"Когато гръм удари, как ехото заглъхва" - читать интересную книгу автора (Яворов Пейо)Действие първоКАРТИНАВитанов. Н-да-а. Точно вчера все ето было! Толкова години… Попович. Нашият Данаил е живата мярка за това време. Витанов. То беше под стария дъб, в градината на чифлика. Там ме посрещна ти. Помниш ли: беше толкоз тъмно, че не можехме да се здрависаме. Попович. Наистина, двайсет и три години… Витанов. Не, една по-малко. Попович. Че Данаил е на двайсет и една! Витанов. Вот, ти обърна моята история наопаки. Аз не съм гонил Батенберга, а се бунтувах против регентството… Попович. Тъй, тъй, тъй. Февруарският бунт през осемдесет и седма. Данаил се роди в края на ноември същата година. Витанов. Аз се радавм, че министерството изпрати мене за тая ревизия в тукашния гарнизон. Когато вие предпочитате Букурещ и не стъпвате в София! Попович. Е, да, видяхме се най-сетне. Па нели си тук и утре ще видиш Данаила… Бистра, портрета отзарана беше тук, а сега — изчезнал. Бистра. Той трябва да е в моята стая. Попович. А! Витанов! С какъв тон беше казано това! Да речеш, че ревнуваме сина и нарочно сме скрили портрета му. Витанов. Много съм любопитен да го видя. Попович. Майка… Закъсняването на парахода я безпокои. Всъщност — тревогата я обхвана ненадейно тази вечер. Витанов. Н-да, майка… Данаил — колко години вече той е в Париж? Попович. Четири. Още една и свършва. Витанов. Адвокат ли ще става? Попович. Адвокат? Ба! Не бих се радвал. Витанов. Тогаз! Попович. Разбира се, ще го оставя сам да избира, както сам избра и науката си. Той почна с история и продължи с правото. Витанов. Навярно бълнува нещо? Попович. Той ми писа още преди две години, па немалко охота за спор показа и миналото лято, когато беше тук. Витанов. Попович, не зная дали упътваш младия човек с достатъчно строгост. Попович. Всичко е тъкмо по възрастта му. Той няма никакви изключителни дарби, но аз не се безпокоя: не дарбите са за гордост, а онова, което човек прави сам от себе си. Моето момче е много, много умно. Ще видиш: от него ще излезе един хубав човек. Витанов. Какъв например? Попович. Какъвто се намери той сам в душата си. Догодина, като завърши образованието си, ще го пратя да поговори со себе си под стария дъб. Витанов. В чифлика? Попович. Разбира се, там. Като мене някога. Дори еднакво придружен. Витанов. Придружен от кого? Попович. От оная пеперудка, която преди малко ти хареса толкова много: Олга. Витанов. Ще го жениш ли?! Попович. Аз нямам нищо против, защото те се обичат. Витанов. Толкова млад! Попович. И толкова по-добре. Човек се ражда не за свое удоволствие, а за нещо по-високо. Ние разбираме себе си, когато получим благословията на природата. И в тоя смисъл аз казах, че Данаил ще отиде да поговори со себе си… Витанов. Но аз не разбрах, какво прави тук… Попович. Олга? Тя е без баща и майка. Баща й, един богат румънски булгарин, се разписа в несполучливи предприятия и умря преди десетина години. Майка й, далечна родственица и близка другарка на жена ми от Notre Dame de Sion — умря преди четири години също в Румъния: там учителствуваше тя след смъртта на мъжа си… Витанов. Хм! Бистра Попович. Нели агенцията съобщи тая заран, че парахода „Австрия“ ще пристигне чак утре? Повредата от сблъскването била значителна. Бистра. Олга беше на балкона. Тя го забеляза и припна без шапка да пита на пристанището. Попович. Напразно. Витанов Бистра Витанов Бистра Попович. Впечетлителна, каквато е, тя запази спомена от онова време и остана потресена… Бистра. Сава, г-н Витанов може криво да те разбере. Попович. Защо, Бистра? Дори отнапред да знаех последствията, пак бих направил всичко, което направих тогава. Витанов. Да те влачат по затворите и да те изтезават толкова варварски, защото си ме улеснил да избягам през границата — о-о!