"Под липата" - читать интересную книгу автора (Тодоров Петко)

II

— Ей ми бога! Всеки път колчем стане дума за моите момчета или се размисля самичък за тях, струва ми се: язък, туй за туй отидоха… Жената все се сърди, като кажа тази приказка, ала тя не ме проумява. Мисли, че искам само момчетата да одумвам. Пък аз тях не ги съдя. В такова време настигнаха, когато младо и голямо ризата от гърба си продаваше на книга да върви да се учи…

— Нямаш ли за друго за какво да приказваш? — рече жената.

— Как тъй? Цял живот с батя не сме смогнали да седнем да си поприказваме, сега, когато ни побеляха косите, ако не си кажем, каквото ни се е набрало — в гроба ли тепърва ще си го доизказваме?… Аз отколе все се каня да разправя на батя: той е по-стар и толкоз е ходил по света. Може той нещо повече да проумява от днешните хора… Остави ме! На такъвзи ум като тебе не мога да лежа аз: защото всички тръгнали из един път, той ще бъде най-добрия. Да вървя като добитък подир другите и да не се питам: де отивам. Или едно нещо да не се побира в главата ми, и аз да го вземам тъй на вересия. — Тц! Те само даскалите гледат какво казва книгата и не му мислят нататък. Мене ми е дал господ ум и аз не съм го захабил в прашни бурета. Докато не се убедя в нещо да го видя — който ще да ми приказва и каквато книга да го пише… Виж да отида при тогоз, и при оногоз, да попитам — не ме е срам…

— Само да ставам на хората за смях ли?

— Волно му воля, който иска неща се смее…

— Като позастарее човек, казваш, батьо, захваща всичко да му се види наопаки и мъчно му се налива в главата ли?

— Не е тъй! На времето, когато първия ми син тръгна на училището, на мене още тогава не го побираше ума. Нека каже жената колко пъти съм се чудил: — Как изведнъж сега всички се родиха за книга да стават? Бащите им: един градинар, други овощар, трети ковач — те всички учени… Чакайте малко! По книга ли зелето ще садите или клинците по нея ще избивате! Или господ от небото ще ви проважда печени врабчета, вий само да стоите и да четете. На нашето време един даскал имаше в града и той пак покрай учението си и занаят държеше. Като научиш при него колкото да си записваш името и да можеш да си водиш сметките на тефтеря, тичаш по-скоро да се хващаш за работа и да си вземеш хляба в ръката. То се знай, който ще да става поп или този, който от даскала занаят ще учи — той ще остане по-дълго да му мете килията и да му носи дърва. Ама оставаха един-двама. Поп и даскал не е всякому подадено. Пък и не са занаяти да облегнеш само на тях…

Запяха една нова тогази — не знам отде бяха я донесли! — „Учете се, мои птички, четете, пишете“ — и помъкна се куцо и сакато. Моите не можах да ги възпра.