"Първите" - читать интересную книгу автора (Тодоров Петко)

Действие първо

Пруст у чорбаджи Петка. Подът застлан с няколко пъстри, китени губерчета. Стените, наоколо прозорците, вратите, иконостасът и целият таван украсен с цветорез. Под прозорците надлъж цялата стена миндер, покрит с китен миндерлък, по него са изправени ред китени възглавници, а отсам-оттатък в къта по една шита със сърма възглавница. Над прозорците са разкрачени по стената множество бели сахани и тарели, две пушки и няколко обковани със сребро и седеф ханджари. Въз една страна до вратата, водеща от пруста към чардака, е изправена малка масичка-долапче, над която стои сребърен поднос със сребърни лъжички, кошничка за лъжичките и сребърни пахари и коруп за сладко. Над долапчето вдълбан в стената иконостас, в него вътре сплетени няколко китки пшеничени класове — брадите на чорбаджийските нивя. Също от другата страна до вратата, която пък води от пруста към къщи, е сложен брашовски сандък, над него по стената са наредени чибуци, а до чибуците провесени две дълги копринени кърпи.

Отвън мъглива априлска нощ. Сегиз-тогиз през прозорците се мярка светлик от фенерите на минувачи нататък по мегданя. Влиза Христо, шестнайсет-седемнайсетгодишно пернато момче, с памучна антерия вместо елек, над антерията шаячен жакет и гологлав. След него Милка в ръце с два пиринчени светилника, които отива да изправи на масата. Тя е току-що разцъфнала осемнайсет-деветнайсетгодишна девойка, умна и съсредоточена в себе си и сдържана, облечена е със сукнена разкроена пола, цяла обшита отпред със сърма и с възкъси набрани поли. Подир Милка и Христа влиза майка им — средна пора жена, възниска — понякога надуто-горделива. Тя е облечена с къса подшита салтамарка, прищъпнат чепак, с вълнени набрани поли, които се спущат чак до земя. На глава с морав фес, с тесен сарък наоколо. На гърдите блещи голяма пендара, завързана с огърлица рубии на врата.

Христо (показвайки с пръст мярналия се през прозорците фенер на минувач по мегданя). И сетните плебеи бързат към Метоха. След малко пък старите патрици ще дойдат тук.

Милка. Какво мъдруваш?

Христо (надменно). Ти не знаеш нищо. (Като да разказва заучен урок.) Плебеи се наричат тия жители на Рим…

Милка (пресича). Запомних ги и аз вече… Кои били занаятчии и земеделци, плащали данък, служили като войници, но не вземали участие в управлението.

Христо (по-скоро грабва реч от сестра си и продължава все тъй, като да казва заучен урок). Патрициите имали в ръце ползването от обществените полета, те едни занимавали обществените длъжности и не искали да смесват кръвта си с плебеите.

Милка. Което изчетеш от книгите, с него учен ще се правиш.

Стефана (без да ги слуша, като изправя възглавниците по миндеря). Иди оттатък, подигни възглавничката, Милке, стига се наддумвахте.

Христо (продължава). Дотегнало на плебеите да влачат хомотя на патрициите и дигнали глава. Затуй дошъл Сервий Тулий и побързал да ги освободи. (Към Милка). Разбра ли сега, коконо?

Милка (показва на главата си). Ти извади нещо от твоята да кажеш.

Христо (важно застанал пред пруста). Даскал Димитър — туй е Сервий Тулий. След него иде Тарквиний Горделиви — и началото вече на републиката.

По чардака се чуват стъпки.

Стефана. Ей и хората идат. (Към Христа.) Я отвори вратата.

Михал (отвън още). Събраха ли се, събраха ли се и тук?

Христо (отваря вратата. Към майка си). Вуйчо Михал.

Михал. Добър вечер. Още никого няма я, много ви тежки хората, сестро. Нашите не затворили дюгените и — на Метоха.

Михал е трийсет и пет, четирийсетгодишен мъж, среден ръст, лек и палав. Накрехнал настрани висок фес, разметнал на рамена чепкен, облякъл елек, цял със сърма обшит, и с широк червен пояс.

Стефана (надменно, с явно пренебрежение към брата си). Не им търпи, пък ний сме му сити.

Михал. Я сити — я… Току не им се изпуща кокала от уста…

Стефана (към Христа). Ти нали за чибуците дойде?

Христо (полушеговито-полудекламаторски). Плебеите няма вече да палят чибуците на патрициите.

Стефана. Какви владици-патрици пък сега? Изнес чибуците, че ратаите пукат кафе.

Милка повтаря, каквото им разправил Даскал Димитър.

Стефана. Той да не е подигнал и децата срещу бащите им?

Михал (кикоти се). Ама ще падне един смях до бога!

Стефана. Ти стой настрана пък — смеха си гледай!

Михал. Ба — човек живей за един смях! Като бяха се окумили, като бе глъхнало… Ката утрин ще се проточат през мегданя Хаджи Андрея, Хаджи Куман, Андрон, сякаш попове на прянос минават. Хай подире им раята. Я, втръсна ми се — да се поразмъти, да стане що-годе…

Стефана. Щом ти са втръснали тези, гледай пък Куката. Хайде, да е честит на тебе и на всички!

Милка. Ама не е за тука. Христо разправя какво било в Рим.

Христо (със същия важен тон). Както там, таквоз и тук. Плебеите работят, патрициите стоят; патрициите господстват, плебеите робуват. Не добият ли права плебеите, ще се обърне света!

Стефана. Стига бърбора — изнес чибуците!

Михал (кикоти се). Ганчовица Куката, Добревица ще се запечатат в онези ми ти малакофи по черква, пък старите чорбаджийки като ще подвият поли…

Стефана. Кой — аз ли ще подвия? (Клати глава, като че довършва закана в себе си.)

Христо (между това обира чибуците и важно с мерни стъпки излиза). Христо няма да пали вече чибука на Хаджи Кумана.