… Попович Витанов. Аз не съм толстоист като тебе. Попович. А-а, не! Раснал съм в Бесарабия, учил съм в Русия, доста идеи изнесох оттам… но не съм толстоист. Аз се старая да бъда просто Витанов. Под стария дъб ли научи това! Попович. Там, там… Човек може да научи там много работи. Например — и да вярва в скрития смисъл на своя стремеж към съвършенство. Т.е. — да получи онова ясно спокойствие, което го прави способен да се чувства щастлив. Да бъдеш щастлив е един талант, който се развива чрез упражнение. Витанов. Попович. Бистра. Попович. Витанов. Ну, утешен съм за другото… щом съм бил поне и предтеча на радости за тебе… Бистра Попович. Бистра, недей се вълнува толкова! Възможно ли е това да бъде „Австрия“! Олга Бистра. Къде? Олга. Да си взема шапката. Бистра. Ти ще останеш тук с господина полковника. Олга Витанов. Но защо? И аз ще дойда. Попович. Парахода свири, чуете ли? Пристанището е на пет стъпки, но пак ще закъснеем. Бистра Попович. Олга, ако дойде човека от чифлика, кажи му да почака. Ох, аз се обърках: ще кажа долу на слугата. Витанов, ти остани, че ние почти ще тичаме. Довиждане. Витанов. Поне момичето… Бистра. Не, не. Олга Витанов. Вижда ли се оттук? Олга. Пристанището? Не… ъгъла на една къща пречи. Витанов. Че то — да повикам една батарея да го разруши. А? Тогава по-скоро ще видим г-на Данаила. Олга. Добре, но ще пострада един поручик. Сега е зад дантелената завеса. Ето, ще се покаже. Витанов. О-о! Олга Витанов Олга Витанов. Колко жестока сте, млада госпожице! Олга. Какво да му правя, като е такъв! И на улицата, току видиш, тръгне подире ми. А пък уж е нещо като приятел на Данаила от миналата година. Витанов. Вот как! Олга. Аз обичам патриотите. Който е гледал като мене как ръмъните гонят българите… Витанов. Вие сте много умно момиче. Олга. O, merci!… Тук често дохождат от София комити, докарват ги… Витанов. Интернирани? Олга. Подпоручика все с такива ходи. Аз често бих му свирила „Шуми Марица“, като минава с тях… Но щом не се държи прилично! Витанов. Този вятър в къщата на Поповича… Олга. С Данаила, такива неща — хм, не би било много весело. Витанов. Тогава какво си пишете? Олга. Ех, все намираме едно или друго. Витанов. Не, навярно винаги едно. Олга. От кой род е думата „amour“? Витанов. Разбира се, от женски. Олга. Кога? Витанов. Когато трябва! Олга Витанов. А-а, чакайте: той е говорил за себе си. То се знае, с една мъжка любов всякога отива едно женско прилагателно! Олга. Вот как! Витанов. Ето так… Олга Данаил Олга. Като не те видях през прозореца! Данаил Олга Витанов. Виноват. Вашите родители оставиха госпожицата поради мене… Данаил. Татко помена, но аз… Олга. Г-н полковник Витанов. Витанов Данаил. О, аз зная много за вас и за онова време, баща ми е разказвал. Не ще да е било твърде хубаво, поне за майка ми… Тя никак не обича да го спомня, затова не стъпва и на чифлика, дори и мене не пуща там… Витанов. Всящност… то не е било толкова лошо, онова време, щом оттогава е тоя… тоя хубав юнак, нели, малка госпожице! Олга. Сега той съвсем не прилича на портрета си. Витанов. Сега той е по-мъжествен! Данаил. Аз не на шега почвам да се смущавам. Бистра Витанов. Така е, госпожо, щом на орлето пораснат крила… Данаил. Но аз — в старото гнездо… Витанов. За малката птичка… Бистра. Ние напразно излязохме: парахода ни беше изпреварил. Данаил Бистра. Е, не беше тъй: попитахме здрав ли си. Данаил. Но кажи, майко, много ли се тревожихте през тия двайсет и четири часа? Ти изглеждаш съвсем… някак си съвсем плаха. Попович. Ти нели си тук, ще й мине… Задържа ме вън човека от чифлика. Ще трябва пак да се върна при него за четвърт час. Подир три дни и аз отивам. Витанов, да беше свободен, бих те поканил — да заминем ей тъй, както сме, всички. Там бихме прогонили породения пак там кошмар на моята жена. Бистра Витанов. Аз нямам нищо против. Лесно е да намеря една седмица. Данаил. Съгласи се, майко. Олга. Аз зная, че на Данаила много му се иска това: ние си бяхме писали. Бистра. Идете, деца: вас никакви кошмари не трябва да ви смущават, идете без