"На родоските заточеници" - читать интересную книгу автора (Яворов Пейо)

Пейо ЯворовНа родоските заточеници

…Кипи вълната буйно ядна, сигнал разбуди шумний ек — корабът спря и котва падна, водата плисна в стръмний брег. Какво привлича днес тълпата? На този бряг защо седи? Защо със важност на лицата се стража ред по ред реди? Корабът спря. — Глуми, тесни се тълпата шумно нанапред и грубий стотник в яд беси се: „Назад! Гяури! Мирно, ред!…“ Звънят вериги; с гордост хладна вървят в стена от щикове на майка вечно клета страдна най-верните й синове. Нещастни гости!… С шопот странен ги тях посреща пъстрий сбор и с любопитство в жар разпален на тях се впива всеки взор. Крещят заптиите ядливо: „Чабук!…“ Гърми и хула зла, пак те — те тихо мълчеливо вървят с наведени чела. Не, хула тях ги не смущава, — не са от тоя вече свят, — презренье хладно отразява в[ъв] техний поглед свой печат. И в твърдий ход личи съзнанье на страшний край, но не и страх при мъки с адско изпитанье не чу палачът стон от тях! О, мъки! Мъки колко бяха! А що е турския затвор? Те жар, желязото търпяха, търпяха жажда, глад, укор! Кои са те? —                 На север тамо от този остров има край, риданье дето чуй се само, — с тъма покрит е земен рай. Обилност, спорност небесата даруват щедро там всегда; просторни, красни са полята — злато е в всеки ред бръзда… С цветя се кичат долините — прохлада в тях е с аромат, велики, дивни планините зараждат влага благодат. В долчинка всяка бъбли мирно прохладен бистричък ручей; заран и вечер вред безспирно се чуе — птичка сладко пей. Ала… ала пак громко често разнася вопъл горский ек! — Живей там племе най-злочесто, живей в вериги там човек. Не блесна щастье, не и песни в страна таз райска днес звучат — вълци вилнеят вредом бесни, стенанья робски там ечат. Каприз безбожен на съдбата: под тия светли небеса е смесен мракът с светлината, с калта — кристалът — Чудеса! Там кръв, там пот [и] сълзи жежки в хомот на вечни теглила се леят; изпитанья тежки градища мъчат и села. И вред — в горите и в полята, подига меч тиран-палач, раздира често небесата на жертви клети кански плач. Оре, копае, сей орачът, земята ражда златен дар, и пак деца му гладни плачат — на своя труд не е жътвар. В онез просторни чудни паши овчарят своите овце без воля кара: „Ах, не наши са те!“ — въздиша от сърце. Горите девствени прелестни разбойнически са легла — кръвници в тях безброй безчестни напяват песни за тегла. Не с песни сладостни любовни напролет еква цветний дол, — момите красни се тъжовни въздишат с страх в сърдечен бол. Момци левенти — те едните с умисъл тайна на лица заглеждат често в планините, замират в трепет им сърца… И шепнат си: „Не… нищо!… Знаем, че п а к ще дойде страшен час, — че в робство веч не щем да траем, това доказа щем тогаз.“ И тез слова — слова опасни — са плам на младите глави, — тоз плам в мълнии ще да блясне, безсърцний свят ще удиви. А таз земя юнашки кърви — залог за страшната борба — веч пи; мълнии първи вестиха новата съдба. За мъст горещите юнаци вестиха: „Волност или смърт!“ За волност в горските букаци светът видя ги волно мрат. Зовящи роба да въстава под напор див от дива сган, мнозина паднаха, но с слава! пращайки смърт на вражий стан. В безбройний полк на Караджата ще влязат те и робский страх щат сне на роба от душата… Поклон на святия им прах! А други болни, изранени, кръвник ги мръсен хвана в плен и там, в тъмниците студени на тях се хвърли разярен. Но що са меч, тъмница — вечно, бесило, клада, храчки, кал пред тържеството недалечно на най-свещений идеал? О, нищо, нищо!… Кръвожадни! Във ваште кървави ръце недейте мисли да отпадне тоз, що е с лъвово сърце! Едни, и живи под земята зарити бяха, пак мъже; от друга: „Мрем за свободата!“ — бе вик под грозното въже. „Да мрат на вечно заточенье“ — за трети каза звярът див, вседневно всяк да мре в мъченье — „Да мре! И пак да бъде жив!…“ И ето ги на тоз бряг чужди — брегът на техний общи гроб; и ето тук в тегла и нужди ще всеки мре, забравен роб. Сразен и турен в тясна клетка тъжовен гордия орел, гледящ през ситната ръшетка простора, дето е летел, копнее клетий, сам и болен, с една мечта, с едничък сън: да би криле разперил волен… И гледа, гледа се навън. Така и те; далеч оттамо, където родния език е днес с едничко слово само: „Борба! Борба!“ — бунтовен клик; Далеч оттамо, дето можат за воля волно да умрат, те тук костите си да сложат, с мечти за волност ще заспат… Борци! Вам жребий тежък падна: докрай не дойде вашта мъст, но вий, деца на майка страдна, носете гордо своя кръст! Носете го, носете вие и с него слезте в тъмний гроб, тогаз венец, венец ще свие на вас, страдалци, турский роб. И тоз венец не ще увени: с цветя довечни би ще той цветята — букви позлатени, цветя за истински герои. Напред! Носете кръста смело, напред без страх в голготний път, след вас воинство стана цело — мечтата взима жива плът!…