"Аз, детективът-нобелист" - читать интересную книгу автора (Спиров Георги)

2.

Скъпа, чудя се дали тези разговори в университетския форум имат връзка със случая. Още преди два месеца някой си И.Ти. (това сигурно трябва да значи, че е извънземен) е написал, че отсега нататък никой не трябва да се чувства сигурен. След това почват да валят като дъжд предупреждения за възмездие, нашествие и други ужасии. Виж само това, например: „Пазете целостта на тялото и душата си, за да не потънете в езерото без повърхност, над чиито времена се носи духът на свършилото се бъдеще. Нострадамус VII“. Хитро, а? Само дето не е казал колко градуса му е пиенето!

Обаче виж, скъпа, какво пише Шкловски, той изглежда е някакъв поляк: „От създаването на ахронарите насам са проучени няколко стотин звездни системи и на 7 от тях (не знаех, скъпа, че са толкова много!) бяха открити следи от разумен живот, погинал от ядрено самоунищожаване. Техният пример ни предпазва от глобален конфликт, а и единствената позната ни оцеляла цивилизация също е изпаднала в дълбока регресия след ядрен инцидент.“ Доколкото разбирам, иска да каже, че историята няма нищо общо с извънземни. Добре, ама вместо да каже още нещо по същество, след това само клейми злостните хулигани и зове университетската общност да не се поддава на техните провокации. Още по-хитро, а? Оставаше само да им напише истинските имена!16

Тук Делия спря за малко, за да си налее от служебната бутилка джин (по една седмично, с касова бележка от супермаркета, за да влезе в данъчната декларация).

За кой ли дявол (прости, Господи!), се набутах в тази афера, скъпа! А Пит, тоя самовлюбен маниак, вместо да ми помогне, ме кара да работя под прикритие, като че ли съм ченге от миналия век. Явно е прекалил със старите детективски романи, и защо ли Фил толкова го превъзнася?!

Хайде, скъпа, не ме оставяй да се отплесвам. Щом ще заминавам за Кеймбридж, трябва текущите дела ако не да ги приключа, то поне да ги вкарам във фризера. И какво имаме в аджендата? Първо, изтичането на информация в „Беслоу майнинг“ — идентифицирахме къртицата, значи още днес мога да го приключа и да й взема парите. Второ, порнографският сериал — потвърдихме, че поне един епизод е заснет в щатския Капитолий… това е основание да го прехвърля на ФБР, иначе ще ми виси на главата до второ пришествие, а и хонорарът е мизерен. Трето, кражбата от музея — тя може да чака, още не са ми платили аванса. Исусе, а какво прави тук дъщерята на сенатор Филипино — ами че тя нали се прибра вкъщи още оня ден! В коша!…

Е, изглежда това е всичко, скъпа. Оставям поръчка на информационната агенция да следят публикациите, ако им попадне нещо по случая. Само с тях ще държа връзка — и с тебе, разбира се. И още — не се сърди, че ти прехвърлям всички други писма, защото иначе като се върна, цяла седмица не ще ми стигне, докато си прегледам пощенската кутия.

Та докъде бяхме стигнали, скъпа? О да, писанията във форума. Обърна ли внимание, че темата изчезва някак изведнъж? И според теб това може ли да е признак за край на подготовката?17

Остана да си измисля тема за семинара, скъпа. Подсети ме как го каза Пит… За мотивацията на поведението ли? Ама това е толкова изтъркана тема, и нали знаеш, че бихевиоризмът не е никаква наука, а чиста статистика, съпоставяне на стимули и реакции — най-обикновено занаятчийство в традициите на Павлов.

Скъпа, а от друга страна не е ли точно занаятчийството, което ми трябва в този случай? И е точно както го каза Пит, защото ако открия мотивацията, ще стане ясно кой има интерес от цялата тая бъркотия. Да знаеш, че Фил май ще излезе прав, като ми го превъзнася. Значи решаваме, ще бъде за мотивацията на поведението. Но така е много общо формулирано, трябва да добавя нещо — например, в какви ситуации? Екстремални, нестандартни, парадоксални??? Нали всичко вече е описано. Какво каза?…

Браво, скъпа, винаги си ми помагала. Ординерни, ама разбира се! Колко неординерно!!! Не знам какво щях да правя без тебе.

