"Гибелта на „Аякс“" - читать интересную книгу автора (Вежинов Павел)8С Толя Викторов се срещнахме съвсем случайно в „италианския ресторант“, както на шега наричахме нашия стол с южна кухня. Аз бях вече седнал край масата, когато го видях с неговата синя, сервизна табличка. Навярно след всички тия премеждия добре си бе възстановил апетита, защото забелязах в табличката му вкусни неща — уханна пица и пиле по дяволски — едни от най-трудните за приготвяне специалитети на стола. Аз го видях пръв, в това беше моето предимство. Неговата табличка на изискан чревоугодник ме развесели, така че навреме се овладях и дойдох на себе си. Като ме съзря, той видимо се смути, но се усмихна приветливо и седна до мене. Макар че изглеждаше съвсем спокоен, усещах, че внимателно ме проучва с поглед, търсеше във вида ми да открие моите преживявания. — Малко си отслабнал — каза той. — Всички отслабнахме — отвърнах аз. — Циглер ни държи като в гладиаторска школа. Циглер беше нашият спортен инструктор. Неговата валчеста, блестяща глава бе станала за всички ни истинско страшилище. — Мене още не ме е подхванал! — каза Толя. — Но започнах да си тренирам сам… — Какво тренираш? — Бокс. — Не си ли малко закъснял с тая работа? — пошегувах се аз. — Човек се учи цял живот. — Не те виждам като файтер. Щеш не щеш — пак трябва да водиш отбранителни боеве… — А, не, имаш грешка… Моят стил е мигновена контраатака!… — отвърна той, като примигна малко глупаво. — Мъчно ми е да си го представя. Като си припомня само как лошо се беше вкиснал… — Вярно е — каза той. — Сега разбираш ли го? — Е, не съвсем… Но както виждаш… И той ми посочи с глава своето дяволско пиле. — Слушай, Толя, най-сигурният начин да стигнеш до истината е да погледнеш и откъм нейната смешна страна. — Май че съм го чел някъде… — Може би… Но що се отнася до мене — аз сам стигнах до тая мисъл. — Да, прав си — отвърна той сериозно. — Как е Ада? — реших се да попитам. — Добре е… Много по-добре, отколкото съм очаквал. Неговите добри сини очи ме гледаха в упор. Но аз не примигнах и усмивката не слезе от лицето ми. — Ада винаги знае какво прави… Той ме гледаше все тъй изпитателно, после внезапно запита: — Слушай, Сим, нарочно ли ми скроихте с Джек тая отвратителна комбинация? — Защо питаш мен?… Питай Джек… — Тоя кретен ми отговаря точно като тебе… — Значи в твой интерес е това да знаеш… Той се понамръщи, но намери сили да ми отговори шеговито: — Не забравяй, че наистина тренирам усилено… — И аз тренирам… Дълги и къси спринтове… Цели два дни след тоя разговор се чувствувах отвратително. Никак, ама никак не бяха в моя стил такива отношения между разумни и свестни хора. И никак не бях се научил да гледам на истината откъм нейната смешна страна. Колко по-правилно са живели древните хора. В такива случаи са се нахвърляли един върху друг с кокали от мамут, с боздугани. А не са водили помежду си прикрити, подли и остроумни разговори. На третия ден в дома ми меко звънна видеотелефонът. Натиснах клавиша и в същия миг видях на екранчето суровото лице на Хенк. Едва не паднах от стола си от изненада. — Сим, ела при мене! — каза той кратко. И мигновено изчезна от екрана. Стоях прав всред стаята с прехапани устни. Както всички, беше се обърнал към мен с моето малко име. А бях разменил с него досега само няколко думи, и то винаги в присъствието на други хора. Мъчех се да си припомня изражението на погледа му и все не успявах. Сърдито?… Укоризнено?… Не, безсмислено беше да гадая. Тия сиви скандинавски очи наистина бяха като стоманени — без блясък, но и без израз. Хенк беше точно такъв комендант, каквито ги показваха в старите фантастични филми… Хора от желязо, почти без нерви… Хора студени, решителни, силни… Хора без угризения и колебания. Комендант!