обядвахме, попитах Мари как вървят снимките, тя поиска да знае какви са моите планове, като се има предвид, че с тази ортопедична яка скоро нямаше да мога да изляза от къщи. Каза ми, че ако искам, може да остане при мен известно време.

— Трябва да участвам в някакво предаване на един корейски телевизионен канал, но мога да го отложа или просто да откажа. Само при условие, че се нуждаеш от компанията ми, разбира се.

— Естествено, че се нуждая от компанията ти. Много се радвам, че ще бъдеш до мен.

С усмивка на лице тя веднага взе телефона, свърза се с импресариото си и го помоли да промени датите на ангажиментите й. Чух я да добавя: „И не казвай, че съм болна, защото съм суеверна, винаги когато съм използвала това извинение, накрая наистина съм се разболявала. Кажи, че трябва да се грижа за човека, когото обичам.“

Имаше цял куп спешни проблеми за разрешаване: отложени интервюта, покани, на които трябваше да се отговаря, да се изпратят благодарствени картички на тези, които ми се бяха обаждали по телефона или ми бяха изпратили цветя, да се пишат текстове, предговори, препоръки. Мари по цял ден поддържаше контакт с агентката ми, променяйки програмата ми така, че на всеки да бъде отговорено. Вечеряхме вкъщи, като разговаряхме ту на интересни, ту на банални теми — като всяка двойка. По време на една вечеря, след като бяхме изпили по няколко чаши вино, тя подхвърли, че съм се променил.

— Фактът, че си бил близо до смъртта, сякаш ти е възвърнал до известна степен живота — каза тя.

— С всички е така.

— С твое позволение — без да искам да споря с теб, нито да предизвиквам сцена на ревност, — откакто си се прибрал вкъщи, не говориш за Естер. Така беше и след като завърши Време да раздираш, време да съшиваш: книгата ти се отрази като някакъв вид терапия, която за съжаление не трая дълго.

— Искаш да кажеш, че злополуката може да е предизвикала някакви последствия в мозъка ми?

Но макар че тонът ми не беше агресивен, тя реши да смени темата и започна да ми разказва колко се е изплашила по време на едно пътуване с хеликоптер от Монако до Кан. Накрая се озовахме в леглото и се любихме, въпреки че беше доста трудно заради ортопедичната ми яка, но независимо от това се любихме и се почувствахме много близки.

Четири дни по-късно огромната хартиена купчина върху бюрото ми бе изчезнала. Останал бе само един голям бял плик с името ми и номера на апартамента ми. Мари понечи да го отвори, ала аз й казах, че не е спешно.

Тя не ме попита нищо — можеше да са извлечения от банковите ми сметки или тайно писмо от някоя влюбена в мен жена. Аз също не й дадох никакви обяснения, взех плика от масата и го пъхнах между някакви книги. Ако продължавах да го гледам през цялото време, Захирът щеше да се върне.

Любовта, която изпитвах към Естер, не бе намаляла нито в един миг. Докато бях в болницата, всеки ден си спомнях по нещо интересно: не разговорите ни, а моментите, прекарани заедно с нея в мълчание. Спомнях си очите на момичето, въодушевено от приключението, на жената, гордееща се с успеха на мъжа си, на журналистката, заинтригувана от всяка тема, по която пишеше, и — от определен момент нататък — очите на съпругата, за която сякаш нямаше повече място в живота ми. Този неин тъжен поглед се бе появил още преди Естер да стане военен кореспондент; ставаше радостен всеки път, когато тя се връщаше от бойното поле, но само няколко дни след това отново помръкваше.

Един следобед телефонът иззвъня.

— Момчето е — каза Мари, подавайки ми слушалката.

От другата страна на линията чух гласа на Михаил, който най-напред ми каза, че съжалява за станалото, а после ме попита дали съм получил плика.

— Да, при мен е.

— Смяташ ли да отидеш при нея?

Тъй като Мари слушаше разговора, реших, че ще е по-добре да сменя темата.

— Нека да поговорим насаме по този въпрос.

— Не че искам нещо в замяна, но ти обеща да ми помогнеш.

— Държа на обещанията си. Щом се възстановя, ще се видим.

Той ми даде номера на мобилния си телефон, оставих слушалката и видях, че Мари вече не е същата жена.

— Значи всичко продължава постарому — подхвърли тя.

— Не. Всичко се промени.

Трябваше да бъда по-ясен, да й кажа, че все още искам да видя Естер, че знам къде се намира. И когато настъпеше моментът, щях да хвана някакъв влак, такси, самолет или каквото и да било превозно средство, за да отида при нея. Ала това означаваше да изгубя жената, която в тази минута бе до мен, приемайки всичко, правейки всичко възможно, за да ми докаже колко държи на мен.

Беше подло от моя страна, наистина. Засрамих се от себе си, но такъв е животът; освен това по някакъв необясним начин аз също обичах Мари.

Замълчах, защото винаги съм вярвал в знаците и, спомняйки си за мълчаливите моменти, прекарани до жена ми, знаех, че — със или без гласове, със или без обяснения — часът на срещата ми с нея още не е настъпил. А сега трябваше да се концентрирам не толкова върху разговорите ни, а върху мълчанието, защото именно то ми даде пълната свобода да разбера докога нещата между нас бяха вървели добре и от кой момент нататък се влошиха.

Мари беше тук и ме наблюдаваше. Можех ли да продължавам да се държа непочтено с човек, направил всичко за мен? Почувствах се неудобно, но бе невъзможно да й призная всичко, освен ако… освен ако не намерех начин да й разкажа завоалирано това, което изпитвах.

— Мари, представи си, че в една гора е избухнал малък пожар и двама пожарникари влизат в гората, за да го изгасят. Накрая, когато излизат и отиват до брега на един поток, лицето на единия е покрито със сажди, а на другия е съвсем чисто. Кажи ми кой от двамата според теб ще си измие лицето.

— Що за въпрос, разбира се, че този, който е покрит със сажди.

— Сгреши: този, чието лице е мръсно, ще погледне другия и ще реши, че е чист като него. И обратно, пожарникарят с чистото лице ще види, че другарят му е целият в сажди, и ще си каже: сигурно и аз съм мръсен, трябва да се измия.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Ето какво искам да кажа: докато бях в болницата, осъзнах, че винаги съм търсил себе си в жените, които съм обичал. Гледах чистите им красиви лица и се виждах отразен в тях. От друга страна, те също са ме гледали, виждали ми, и колкото и интелигентни и сигурни в себе си да са били, накрая са се виждали отразени в мен и са мислели, че са по-лоши, отколкото са в действителност. Не позволявай, моля те, това да се случи и с теб.

Бих желал да добавя: така стана и с Естер. Ала аз самият го разбрах едва когато видях промяната в погледа й. Винаги съм поглъщал нейната светлина, енергията й и те ме правеха щастлив, уверен в себе си, способен да вървя напред. А тя ме е гледала и се е чувствала грозна, потисната, защото с течение на годините моята кариера — тази кариера, за чието осъществяване тя самата толкова помогна — изтласкваше връзката ни на заден план.

Следователно, за да я видя отново, лицето ми трябваше да стане толкова чисто, колкото нейното. Преди да срещна нея, трябваше да срещна себе си.