"Кървава песен" - читать интересную книгу автора (Славейков Пенчо)ЧАСТ ПЪРВАЗората подрани. Настана седми ден. Борците свари той по върха на Зелен и по Висок. Безред по хълмите далеко те бързаха отвъд, преваляха и преко отсам по валога възпираха; едни там спират на почив, а други отстрани завръщат. Горе, веч в окопите прибрани, тоз чисти пушка, друг развързаните рани превързва; счува се и смях и глъч сърдит нататък. Метна се през рова тами и свит Хъшлака дрехата отърся — ей, изправен, кой знае за какво ръце размахва. Бавен подзела ход далеч, дружина шумна сви в долът — и друга ей отсреща изкриви зад хълма, — и навред, додето стига глед, навалици и шум и лутане без ред; като пчели, кога им майката изхвръкне из старата тръвна и роя се помъкне подире й — от клон на клона прехвърчи, и пълни въздуха с бръмтежа си, бучи и как и де да се намести дири сгода. Издебна ги врагът — и не реши изхода на вчерашния бой, тъй кървав, храбростта: и видеха едвам те късно вечерта, че накъм юг врагът колони по колони преведе на обход, по завалните склони под Петлевец, оттам за право в Каменград… Напусто се Младен нахвърли, пръв назад момците си отвел от лютий бой, навреме измамата видял — врагът успя да вземе далеко преднина. Напусто да го спрат нахвърлиха се там през планинския път Хъшлака и от юг Сокола — не възпряха те тъмни пълчища… И бързо полетяха сами за към Висок, през горски теснини, без път, през върхове и върли стръмнини, и пред окопите превариха ги рано в зори. Настръхнал се далеч тъмней Балкана, и като вчера пак и влажен и студен вей утренник. От връх към върха отстранен се реят облаци, провлечени лениво, последни признаци на време променливо; и слънцето на вис възмогнато, обля с напрегнати лучи и хълми и поля нататък; тук и там се дига тънка пара прозирна, като че през летен ден омара. А тъмна рат далеч през хълмите оттам на изток преваля насам и по-насам, и по долината разгърнала колони, понесе се напред по завалните склони — напред и все напред. Ей предни редове към Кукла и висок запъплаха. Зове тръба. Оръжие по припора пресветна. Шум някакъв изби. И емната безчетна рат, тъкмо припора нагоре да възпре, сдели и пръсна се на три страни — и спре. И тъп вик и тръби отново пак се счуха… А още все, далеч отсреща, тъмна глухо приижда паплач… Шум се смътен в пустошта пронесе. Блъвна дим под склона. Пропищя далеч из въздуха там първата граната… Ей хлопна някъде. Отдолу в равнината бял дим и тук и там отскочи — ето пак — и татък по-отвъд — и също бял фъндак из въздуха се вий и тай, разляган бавно… Преваря гръм и гръмът, избуботи — неравно се тътен понесе и глухо сгръмоли, като от буря ек далечен. Просвредли граната въздуха, ей друга — ей пропука и третя, хласната оттатък… Изписука и друга отстрана бог знае накъде… И по окопите, там онзи приведе глава и сгуши се; тук други счепка в пръсти брада и нещо си измъмри; там се кръсти младок; а стреснато до него други врат извий и някъде оглежда се назад — край него сякаш е граната профучала, и той я търси там къде се е завряла… Ей пак избуботи, протътне. Засвредлят гранати въздуха. И пак. И трети път. Но веч претръпнали борците, и съзети от първия уплах, нехаеха. Възйети по ровът тук и там заничаха — превит тоз, онзи пропълзял по насипа и, скрит, протяга врат далеч по валога да гледа… На връхния окоп наскочили, съседа съсед, изправен прав, подкача и с ръка му сочи някъде; от насипа крака протегнал, Чер-Чемер кой знай кому се плези; и Стария Братой от ровът да излезе по ровкавата пръст катери се едвам, и Влад Страшила го нагоре дърпа, сам прилегнал, току-що на рова таз изкачен; прав-правеничък, сам до знамето, разкрачен, е Ворчо и с ръка като да дава знак надолу някому, и вика — викне, пак с ръце замахва в миг, и нещо си гърлани… Ей вик подйеха там и други, насъбрани отпред на кривия недокопан люнет; ей счуват се псувни; — и плъпнаха отвред далеч по билото, над насипи, люнети и над окопите, юнаците възйети — като по върхища