… Само увисналите му мустаци разваляха донякъде това великолепно впечатление. Когато влязох при него, той стоеше с лице към огромния илюминатор. Кой знае защо, ми се видя малко попрегърбен в тоя миг. Или може би така ми се бе сторило. Като чу мекия предупредителен звън, той се обърна. Сега и суровото му лице не ми се стори така строго, по-скоро беше малко загрижено и отдалечено. — Седни, Сим — рече той свойски. Той се настани до мен, като продължаваше да гледа в илюминатора. Не беше ли се нагледал на тая пустош? Комендантът помълча малко, после каза: — Знаеш ли коя е тая звезда? — Коя точно? — Тая — най-голямата, най-светлата… В левия ъгъл… — Не зная наистина — отвърнах аз позасрамен. Като всички други освен астрономите аз рядко надзъртах зад яките стени на „Аякс“. Много е страшно не само да знаеш, но и да видиш, че не си никъде… — Това е Анкър — обясни комендантът. — Или това име не ти говори нищо? Разбира се, че ми говореше. — Това е навярно най-интересната звезда на нашето небе! — каза той. — Преди петстотин и шейсет години тя беше свръхнова… — Да, спомням си. Беше направила истинска сензация. — Тя е интересна и в друго отношение — продължи той. — Ние ще минем доста близко до нея… До никоя звезда няма да минем толкова близко… Сега и аз я гледах с интерес — беше много красива бяла звезда с меко сияние. — Наистина е много хубава! — Да, разбира се… Това, което виждаш, е все още нейната газова обвивка… Затова изглежда толкова едра… Когато стигнем най-близко до нея, тя ще бъде колкото портокал… Двамата мълчахме и все още я гледахме. — Тогава ще ви събера всичките! — продължи той. — Искам да усетите, че всъщност ние не пътуваме в пустош… Ние пътуваме в огромен жив свят… Свят, в който пулсира безкрайна и мощна материя… Океан от огън и светлини… Не знаех, че може да се изразява в такъв стил. — А ентропията? — запитах аз. — Ентропията е за глупците! — рече той малко рязко. — А огънят е за прометеевците… Но това звучи малко демодирано, нали, Сим? — Никога не съм мислил така! — отвърнах аз сериозно. — Да, знам! — каза той. — Затова те извиках. Едва сега той ме погледна прямо и силно — очи в очи. — Сим, ти си ми нужен… Разчитам на тебе за едно специално мероприятие… Затова те предупреждавам — никакво отпускане… При каквито и да е случаи… Ти трябва да бъдеш готов — излъскан и твърд като стомана… — Готов — за какво? — попитах аз. — Като му дойде времето, ще ти кажа… Аз съм сигурен, че няма да ме разочароваш… — Благодаря ви! Наистина ме заинтригува. Специално мероприятие!… Какво може да бъде то?… Да мина край Анкър с нашата огнеупорна ракета?… Хенк, сякаш усетил мислите ми, се поусмихна. — Не се мъчи да отгатнеш. Повече е, отколкото предполагаш… — Няма да ви посрамя! — отвърнах аз. — Да, това е мъжки отговор! А сега можеш да си вървиш… Откъде можех да зная в тоя миг, че ще му причиня най-голямото огорчение. Че ще го ударя право в неговото кораво, но добро сърце. Той отново бе вперил поглед в звездата и сякаш бе забравил за моето съществуване. Станах и безшумно излязох. Много ми се искаше да зная на кого всъщност дължех това необикновено внимание. Дали и тая среща не беше някоя от безкрайните комбинации на Сеймур. Дали не беше счел за нужно да ми помогне и на мен с някакъв внезапен шок? Знаех, че Сеймур и Хенк се срещат много често, че разговарят с часове… И надали за космическата ентропия… Сигурно за тая, която ставаше в сърцата на хората. Или чисто и просто Хенк сам се бе досетил за мене. Сега много ми се искаше да бъде вярно второто. Няколко дни по-късно случайно срещнах Ада в спортния басейн. Беше в своето жълто трико, елегантна и гъвкава, каквато си е била винаги. Тя ме забеляза, разбира се, погледът й беше топъл и ласкав. Аз не посмях да се доближи повече — така громко и силно биеше сърцето ми. |
|
|