"„Български балади“ от Теодор Траянов" - читать интересную книгу автора (Милев Гео)Гео Милев„Български балади“ от Теодор ТраяновСлед дълго мълчание Траянов отново се явява сред попрището на българската литература. Неговите първи стихотворения, хвърлени в голяма маса посред безцветието на българската поезия отпреди 10–15 години, произведоха на времето си един необикновен шум и смущение, нещо като малка литературна революция. Защото първите стихотворения на Траянова (пръснати в списания — „Художник“, „Наблюдател“, — след това циклите „Песни на песните“, 1907 „Regina Mortua“, 1909, и „Химни и балади“, 1912), имаха една съвсем нова за българската литература форма, форма, която искаше да скъса силом с всички обичайни дотогава форми на литературната традиция у нас. Помни се добре: така наречената критика, сборът от всички огранпчени духове, които смятат за „поезия“ всяко обикновено нижене на стихове, бяха неприятно изненадани, макар че не разбираха нищо от това, което Траянов даваше като поетическо дело; именно за това, че не разбираха нищо — провъзгласиха поезията на Траянова за „неразбираема“, „тъмна“, „празна“. Така наречената критика биеше ужасна тревога, като отричаше всецяло всеки поетически талант у Траянова. Но каква беше тази нова поезия? Това, което предизвика недоумението и отрицанието на тогавашната критика, беше преди всичко новата вътрешна форма, новият вътрешен строеж на Траяновите стихотворения. Този н о в вътрешен строеж на Траяновата поезия почиваше върху основите на символистичната естетика (нека обаче разбираме думата „символизъм“ не толкова като име на литературна школа, оная, която изникна и се разви във Франция в края на миналото столетие, колкото като естетическа идеология, възможна всякъде и всякога). Символичният строеж на Траяновата поезия — това значи, че поетът диреше израз на своята душа (душа значи вътрешен живот) чрез асоциативната потенциалност на поетическите образи, т.е. — че той не даваше свой вътрешен живот със средствата на научния психологически анализ, а със средствата на поетическия синтез — Така че въпросната „неразбираемост“ и „тъмнина“ в поезията на Траянова не е грешка на поета, а на непрозорливата и ограничената в понятията си критика. Защото новата поетична форма на Траянова имаше своето безспорно право на съществование — дотолкова, че е излишно дори да я смятаме за Не може прочее да става въпрос: защо поезията на Траянова е символна, т.е. образна (защото поезията не може да бъде друга освен символна и образна!) — но: доколко тя е съвършена в символната си форма (от една страна) и доколко (от друга страна) тя е богата, разнообразна и нова (в смисъл: индивидуална) в интензивността на своите форми (интензивност на формите наричам аз това, което шаблонната критика нарича обикновено „съдържание“, като забравя, че едно художествено произведение не може да има „съдържание“, а само Доколко е съвършена символичната форма в поезията на Т. Траянова и доколко тази поезия е богата, разнообразна и нова чрез интензивността на своите форми: само тук би трябва-ло да дирим грешките на Траянова, ако е необходимо да се посочат преди всичко грешките. И наистина най-малко аз бих могъл да ги скрия, без да си давам труд да ги диря там, дето те не съществуват — както са постъпвали всички досегашни критици на Траянова. Защото голяма част от стихотворенията на Траянова са доста Резултат на такова творческо прояснение на кипящата от емоции и видения душа изглежда да е и новата книга на Теодор Траянова — „Български балади“. Вместо някогашния див шемет от думи в тия балади виждаме една така и толкова уравновесена композиция, че бихме повярвали, че с тази книга поетът влиза в нова фаза на своя поетически развой. На места творческото прояснение достига дори до простота — дори до простотата на Вазова, — дори повече, отколкото трябва… Сега вече критиката едва ли би могла да говори повече за „неясност“ и „неразбираемост“ у Траянова. Външен стимул на „Български балади“ са двата български политически погрома — двата погрома след онова халосно напрежение на народната енергия от 1913 г. и 1918. Но тук няма никакви политически или патриотически багри — както в цялата оная маса от патриотарски стихоплетства, с които надръстиха таваните на разните министерства разни самозвани жреци на Аполона, като Ст. Чилингиров (автор на „Песен за селяка“ и „За род и чест“), Ив. П. Йончев, Л. Бобевски (автор на варварския марш „Съюзниции… Разбойнициии!…“) Хр. Ц. Борина, Мих. Теофилов, комуниста Хр. Дюгмеджиев, Ив. Вазов, Кир. Христов — тартора на този бесен хор от озверени изступленици, оня, който пишеше биографии на генерали, който от механата (или от скута на приятелките си) крещеше: „Хайде на Балкана!“ който напомняше на българина да не бъде „светия“ — защото „сърби я Сърбия, сърби я…“, който даваше велики съвети на българския народ: „Сечи! Коли! Муши!“ — и който най-сетне написа ода на… лудия кайзер на Германия… Траянов не стои в тази зверилница — да не кажа, лудница — в буквалния смисъл на думата… „Български балади“ са български, без да бъдат патриотически — са български с Ъ! Чувствуваме, че са плод на една чисто българска душа — и нищо повече. Българската национална душа, с всичките нейни качества, стои в баладите на Траянова над делничната врява от политика и реторически патриотизъм — тя се чувствува в тях само като една подсъзнателна творческа сила, която дава импулс на поета и оня специфичен характер на неговата поезия, който я прави Още в поемата „На майка ми“, писана преди 10–15 години, Траянов ни даваше да схванем ясно неговите дълбоки връзки е народната душа — връзки, които единствено дават сила на поета и създават значение на делото му. В тази поема Траянов схваща ясно своето възвишено проклятие: да бъде син на своя народ — и това е изворът на всички негови болки, блуждения и отчаяния, това е, което душата му „с повой чер пови я и с кобен знак жигоса нейните крила“ — И „пророческите думи“, които дири той, за да разкрие скръбта на своя род — той сякаш ги намира в „Български балади“. Книгата се открива със стихотворението „Пророк“, оня, който „върви напуснат отново“ — Поетът разключва в поетически образи тоя „заключен жребий“ и през неговите стихове ний дочуваме — дълбоко някъде — отчаяни викове и „вопли гробовни“, вой на ветрове и вълци, „нощен плясък на кървав поток“, „звезди нейде падат“, небосводът се багрн от страхотния блясък на пожари и опустошения, по „тайнствен склон“ бягат разбити пълчища, траурният образ на майката стои надвесен над черно погребение, дълбоко стене „подморска камбана“, замира в ужас всеки дъх — но ето внезапно Лъвът от знамето надава рев. Възвишен символ на онова, което е отвъд политиката: на несъкрушимата воля за живот, на неизсушимата творческа енергия у народа. На друго място в тази книжка на „Везни“ се печата една от „българските балади“ на Траянова — може би най-добрата: Книгата „Български балади“ е посветена на Людмил Стоянов. Последвана е обаче от един „послеслов“ — излишен като всеки послеслов. Тук Траянов излиза из своя обикновен, достолепен „сплендид изолейшън“ и се свързва уж неразделно с неколцина свои другари — свързване, което добива вид почти на… литературна камарила. Скоро ще имам случай да кажа нещо повече по този въпрос. Но сега не мога и нямам право да го премълча. За рисунките на „В чудните рисунки към тая книга бие на очи не само оригиналният художествен похват, но и глъбината на концепцията. Майката на всеки страждущ войн е една печална Богородица и нейният чист поглед плаче не само над главата на умиращия син, но и над пълната разруха на родния край.“ |
|
|