на Стара планина високи борове, — тук кичор, настрана два-три, пак купчина, а татък десетина един до друг наред: по цялата долина под тях, по рътища и припори, вилней зъл вихър, трясък, гръм и тътена кънтей до небеса, а те стоят, така безгрижни, за вихъра чак там на върха недостижни, не мислейки и тях че той ще налети. Но ето, кой знай де запращани преди, насам и по-насам запискаха гранати. Макар че не една все още да пропрати там зад окопите и присмех и псувни, все пак мнозина се, зад засипи едни и други татък по окопите, прибраха — че по-начесто все гранатите летяха, по-сигурно сега насам и по-насам. И в средния редут, при знамето, едвам Сокола се прибра, просвири и се мухна граната в срещний ров — и пак оттам избухна с рев, плам изригнала, и плам и дим и пръст… И пръта с знамето, като че крехка тръст, преви и настрана се люшна и увисна. От нея трясъка не млъкнал — втора писна граната: в сивата гранитна канара отдолу прасна тя и въздуха раздра и пукот и прожиж: и, прасната, изкърти парчета камъни и прати ги за смърти да търсят близо там, далеч и по-далеч. Но се наоколо борците бяха веч прибрали — и така напусто профучаха гранатни късове и камънаци. Влаха, един към знамето закрачил, изтърва винтовка — че парче гранатно отърва наполвин дръжката от нея, и притръпна ръката му; а там, приведен, се отдръпна и Ворчо, знамето дошъл да дигне пак — че тъкмо под носът на пъргавий юнак прописна кой знай що и се въвре в земята, и пръст изхвръкнала засипа му ръката; отдръпнат се изви той и надолу взре и пак приведе се, превитий прът въвре в земята и се горд до знамето изправи — и махна той с ръка, извика и прибави такава попръжня, че около му в миг избухна смях, подзет и по-натам, и вик и смях от ров на ров далеко се пронесе… А ето въздуха отново се разтресе от гръм и пукоти; и тъпо се проби през тях отнякъде тръба. Ей в миг заби оттатъка барабан — сдребни, затряска, урна… И мигом видеха отгоре как се втурна с рев паплачта на щурм, напреко през димът по припора — и там на юг, и по ридът към север: в устрем дива колони по колони, като че вихър ги разблъска и подгони. Топове млъкнаха. И само беше чут и рев и топот тъп към средния редут, където знамето се вейше пак побито на върха — и на юг по билото извито към ровът, дето бе високия Хъшлак за разпореди прав застанал. Даден знак бе по окопите, и дотогаз смълчани, те в миг изригнаха… През залпът изгърлани залп и на облачни кълба се въздими дим — и помъкна се нататък по хълми, като мъгли кога от влажните долини се мудно повлекат нагоре към вършини. Ей ревна трети залп. Четвърти. Като ек от тях, протътнаха и други надалек от север и от юг. Ей млъкнаха. Изписка куршум. Два, още два. Замятаха се близко низами, тирнати по припора. Ей вик от върха се подзе. Кръстоса щика щик, и сабя сабята замахната отсича… Ей татък през димът юнак полетял тича; низамин възнак се превръща, повален, надолу… Враг на враг се хвърля разярен, налита, смита го и тръшва се сполетен, сам не видял отде, нито дори досетен, едвам що пушката издигнал пак готов за удар… Тъп тътнеш, и звън оръжен, зов — по-татък вик, псувни… рев и трясък, вик и стон… И близо и далеч по завалния склон, покрай окопите, се емна и подхвана борбата, и такваз смутевица настана и бърканица, че не знаеше ни кой напада, нито кой се брани. Върлий бой, на север упорит започнат най-изпървен, където бе Младен, и настървен и кървен се бързо подлови по-лют и по-жесток при средния редут надясно от Висок, насред на преслопа, там, дето бе Сокола загнезден. Втори път по стръмнината гола се впуща паплачта — оставила безчет там жъртви, — втори път повръща се безред разпръсната назад. Но ето, подкрепена от нови сили, пак полетя настървена с див, бесен вик… орди навалят през орди… До трупът пада труп… Ред тъмен разреди — напред изстъпва друг. Тоз пада; тоз прескочил трупът и повален се тръшне. Ей насочил тук сабя мелязим се превърти и спре — и грохне възнак. Там се свий и пооре с глава