"Когато гръм удари, как ехото заглъхва" - читать интересную книгу автора (Яворов Пейо)

Действие трето

КАРТИНА

Пак салона. Утро.

Попович след безсънна нощ седи с мъченишко изражение на лицето.

Дясната му ръка, която той бе захапал, е превързана.

Олга (стои няколко стъпки настрана от него и промълвя нерешително). Вуйчо.

Попович (се обръща бавно). Олга, ти ли си?

Олга. Аз.

Попович. Толкова рано!… Не си ли спала?

Олга (уклончиво). Часа е близо осем.

Попович. Другите… леля ти, Данаил — те… те станаха ли?

Олга. Че те не са лягали? (През сълзи.) Леля…

Попович. Какво ти е?

Олга. Вуйчо, какво ще стане сега!

Попович. Нищо, Олга, успокой се. И нищо не е било.

Олга. Аз други път не съм подслушвала, но сега подслушах… и погледнах през бравата на вратата… Данаил си нареждаше багажа. Аз похлопах, той ми каза: след половин час, не съм облчен…

Попович (с дълбока въздишка). А той си нареждаше багажа … (Става и прекарва лява ръка по лицето си.) Защо?

Олга. Ще замине.

Попович. Ще замине ли?

Олга. Навярно за Франция.

Попович. Ти знаеш ли причината?

Олга навежда глава.

Тъй, ти знаеш…

Олга. Поне да вземе и мене со себе си… Къде ще върви сам? Той ще се разболее от отчаяние…

Попович (я глади по косите). Толкова ли го обичаш?

Олга. Но той! Нарежда си багажа, ами вика: след половин час!

Попович. Не се плаши. Нека си нареди багажа. Сам ще види… Не е лесно човек да напусне ония, които е обичал… които обича … (Ходи замислен и утвърждава горчиво на себе си.) Да, да…

Олга. Вуйчо!

Попович. Каза ли нещо, Олга!

Олга (нерешително). Вуйчо, и аз мисля, че всъщност няма нищо особено… та Данаил да се махне.

Попович. Разбира се, Олга, разбира се.

Олга. Всъщност…

Попович. Защо не кажеш?

Олга. Не знам дали трябва да го кажа.

Попович. На чуйчо си можеш всичко да кажеш.

Олга. Много просто: сега Данаил…

Попович (след кратко мълчание, сякаш ехо). Сега?

Олга. Когато хората нямат свои деца… Имам една приятелка, тя казваше веднъж…

Попович. Какво казваше тя?

Олга. Мисля, че беше това: главното е хората да имат…

Попович. Е?

Олга (смутено). Аз не знам…

Попович (като на себе си). А може би ти знаеш повече от всички други… (Ходи.) Да, да…

Олга. Вуйчо!

Попович. Е, Олга?

Олга. Исках да те помоля за едно нещо… Да кажеш на Данаила…

Попович. Да кажа?

Олга. На Данаила…

Попович. Какво? Олга (тихо). Но тебе не ти е добре.

Попович. Та добре ми е! Говори… Хубаво е човек да слуша другите (съвсем тихо)… когато не иска да чуе всичко в себе си…

Олга. Ти си много бледен сега.

Попович. Бледен ли съм? То трябва да е от… от ръката.

Олга. Какво имаш на ръката?

Попович. Нищо, Олга… Една ръка чинаги трябва да върви подир разума… ако тя не прави всичко това, ние сме длъжни да й го напомним… Още повече — когато работата е много проста, както казваш ти.

Олга. Наистина, вуйчо, и аз се уплаших, когато нощес…

Попович (ходи унесен). Да, да…

Олга. Подир това леля толкова плака! Особено — когато Данаил ни каза да го оставим сам… Тя прекара цялата нощ из коридорите…

Попович. Олга, кажи … (Ходи.) Кажи на леля си…

Мълчание.

Олга. Какво да й кажа?

Попович. Ах, да!… Кажи на леля си, че я моля да дойде малко при мене… Или виж, мога ли да отида при нея.

Олга. Аз мисля, че ти казах: тя излезе.

Попович. Излезе ли! Къде отиде?

Олга. Не знам. Тя ми каза да бъда из къщи и че скоро ще се върне.

Попович (тревожно). Къде може да е отишла?!

Олга. Тя държеше в ръцете си някакви книжа. Стори ми се, че то бяха книжа от банката.

