"Ратайкиня" - читать интересную книгу автора (Тодоров Петко)IIIСлънцето, след като заля с огнен лазур западните краища на небосклона, потъна зад скалистите рътлини; силуета на бледния месец трепна от изток; студен северен вятър фучеше из оголелите като скелети дървеса… Селото, което досега го заобикаляше мъртво безмълвие, се оживяваше, от всичките страни по пътя се зачуваше глухия тропот и блеение на селските стада. Драганица сама под стряхата тъчеше. Ту дръпнеше бърдото, ту пъхаше совалката, ту пък се замисляше и забравяше на мястото си. „Какво стана онуй дете там — замислеше се тя, — не се чува, не се вижда!… Ох, четири месеца става не съм следвала да го нагледам… Пък и те какви хора бяха бе?… — Да рекат и туй дете има майка и то не е израсло като гъба, че и тя милее да го види, та да го проводят само един ден, какво ще им стане… Ама в неделя вече дъжд, сняг, каквото ще да става, ще отида, ще отида веки да го видя, много ми е домиляло…“ — Помози бог, буле Драган’це — извика един глас зад плета. — Тъчеш ли?… — Ти ли си, Пенке… — Аз съм!… — Влез де, ела да те видя!… Пенка отвори старите дървени врати и тръгна към стряхата, гдето бе станът. — Все тъчеш, все тъчеш — начена шеговито тя, — хайде, добър вечер!… — Ех, колкото да се облечем, Пенке, ами ти какво си правиш?… — Абе насам, нататък… Ами щях да те питам за Радка, какво прави тя? — Нали сега подир Димитровден ще си дойде веки… ще момува!… — Тя няма да си дойде, Пенке, тя е главена за година!… Докато тъй се разговаряха, зачуха по пътя конски тропот; коня се спря зад плета и някой извика: — Буле Драган’це… Буле Драган’це!… — Какво й то? — се обади Драганица. — Буле Драган’це, я ела! Драганица отвори вратите и погледна на едно младо момче, което отсядаше коня. — Добър вечер! — каза момчето. — Дал ти господ здраве! — отвърна му тя и впери изпитателен поглед в него. — Буле Драганице, пратиха ме — начена момчето — от бай Василеви да дойдеш утре рано. — Че какво, защо?… — захвана зачудена тя. — Не знаеш ли, защо ме викат? — А… бе — начена момчето, — а… Ела ти там, че те ще ти кажат всичко!… — Че ти като знаеш, защо ми не кажеш?… Да не им е сбъркала нещо Радка, я?… — А… бе… бе не е сбъркала, ами знаеш като всяко момиче, младо още… ех, излъгал го там един вестовой, че сега, сега… непразна… Светкавица да беше се треснала над главата на бедната Драганица, не би се толкова зашамъдела, отколкото като й казаха туй. Сякаш от всичките й жили се върна кръвта в сърцето, задави го, та то не можеше да мръдне. Тя пожълтя като восък, помъчи се да викне — не можа, па полетя и падна в несвяст на земята. Пена, която стоеше там, уплашена се развика, затекоха се съседи, начнаха да я заливат с вода, внесоха я в къщи, захванаха да я разтриват, трети се разтърсиха за лук, а малката Койка писна и от този детски писък екна цялата къща. Мина вечеря, настана полунощ, едвам тогава се попродигна бедната вдовица. Заплака, зарида като на мъртвец… Рано, още земята я обвиваше гъст пласт от тъмна мъгла, Драганица с още две жени седнаха в една каруца и заминаха за града. Едвам що откриваха капаците градските търговци и каруцата се спря пред вратите на високата хаджи Петрова къща. — Ох, мари Радо!… Ох, мари синко!