напред висок манафин; сграбчил шия, прожилена с куршум, извърнат юзбашия гърлани що му глас държи и пак лети напред — но друг куршум го сепне, и сгрохти и той надолу там по склона и зарита… А паплачта, отзад засилена, налита, приижда и вали напред и все напред… С куршуми покосен е първи, втори ред: през труповете им напред се хвърля трети, четвърти — ето ги пред първите люнети, и на окопите се втурнаха на щик… Дочакани дотам, насреща им се с вик нахвърляха сега борците. Гръм престана — щурм против щурма, гръд срещу гърди. Настана нечуван, адски бой… За кърви настървен, отчатква щика щик, и трясъка студен на нож о ножове се в ревът бесен сляха, от хиляди гърла изтласкан. Първи Влаха изскочи — рипнаха на неговия зов Страшила, Влад, Горан и целия се ров изсипа подир тях, — а ето и Сокола отвъд, и Чер-Чемер до него, Стамен Лола, Витан Догана, Рад Белиша и Китан от Бъта, — емна се оттатък и Вълкан Гошана, Чубрата и Ветко, Дейо Бала, а ей настигна ги и Димо Груда, пала навирил, господ знай отде я доловил… Напират враг до враг… И пушката извил наопаки, бухти кого де свари Влаха, и сабя кривица Страшила вий и маха… Там труп се превърти и грохне, там глава се метне скастрена… Прерипна, изрева, промушен в рамото от остър щик, Горана, и сабя изтървал, за пушката се хвана на впуснатия там насреща му феллах, и в слабините го в миг срита, с един мах за гърлото с нокте го скепса… а довтаса друг пъргав — в темето Горана буторяса с кондак, издигна го за още един път — но ето спуснати отгоре му летят и Граха и Китан и двата Беламора; а видел как Горан бе сбъхтан, Зеленгора и по тъдешний край юнака млад Топора зовяха, — откато по-лани на Козлец го бяха свардили читаци от Стрелец, и той с топора си от тях се бе избавил, двамина мъртви там накастрени оставил. Като малцина той и на куршум макар изкусен, винаги на път ли, на пазар ще ходи — винаги в ръка му е топора, и днес в окопа бе пак с него Зеленгора. За верний си другар той с него полетя да мсти сега, и там замахнал, извъртя и пъргавий феллах по темето халоса — и острия топор, главата къдрокоса на черния юнак разсякъл, се заби чак до гръбнака му — и шурната изби кръв, и по челото на Граха чак попръска… А трупът метна се надолу и затръска ръце по урвата. Горановия труп да грабне Зеленгор наведе се, а куп читаци, щик до щик, върху му наваляха и смушкаха го те — макар Китан и Граха и малкий Беламор и Бойчо от Бързан да ги отпъдиха, и Граха и Първан от Бъта, първий с щик, а втория с кондака на свойто шишене, жестоко за юнака се отплатиха. Там по урвестия склон, и върху трупа на Горан, с гърч и стон върдаляха се труп до трупа навалени… А ето други пак налитат разярени, и враг се залови с врагът и тук и там — нататък гонят се, настигнати отсам, сборичкат се, напред и наназад отбягват; претряскат щикове: на въздуха посягват ръце; отчатне нож; и пушка предрънчи отхвърлена; и вред и вик и рев ечи, и надпреварят се псувни и в бяс удари… А вече там на юг, с юнаците другари далеч по валога прогонил лютий враг, отдръпва се назад разрошений Хъшлак, бог знае жъртва де калпака си оставил… Отстрелва се назад врагът. Снага изправил до канарата Смил, куршуми че пищят неще дори да знай, и вече петий път прицелен, изгърмя — и тоя път умерил: и мелязимина по урвата, разперил ръце, прегъна се и по очи и той надолу поора. Оттатък чак Братой прескочи и, прибран, загнезди се в люнета, а с него Чиф-и-тек и ниските Вълчета — и двете — винаги все заедно слухтят как долу на отбой тръбите все тръбят и тупкат и дребнят отнейде барабани на сбор. По билото, тук пръснати, там сбрани, отстрелват се едни и дърпат се назад полека. Там отвъд изпънал се е Влад от Попинци, крещи и нещо се заканя; приклекне, изгърми и пак се Делибана помъкне. Счуват се псувни и неразбран вик долу. Още се разправят там Деян и Бошко, заедно с Долнемахленский Тръне, с отбитий сетен рой низами. Да се върне извърна се Деян — из ниския трънак, отзад, го изведнъж налетя зъл помак и