мене. Попович. Бистра… наистина, тая вечер аз не мога да те позная. Успокой се. Витанов Бистра Попович. Нели Данаил е тук, ще й мине. Аз ще ида да свърша, за да вечеряме по-скоро. Гостите ни трябвавече да са огладнели. А ти, Данаиле, промени това опрашено палто. Аз изпратих куфарите отвъд… Витанов. Искрено завиждам. Бистра Олга. Аз ще му помогна, лельо. Витанов. Те се държат по-свободно от годеници. Бистра. Ние ги считаме сгодени. Лошото би дошло, ако ги заставяхме да се крият. Както и да бъде, това не е важно сега. Витанов. Важното е, че аз съм тук и вие не можете да ме търпите? Бистра. Защо дойдохте? Наистина ли сте случайно в града? Витанов. Н-да, в града… случайно, доколкото са случайни требванията на една служба. Но тук, у вас… Бистра. Какво искате? Витанов. Може би всичко, може би нищо: аз сам не зная още Бистра Витанов. Няма защо да крия туй. Бистра. Е? Витанов. Почакайте. Вот, ще ви кажа. Тоя режим — аз не мога да го понасям вече. Бистра. Тоя режим? Витанов. Да, режима на изгнанието… България, българското правителство ме амнистира заедно с другите емигранти, върнах се на служба дори… но аз не го почувствувах! Бистра. Не ви разбирам. Витанов. Аз не почувствувах да съм пристъпил границата обратно. Аз съм все тъй далеч от всичко мило… Бистра Витанов. Ще знаете какво можете, като ме разберете… Там, в Русия, през осем дълги години аз не се разкайвах за бунта, когато вече спокойно преценявах вината си… Не се ракзйвах нито дори когато срещнах явното презрение на ония, които бях смятал за доброжелатели. Защото с бунта дойде и другото — което… което даде особен смисъл на живота ми… Бистра. Моля ви се, престанете или аз ще се махна оттук. Витанов. Ти няма да се махнеш, Бистра, защото ние, аз и ти, сме добре свързани: още там, в чифлика, преди двайсет и две години! Бистра. Запоменте, че оттогава аз съм ходила в чифлика само веднъж, преди пет години, и не можих да престоя повече от три дни… Витанов. Защо ми казваш всичко това! Бистра. За да разберете защо ви писах още преди да бъдете амнистиран; защо исках вашата честна дума, че никога няма да ни подирите… Витанов. Същото чувство, което ме накара някога да я дам, честната дума, ме кара сега да я наруша. Бистра. Вие я престъпихте… както сте престъпвали и клетвата към отечеството си! Витанов. Бистра, това са въпроси само на моята съвест! Бистра. Вашата съвест — тя ви позволи да посегнете върху семейната чест на един човек, у когото намерихте прибежище… Да, да, когато всеки пъдар беше длъжен да ви убие, където ви срещне! Витанов. Бистра… Бистра. Върху семейната чест на такъв човек — и то в момент, когато той е отишъл да улесни избягването ви, да увещава водачи и стражари! Витанов. Аз зная какво Попович е направил за мене, но… Бистра. Но все още изглежда, че главното не знаете или не искате да го съзнаете: какво вие направихте… В онова време знаехте повече, разбирахте всичко: мечтите на един благороден мъж, нетърпелив да види семейното си щастие пълно; душевното състояние на една млада жена, която го обича и не би желала да му липсва нищо… Аз ви разказвам всички обстоятелства, за да си припомните вашата постъпка, да я съзнаете!… Помните ли: когато хитрите думи не стигнаха, вие употребихте средствата на… на един башибозук, господине! Витанов. Свърши ли? Бистра. Аз свършвам, като кажа, че единственото нещо от ваша стрна ще бъде, единственото; да си отидете сега под някой благовиден предлог и да не се върнете вече! Витанов. Етого не будет? Бистра. Няма да бъде това? Витанов Бистра. Млъкнете! Витанов. Защото само тъй можеше да имаме нашия син. Бистра Витанов. Моя и твоя, нашия син, Данаил. Бистра. Данаил! Витанов. Нели си привикнала на тая мисъл? Бистра. Аз не съм привикнала на тия думи, Витанов. За мене всичко беше като един спомен от някакъв лош сън… Витанов Бистра. Почакайте, чий син! Ваш… отде занете това? Витанов. Ти питаш отде! Ти ми иса. Бистра. Да, да, веднага след раждането, в