Скъпа, след като решихме и този въпрос, нека пак поразсъждаваме върху писанията във форума…18

Делия не очакваше лекторатът й да предизвика ентусиазъм у летните слушатели, затова неприятно се изненада, когато още на първата лекция се явиха петнайсетина души. Това я накара да прояви доста изобретателност, стигаща в някои моменти до наглост, за да им даде да разберат, че не възнамерява да отделя време за индивидуални занятия.

Позвъняването я настигна сутринта в алеята на парка. Спря се на огряно от слънцето място (първите дни на юли бяха доста хладни), извади смартфона и погледна дисплея — обаждаха се от информационната агенция. Тя първо пое няколко пъти дълбоко въздух, защото не обичаше да говори задъхана, и чак тогава прие повикването.

— Добро утро, шефе. Намерих нещо, което може би ще те интересува. В Редбъро, щата Мейн, има съмнителен смъртен случай.

— Какво му е съмнителното?

— Часовникът на жертвата е закъснял с цели тридесет минути.

— Намери ми номера на тамошния шериф.

— Вече го имам. Да те свържа ли?

— Не сега, хвана ме на джогинга.

— Записвам ти го на „Редбъро, шериф Саймън“.

Половин час по-късно Делия седеше в голямата кафетерия на кампуса и потърси шерифа. Обади й се плътен глас с южняшки акцент, който провлачваше думите.

— Шериф Саймън слуша.

— Аз съм Делия Аберкромби, частен детектив от Балтимор. Интересува ме смъртният случай при вас.

— Мадам, имам ви вече номера и ще ви се обадя след малко.

„Малкото“ на шерифа Саймън се проточи няколко часа и когато той се обади, Делия беше леко нервирана:

— Вие там май не си давате много зор!

— Е, мадам, нали знаете правилата… Бихте ли ми казали номера на лиценза си и кога е издаден?

— Това го няма в правилата!

— Мадам, ако бяхте патили като мен с нахални репортери, и вие щяхте да си въведете някои допълнителни, собствени изисквания…

— И не говорите като янки от крайния Североизток… Да не би истинската ви фамилия да е Симон?

— От Нуво Орлеан съм, мадам — шерифът изрече френското име на града с подчертана носталгия, — и преди четирийсет години любовта ме доведе тук. И оттогава никой не ме е наричал Симон.

Чистосърдечното му признание допадна на Делия и тя издиктува цифрите.

— Благодаря, мадам… Ако смея да попитам, защо се интересувате?

— Шерифе, нали знаете правилата? Мога единствено да ви уверя, че клиентът ми е една много почтена институция. И оставете това „мадам“, карате ме да се чувствам пенсионерка.

— Пази Боже, само това оставаше! Искам да кажа, не ме засяга за кого работите, но ще ни сътрудничите ли, защото ние тук сме доста затруднени.

— Никакъв проблем. Но първо какво можете да ми кажете за жертвата?

— Ами още не сме сигурни, че е убийство. Няма външни белези от насилие.

— А аутопсията?

— Мадам… съжалявам, Делия, ние сме само едно затънтено градче в блатата край Пенобскът и най-близкият съдебен лекар е в Бангор, та ще дойде чак привечер. Нали пак ще се чуем… А за човека почти нищо не знаем. Ленърд Ботафого се появи тук преди няколко седмици. Нае една къща за три месеца и толкова. Особняк, въобще не знаем с какво се занимава. И не можем да установим нищо за контактите му. Никаква поща, и за близо месец нито веднъж не е сядал пред компютъра в къщата, представяте ли си?! А смартфонът му е добре защитен, още не можем да проникнем в него.

— Какви документи открихте?

— Само карта за социална осигуровка, издадена преди три години в Хот-Спрингс, Южна Дакота. Проследихме я — оттогава поне десетина пъти е сменил адреса си.

— Това не ви ли прилича на замитане на следите?