Стефана (след сина си). Че тя фалагата на батя Дечка…

Милка (пресича майка си и с недоволство). И-и, и ти за Дечковата фалага захвана като свака Хаджия. Разберете, мина вече времето и на нея, и на Дечка Граматика.

Михал (към Стефана, разсмян). Думай сега де.

Стефана. Само туй знайте; минало времето на старите, дошло на Куката от ръта и на Даскал Димитра.

Милка. За угодата на някого светът няма да се спре на едно място.

Стефана. Тъй. Да си отиде баща ти, да стори място на Терзията и Куката.

Михал. Е, стига все против нашите де!

Стефана (полу на себе си, с подигната глава) — Защо не съм сега мъж, божке! Защо не съм? Ами с този фистан къде да се дяна?…

Михал. Е, щеше да изкараш и ти една поразия като Хаджи Андрея — повече какво? Вчера проводил у дома момчето си — като му държа противна страна, да му платя борча си. Имах да му давам десетина гроша от вино — их, калпазанина!

Стефана. Полека, батю Хаджия е оттатък.

Михал. Сякаш не го зная, като го смъкна Хаджи Христо от онези чакалски ли, кучешки ли колиби — Хаджи Андреювици, дето са ги прекръстили сега. От рая направи го зет и на мене чалъм да продава.

Стефана. Тебе прилича ли ти да не си плащаш борча!

Михал. Аз съм чорбаджийски син!

Стефана. Ама баща ти не пазаруваше вино на вересия, не ходеше да се братими с Куката. (Към Милка.) Иди виж ратаите опукаха ли кафето. Вземи да го смелиш.

Михал. Чакай пък аз да се върна да видя какво са я завъртели на Метоха.

Михал из едните врати, Милка из другите — излизат; откъм къщи влиза чорбаджи Петко. Средна пора, едър приличен мъж, са буйни мустаци и хубаво избръсната брада. Над копринена котнияна антерия облякъл сукнена салтамарка, възсини сукнени потури, препасал също тъмен пояс, на който затъкнал отстрана сребърен дивит. На глава е наложил калъплия фес. А през врат преметнал дълъг синджир на часовника си, скрит в пояса отстрана. Както цялата му външност, тъй и осанката му издават у него породист човек. Той е малко бавен, с достойнство и говори всякога уверено, макар понякога да се забелязва известна наивност и мекота.

Петко (внася малко столче, покрито с тъкана покривка). Да има де да сложим огъничето — Михал ли беше тук? Когичком изскочи?

Стефана. Не го свърта. Отиде на Метоха.

Петко. Щях да му поръчам, като си свърши Даскала, да му каже да се отбие да пие едно кафе у дома. Имам да му кажа две приказки.

Стефана. Притрябал ти е. Само да задява Милка и тя да зяпа подире му.

По чардака се чуват стъпки.

Хаджи Куман (отвън още). Я отворете да светне бе.

Петко (към жена си). Светилника!

Хаджи Куман (с влизането си). Не носим ни аз, ни Дечко фенерец — не виждаме де стъпяме. Добър вечер.

Домакините. Дал бог добро, дядо Хаджи.

Хаджи Куман, прекарал години старец, простак, говори провлачено. Облечен със салтамарка и шаячни потури. След него върви Дечко Граматика, съща пора комахай, затъкнал в тесен изтрит пояс дивит и в тъмни кърпени шалвари. От другите врати влиза и Хаджи Андрея, възнисък, плещест, с подстригани по гръцки мустаци, облечен също като домакина. Той е надут, груб, обича да говори натъртено и понякога нетърпелив.

Хаджи Андрея. Тъкмо щях да кажа — един фенер да изнесат ратакините.

Стефана (към Хаджи Кумана). Заповядай, дядо Хаджи. Ти и гостенин водиш. Минете отгоре.

Хаджи Куман (като се спира сред пруста). Спарпутих го в тъмнината, и то — на Метоха. Че не стига ли там Даскала, ами и дъртия Граматик?

Дечко Граматика (иска да се оправдае). Как — не на Метоха бе, дядо Хаджи!…

Хаджи Андрея. Аз съм рекъл вече — утре, като вземем мезлиша, пак него ще туря.

Хаджи Куман. И аз. Куче да ме лай, няма да храня.

Хаджи Андрея. Дигнахме училище, от черква по-голямо, че събрахме светогорски калугери — дето ги разпилял аскеря — да се учат в него, да ги хрантутим и да ги учим.

Хаджи Куман. И какво учение. На книги ли ги е събрал да ги учи този даскал или на талим.

Петко (като им показва да седнат). Да оставим Даскала, дядо Хаджи, на него няма да даваме ум, ами…

Хаджи Андрея (едвам седнал, скача пак и възбудено го пресича). Като речеш — да го оставим! Той разбърка всичко тука, утре ще ни вземат и раята, и стоката — да сме го оставили!

Хаджи Куман. Чорбаджилъка на дяда си ли му се ще да си повърне или ни дири отнейде слабото място да ни възседне: турил е този синковец нещо на око… При тебе, чорбаджи Петко, той катаден идеше. Ти не може ли тъй някак да го проумееш къде му стиска калеврицата?

Хаджи Андрея. Онези хаймани, дето тършуват по Балкана, ако не са те под кожата му, аз ей ма де съм! Рекли са му да си нареди няколко в мезлиша като Терзията, да пипне черковната и училищната кутии той — подире, като хване с тях гората… Има цяла зима да пият по влашките кръчми и да попържа султана!

Петко. Стига сте одумвали момъка! Откогато сме отворили голямото училище и той е поел работата, мъже брадати от дедай си села в градове околвръст събра да ги учи. От Хилендар чак хората го разбраха, ний наш човек не можахме да го ценим. То е тъй — никой не е пророк в отечеството си.

Стефана (към Хаджи Андрея и Хаджи Кумана). Той моя мъж все ай тъй. В окото му бръкни, зла дума за Даскала не казвай.

Петко. Той не е какъв да е. Дядо му Димитър на времето си беше пръв чорбаджия тук. С ален капут го беше дарил войводата. И в манастиря в Завярата го хванаха. Помня и сега как плака цяла нощ баща ми, кога го обесиха.