Попович (тръгва към вратата, но се спира и след като помисля, се връща). Олга, слушай. Иди намери леля си. Виж най-напред в банката.

Олга (заразено тревожна). Аз непременно ще я намеря и няма да я оставя сама.

Попович. Да. Измисли някоя причина. По-скоро…

Олга (изхвръква навън, но почти веднага се връща). Вуйчо… оня!

Попович. Кой?

Олга. Полковника.

Попович е в недоумение и колебание.

Какво да му кажа? Той е вече до стълбата, ето — звъни. Слугинята отива…

Попович. Нека го пуснат да влязе.

Олга (сякаш зле чула). Нека… аз не разбрах.

Попович. Нека го пуснат да влезе.

Олга твърде учудена излазя.

(Говори след нея.) Ти иди за леля си веднага . (Остава сам и се разхожда.)

Витанов (влазя решително, като прикрива смущението си и с малко нахалство). Аз съм тук…

Попович (след кратко мълчание, като е застанал). Виждам.

Витанов. Аз съм тук, за да взема всяка отговорност върху себе си.

Попович (с горчив усмех). Това е едно много рицарско движение… Но, господин полковник, аз не виждам негоавата цел.

Витанов. След всичко станало во вашия дом…

Попович. А, тъй, вие знаете … (Помисля.) Всичко, което е станало в къщата мизасяга само мене.

Витанов. Искате да кажете, че аз съм тук не при чем.

Попович. Очевидно.

Витанов. Аз помислих да се туря на ваше разположение — за всеки случай… Преди всичко човек може да изгуби хладнокръвие — и…

Попович. Както виждате, излъгали сте се ( С чувство.) Господин полковник, аз казвам, че сте се излъгали, запомнете това — и помислете върху него… И ако смятате, че сте ми нанесли някаква обида или че сте били недостатъчно коректен приятел и ако това е наистина тъй… И вие все пак разберете, че сте се излъгали — аз ще бъда бапълно удовлетворен !… (Вглежда се в полковника.) Аз говорех глупости, не зная какво говоря… витанов, вие нямате никаква работа тук и аз не диря нищо от вас!

Витанов. Понятно. Но пак…

Попович. Господине, вие нямате никаква работа тук!

Витанов. Позволете… (Меко.) Аз ви съчувствъвам — и…

Попович (бързо). Вие ме жалите? Няма ли да искате извинение?! И то би било много рицарско…

Витанов (глухо). Не.

Попович. Какво тогава?

Витанов (твърдо). Искам да зная какво възнамерявате!

Попович. Вие искате да занете… Преди малко едно дете също ме питаше какво ще бъде занапред… Олга имаше своите основания… мислители, че и вие имате своето право?

Витанов. Аз го имам.

Попович. Вашето убеждение ми стига, за да ви призная правото… Бързам да ви успокоя…

Витанов. Аз съм готов на всичко изходи.

Попович. Да?

Витанов. Ако последва разрив във вашето семейство…

Попович. Разрив в моето семейство?

Витанов. Искам да кажа, ако нещи ви спира, в даден случай…

Попович. Вие сте готов да ме улесните? Или… или… да предупредите скрупулите, които бих имал пред вид бъдещето на…

Витанов. Пред вид тяхното обществено положение.

Попович. Това ли?

Витанов. Казано направо!

Попович (гледа го продължително). Вие желаете такъв изход!

Витанов. Попович, аз обичам своя син.

Попович (объркано). Да, да, вие сте негов баща… зная това от снощи.

Витанов. Понятно е, че…

Попович. Да, да… Само почакайте малко… Исках да кажа, че това е хубаво от ваша страна…

Витанов. Аз бих…

Попович. Почакайте… Все пак аз не виждам причината… Въпроса е вън отмоите и вашите ръце… (Замисля се.) полковник витанов, аз имах едно лъжовно щастие. Днес хората биха казали, че преживявам едно нещастие. И то е лъжовно !… (Унесен.) Какво исках да кажа аз! Да, всичко, което не е разум, е лъжа, защото е временно, смъртно… Само нашия чист разум е безсмъртна частица от вечния бог… Всичко друго е или предразсъдък, или инстинкт, или … (Внезапно.) Не, исках да кажа нещо за родителството… Малката Олга знае повече от всички… (Мисли, после говори тихо, на себе си.) Какво друго мога, освен да изживея живота си в правда! Това е единственото истинско щастие, до което човек може да се възмогне…

Витанов (вкрадчиво). Вие казахте, че въпроса е вън от нашите ръце; как трябва да се разбира това?