— Искате да кажете, че й е променил самоличността? Наистина, живял е все в такива забутани местенца като нашето. Мон диьо, за това въобще не бях помислил — шерифът Симон изрече тези думи с такова себепорицание, че пред очите на Делия изникна образът му: едър, склонен към затлъстяване чернокос и мустакат каджун, по чиито бузи бавно се стича издайническата червенина на притеснението — нали го бяха уличили, макар и косвено, в непрофесионализъм (при следващия им разговор той си беше включил камерата и тя се убеди, че представата й почти напълно съответстваше на действителността, само дето косата и мустаците бяха почти побелели). — Ще трябва да му пусна очите и пръстите в бюлетина.

— Направете го за всеки случай, макар че ако си е присадил кожа или си е направил ретинопластика, търсенето ще ви отведе в гробищата… По-сигурно ще е с ДНК-кода. А какви доходи има?

— Намерихме само една златна „Виза“, и чакаме разрешение от съдията да отворим сметката му.

— При какви обстоятелства го открихте?

— Рано сутринта две дечица като отивали на спирката на училищния автобус, го видели да лежи на пътечката през Биг Форест, това е градският ни парк. Беше паднал насред алеята, а по обувките му имаше полепнали тревички, значи е газил из тревата. Но това нищо не значи, къщата му е наблизо и много хора минават напряко.

— А кога е умрял?

— Нашият лекар смята, че смъртта е настъпила през нощта, между един и три часа.

— Установихте ли какво е правил преди това?

— В осем вечерта е отишъл в боулинг-клуба и си е тръгнал оттам малко след полунощ.

— И това ли е всичко? — попита Делия, след като паузата се проточи няколко секунди.

— Ами… засега това — отвърна шерифът, после изведнъж рече: — Я изчакайте малко така — и заговори с някого край себе си, после продължи към нея: — Сега дойде помощникът ми и каза, че снощи видели Ботафого да слиза от автобуса, но не знаем откъде се е връщал. Утре, когато шофьорът отново мине оттук, ще изясним и това, а с вас нека се чуем привечер, като мине аутопсията.

На прощаване Делия не се сдържа: — Няма що, цяла торба информация ми изсипахте! — и в този момент сякаш усети как лицето му обидено се вкаменява, затова побърза да добави, като се стараеше гласът й да не звучи извинително: — Ще ви помоля, като събирате информация, да проследите дали има някакви нишки, които да го свързват с Кеймбридж.

— Масачузетския или английския, ако смея да попитам?

Две седмици след като се бе появила в МТИ като гост-професор, Делия още нямаше никакъв напредък в разследването си. Като за проклетия, и инцидентите сякаш прекъснаха с пристигането й. При липсата на пресен материал, тя все прехвърляше рехавото предварително досие с надеждата да намери някаква логическа връзка между случките. А и противно на утвърденото мнение, академичната общност не проявяваше особена склонност към общуване, така че тя се видя принудена да отстъпи от първоначалната си позиция и прие да води индивидуални занятия с неколцина от най-упоритите си слушатели. „Само от скука, скъпа, за да разнообразя малко всекидневието си“, оправда се тя в поредното писмо до Хелън. Но тогава още не бе получила поканата за неделното парти в клуба на културистите.

В събота Делия не отиде на джогинг и остана до късно в леглото, опивайки се от сладостното чувство на виновност, задето е нарушила железния график на навиците си. Когато стана — вече наближаваше пладне — установи, че в хладилника няма нищо освен пакет мляко, и мина само с две-три бисквити. Късно следобед обаче стомахът си каза думата и тя реши, че вече си е взела годишната дажба мързел. Все още с усещането, че си позволява нещо осъдително, прекара пред огледалото много повече от обичайните две-три минути и едва когато изчерпи възможностите на наличната козметика, тръшна вратата след себе си.