… Какво направи? Какво стана? — викна отчаяно, едвам крепяща се на краката си, Драганица, като видя в такова окаяно положение Радка. Последнята се захлупи обляна в сълзи на земята; не смеяйки да погледне бедната си майка, която продължаваше задавена на вика: — … От кого е туй, чедо, какво ми стана момичето, ох… ох… — Недей плака, недей се ядосва — начена хазайката, като я потегли за ръката. — Ела да влезем в къщи, ще ти разправя всичко. Влязоха в слугинската стая до кухнята и домакинката начна да разправя. Драганица не преставаше да плаче: — Нали ми беше детето кротко и смирено, и срамежливо. В пазва съм го крила; какво стана сега? Какво да го правя?… — Ще я заведеш на колибите, па ще потърсите оногова, солдатина, та ако не ще с добром, със съда ще го накарате да се венчеят! — продължаваше да й разправя хазайката. — Ох, ох, тъй ли съм мислила аз да я венчавам!… Аз оттук не я бутвам. Аз такваз не ви я доведох. Аз не мога… Аз какво ще я правя на колибите и аз съм сирмахкиня; и аз на две ръце очаквам… Разбита, обезнадеждена, седна пак в каруцата Драганица и си тръгна за село. Тежки и мъчителни дни настъпваха за нещастната Радка. Хазяите постоянно я пъдеха, отвсякъде хората се смееха и подиграваха с нея; на чешмата не можеше да стъпи. Единствената надежда, единственият спасителен бряг, който й се мяркаше през толкова бури и вълни, беше Петър. Петър и никой други не можеше да я спаси. А сега той беше заминал на няколко дни за ближния град и когато се върнеше, той непременно щеше да тури край на теглото й. Колкото по-несносно ставаше положението на Радка, толкова повече тя мислеше за Петра, а мислите укрепваха по-здраво и по-здраво вярата й в него. Петър си дойде; гаче небето над Радкината глава се повече и повече разширяваше. Идеше минутата, мислеше си тя, да се освободя. Ах, каква щастлива мисъл?… Вечерта Петър дойде при нея; тя искаше да викне, да му изкаже всичко; да я смили и той, та още на сутринта с нощната тъмнина и те да отлетят нейде надалеч, но се въздържа и тихо, с умилителен глас начна: — Петре, Петърчо, вече ще вървиме ли, не мога тук да стоя, отвред ме пъдят, нигде ме не щат… Хайде, че туй теглило не се търпи… — Слушай, Радке — я пресече Петър и с лукав, боязлив глас начена да я увещава. — Ти нали виждаш, че назначение не иде, че аз нямам ни пет пари, че никой не ще ни остави да се венчайме, ами слушай… да ти дам аз пет жълтици, че да си гледаш и ти работата… Тия думи бяха мъглата, която затули последнята й звездица в нейния мрачен хоризонт — тя изгуби и последнята надежда. — За нея остана само едно тъмно и неизвестно бъдеще, което й предсказваше теглила и мъки. — Аз не ща, не ми трябат жълтиците ти — заплака тя. — Аз какво сега да правя! — Нали ти виках, че не съм за тебе жена, ти защо ме лъга?… Аз ще ида… аз ще те обадя… Аз не мога… Петър се разсърди на тая дързост и със злобна усмивка викна: — Ти ще ме обаждаш!… Върви ме обаждай, ти каза вече, че това е от вестовоя… нямам аз веч работа с теб. От мъки, тъга, ходение нагоре-надолу Радка роди на седмия месец. През една снеговита ноемврийска нощ, сама след големи болежки тя стана майка; в тихата слугинска стаичка се чу слабия гласец на едно малко същество, обречено още от утробата на майка си на бедствия и неволи… Рано сутринта дойде хазяйката и още по-строго начена да вика на нещастната млада майка. — Хайде, хайде… до довечера да те няма тук, хайде, ний не можем да храним хора, които стоят на едно място!… — Где да вървя сега, бе како Елено, толкова време ви шетах — заплака Радка, — потърпете ме още малко, почакайте да се барим посъвзема!… — Като ни шета, че затуй ни направи това лице, да не можем да си намерим сега слугиня… Да ставаш, че да си вървиш, чуваш ли?