с щик под плешката отляво буторяса, на помощ впусна се тук Тръне — и довтаса, но късно, и макар че лютия помак с премазана глава се в ниския трънак превърна, изрева и вирнати замята нозе, — Деян се сви и люпна на земята: промушил бе щикът юнашкото сърце? И свари само той да поднесе ръце към гръд, де острий връх на щика бе промушен — и превъртя очи и грохна се бездушен… Престанал беше веч навсъде боя лют и върл. И тук-таме куршум прописне чук едвам, кой знай отде и закъде пропратен. Ей вик се пронесе. Отнякъде невнят, чак до окопите, се счуе горе стон — и виждат се далеч таме по голий склон как с гърч премятат се оставените жъртви, и борят се с смъртта, ранени, полумъртви. Престана лютий бой. И морните борци се по окопите прибраха. И венци на слава не едно чело ще да окичат. И майки и чеда ще плачат и наричат, сдни за свиден син, а други за баща умрял в юнашка смърт — тях, клети в нищета оставил. В песни тях певци ще ги възпяват, доде се и борци и песните забравят — до нови пак борби, за нови жъртви пак. Ще ахне Дивисил за своя син юнак, чул в боя на Висок юнашки как загина — окото му сълза, последня може би; но твърд е стареца, скръбта ще прескърби, и зарад свиден син с въздишка ще отсъди: Не беше моя дял, о, нека негов бъде! — За мъж е мъжка смърт. Не е последен в род… Дай боже другите на своя си народ в борбите, винаги и винаги победни, между борците му дано не са последни! Не трая много мир и отдих от борба. Ей долу екнаха тръба подир тръба отново. Първий щурм юнаците отбили едвам — и хвърли се пак с подновени сили върху им лютий враг, орда подир орда. И зареваха пак, далеко зад реда на враговете, топ по топа — запищяха гранати: тук едни, като напред, се вряха в земята, друга там, разкъртила пръстта, изфуква пак навън — и писна, затрещя далеч по припори, на късове раздрана… А пред люнетите, на рудната поляна в набрания чакъл, сревани изведнъж ей две се сблъскаха, изтряскаха и дъжд се урна камъни и пръснати парчета… И пак, и тоя път, борбата бе подзета на север, дето бе Младен. А наваля сган и отвъд, и там за щурм се разпиля по склона дето бе дружина сбрал Хъшлака, смълчан, ордиите отблизо да причака, на щик — и нямаше там не един юнак: и Ветко и Стоян от Стрелча, Смил Кавак и Бошко Стария и Нешо Балабана — чет нямат… и от тях най-вече за Деяна намръщений Хъшлак изскърца зъби, свил в гняв устни — за синът на старий Дивисил и сестрин годеник, от него тъй обичан… Пред средния редут, на дорест кон разтичан зад пълчища за щурм готови, сам Адил премина. Ето спре, юздите мигом свил на пъргавия кон, и спре го и отседна и махна сабя. С вик се паплачта безредна нахвърля… Горе там, на върхът на рида, с току-що придошли юнаци от града, Сокола беше се отдавна сам да бди изправил — и ревът на дивите орди, когато до прицел на пушката достигна, замахна той с ръка — и дружен залп изригна, — и друг! И почна се чевръста перпирня куршумна — голата неравна стръмнина отдолу на гърмеж отвърна в миг с гърмежи, и сякаш въздуха се сепна и наежи от пукот и ехтеж. Изви се на кълба дим — ниско сляга се, запъпла. На тръба тръба се отзове. Изблъвне плам — отскочи бял дим. И пак. Далеч се урне и проточи залп. Нейде тъп и глух подзет, протътне шум… Ж-ж-ж — остро прожижи отплеснатий куршум, с-с-с! — като знак за млък да дава там просъска друг, трети… През димът се тирне и разпръска напред низами рой — прилегнат, скокнат пак; и тресне, запращи гръм подир гръм — в букак като че ли кога дърва секат дървари… А сякаш тоя трясък да заглуши превари отгоре блъвнал залп и татък разпиля куршуми: също тъй по стръмен път коля с чакъл когато се надолу влачат — рипне, превие настрана подплашен кон, — и сипне и с трясък урне се чакъла… В миг се сбра на върха дим с димът. Замлъкна гръм. Раздра вик въздуха. На враг врагът налетя стръвен, и щурмът почна се отново, див и кръвен щурм — и от две страни с еднакъв бяс подзет… Обсипан припора бе с трупове безчет — през тях прескачаха все нови повилнели