Голямата кафетерия на кампуса беше празна, само в отдалечения ъгъл зад халба бира седеше някакъв тип с широкопола шапка и буйна, растяща на воля черна брада, сред която едва се забелязваха носът и очите му. Същински Рип ван Уинкъл, помисли си Делия, докато взимаше подноса с порция свински ребърца по мемфиски, и изведнъж усети, че е много гладна. Едва потисна спонтанното си желание незабавно да поръча и втора порция, като си рече: „Да не си посмяла!“ и наум се закле на следващото утро да пробяга пет мили вместо две. Петнайсет минути по-късно тя остави последното кокалче недооглозгано в чинията и се зачуди: „Какво ми беше станало одеве? Вярно, гладна бях, ама чак пък толкова… Сигурно защото вече пет дни не съм писала на Хелън“.

И докато разсъждаваше как занемареният секс се отразява на храносмилането й, долови с крайчеца на окото някакво движение зад гърба си. Сега непознатият съвсем приличаше на Рип ван Уинкъл, с дрехите си от имитация на еленова кожа и с платнената торба, провесена на лявото му рамо. „Сигурно още една от местните забележителности“, каза си Делия и тутакси реши, че повече няма да чака някой да я „запознава“ с Пит, ами още в понеделник ще се завърти към факултета му.

— Не съм Рип ван Уинкъл — рече мъжът, сядайки срещу нея, — макар че мнозина ми викат така. Името ми е Ричард Стъди, или само Дик. А ти си Делия и водиш летен семинар по психология.

— Искаш да се запишеш при мен ли, Дик?

— Права си, с тази моя фамилия… Но с моето обучение формално приключих преди двайсет години и оттогава насам уча младоците на ентомология.

— Тогава може би искаш да ме забодеш в колекцията си от пеперуди и бръмбари?

— Напразно се опитваш да ме изкараш вивисектор — Дик не проявяваше признаци да се е обидил. — Колекцията ми не е от истински екземпляри, а от техни снимки — и отгърна капака на торбата си, в която Делия видя фотокамера с мощен зум-обектив. — Гледам, че скучаеш. Тук е така през лятото, като ги няма редовните студенти. Ако се чудиш какво да правиш, мога да те заведа на една сбирка.

— Само да не е в гората, моля те, че съм с градските си обувки — отвърна Делия, ставайки. — И да не кажеш, че не съм те предупредила — имам си приятелка.

— И през ум не ми е минавало, мис — под брадата не се забелязваше леката подигравателна усмивка на Дик, — нито ще мине през ума на някой от другите участници в сбирката.

Когато двамата излязоха от кафетерията, Дик кимна с глава на някакъв младеж с торбести панталони, който ги зяпаше нерешително, сякаш се чудеше кого от двамата да заговори. Като го подминаха, Делия попита: — Кой беше тоя?

— Остави го, той ходи с друга компания — лаконично отвърна спътникът й.

Младежът изчака те да се скрият зад ъгъла и извади от джоба си смартфон. Когато отсреща му се обадиха, рече: — Закъсняхме, Рип ван Уинкъл я помъкна на сбирката им.

— Ама ти още ли ходиш подире й? — удиви се гласът в слушалката. — Зарежи, още вчера я поканихме за утрешното парти.

— Е, и?

— Не я ли виждаш, че умира от скука. Разбира се, че веднага прие поканата.

Скъпа, моля те да ми простиш, че цяла седмица не ти се обаждах, но работата съвсем се беше закучила и просто нямаше какво да споделя с теб. И нали знаеш, че не обичам да се оплаквам, а не исках писмата ми да бъдат един безкраен хленч. Но тия дни нещата направо се отпушиха! Първо, в петък получих покана за неделно парти в клуба на културистите. Те обаче се оказа, че не са никакви културисти, а минитмени, но това го разбрах едва днес, като отидох там.

Чакай, скъпа, преди това стана нещо друго. Вчера за мен се лепна един тип — същински Рип ван Уинкъл. Помислих, че ще ме сваля, и веднага му казах за тебе, но сексът не го интересува. Значи, този Дик Стъди (какво име само, а?) ме заведе — няма да повярваш! — на комунистическо събрание! Цели два часа трябваше да слушам налудничавите им идеи. Нищо съществено за моята работа не научих. Те само веднъж отвориха дума за абсенцията и според тях, нали са фанатици, това били провокации, чиято цел била да ликвидират университетската автономия. Но представа си нямат, кой и как може да прави всичко това. Все пак, разбрах нещо ново. Един от тях е бил свидетел, когато абсенция обхванала негов колега и след това забелязал, че часовникът му също изостанал. А не бил усетил нищо подозрително.