Хаджи Куман. Ами тогази какво му е на тогози, зарад Терзията и Куката да иска да ми земе ранцата.

Петко (става и тръгва да излиза). Да проводя Христа да го повика сам той да ни каже. Аз и без туй исках да се разговаря с него.

Хаджи Куман (след чорбаджи Петка). Их, чева не е риба, да се хвърли сама на лясата — тези работи хамен тъй казват ли се направо! Защо ще си правиш труд?

Щом чорбаджи Петко излиза, Стефана сяда на мястото му и се завързва сякаш по-интимен разговор.

Стефана. И остаряхме, и патихме: моя мъж все туй си остана, такъвзи и ще си умре. Ай тъй вижда — в очите му го лъжат, той сякаш сам се прави на ахмак, вярва на цял свят. Нему като му е чисто сърцето, мисли и другите тъй.

Хаджи Куман. Той чорбаджи Петко не помни. Аслъ на този Даскал в кръвта му е туй. На времето дядо му за десет хиляди гроша ат яздеше. С османпазарския аянин на моравата джирито и какшкан играеха, аскер като минеше оттук, рекат да съберат от хората ечемик, храна — той няма да отиде от всякиго да вземе, на бащините ти и на вуйчовите ми хамбари ще налети. Съмна на чорбаджиите, като го премахнаха.

Хаджи Андрея. И баща му, и този, край тази къща като минават, поклон трябва да правят. Досега щеше ряпа на огнището им да поникне. Днес, днес мойта жена помни, като отсекли чорбаджиите: на техните и огън да не дават съседите, майка й я провождала вечер късно да им занесе главня под престилка.

Стефана. Мене туй ме е най яд! Да не беше Петко пристоял онази година да го главят и да му дадат пет пъти повече от батя Дечка — какъвто оголял се върна, като се окашляше само, отдалеч щеше да подвива пеш! Даде му хляб на ръката, поизплати си къщата на дяда Хаджия, сега…

Хаджи Куман. На кой ум се намерих да му дам толкози парици да потроши в Елада.

Хаджи Андрея. Ти ще си прибереш взимането до косъм.

Хаджи Куман. Да прави, каквото ще! Къщата му е насреща. Дечка ще турим.

Дечко Граматика (със скръстени ръце и прекалена скромност). Белким не ми е занаят или не съм учил двайсет години момчетата, като речете, дядо Хаджи, на ваше здраве, пак го учвам.

Хаджи Андрея. И ще ги учиш, и в черква ще канерваш. Толкози години си шетал — на мойто време да те уморим от глад, не приемам.

Дечко Граматика (свел умилено очи). Хе-е-е, учил съм ги. Как съм си бъхтал ангела от всекиго челяк да изкарам, Хаджи. И с добро, и с дърво. За една кърпа и за една кокошка свършваха при мене азбукето и псалтиря…

Хаджи Андрея. Аз твойта наука за всички нови даскали не я давам.

Дечко Граматика. Малка бе тя, ама който веднъж я изкара, здраво я хваща. Най-напред донесе си панакидата, напиша му отгоре: „Кръстя, боже, помагай.“ И захване: „Аз, буки, веди.“ (Полека.) Сега за едно лято ги изкарва на пясъка, ама защо ми е на пясъка…

Хаджи Куман (възбудено). Да го турим, да го турим! Дечко да ги учи.

Стефана. Че защо пък…

Петко отново се повръща в пруста.

Стефана (към мъжа си). Приказваме тук — батю Дечко шетва още.

Петко. Я да доде да ти помогне тебе Дечко да видиш кафе ли — какво ще ни проводиш. (Стефана и Дечко Граматика излизат.)

Петко. Утре онези ще ни искат сметка в училището. Пред меймурина и пред народа ще гледат да ни очернят. Всеки, каквото му е дадено на ръка, да го приготви… Кондиката и мехюрите да ги вземните. Сребро колкото има в кутиите, да е прибрано до пара… Другите де са? Андрон бари няма ли да доде!

Хаджи Куман (кима отрицателно глава). Тц, не ще. Срещнах го днес — такъвзи чорбаджилък не иска вече да прави. Всички го подритвали.

Петко. И той дертовете си във всяка обща работа ще ги намеси.

Хаджи Куман. В мезлиша, вика, ваш човек ли дойде — прав е, мой ли — крив. Приказката му за нищо не се зачитала.

Петко. Андрон ум ли иска да доде да ми дава, да седна да го слушам! Там не го викам аз на приказка. Общи работи не се вършат с разговори — искат пипане и тичане.

Хаджи Андрея. Ако ще бе! Оставете го. Тъй, невидяло се! Като е прибрал всички хайти в раята си!

Хаджи Куман. Не е тъй, Хаджи. Аз ти думах и по ищирата, думах ти и подире, като захванахме черковата. Недей прибира всичко в ръката си. И ний да покомандарим една работица, от чорбаджилъка си да познаем нещичко.

Петко. Стига все за големство и вий! Обща работа в ръце държим. Цяла глутница се е настървила…

Хаджи Андрея (дига рамена). Аз от зимъс викам. Още еснафа като се разшава по колибите. Да събере всеки чорбаджия хората си: оставаш ли си ти пак рая — хай върви си, чупиш ли жегъла — плати си борча. Тъкмо се запролетява, поискат нива — няма нива; сермия за кермекчийница на Цариград — няма. Нека им намерят нивя и пари в чаршията!

Петко (с досада). Един път не можахте да ме разберете и вий!

Хаджи Куман. Нивиците си аз самичък ще работя. Да ми плати всеки борча си, дето съм го предплатил на кабзумалина. Не им ща ни мезлиша, ни чорбаджилъка.

Петко. Сто пъти съм ви казвал: аз не искам да меся сметките си с общите. По свои сметки аз не карам общи работи. И от таквизи, дето се дрънкат по тезгяхите и на Метоха, малко искам да знам!