орди, подире им и други, път подзели на бяг… И сипят се орда подир орда… На падналий един по кръвната следа и с вик и зверски рев изстъпват десетина… Не стресна паплачта юначната дружина. Сам пред юнаците Сокола най-напред напира — Рад Финдек и Димо Късоглед, Стоил Калинека и Райко Самохода до него, — а отвъд, на своя смел войвода подпора, литнаха: Стоичко Делирад, Белиша, Беламор и Чубрата и Влад, Тусчийски…Щика щик и ножа нож кръстоса — отсякват се, трещят… Кондак извил, халоса Калинек през вратът високия низам, изпръкнал среща му, и там се превъртян той възнак повали: протегна като вили ръце — и метна се, опъната на жили, главата му, очи в предсмъртен страх изви, и клюмна. Впусна се над него, улови Калинек пушката (пречупил бе с удара той свойто шишене) — два щика се в превара в гърба му врязаха и сам се повали над жертвата си той… Отвъд се превали и Димо Късоглед, до него Деио Бала, на помощ на другар полетял като хала отсреща — револвер пред него колага отпъна, трясна гръм: преви левент снага юнака тросна се по склона и зарита. А ето рад Финдек, Белиша и Никита от Петрич — чистят път по стръмния припор; ей Димо Ружина, Горановий топор извил, нахвърли се на помощ на другари — и свраска в паплачта, когото дето свари, не види и не се дори озръща той дали връхлита враг, или халосва свой… Избра си отдалеч юнака свойта жъртва и с рев напреко там лети, не се озъртва, и пътем само тук тогава угости, замахнал, оногоз отпъди и лети, и ето най-подир върху й че се впусна — топора профуча и колагата плюсна, през рамото отзад: удара, на подплес отщъпнат, темето и аления фес на израстний левент запрати по припора. Замахът силен бе, а твърде слаб отпора, и сам се завъртя захитений юнак; а, скочил отстрана, брадат един читак над кръста го отзад на щика си натъкна — топора отстрана полетя и отхвръкна, — а, подкосен с щикът, подире му и сам юнака люпна се и по корем се там на кървавий топор в острилото натъкна, изхърка, сгърчи се, и сгърчен се измъкна на бок — и рукна кръв, размесена с черва… Но и брадатйй Се читак не отърва: над него се изви с кондака си Догана и сврасна го — а щик в гърдите му Гошана проряза… Там отвъд разправят се Страшил и Влаха и Първан и Палигора Смил — и трясък, вик и рев до небеса се носи… Отдолу дива сган налита. Къдрокоси арапин най-напред, феллаха до феллах след него, с зверски рев и викове „аллах!“ манафи цяла гмеж по припора възпира, и друга подир тях и бърза и припира напред. И сякаше превърнат на вулкан, рев рика припора, и рев и неразбран вой. Замъгли несвяс очи накървавени, и дим, и дъх на кръв и пот. И озверени лица. Премятат се кондаци; прерущят пречупени ребра… куршуми пропищят и тук и там; ръка откастрена отхвръкне — глава се търколи. Посред димът изпъкне враг стръвен на врагът по-стръвен — щикове претракат… И псувни и рев и викове… Изчезне ред — и в миг на смяна друг се струпа, и пада труп до труп и трупове на трупа. Беснее враг на враг; — в див, нечовешки бой не разпознава враг врагът, ни своя свой… При горний ред момци, на върха, за отмяна готови, чакаше минута Делибана; и видел как сега се сляха врага с враг — той сегна, дръпна там затъкнатий байрак, издигна го на вис, три пъти го преметна на въздуха — и сам полетя пръв напред. Наскочиха за миг юнаците отвред и се понесоха на щурм подир юнака… Потънаха и те — а скоро и байрака изчезна в вихъра на боя разярен… На предния окоп, с Горчана бе Младен (по валога далеч успял да разпилее сганта на Селями) и боят как вилнее той гледаше таме под средния редут, където най-напред започна и все лют вилнее досега, — и виде той, приижда несметна нова сган, додето чак се вижда, зад хълмите далеч тъмнееща… И той, преви зад припора с най-отборния рой юнаци, сила в бой за бой не изтощили и воля в кръвнини на нож и щик калили… И там во вихъра на боя разярен изчезна бързо сам с юнаците Младен, тъй както преди миг изчезна и Хъшлака, на помощ прехвърчал и той, видял с байрака как Делибана знак