един особен момент… Витанов. И каза истината. Бистра. Никаква истина! То беше едно съмнение. Никой не може да има увереност в такива работи. Какво значат писмата за една душевно болна жена? Изобщо след случката в чифлика аз не бях на себе си. В начало помислих да кажа всичко на мажа си, но не посмях. Уплаших се не за себе си, моето щастие беше вече сломено, уплаших се за него… И тогава — както бях изгубила вътршно равновесие… аз ви писах. Заклинах ви да не погубвате щастието на Сава. За него — не за себе си ви молех: за мене беше все едно: лъжата тровеше радостта ми да се чувствувам майка. Но допустима ли е разумната уверенот, че Данаил е… ваш, както го бях повярвала аз? Витанов Бистра. Може би аз съм имала своите лични причини… Витанов. Той е мой! Смешно е да спорим: стига да го погледне човек по-внимателно… Но, Бистра, чуй: аз помня чифлика… Толково спокойствие и топлота имаше там, при вас, около тебе! Ти очарователна и Попович — много щастлив… Аз те обикнах и си въобразявах какво е да бъде човек на негово място… Моята жажда за живот като оня, който живеехте вие, беше много голяма: равна на отчаянието ми… Аз те гледах и жадувах, додето оглушах за всички длъжности… Ти се противи, ти се бори, отслабна и се отдаде… Бистра. Нима вие… Витанов Бистра. Пощадете ме, млъкнете! Витанов. Добре: било е, както ти мислиш или искаш… Днес аз зная само едно: че съм много нещастен; да бъда свързан с тебе и ти да не бъдеш моя; да имам син и той да не ме познава! Бистра Витанов. Най-после попитайте Поповича какво сам той е проповядвал пред мене още преди двайсет и толкова години; съпругът е баща и съпругата — майка, инак няма съпружество. Аз повтарям словата, както са се врязали в мозъка ми; смисъла на брака не е в благословията на попа, а в благословията на природата. Бистра Витанов. Бистра, ако можеш ти да си представиш какво значи да бъде човек сам-самин — в своята стая на стар ерген, — да разравя спомени и да чака един печален край! Поне да имах някой близък, ну, един брат, макар една сестра… Моите родители паднаха през време на турските кланета. Сестра ми — аз имах една сестра… тя също е минала под нож или е умряла в някой харем… Бистра. Какво мога… Витанов. Аз изнесох името си, с добро и лошо, през две войни и една революция: кому ще го предам?… За моето добро никой не се е радвал с мене и пред никого не съм се оправдавал за лошото. Аз често си припомням словата, които съм слушал пак от Поповича: човек не е никога горд или прав сам пред себе си. Кому мога да се изповядам? Бистра. Но какво искате от мене?! Витанов. Бистра, аз не зная дали съм с ума си; струва ми се, че дишам не въздух — да! — не въздух… а някакъв пламък, който ме упоява… Аз те видях до себе си и редом стеоше нашия син… Бистра. Вие бълнувате, Витанов. Опомнете се, приятелю; приятелю мой! Вие казвате, че ме обичате… Който обича — щади… Повторете, че ме обичате, аз искам да го чуя. Витанов. Бистра, сърцето ми е било винаги за тебе. Бистра. Ако е тъй, защо ме мъчите, защо ме плашите? Витанов. Аз бих желал да умра за тебе и за моя син! Бистра. Само него оставете! Гледайе мене, обичайте ме… Само Данаила оставете! Какво може да излезе от всичко това? Аз ще кажа, че вие сте луд; мислите ли, че няма да се боря? Ще се боря и ще победя. Вие не познавате една майка, когато иска да спаси гнездото си и щастието на своята рожба… Данаил е тъй привързан към Сава, те двамата тъй се обичат!… Витанов. Неужели ти мене нямаш в сърцето си… ну, да оставим!