Между това от вратата към чардака влиза Милан, около трийсет и пет годишен, малко унесен в себе си човек; с видимо усилие да се домогва до собствено мнение, търси си всякога думите и безволен. Той е блед, от време на време сухо покашлюва, обут е в широки ботуши, на които се показват калпаци на калцуните. С голям калпак на главата — личи, току-що е слязъл от коня.

Милан. Добър вечер!

Петко. Дал бог добро, Милане! Добре, най-подир стигна и ти.

Милан. Както съм окалян, измокрен — теглих с коня си направо. Да се отбия в къщи — тъй, таквози — никого няма дома. Пък закъснях.

Петко. Добре си сторил. Седни. Днес хубаво те е прал дъжда по Балкана.

Хаджи Андрея (нетърпеливо). Кажи да чуйм — какво я завърши?

Милан. Утре колибарите ще слязат насам: то таквози… само ще си каже. Сега доведох и дяда Къня. Мина оттатък да се почисти.

Хаджи Андрея. Аз ти рекох, като отидеш при моите раи там, какво ще им разправяш.

Милан. Сега таквози… Полския пан — онзи, как го викаха? Пиш… Пиш… дето прекарва пътя през Балкана. Във всяка колиба се спирал, изпивал по една ока вино и им разправял.

Петко. И той ли пък. Те в Полша се уредиха, че у нас дойдоха!…

Милан. Подир него минал пък Михал — всичко се обърнало ай тъй. Право, като ги слушам, аз таквози…

Хаджи Андрея (с досада към Милана). Какво таквози, онаквози.

Милан. Да се дръпнем пък! Щом ний сме били най-голямото зло…

Хаджи Андрея. Толкоз то от тебе!

Разговора пресича стопанката, която води дяда Къня — стар, но държелив колибарин, завил бели навуща и с голям калпак.

Стефана. Годините вървят.

Дядо Къню. Време му е, ще кажеш, и дядо Къню да пусне брада, ама той е рекъл: докато не види и трето коляно от рода си, няма да се даде.

Петко (като го посреща). В тази лапавица като си вървял, юнак си, дядо Къню — и от мене си по юнак!

Дядо Къню. То не ще приказка. Чорбаджията като поръча, ред ли е дядо Къню да не дойде.

Стефана. Мини, седни, дядо Къню.

Дядо Къню (като сяда на сандъка). Ай тука на брашовския. От дяда Хаджия още той е вземал по десетина гроша назаем, колкото да си има отворени врата в тази къща. Господ на небето, чорбаджията на земята! Все под негово крило съм стоял.

С цял поднос кафета влиза ратакинята и поднася всекиму чашка. После и ратаят поднася чибуците. Всекиму дава чибук и с ръка туря малко огънче в него. Само на дяда Къня не оставя чибук.

Петко. Ами за дяда Къня чибук?

Стефана. Не го е сметнал.

Дядо Къню. А-а, остави, чорбаджи Петко, дядо ви Къню и без…

Петко (откачва от стената чибук, подава му го заедно с кесията тютюн). В мойта къща не бива тъй. Заповядай!

Дядо Къню (поема ги твърде поласкан). Гледай, гледай, за дяда Къня… Той сам ще си го напълни.

Когато всички зафирцват кафето и чибуците задимяват из пруста, на вратата откъм чардака се похлопва.

Петко (става да отвори). Даскал Димитър. Чакайте! Заповядай, Даскале. Ти все по еленик го караш.

Даскал Димитър (с влизането си, като се ръкува със стопанина). Хлопам. Не зная да нямате нещо.

Петко. И ний имаме същото, каквото вий оттатък.

Даскал Димитър (ръкува се и със Стефана, после кимва и на гостите). Добър вечер.

Петко. Заповядай, седни!

Даскал Димитър — млад, строен човек, с шаячни френски дрехи. Той е самоуверен в речта си и горд. Към Петка се отнася като че със снизхождение, а към другите чорбаджии с ирония, понякога грубо и дръзко.

Даскал Димитър. Приготвихте ли се?

Хаджи Куман. На никого нищичко не съм длъжен, няма какво да готвя.

Хаджи Андрея. Да се запретна мегдан с Куката да деля? Че не съм останал хляб от чорбаджилъка си да чакам.

Даскал Димитър (като го изгледва с ирония). То се знай. Вий не приемате. Пан Пшесмицки разправя, шляхтичи като вас в Полша и добър ден от робите си не приемали.

Петко (сяда до Даскала). Да оставим шегите, Даскале. Искам с тебе да се разговоря по-наздраво — и като приятели речи, и като…

Даскал Димитър. Няма да можем да се разберем, чорбаджи Петко. Защо да си правим труд напразно.

Петко. Захвана се една борба срещу мене: отпървом с шушукане из миши дупки по чаршията, след туй се разшърка и между раята, сега, гледам — хора, паметни като тебе, дори и те влязоха в нея. Искам едно да ми кажеш: ти с твоя ум как го вземаш всичко туй? Къде ще му излезе края?

Даскал Димитър (снизходително усмихнат). Ами той краят му ще бъде много близък и се види.

Стефана. Да го чуем и ний.

Даскал Димитър. Много просто. Ще падне стария и с него кривач хора, които държат всичко, да сторят място на новите, друг ред да турят.

Хаджи Андрея. На Куката!

Милан. Той ми таквози… ред.

Даскал Димитър. Вий Куката видяхте и се заловихте у него.

Хаджи Андрея (троснато). Нали туй ти са хората. С тях ще се борим!

Даскал Димитър. Още като го посочиха, казах, той не е за такава работа. Повторих и одеве — на Куката не му стана добре. Всички искат от него — не мога да си налагам волята… (С ирония). То вий я карахте тъй, когото посочехте на раята си, него избираха. И като седне веднъж в мезлиша, струва му се, с тапия го взема.

Стефана. Подкарайте го вий по-добре, да ви видим.

Даскал Димитър. По моему сега колибари и еснафи тряба да имат само туй пред очи: да смъкнат хомотя на чорбаджиите, да вземат общите работи и да разчистят на хората, които ще изпъкнат тепърва между тях.