Попович (едва ли дочул, разсеяно). Да, въпроса…

Витанов. За сина и майката.

Попович (трепва). Нищо, господине, не чухте ли! Аз ви казах: за мене нищо не се е променило. Колкото за тях, те ами имат думата за себе си. Но аз вярвам, че и за тях ще бъде същото…

Витанов. Мислите ли?

Попович. Какви са вашите основания да се съмнявате?

Витанов. Майката препорячва сина на моите грижи при случай на нужда.

Попович (силно развълнуван, сяда). Тогава, за да разбера всичко това… аз чакам осветление от вас. Вие занете повече от мене, какт сте занели повече през толкова години… Говорете!

Витанов. Какво да говоря!

Попович. Искам да чуя какви са намеренията (с мъка)… на жена ми… Вие знаете всичко от нея?

Витанов. От кого другиго?!

Попович (като на себе си). Аз трябваше да се сетя веднага… (Мисли.) Бистра… Но какво странно има в това!… (Страда мълчаливо.)

Витанов (трогнато и виновно.) Едно фатално стечение на обстоятелствата…

Попович (с много болка). Аз бях повярвал, че имало само един фатален момент — някога… Сега аз виждам: срещата на един мъж и една жена, едно съпружество е било фатално!… (Стреснат от своите думи, тихо.) А кой знае… Може би аз не съм прав. (Като замиращо ехо.) Кой знае…

Витанов навежда глава смирено.

Но аз още не съм се попитал: отде, как изпъкна целия въпрос за Данаила… Толкова пъти от снощи това минава през главата ми и не е спряло! Да, да… Очевидно, всичко е свързано с вашето пристигане тук. Повече от двайсет години мълчание… защо едва снощи да бъде нарушено то!

Витанов. Вярно. Аз съм причината.

Попович. Вие ме питате за моите намерения… Аз ви питах за намеренията на жена ми… Какви са вашиет лични намерения — ето кое трябва да се знае!… (Ходи.) Кажете направо: какво е разпоредено да бъде! Нима се опасявате, че ще ме изненадате или съкрушите? Недейте ме жали … (Тихо и болезнено.) Когато човек губи, по-малко мъчително е да изгуби всичко, отколкото да спаси една част. Спасеното ще му напомня по-живо изгубеното, без да му позволи скръбта напълно… (Като че е забравил чуждото присъствие.) До днес аз не познавах страданието. Моите понятия за него бяха твърде смътни. Днес забелязвам, че ти има вкуса на някакво сладострастие… Да, да! Като че сега душата ми е по-пълна и по-реална. Сякаш по-рано съм я пълнил само с дим; разбира се, с дима на измислиците… Човек трябва да живее на земята, а не да се движи иаз облаците, като … (Една гримаса, която иска да бъде смях, сгърчва лицето му. Търка си челото, тръсваглава и се обръща към полковника.) Значи… какво искате вие.

Витанов (тихо). Не знам… Чакам развитието на събитията.

Попович (застава и го гледа). Някога след бунта, когато… когато се криехте в чифлика… аз попитах: какво искате, на какво се надявате, като въстанахте. Тогава вие ми отговорихте тъкмо с тия думу: „Не знам!“

Витанов. Но аз съм честен човек, Попович!

Попович. Аз не решавам противното, додето ви признавам едно право… Почакайте, да свършим. (Тръгва към вратата.)

Данаил се явява там и твърде смутен, иска да се върне.

Ела. За тебе идех.

Данаил. Аз погледнах за мама… (След малко колебание отива при Поповича и целува полека превързаната му ръка.) Добро утро, татко. (Застава извърнат по начин да не вижда Витанова.)

Попович (го целува по бузата и промълвя развълнуван). Благодаря, мило момче.

Неловко мълчание.

Данаил. Необходимо ли е моето присъствие, тук?