подаде отдалеч. А неочакваний, преминал през Просеч в зори, с момците си самичкия Войвода се спускаше натам. Отдавна, на изхода на Мильова река, от върха лютий бой на Кукла и Висок следеше мълком той, и сгода чакаше с хвърчащата си чета все отбор и за бой жаднееши момчета… Изпратил беше вест той на Висок в зори, но не достигна тя: през тъмните гори прехвана вестника врагът и на засада заложен, чакаше, приготвил изненада. Навреме дойдоха Хъшлака и Младен. Борците сепнати, отново, с подновен бяс хвърлиха се пак: два часа на припора вилнее лютий бой — нито един умора не сети, бодро бе юнашкото сърце, но твърд не беше веч на пъргави ръце замахът, удара не винаги все верен, и щик се не един пречупи, нож от черен отлетя, от цвета кондака се отщъпна, и не една ръка от удара изгръпна, и сецва се на скок и мъжки изстъп крак… Но Делибана пръв, и Стамен Ракитак по него, ревнаха, и Дейо Делибита, и Бойчо от Бързан, — а ето и Никита от Петрич, отдалеч размахал боздуган (с години кой знай де по тъмния таван ръждивял) като бик срева и загърлани — и сепната борци, около Дрина сбрани, задържаши едвам напора, с нов се вик нахвърлиха напред… Затряска щик о щик, и запращяха пак кондаците извити… И пада труп до груп. Ей пушка запокити по-младий Беламор, с два щика изведнъж в гърди промушен; свит се тръшна Стойко Ръж — издутоустчитак го в слабините смушка и стария юнак винтовката си пушка до днешен ден не я изтървал от ръка — ни в Бялград, ни в сечта при Кривата река, ни во Сицилия, където с „Гарибалди“ в три боя бе се бил, — и тука го изварди незнаен враг сега, и той я изтърва да я не дигне веч… От болка изрева и люпна се и пак, като съзет, юнака подскочи, изрева, и бясно на читака се хвърли, впи нокте во жилестий му врат и сдърпа го — и в миг се сгърмоли назад там с него… С боздуган читака чер Никита халоса в темето — с краката си изрита и претрепера цял несретника читак… А все, и мъртъв, го не пусна Ръжа пак от своите нокте, макар примрял от болка… Захвърли Чер-Чемер седефена двустволка, пречупена в гърба на лют левент низам, и да му залови мартината, едвам приведен — с щика си го хрясна през гръбнака отгоре сух феллах, надолу повален по склона. Отдалеч съгледа го Младен, другарин от дете, а сетне и в чужбина, без майка и баща останал сиротина и той, на радостч и на беди другар — съгледа го Младен и рипна той: удар — кръстоса удара… А ето и Сокола притича. Хвърли се отсреща Стамо Кола, ей Палигора Смил, ей Стоимен Пелет — тоз хласка, тоз бухти, а Делирад, нает на двама за отпор, върти двуостра пелка и кастри… Кръв шурти; по склона, като зелка откастрена, глава далеч се търколи; преметне се ръка; труп, смушкан, навали и грохне настрана — а татък друг се тръшка и стене… Рязнат с щик през рамото, изпъшка и възнак тръсна се Стоичко Делирад, най-ударний пушкар не само в Каменград, а и по цялото широко Средногоре, — на късатурата на младий Беламоре (току-що повален, с кондаците пребит в главата) Делирад връхлетя, и набит на нея, върха й далака му проряза отзад и кървав се през търбуха показа изскочил — като че за нова жъртва пак. да чака… Люпна се и рошавий Кавлак, на щика с остър щик не сварил да отвърне… До него тросна се Долнемахленски Търне, со своята левент отхранена снага притиснал израстний юначен колага, що го през челото со сабята си тръсна и му косматий лоб на две парчета пръсна; под тежкия му труп приплюснат, изрева юначний колага и сабя изтърва от сгърчена ръка — а хвърли се Гошана върху му, с тежкий ток на чизма подкована затъпка зарад вик разчекнатий му зев…; Мъдрителя — и той! — бог знай отдека, с рев се спусна, ликът му опръскан с кърви, ляво ухо увиснало окастрено — и право лети, най-дето е лют кървавия бой: където Чиф-и-тек и счумрений Братой и Влад от Попинци до Влаха, и Сокола до Ворча и Боян от Бъта с Гюро Лола, подгонили врагьт, напред и все напред налитаха… Съзрял Мъдрителя, Пелет извика, друг оттам и той извит подхвана викът. Извърна се да види Делибана