Дядо Къню. Не пониква първия човек като едностърк синчец в гората, синко.

Даскал Димитър. Знаем, богатство тряба да натрупа.

Петко. Богатство лесно се събира.

Дядо Къню. Докато чест спечели, докато захване думата му корен да хваща… Колко, колко тряба да му повярва света, да тръгне подире му…

Даскал Димитър. Досега — да станеш първенец, трябва със знатен род да се прославиш, да се заобиколиш с рая, най-подир да се дигнеш и на Ерусалим да отидеш. Първенците не изпъкнаха с друго — с парите, родът и хаджийството си.

Хаджи Андрея (едва се сдържа, грубо). С борчове и чапкънлъци — с туй ли пък вий ще изпъкнете?

Даскал Димитър. Ний ли? Ще ти кажа — не бързай! Един с честта си, други с ума си, трети с труд. Всеки, който дарба има, ще направим тъй — сам да може да си отвори път.

Хаджи Андрея (надуто и обидно). Пет пари за ума и дарбите на таквизи голтаци аз не давам, да знаеш!

Петко (за да предвари караницата). Ако ти се много стяга душата, излез отвън да изпушиш една цигара. Аз Даскала тази вечер съм го нарочно канил тук, да се разговоря с него. (Като се извръща към Даскал Димитър кротко). Пари и хаджийството е лустрото на чорбаджилъка. Аз сам на Божи гроб не съм ходил — няма и да ида — хора с дарби и памет трябат. Никой повече от мене не им сеща всеки ден нуждата и не знае колко те трябват. Да излезе някой паметлив, даровит човек, да го видя — аз първи ще го потегля към себе си. Тебе искаш ли да те избера чорбаджия утре?

Хаджи Куман (като се спогледват с Хаджи Андрея.) Пъх!

Даскал Димитър. Във вашите борби да се замесвам — не е моя работа. Приказвахме за друго. Вий тук не можете да разберете: всичко теглите към себе си; ако даровит човек дойде при вас, той ще бъде пак такъвзи, каквото сте и вий.

Стефана. Хубава работа — че ний да не сме!…

Даскал Димитър. Може да сте най-добрите. Само той няма да се дигне на своя нога, няма да подкара и работите тъй, както той си мисли. Ще бъде покрай вас и всичко ще тече тъй, както си го знаем.

Петко. Нищо не знаете, Даскале! Борите се срещу днешния ред: един се дере гърлото хомотя от раите да събаря, други си разправя, не вървяло всичко тъй, както нему му се ревнело — приказки наизуст са те. Виждам — ни ти, ни никой от вас не си е дал труд да помисли: какво ще рече да си чорбаджия на този свят.

Даскал Димитър (усмихва се със снизхождение към Петка). У нас какво са, всеки ден ги гледаме, а какво са били у еничерите…

Петко (без да го слуша). Да владееш една рая то е да пазиш и да береш грижата на цяло стадо хора. Да знаеш, отговаряш за него и тука на земята, и горе на небето.

Даскал Димитър. Да, но хората не са стадо!

Петко. Не ща да се ловим за приказки. Слушай ме. Всякога, когато турците поискат нещо, чорбаджията се изправя сам за раята си. Разтършуват се по Балкана, замирише на размирица. Войводата не отива да дири другиго — доде на мезлиша и там всеки стои за своите хора с главата си. Дето сега виждам вяра, род да са се запазили между нашите колибари, дето не са им обелили базиргяни ребрата — то е, защото всеки от тях е влачила хомотя, както казваш ти, и не му е хрумвало и той на своя глава да кара.

Дядо Къню. А бе то хич приказка ли е! Оставете дядо ви Къню да му каже на Даскала. Колибарин без чорбаджия — той е като Йова. И пред турчин стои за тебе, и в мезлиша разправя, и на даването те преплаща.

Даскал Димитър. Вий ще се научите сами да си плащате данъка. До туй да остане само! За него много ум не иска.

Петко. Като не я проумяваш тая — на! Чорбаджията си развързва кесията и предплаща наведнъж цялата си рая, да не остане вълкът да влезе в кошарата — от всяка овца да събира данък. Как съм си прибирал след това от всеки колибарин парите си — мене питай!

Даскал Димитър. Знам.

Петко. Ама аз съм чорбаджия! Тези хора ми са оставени от деди и прадеди. По-добре мой някой и друг грош да се изгуби, отколкото да оставя турчин да надникне в огнището на едного от хората ми.

Даскал Димитър. Зная, много добре зная — вий си пазите раите, заемате им пари, те ви работят нивите и каквото изкарат, го носят на вас. И децата знаят туй. Колибарин не може едно яйце самичък на пазаря да продаде!

Петко (дига ръка и го пресича). Да ти кажа защо! Каквото ми донесе раята — яйца, масло, вълна, — като си взема колкото ми трябва за в къщи, другото провождам да го занесат у зетя ми. Той да си боли главата. Да не мислиш, чорбаджиите са петимни да се товарят със стоката на хората си, подире да се чудят пък те на кого да я продават. То е само и само — да не остават колибарина с чистото си сърце да отиде да го лъжат базиргяни по чаршията и да се подиграват с него.

Даскал Димитър. От всичко това какво излиза? Всеки от вас държи неколкостотин къщи в ръце.

Милан. Чорбаджи Петковите може и да са и от хилядо нагоре.

Даскал Димитър. Толкоз повече. Тези хора нямат воля в нищо.

Хаджи Куман (към Хаджи Андрея). Каква го е воля патила тогози? На, ако проумях едничка от неговите. (Към Даскал Димитра). Че за какви спири му е на колибарина туй бре!

Даскал Димитър (обръща изведнъж на шега). Че аз мисля да я накича на чело, дядо Хаджи, та да даде и на чорбаджията си малко да се покурдисва, затуй!

Хаджи Андрея (към другите раздразнен). Аздисали са — аз ви казвам, аздисали са като презобени коне! (Към чорбаджи Петка.) Видя ли го сега и той не знай за какво се запъва!