Попович (го хваща за ръка). Да… Седни при мене. (Те сядат заедно на канапето.) Г-н полковника е дошъл да поговорим — и аз намирам, че това е необходимо: да поговорим като разбрани хора. (Поглажда косата му.) Колко измъчен изглеждаш ти! (Мълчание.) Данаиле, виж колко спокоен съм аз… Ако погледнеш на всичко като мене…

Данаил (едва чуто). За какво е думата?

Попович. Думата беше за това … (Търка си челото.) Да, г-н полковника дойде… (Внезапно и решително.) Той е тук с искането на истинския баща…

Данаил (се изправя, изглежда полковника, сетне навежда глава и говори с горчива твърдост.) Аз съм пълнолетен, вече мъж и не търся един баща, който да ме признае за свой син, нито дори просто да ме счита за такъв… Наиситна, онова, което се разкри снощи, ме туря в особено положение, но повече? Господине, аз съм благодарен за живота, който ми е даден, и питам сърцето си, но ето: аз ви гледам и (тихо) вашето присъствие неми казва нищо… Аз не ви познавам!

Витанов (смутен). Струва ми се, че съм криво разбран или лошо съм се изразил. Не съм дошъл никому да се налагам, вот… Едно чувство на дълг ме доведе само да заявя готовността си на всичко… като не знаех каква позиция ще заеме Попович. С позволение, каквито и да бъдат вашите чувства и мисли, отличен момък, ну, ще го кажа: вие сте ми скъп.

Данаил. Едва ли има друг човек, богат с обич, като мене: всички ме обичат…

Попович. Данаиле…

Данаил (на полковника). Аз не искам да ви обиждам, господине: това би било неуместно днес и тук … (Увлечен.) В тая къща ридае едно мълчаливо страдание, пред което трябва да се благоговее. Това най-добре виждате вие, щом в тая минута можете да…

Попович. Данаиле, моля!

Витанов (с приятно чувство). Нека продължава: той говори хубаво.

Данаил (по-тихо, все на Витанова.) Вие казвате, че сте мой баща, и всички ме карат да вярвам това. Добре, вие сте мой… мой физически баща, ако може да се каже тъй… (към Поповича) и ако ми е позволено да говоря свободно.

Попович. Ти решаваш своя въпрос…

Данаил. Понеже въпроса за моя баща е поставен, когато съм вече възрастен, той може да се разреши само от мене, казах го и по-рано… Тук ми идва н аума едно нещо: от другарите, които съм имал, едва ли ще се намери на десетте един, който не би бил доволен да нямаше своя баща. Естествено: тях, синове и бащи, свързва само залъка и често те са чужди един надруг, отколкото всички останали хора помежду си…

Попович. Не бива да съдим хората произволно.

Данаил. Аз не съдя никого, но си мисля: когато се изменят материалните условия за човешки живот и той стане някак по-духовен… може би само тогава хората ще чувствуват туй, което случайно чувствувам аз сега, в своето нещастие… Навярно те ще признават като мене един баща на своята душа, а не бащата по неизбежностите на природата… Аз изгубих баща си и ето: вече не ме е страх да произнеса тия думи, защото го намерих отново!

Попович (става и говори през сълзи). Дай си ръката. Аз вярвах в това. Не бях ли казал: нищо не е било и нищо няма. Последните дванайсет часа не съществуват и ти сега слазяш от парахода…

Данаил (глухо, като навежда глава). Аз сега се качвам на парахода.

Попвич. Ти сега се качваш?

Данаил. Още днес.

Попович. Ти все пак заминаваш?

Данаил. Да. Аз не съм вече от тая къща.

Попович. Ти?

Данаил. Татко, ти по-късно ще ме разбереш… Сега аз ще искам само едно: след известно време да изпратиш Олга при мене… ако тя не престане да го желае.

Попович. Преди малко аз друго разбрах!

Данаил. Онова, което говорих, е в душата ми тъй, както го изказах. И да остане то завинаги така, аз трябва да се махна.

Витанов. Господа, искрено съм трогнат от всичко, което видях тук… Ако би ми било позволено, аз бих казал, че е по-уместно младия човек да замине. Но то ще бъде злоупотребление от моя страна — да говоря още, — затова се оттеглям…

Попович. Останете. Вашето присъствие не е още излишно.

Данаил. Татко, аз искам да се махна, за да изчезне миналото… Това е необходимо колкото за самия мене, толкова за тебе и за майка ми. Аз съм олицетворена лъжа между вас двама ви.