защо е тоя вик — и виде сетен път юнака: жулна го и скастри през вратът лют нож; — и щик отзад под плешката го хрясна и гърбом съпна се юнака и се трясна назад, изпънат цял — по белий му сюртук запръска рукнала кръвта сърдита. Тук върху низамина налетял, сам налетя Сокола — в острий щик изчатка и отлетя пречупена надве челична сабя… с вик се хвърлиха отзад, връз дигналия щик низамин, Ворчо, Влад, Стоимен Детелина и Бошко от Бързан, — но късно. Миг не мина, до първия низам изникна втор и трет: и, смушкан, метна се Сокола сам, подйет на четири щика, и метна се и викна… На четири страни, далеч да пръсне, бликна от люти щикове подсърдената кръв… Тъй свари ранна смърт юнак в юнаци пръв. И няма за юнак кой да заплаче. Лани едничкия му брат обесиха душмани; на заточение изпратен за Фезан, баща му в дивата пустиня бе заклан; а майка му, от скръб и плач избезумяла, през зимата умре. Не беше останала нито една душа безгробния юнак с въздъх да спомене. Едничкия Хъшлак бе само, но и той, от седми пояс рода, сълза не бе пролял той в никаква несгода, и за Сокола пак едва ли ще пролей — и само може би, кога му домъчней, ще скръцне зъби в гняв и мръсно ше изпсува. А помен? Кой ли в бой умрелий поменува — освен, нехаяна от всички, песента! Опръскани там на Сокола от кръвта, юнашки помен му направиха другари: пръв пушката изви Хъшлака и стовари най-предния низам по бръснатия врат — превърнат грохна се на гръб левента млад, и превъртя очи и, зинал да извика, приклоцна зъби з миг и надве си езика прехапа. Повтором намръщений Хъшлак извърна пушката и, скръцнал зъби, пак сливоса втория низамин, но мърцина — че вече беше го отзад навървил Дрина през кръста с щика си… А Ворчо, Бошко, Влад от Попинци, Стоил Диманин, Делчо Рад от Баня — с тъмна гмеж поднре им момчета и двете отстрана преметнати Вълчета — се бяха хвърлили, и кой където, как завърнал, мушкаха и тупаха: кондак кондака цепи, щик преваря с устрем щика, и ножа нож… реве тоз тука, онзи вика оттатък, и псувни, и крясъци и стон, — и завъртяха се по завалния склон два вихра, и се тъй в бесът си див среваха, че сепна се под тях сама земята плахо… Вилнели дотогаз на север и на юг вихрушки, хукнали и те сега към тук — тъй както стърготни и гвоздеи политат един през друг, един връз други, към магнитът, и се сборичкани по него налепят… И опустя окоп и ров и върх и рът, където преди час, един на други стръвен, борец срещу борец мегдан деляха кръвен — отвред се стекоха сега, след роя рой, там, дето сетния и най-упорен бой вилнее, дето се две сили разярени среваха, като че земя и небо слени с рев, трясъци и ек в световний сетен ден… Напред и все напред прочистя път Младен, напред и все напред се хвърляше Хъшлака, напред и все напред юнака по юнака налитаха в несвяс — напред и все напред, и сякаше смъртта, по техний кървав след разперила ръце, напред сама ги тласка: безумния й смях през щикове претряска, оттук в издигната кондаци изгрохти, през саби скръстени оттатък прозвьнти, с куршум нанякъде далеко там изписка, зад грозните псувни се нанасам изкиска, изгрохоти отвъд през рикнал зверски рев, изблъвне тук с кръвта през зиналия зев на сръгай труп, а там с последний дъх изхърка на стъпканий борец… и сдави се, разбърка из врявата за миг, и в общий рев се слей — и сякаше, с смъртта самия ад се смей, за плячката й паст раззчекнал… И трясна изведнъж, далеч от север, екнал залп, други, още два — и нечовешки вик и трясък се зачу… Спре в рана мушнат щик, застана нож на нож кръстосани, сви вирнат на въздуха кондак — и враг на врагът тирнат стъписан се озре… Понякога така сред пътя клетник спре неволно и ръка, без сам да знай защо, протегне и претръпне цял, и назад му се примисли да се дръпне — и да пристъпи пак напред, да викне с глас — и не усеща той, че съдбоносен час за него е дошъл, че спряло е да бие сърцето, че смъртта крило над него вие, като над препелек сокола остроклъв, и той озърне се безсмислено и, кръв изблъвнал из