Даскал Димитър (като подига гласа си троснато). За да си поеме всеки грижата, за да зарадеят всички заедно за общото — затова се запъвам! Хората не са деца!

Дядо Къню. Ба, и още какви!

Даскал Димитър (с още по-подигнат глас). Ще го излъжат няколко пъти на пазаря — ще се научи да си отваря очите; някой от мезлиша открадне или не върши работа — ще го махнат; турчин посегне на честта му, ще му се опре. Пък щом види, не се излиза тъй наглава, ще замахне и върху него.

Петко. По-полека, Даскале. Аз не съм глух! Според тебе, като оголее веднъж раята, таквизи като Куката да й разбъркат сметките — сетне щели да поумнеят!

Даскал Димитър. Те, както векове са смогвали бащите ви и вас да нахранят, ще понесат някоя и друга година пагубите на базиргяните и на Куката.

Дядо Къню. Малка му е сирмията на колибарина, синко, страх ме е, не може понесе, пък оголей ли един човек, вземат ли му и честта, нататък не го боли за нищо.

Милан. И аз щях да кажа, таквози… Какво вече ще брани от турчина, когато му вземат всичкото…

Петко. Не влизайте в сляпа улица! Думата ни е за друго тука. На нас и на раите останало с турчина да се мерим!

Даскал Димитър. Защо? До ще ден и с него да поискаме да се мерим.

Петко. Само това ни липсва.

Даскал Димитър. Навикнали всякога да се наблягате един на други с вашия ред, ето дори сами сте изгубили вяра в себе си. Вий приличате на стари кладенци. Черпили, черпили всички от памтивек от тях, сега и влага надали е останало по дъното, пък искат воденици да карат.

Милан. Послужете, вижте за колко таквоз… ще ви изберат и вас. Общите работи не се те с малко и лесно карат.

Даскал Димитър. Новият ред ще разкрие нови извори! Да видите как отвред ще бликнат хора със сила и вяра в рода си!

Хаджи Андрея. Ха-ха! Полека. Като гъби подир дъжд.

Даскал Димитър. Когато общите работи бъдат достъпни за всички, народът ще има голям избор — най-достойните — те ще управляват!

Петко. Пъха ли си всеки ръката в общите работи — те няма да помръднат и педя напред! Там ще искат едни ръце от желязо! Туй да оставим. Ако тръгне, както разправяш, всяка пролет тряба чорбаджиите до един да се сменяват.

Даскал Димитър. Та какво от това?

Петко. Като как си мислиш ти — да поемеш общите работи? Хамен тъй като влезеш да привиеш кръстом нозе в мезлиша, всичко ще тръгне, а? Най-напред един чорбаджия докато си завъди приятели между турците. Да има на двама, на трима аги здраво да се опре, че тогава и думата му да хване да минава пред войводата.

Даскал Димитър (пресича го). Той, като се опира здраво на народа, не му трябат никакви аги — войводата ще гледа него и патерицата му.

Хаджи Андрея. Щом Добри Терзият се натопори с патерицата и на войводата сърцето в петите ще отиде.

Петко (свива рамена и дига ръце от Даскал Димитър). Не съм крив аз, когато на тебе и през плет не се е мярвало как се вършат общи работи.

Хаджи Куман. Що си седнал да си хабиш приказчицата, чорбаджи Петко? Главата му не увира! То дошло да се наддумва тука.

Петко (изведнъж като се връща към Даскал Димитра, хваща го за ръка и продължава). Подире: чорбаджийският ум ще се обляга на народа и турците ще плаши с туй. Пък в същото време кой де може ще го дебне как да му подложи динена кора, да седне на мястото му.

Даскал Димитър. Така е. Изхаби ли се един, стане ли негоден да проумява какво се иска от него, няма да го цедят, както при вас — чак до синовете и унуците му. По десетина, по двайсет души — един от други по-достойни ще се надпреварват за неговото място.

Петко. Тогази кое по-напред? С турците ли да се разправя, с враговете си ли или общите работи да гледа. С тях — хубаво помни! За една година няма да може да се разбере само накъде е? Питам го аз: какъв ще бъде този ред, дето всяка година всичко ай тъй с главата надолу ще се обръща?

Дядо Къню. Кажи го, речи го ти: никакъв.

Даскал Димитър. Ако искате — няма да има никакъв ред.

Петко (слисан, като скръстя ръце пред него). Е-е, ами тогава?

Даскал Димитър. Един достоен държи патерицата днес, утре доде по-достоен от него, вземе я той. Туй непрекъснато дигане и падане на хората, тази бъркотия помежду им, сама ще тикне общите работи много по-силно, отколкото във вашия ред, дето всичко беше закостеняло на мястото си.

Петко (съвсем слисан). Ежби и бъркотия. Те да подтикнат работата в мезлиша. Ти не си на себе си. Даскале! Прощавай ме за приказката, ама щом сте се повели по таквизи щуротии — то ще рече: у никого капка свяст не е останало вече.

Даскал Димитър. Ти не можеш да ме разбереш.

Чорбаджи Петко става. Настават след него и другите. След малко откъм къщи се чува тичане и шум.

Стефана. Мъж ми не може. Нали колибарите и на Метоха ще проумяват.

Дядо Къню. Ама защо вържеш гняв на колибарите, чорбаджийке? Тука най-учените го приказват.

Милан. Що остана до простите хорица такъвзи… Право.

Хаджи Андрея. Добре се изказа. (Към чорбаджи Петко.) Видя ли го.

Стефана (като се ослушва в шума отвън). Кой се е разтичал пък оттатък. Чакай. (Дръпва се и отива.)

Петко (без да обръща внимание на жена си). Право! Да додеше някой вчера да ми каже: Даскал Димитър туй го приказва, нямаше да му хвана вяра!

Даскал Димитър дига усмихнат рамена пред Петка.

Хаджи Куман. Когато чакахме възкресение на Божи гроб и през зимата имаше един калугер от русия пешком дошъл. Той все туй повтаряше — от учените ще се свърши света.