Попович. Лъжата, сине мой, не е тъй страшна, както хората си мислят. Понякога тя може да ни научи на големи истини. Ти сам се нарече лъжа… Но има ли по-хубава истина от оная, за която твоята душа свидетелствува? Колкото се отнася до майка ти, нека това не те смущава: за нея ще ни каже г-н полковника…

Витанов (иска да се вмеси). Но…

Данаил отива при Поповича, закрива лицето си на рамото му и почти ридае.

Попович. Успокой се. Недей обвиняав майка си.

Данаил. Ти ли говориш това!

Витанов (виновно). Преди един час госпожа Бистра искаше а ми остави една записка в бюрото на хотела. През това време аз излазях и като я видях, говорих с нея. В две думи тя ми обясни какво е било тук и ми препоръча… говорихме за това!

Попович. Г-н Витанов, жена ми беше при вас да иска покровителството ви за Данаила. На езика ми е по-раншния въпрос: не е ли тя всецяло под ваше влияние Има една мрежа от неща уж много ясни, а все пак тъмни… Чуйте: сега е часа на ликвидацията. Вече няколко пъти казвам: можете да говорите открито!

Витанов. Аз ви казах още отначало, че съм готов за всички сллучаи, ну… а сега — повече, отколкото по-рано. Не питам вече за моя дълг, а какво ще ми бъде оставено да направя.

Попович. Прочее?

Витанов. Ничего, дальше!… Какво друго има в моя власт?

Данаил. С мене заминава и майка ми…

Попович. Ти си говорил с нея за това?

Данаил. Ще го поискам.

Попович (с мъка). Може би тя мисли за развод.

Данаил. Не е чудно. Но аз искам тя да замине с мене — и ще замине.

Попович. Нужно ли е туй?

Данаил. Да, поради твоите подозрения.

Попович. Моите подозрения не задължават никого към нищо. Те са може би и безосновни.

Витанов. Позволете да се вмеся: те са безосновни.

Попович. Но, между другото, ние не знаем какво Бистра сънува за своето щастое. И не трябва да й пречим.

Данаил. Един син при известни обстоятелства може да каже, че няма баща. Една майка никога не може да каже тъй за своя син. Тя е жертвувала всичко, за да го има, и ще жертвува себе си, за да го запази. Тя е длъжна да стори това заради него, инах защо му е дала живот!

Олга (идва при Поповича и му казва тихо). Вуйчо, леля си дойде.

Данаил (венага отива към вратата и вика навън). Майко!

Олга (на Поповича). Аз я намерих в банката. Тя ми се скара, че съм отишла да я диря.

Бистра (влазя, изненадва се, като вижда полковника, и после говори с голяма умора в гласа, погледа и движенията). Г-н Витанов, подпоручика, когото видях с вас в коридора на хотела, дойде ад ме следи. Ислишно и неприятно беше… Освен това криво сте ме разбрали, като сте прибързали да се явите тук.

Витанов. Изпратих подпоручика Друмев, защото ми се видяхте доста смутена… а всеки разбира, както може…

Попович. Той намери у нас само деликатна обноска.

Бистра. Нека бъде тъй. (Към Олга, която е тръгнала да излезе.) Олга, остани за малко… (На Данаила.) А тебе те моля да заминеш по възможност още днес. Но доколкото мога да се догаждам, и ти сам ще искаш същото… Остава да те моля да тръгнеш заедно с Олга. Настани я там в някой католишки пансион за една-две години, докато стане достатъчно зряла, за да ти бъде жена… (Към Олга.) олга, аз зная, че ти искаш… (На Данаила.) Това е волята на майка ти — ако би обичал, да я изпълниш… (Оставя книжа върку масата.) Тук е всичкото мое богатство, приведено на твое име в „Credit Lyonnais“.

Данаил. Майко, аз заминавам след пладне с Олга — и с тебе!

Олга (е отишла при Бистра и шепне). Лельо, много просто…

Попович. Аз моля…

Бистра. Олга ми разказа някои неща. Аз зная какво би молил ти. Недей ми бърка!

Данаил. Майко, какво ще правиш тук! Аз мислех, че трябва да замина сам… но ти уверена ли си в себе си?

Бистра. Какво означава това питане?

Данаил. Мога да ти кажа какво означава то!… (След колебание.) Майко, ако аз се махна, изчезвали греха между тебе и него… баща ми?