… Мозъка ми кипи… Бистра Витанов Бистра. Едно време вие ме хванахте най-напред за ръцете и говорихте за тях… Но слушайте, оставете ми вашия адрес в София, аз ще ви пиша… Витанов. Мила моя… Бистра. Оставете ме вече. Всяка минута може да влезе някой. Идете си веднага. Така развълнувани, както сме и двамата… Идете си и аз ще кажа, че сте си спомнили за една много важна работа… То ще бъде странно, но все пак… Витанов. Само една минута! Бистра. Не, по-скоро… Аз ще дойда да ви видя утре на хотела; ще издебна време… тогава ще договорим всичко; сега — идете си… Витанов. Искам да те притисна само веднъж до себе си. Бистра. Не. Витанов Бистра Данаил Витанов. Влезте, момко! Бистра Данаил. Защо да не вляза? Това е къщата на баща ми. Витанов. Забележката ви е уместна, само че… Данаил. Майко, не искам да те обиждам, но аз съм длъжен, в името на баща си, да кажа на господина, че той трябва… Витанов. Госпожо, той е прав, додето вие… Бистра. Недейте ме разпъва накръст. Пощадете ме поне тая вечер. Данаил Витанов Данаил Данаил. Добре. Аз ще кажа като оня, който си отиде: лека вечер и — ще видим какво ще бъде утре. Олга Данаил. Олга, кажи на татка, че аз няма да вечерям. Нека той не ме търси, защото ще си легна веднага. Не ми е добре от пътя. Олга. Как така изеднаж? Данаил Олга Бистра Олга. Не видях ли, че си бършеше сълзите! А… а къде отиде полковника? Бистра. Отиде си. Олга. Отиде си?… Той! той е казал нещо на Данаила и са се скарали. Заради мене е било, лельо, кажи ми! Бистра Олга. Лельо, ти плачеш, защото ме обичаш… Аз бях разказала на полковника някои истории… Попович Олга. Тоя господин Витанов се скарал с Данаила и си отишъл. И Данаила е сърдит, не иска да вечеря. Но аз ще се обясня с него още сега Попович. О-хо! Бистра, какво е станало? Ба, как изглеждаш ти! Скандал, що ли? Данаил — млад — се носи с такива идеи… Витанов също се забравя, помня го от едно време… Бистра. Нищо няма. Попович. Но защо Данаил е сърдит, защо полковника си отиде — и защо ти изглеждаш толкова зле? Бистра. Нели занеш, че изобщо тая вечер аз не съм добре! Попович. Да, но данаил е вече тук. Бистра. Тъй. Той е тук. И голямата мъка е тук. Попович. Бистра, какво значат тия дуи? Бистра. Ако би могъл да не ме питаш; да не ти говоря… Попович Бистра Попович. А-а, нужно ли е това? Известно е то, Бистра! И няма защо да ми привеждаш доказателства. Мъчно можеш ме убеди в противното, т.е. че не ме обичаш. Нервите. Тия твои нерви! Ти почти бълнуваш. Аз почвам сериозно да се безпокоя. От година на година все повече и повече… Бистра Попович. Някоя дреболия, някакво пререкание между Данаила и Витанова и ти дохождаш до състояние да бълнуваш. Данаил ще ми разкаже всичко. Бистра Попович. Ето пак! Бистра. Ти криво ме разбираш, Сава, и аз страдам още повече. Може би… може би въпрос е за Данаила. Попович. За Данаила? Бистра. Ако някой поиска да ти го отнеме! Попович. Да ми го отнеме? Какво говориш? Бистра. Допусни това за минута… Попович. Да ми отнеме Данаила — може ли друг освен смъртта? И тя не може? Смъртта никога нищо не може. Който е възмажавал като мене, сред природата — знае това. Поне аз го зная, Бистра! Бистра. Ти си неизменен… Попович. Но ти се измени, мила моя. И ти доказа, че по-често човек изменя на радостите, а не радостите нему. Бистра. Аз те попитах за Данаила толкова сериозно! Попович. Сериозно, Бистра? Бистра. Да. Попович. Какво да мисля тогава! Бистра. Всичко! Попович. Но Данаил е жив! Бистра. Не зная дали няма неща, по-тежки от смъртта. Попович. Моля ти се, Бистра, говори най-сетне. Какво заплашва Данаила? Как мога да го изгубя? Бистра. Ох, ако беше това! Попович. Не е това? Какво тогава? Някоя друга история, по-лоша? Например, каква? Данаил… Данаил не е способен на безчестия! По темперамент той е много горещ, но ми прилича в това, но не е способен за позорни постъпки, или, може би, в един благороден порив… за едно благородно дело — е станал жертва на някое мошеничество? Кажи! Аз нито ще го укоря; цялото си състояние ще дам за изкуплението му… Кажи! Не е ли това? Значи, не е това? Тогава… тогава някое убийство, може би, и сега той се спасява, бяга?… Ей сега ще видя… Бистра Попович Бистра. Данаил нищо не е извършил, аз съм грешната! Данаил ще си остане при тебе. Аз ще се махна… Попович Бистра Попович Бистра Попович. Бистра, остави ме… Бистра. Стой тук, казах ти! Попович |
|
|