Даскал Димитър (хваща за рамото Хаджи Кумана, разсмян). Хе-хе, че пък — че пък мъдрост си ти донесъл от Божи гроб, дядо Хаджи. Я гледай — да не ти се надява човек.

Хаджи Куман (като се дърпа обидено). Донесох я! Остави ме! Ами ти, като ми потроши толкова грешни парици в Елада, тези ветрища ли донесе!

Даскал Димитър (гордо и сърдито виква изведнъж). Какво? И смееш ти още да си отваряш устата. Аз мои пари съм трошил и…

Даскал Димитър недорекъл реч и в пруста се втурва Дечко Граматика.

Дечко Граматика (уплашено). Джумфур! Еснафите дигнали джумфур! Михал доде да каже — тръгнали насам.

Хаджи Андрея. Какво, какво?

Петко. Приказвай по човешки.

Дечко Граматика (уплашено). Джумфур! Михал каза.

Влиза Стефана, след малко Христо, най-подир Милка — всички се събират в пруста.

Стефана (засуетена). Щом отседнал коня меймурина тази вечер и повикал при себе си Добри Терзият. Еснафите дигнали глави и искали у дома да додат. Доде го видя Михаля, изскочил.

Всички се споглеждат с недоумение.

Петко (горчиво усмихнат). Меймурина повикал Добри Терзият и еснафите дигнали глави.

Стефана. Аз нищо не мога да проумея.

Петко. Много добре проумявам аз. И отдавна се догаждах, само исках да се уверя. Турците подкладоха целия огън тук.

Даскал Димитър. Отде-накъде?

Петко. Ний да се разядем помежду си, пък те да стоят настрана и да си гледат кефа. Техните първенци не можаха да преглътнат: гяурите да дигат черква и училища, по-хубави от джамиите им. Плашеше ги нашия сговор. Като не можаха друго, пуснаха фитили между еснафа и раята!

Хаджи Андрея (към Даскал Димитра). Чорбаджиите били турски мекерета, а? Кой продава рода си, кой стана маша на людски ръце?

Даскал Димитър. Много им е крива сметката на турците. Като дигне веднъж глава раята, няма на чорбаджиите да се спре само.

Дядо Къню (замахва с ръка отчаяно). А-ах, видя се тя нашата.

Петко. Няма да посмеят те да додат. Я, Милане, идете към Метоха с дяда Къня да пресрещнете еснафите и да ги попитате какво искат?

Милан и дядо Къню излизат.

Христо (настрана, палаво). Менений Агрипа отива на Марсово поле да разубеждава въстаналите плебеи.

Хаджи Андрея (заканително). Нека да додат!

Стефана (като показва към прозореца). Я-я!

Всички се ослушват. Отдалеч се носи смътен шум. Между това Даскал Димитър се доближава до Милка, ръкува се с нея и завързва тих разговор. Когато всички млъкват и се ослушват, чува се шепотът между Даскал Димитър и Милка.

Милка. Ти ни съвсем-съвсем забрави. По-рано идеше всеки ден у дома, сега не помня вече откога не си идвал.

Даскал Димитър. Ами работа… Какво да правя?

Милка (малко засрамена). По-напред как идеше… да приказвате с баща ми.

Даскал Димитър. Сега мъчно вече можем да се разберем. Той на една страна, аз на противната, стоим един срещу други!

Милка. Туй нима може да бъде пречка?

Даскал Димитър. То се разбира. Но вий жените…

Милка. Аз мисля — макар да съм жена и много да не разбирам от вашите борби — отвън нека си държи всеки свойта страна, тука у дома, помежду си — то друго.

Даскал Димитър. Тъй-тъй. Тряба така да бъде. Приятелството си е приятелство. Само че…

Милка. Какво?

Даскал Димитър. Как да кажа. Вий жените в тия работи…

Стефана (дочува по-ясно шума отвън). Я, пеят.

Хаджи Куман. Какво са се разревали среднощ?

Хаджи Андрея. Няма ли пазванти?

Отначало издалеч се чува песента на еснафите, които се доближават насам. През прозорците забелязват се хора с фенери в ръка, стълпяват се по мегданя. По-сетне всички се доближават под пруста и се чуват викове, кикотене, някои подсвиркват с уста. Всички в пруста се споглеждат с недоумение.

Стефана. Спряха се под прозорците. Какво искат!

Дечко Граматика. И тази не бе се ни чувала, ни виждала по нас!

Хаджи Андрея (бързо разбутва всички, доближава се до прозореца, отваря го и гневен се обръща към мнозинството). И ноще ли нямаме мира от вас, и ноще ли! Какво сте завили. Не мойте ме уплаши.

Един глас (издигнат в мигом смълчаното мнозинство). Чувате ли го! От чорбаджийски прозорец и той на чорбаджия се прави.

Хаджи Андрея. Аз ще ви науча!

Втори глас. Вчера не си развърза цървулите да влезе у Хаджи Христови.

Хаджи Андрея. Ще ви науча, хаймани н’едни!

Трети глас. Сляз чорбаджийския ти квас да видим! (Дига се отново глъч и врява, която заглушава Хаджи Андрея.)

Петко се приближава до зетя си и се мъчи да го издърпа, но той иска още да се кара и се противи.

Петко (като издърпва най-сетне Хаджи Андрея и се показва сам пред множеството със строг, но сдържан глас). Какво сте се събрали по туй време пред къщата ми? Мене ли дирите — ей ме на!

Няколко гласове. С-с-ст, мълчете, чорбаджията!

Всички притихват мигом.

Петко. Или не можете да ме търпите още една нощ чорбаджия? Двайсет години аз вече стоя и нито оставих някого от вас с пръст да бутнат. Потрайте до утре. Аз сам ще си занеса патерицата у меймурина.

Четвърти глас. Вий имате ли срама бе! Какво викнахте да плашите децата на чорбаджията.

Пети глас. Е, хайде. Като се е толкоз додрямало на Петка Хаджи Христов, да го оставим. И тази нощ да се порадва на чорбаджилъка си.