уста, се на земята тръсне… Замаяно така изтупа да се пръсне сърцето на боят — изтупа и примре. В решителния миг борците нещо спре, незнайно никому и сещано от всички. То бе на ужаса безумний миг, еднички миг, в който вихрите се спират, и в несвяс когато хвърлени враг против врагът с бяс се сепват — за назад и за напред еднакво готови, като че едина друг очаква — той да реши къде: напред или на бяг… И тъкмо дето бе най-силен лютий враг и боя най-жесток, Мъдрителя с Младена където с сабите косяха, разярена върху им дето се безчислената сган в п оследня хвърли стръв, а беше пак проврян и нейний ред сплътен, и тя се в ужас стремна за бяг… и шум и вик нечакано се емна цял вихър конници отсреща се изви: накуп и пръснати по склона… Възкриви насам един, превий нататък друг несвесен и превърти се… Вик и цвилене… Понесен цял рой се извъртя — и повилнял на скач, кон дигне предница, и метне се ездач отхвърлен; кон, ездач понесъл, пърха, хита и превърти се кон с ездача — и полита, върху му друг отзад, препънат превърти и грохне се и той… Ей повилнял лети зелен арабски кон, изпънал дълга шия: ранения юнак, увиснал на зенгия, влече и мята той — насам и все насам… Пръв вихрения кон съгледал, и едвам съгледал, изрева Стоимен Ружин Брода: „Войводата!“ Подзе и Райко Самохода: „Войводата! Това е неговия кон!“ „Войводата убит!“ — извика Симеон Диманин,… но, извит, Мъдрителя го сврасна со сабя през уста,… и превъртян се трясна юнака, в ужаса на кървавата сеч изрекъл първата и съдбоносна реч — и, грохнал повторно, с кръвта си пак я блъвна нечуто… Извъртя пак сабя и се ръвна Мъдрителя — срева на Брода… и светът юнака видел би за най-последен път, но в него миг, връх тях налетял, ги размята понесения кон и, съпнат сам, в земята удари с преднида и трясна повален. И ревна Брода, свил кракът си преломен през свирката надве от конското копито, изписка Делчо Рад и поора с пробито чело връз мъртвия Стоимен Детелин… Останал на нозе Мъдрителя един, преварил овреме да се отбий стъписан, извърна се сега и се озърна слисан — и виде как трупът се метна, превъртян през коня, люшна се, и на гърба прострян ръка изпъната през гривата отхвърли… Отново пак се бе подхванал боя върли. Но тия, преди миг що бяха в първий ред, при всякой удар що летяха все напред, отстъпваха сега назад, на ред последен — и вече техний бой не беше бой победен… Крила разперила, изви полет смъртта сега и тласна тя на врагът паплачта връз пръснати борци от ужаса обзети… Един Мъдрителя не виде и не сети обрата на боят, ни викът неразбран: че на Войводата над трупа кървав спрян, изпуснал сабя, той стоеше там загледан, как алена струя по образа му бледен кръв още все тече, от зиналата рана на челото, — и зей юнашка гръд раздрана, когато сприхав кон ранения юнак е влачил… Претрошен е десния му крак, и сабя счупена острилото си вбола в разръфано бедро… „Това бе твоя воля — и се изпълни тя!“ — Мъдрителя изви стреперали уста… но в миг го залови отзад за рамото ръката на Хъшлака: „Какво си спрял! Юнак не плаче за юнака — спасявай се…“ Изви Мъдрителя глава, и спряха смръзнати на устните слова ответни: пръснати от припора, отвсъде, отстъпвайки и те на куп един събран, последните борци налитащата сган отбиваха. С ръка пресегна бързо, сдърпа и скъса пазва в миг Мъдрителя, и кърпа извадил — майчин дар й спомен, на сърце скъп носен досега — со нея той лице прикри на мъртвия войвода. И обърнат, той грабна пушката на Ворча, там превърнат, и в него, в ужаса предсмъртен, поглед впил… А с бесен рев врагът насам бе навалил, и Бошко от Бързан, Стоимен Брадски, Лола, Китан и Рад Белиш, Тумбал и Стойчо Кола, пред него сетни те, нагоре се едвам отстрелват, бьрзайки по припора. И сам Мъдрителя се с тях нагоре закатери — и спре, и пушката насочи и помери, но в уморената ръка притрепна тя и блъвнатий куршум нахалос пропищя — последния куршум изстреля татък в сброда, връхлитащ да добий с кондаците си Брода, разперил в ужаса насреща им ръце. |
|
|