… Да вървиш да го търсиш!… — Бе, че где да вървя сега?… В таз фъртуна… — Не знам аз!… Върви гдето щеш!… — завърши хазайката, а Радка, обляна в сълзи, се наведе и начна да говори отчаяно несвързани фрази на своя пеликан, който спеше спокойно в лоното на идеалистическата невинност. Елена отиде в другата стая, гдето Васил и синовете й пиеха чай. Тя им каза. На стария чорбаджия се врязаха две дълбоки черти между големите вежди; Петър конвулсивно остави недопитата си чаша и побягна в другата стая, за да скрий вълнението си; а Митьо бърже скокна и отиде да види Радка. Бутна вратите и влезе. Щом си срещнаха погледите, Радка засрамена наведе очи — тя се считаше пред него виновата, престъпница, но при все това твърдо вярваше в неговата милостива душа и откровено начна да се оплаква. — Ох, Митьо, Митьо… ох, добричкий Митьо, ох, какво стана… Виж като не слушах тебе, виж какъв е бил Петър! — Че… нима това го направи Петър?… — запита той учуден. — Ох, Петър, Митьо; той ме излъга, той ми закопа младостта, той ми отрови живота, ох… — продължи да плаче тя. — Че как? — ти си казала вуйчовия вестовой Коста! — Тъй казах, тъй ме примами, тъй ме научи Петър… Ох, ами туй дете какво да правя? Я го виж, виж го не прилича ли на Петра? Възмущение се подигна от дълбочината на Митювата душа. Тия думи разкъсаха всички братски връзки между него и Петра; цял пламнал, той бърже изхвръкна из вратите. — Господине — се хвърли Митю върху брата си, който се беше облегнал на канапето, като го стисна за яката, — господине, каквото си наченал, върви го продължи… Защо си лъгал… — Какво съм направил? — взе да се брани Петър, учуден от тая смелост и сила на слабия си брат. — Какво си направил?… И още питаш какво си направил? — Отнел си девството на онуй момиче, излъгал си го по най-позорен начин… Това дете е от тебе! Майка им, която стоеше в другата стая, уплашено захвана да вика баща им на помощ. Митю толкова силно викаше и ядът толкова сила му даваше, щото Петър отначало като всеки престъпник се сви страхливо, но после, като видя, че му идат на помощ, сдоби повече мощ и викна: — Да се махваш, че като ти лепна една плесница, ще видиш… — Ще лепнеш?… Още имаш лице да говориш. Ако не си искал да се жениш за нея, защо си я лъгал?… — Какво бе?… Какво има? — ги пресече баща им. — Това дете на Рада е от Петра! — отвърна запъхтян Митю. — Как от Петра? — запита учудена и разлютена Елена. — Петър я е излъгал! Петър я е накарал да каже пред всички, че е от вестовоя, за да не може после да го съди!… — Тя да си е свивала полите, да не го е мамила, пък ти да си сбираш езика зад зъбите, че знаеш ли се?… Какво?… Хубава работа?… Братя сте бе, пък ти ще искаш да го жениш за ратайкиня… Толкова ли добро му мислиш?… Браво… — разядосан, начена домакинът на сина си. Майка им, която беше още повече раздразнена от това, отиде право при Радка и със злъчност начна: — Да се махваш оттука, че знаеш ли се!… Момчето ми ще искаш да зачерняш… — тя не може да продължи от злоба, — скоро да си събираш парцалите и да се махваш оттук… че ний сме ти криви, а?… — Начена след малко мълчание — прибрахме те да ходиш с вестовоите, а пък подире нази да виниш пред света… Какво ти е сторило момчето ми, мари? — Ох… Я го виж — заплака отчаяно Радка, — я го виж туй на кого прилича… Елена, която много скоро смиряваха сълзите, се дръпна назад и с повелителен тон завърши: — Хайде, хайде… събирай се, че ставай… И Радка я изпъдиха. |
|
|