Дига се ново кикотене из множеството, което с викове и подсвиркване си поема пътя нататък. Петко хлопва сърдито прозореца.

Хаджи Андрея (изстъпан сред пруста със запенени уста, вика, що му глас държи). Да не ми е името Хаджи Андрея, да не съм аз Хаджи Христов зет, ако не натъпча всекиго в кози рог!

Хаджи Куман (показва на Даскал Димитра). Най-напред тогози дръжте. Той им пусна мухата!

Дечко Граматика (по-изотзад). Той, той, дядо Хаджи!

Хаджи Андрея (към Даскал Димитра, злобно и сърдито). Ти да си туриш обица на ухото. Дето си тръгнал да ми мътиш водата — тинята отгоре да се дигне.

Хаджи Куман. Пък той в мътна вода риба да лови.

Даскал Димитър (стъписан крачка от тях, гледа ги с горда, презрителна усмивка). Наистина! Във вашата смрадлива локва — с глен на жабуняк покрита, — камък хвърлиш, да се опръскаш само!

Хаджи Андрея (още по-гневно). Свивай си езика зад зъбите, да го не прехапиш ай сега!

Петко (строго, но без още да влиза помежду им). Андрея!

Даскал Димитър (към Хаджи Андрея). Вий ли ще ме съдите, вий ли ще се заканяте на мене! Дето сте потънали в кражби и грехове, човек няма да не е пропищял от вас!

Петко (пристъпва към Даскал Димитра, сдържано и настойчиво). От кого са пропищели, кой е грабил? В моя мезлиш аз зная хора само за добро са стояли и радели.

Даскал Димитър. Един ти не знаеш в твоя мезлиш какво се е вършило!

Стефана (сепнато). Нека всички направят, колкото ний сме направили!

Петко (наивно). Ний докарахме вода да очистим всички от кир и мръсотия тук, дигнахме училище, черква.

Даскал Димитър (пресича го и като се отвръща от стопанина с насмешка). Ха, черкви, училища, чешми — знаем! Отваряха си в мезлиша работа, само да има откъде да грабят.

Хаджи Андрея. Какво? Имаш ли лице на шуря ми?

Хаджи Куман (към Хаджи Андрея). Тупни го бе, че да си събере в шепа зъбите!

Петко (развълнуван, но като се мъчи да се самообладава). Даскале! Ти, като си ме смятал за крадец, защо си дошъл тук!

Даскал Димитър. Сам проводи да ме викат.

Петко. По-добре прага на къщата ми да не си пристъпвал, като си имал таквази мисъл в сърцето си за мене.

Даскал Димитър. Аз на тебе нищо не казах.

Хаджи Андрея. Хайде сега, няма да заливосваш!

Петко (като посочва вратата на Даскал Димитра). Нямам вече приказка с тебе!

Даскал Димитър (дига гордо глава и с една усмивка тръгва да излезе). А, ти ме пъдиш от къщата си! Добре! Стой с тези, дето са те заобиколили. Скоро аз пак ще потрябам. Сбогом!

Хаджи Андрея, Хаджи Куман и Дечко Граматика се погват след Даскал Димитра и един през друг се спреварват подире му чак навън.

Хаджи Андрея. Я дърмите ти по-скоро оттука.

Хаджи Куман. Още утре париците ми!

Дечко Граматика. Той цял бунтовник бе, дядо Хаджи. От дяда си по-голям.

В пруста остават само чорбаджи Петкови, смутени и мълчаливи. Чорбаджи Петко не може да се успокои. А Милка се мъчи да задържи сълзите си. Късо, напрегнато мълчание.

Милка (като се разплаква най-подир). Едвам дойде Даскал Димитър у нас и вий го изпъдихте като…

Петко (не може още добре да разбере). Какво има?

Стефана (строго към дъщеря си). Я, я гледай ти нея. На теб пък какво ти е?

Христо. В тази къща не живейте само вий!

Стефана (към Христа и Милка). Да се изстъпи той в лицето на баща ви да каже, че крал в мезлиша — да го търпим още.

Петко (смеря дъщеря си с очи, изведнъж без думи разбира какво става в душата й и сякаш победен, стъписва се и с тих глас, като да бърбори сам на себе си). Остави, Стефано… Подкопаха ми корените в мезлиша, под мойта чест къртици ровят отвред отвън, навярно и в къщата ми са смогнали да се промъкнат.

Стефана (от все сърце натъртено). В къщата си бил ти един господар, Петко. И по-голям господар от тебе няма тука. (Като се извръща към децата си и дръпва Милка.) Чувате ли? Хубаво да запомните туй и вий!

Петко (като че ободрен от думите й, по-спокойно). От дяда си, от баща си и аз туй съм запомнил и за него ще се държа, докато бъда жив. Ний сме българи, колкото и да се дигаме, честта ни не може да се дигне повече от на един роб. В общите работи ний от мезлиша по-нататък не отиваме. В търговията, като ни пуснат най-много на чаршията, тряба да благодарим. Нашата радост, нашата чест и едничкото място, дето ний се сещаме, че сме хора, е между своите в къщата си.

Стефана (удряйки се в гърдите). Докато аз съм стопанка в твойта къща, само честта ти няма да оставя пред никого да падне. Твоя дума надве тука няма да стане, ако ще би наопаки да се обърне света.

Петко. Даскал Димитър поиска тука пред вас да ме опетни. Няма кракът му да стъпи, докато не изближе всичко, каквото е казал. Ний в мезлиша сме залягали за общото повече, отколкото за своите дома. И ей пред вас за всички се обзалагам: ако намерят един от чорбаджиите да е взел пара от черковна или училищна кутия, нека я набият в челото ми!

Стефана (към децата си настойчиво). Дума по дума искам да запомните какво ви казва баща ви. Хайде!

Тъкмо Стефана подбира напреде си Милка и Христа, от другите врати се повръщат в пруста Хаджи Андрея, Милан, Хаджи Куман, Дечко Граматика и дядо Къню.

Дядо Къню. Ума му на дяда Къня не може да проумей на кого се обляга този Даскал, де е вирнал глава?