Бистра. Не.

Данаил. Да, да, понеже аз не съм измислица. Но ако не може да изчезне греха на миналото, може ли да се заличи съмнението поне в настоящето?

Бистра. Не.

Данаил. Значи нищо не може да се върне!

Бистра. Всичко може да се поправи.

Данаил. Именно тъй исках и аз… Нели може? Дори след акто беше в хотела при г-на витанова?

Бистра. Какво от това, че съм била в хотела при него?

Данаил. О, знам ли аз!… (С отчаяна смелост към полковника.) Господине, реда е ваш!… Оправдайте майка ми! След като я стъпкахте…

Попович. Данаиле, никой не съди майка ти!

Витанов. Аз не разбирам…

Бистра. Аз разбирам… няма нужда никой да ме оправдава… (Към Попович.) Аз ще кажа една последна дума, когато замине Данаил, и ще се оправдая…

Данаил (вън от себе си). Майко! Недей се обръща вече към баща ми! Пощади го. Нима ще искаш той сам да тури ръката ти в ръката на полковника!

Попович (бързо). Данаиле!

Бистра (затваря очи, бледа като платно). А-а! Това?! Значи, не утре! А сега… Моя час дойде.

Олга (плаха). Вуйчо, какво…

Витанов (възмутен). Момко, ти нямаш никакви поводи за този език!

Бистра (протяга ръце). Недейте! Нека говори… Говорете всички! И когато свършите…

Попович (я хваща за ръката). Бистра!

Бистра (се отдръпва). И когато свършите, аз ще кажа нещо… (Мълчание.) Никой не продумва? Добре. Тогава ще говоря аз. Аз казвам, че обичам своя мъж… (Мълчание.) Казвала съм го винаги пред всички, които сте тук, казвам го и сега. Аз съм обичала и обичам своя мъж.

Попович. Бистра, аз вярвам.

Бистра. Ти не бива ад вярваш сега: вярвал си и ще вярваш подир малко… Ако ходих тая заран при Витанова, то беше, защото не знаех какво ще стане с Данаила… защото допущах, че син ми може да остане сам в света.

Попович. Бистра, аз казах…

Бистра. Аз предполагах какво ще кажеш ти и още по-голяма ставаше болката ми… Но естествено беше да кажеш и противното… Едва ли би се намерил и друг някой да постъпи като тебе, когато и оня, който дължи живота си на моя грях… когато и той самия се обявява против мене и против себе си.

Данаил (съкрушен, иска да й целуне ръката). Майко, прости ми…

Бистра (го отстранява). Аз съм ти простила всичко още когато съм си простила своето престъпление.

Данаил (крещи). Майко, как да разбирам тия думи!

Попович. Бистра, успокой се.

Бистра (на Данаила). Не е нужно да ги разбереш. Съвестта на родителите ни трябва да се пробужда в техните деца. Моята съвест мълчи пред бога, защото я укрепява природата. Говори само моята любов, която днес е поругана и очернена.

Витанов (трогнат). Госпожо, ако мога да свидетелствувам…

Бистра. Вие нищо не можете да свидетелствувате. Бог ви изпраща да бъдете свидетел на нещо… Преди двайсет и две години вие ме нападнахте в дива страст. Ако речете да бъдете съвсем искрен, ще ме намерите невинна…

Витанов. Аз мога да кажа…

Олга (тихо на Поповича, който не обръща внимание на нея). Вуйчо, да изляза?

Бистра. Вие ще ме намерите невинна, но аз не съм такава. Прав бяхте снощи, когато казахте, че аз се отдадох. Можех и да извикам, и да стрелям — но не направих нито едното, нито другото. Аз запазих оръжието, което не спаси някога честта на моя мъж. То ще спаси днес вярата му в моята любов. Бях решила за утре… (Изважда един револвер и го насочва в главата си.) Това е моето изкупление!

Общ уплах.

Данаил (който е по-близо до нея, се гвърля с вик и блясва ръката й). Майко!

Револвера гръмва.

Попович (хваща ранена лявата си ръка). Слава богу!

Олга е отишла до стената и е закрила с ръце лицето си.

Витанов (отива при Поповича, за да му помогне). Какъв ужасен случай…

Бистра стои като вкаменена.

Данаил. Майко, да се приготвим за път!