От днешното парти обаче научих повече, скъпа. Оказа се, че на всички свидетели, които били до пет метра от потърпевшия, часовниците им закъснявали. Разбрах го, защото минитмените са решили сами да разберат кой стои зад инцидентите и водят собствено разследване, значи са ни един вид конкуренция. Районирали са кампуса и са съставили график, и всеки от тях по седем-осем часа на ден патрулира — въоръжен, моля ти се! — из района си. И са толкова смешни, крият се под фирмата на културисти, а повечето са едни хилави и невзрачни, според мен са комплексирани ако не всички, то поне повечето. И понеже смятат, че онези разполагат с някакво мощно средство за въздействие, искат да го използват за каузата си. Но още нищо конкретно не са разкрили, патрулират едва от няколко седмици, а последния месец никой не е изпадал в абсенция.

Обаче не ти ли се струва, скъпа, че Пит не е наясно в ситуацията? Разправяше ми за някакви радикал-републиканци и консервативни демократи, че били екстремисти, а както разбрах, те са само две групички нафталинени старци, които никой тук не ги взема насериозно. Но пък са влиятелни и добри демагози, имат лоби в Конгреса и от тях зависят държавните субсидии, затова управата трябва да се съобразява с тях.19

А сега извинявай, скъпа, ще си налея един джин, че се развълнувах.

Само че академичната атмосфера на Кеймбридж явно беше потиснала бохемските битови навици на Делия и тя установи, че служебната бутилка е празна. Затова се задоволи с чаша студено мляко и като я пресуши, се върна към компютъра.

Скъпа, оказа се, че нямам джин и затова още веднъж извинявай, но ще бъда кратка, иначе ще затворят магазина, а не искам да си поръчвам доставка вкъщи — знаеш, че мразя да ме мислят за алкохоличка. А когато си в магазина, винаги можеш да споменеш мимоходом, че отиваш на гости.

Но това не е всичко, скъпа. Докато се прибирах от „културистите“, ми се обади Хюбит, бях го попитала ФБР има ли някакви данни за Лайънъл Ботафого. Той наистина бил със сменена самоличност, но не защото е бил престъпник. Свидетел е по големия нюфаундлендски рекетьорски процес, гледаха го миналата година в Сейнт Джоунс, ако си го спомняш.

А какво прави в Щатите ли, скъпа? Довели го, защото по силата на някакъв договор още от миналия век Канадската кралска конна полиция ползва програмата на ФБР за защита на свидетели.

И за капак отново ми се обади шерифът Симон. Помниш, нали, че при втория разговор той не можа да ми каже нищо по-съществено освен това, че според съдебния лекар от Бангор, в смъртта на Ботафого нямало нищо загадъчно — инфаркт, в здравната му осигуровка пишело, че е с болно сърце, но се страхувал от операции и не пожелал да легне за трансплантация.

Сега обаче нещата се раздвижили. Едва днес се върнал от отпуск шофьорът на автобуса, от който той слязъл в деня преди да умре. И откъде се е връщал, мислиш?

Точно така, скъпа, как разбра? А, нали ти казах, че поръчах на шерифа да провери има ли някаква връзка с Кеймбридж. Но сега ще ти кажа нещо, за което няма как да се сетиш. По всичко изглежда, че той е бил последният, когото го е хващала липсата!!! И какво следва???

Е, как така не схващаш, скъпа? Толкова е близо до ума! Та нали Сейнт-джоунският процес още не е приключил, наесен предстои да се гледа във Върховния съд в Отава, а този Ботафого — истинското му име е Лайънъл Розмънд — е единствен свидетел. Няма ли го него, няма и присъда! Най-сетне имаме мотив, а нали знаеш, открием ли мотива, значи половината работа е свършена. Разбира се, остават цял куп неясни неща, например как са го убили — а, нещо не се връзва, нали версията им беше за естествена смърт…

Съжалявам, скъпа, но ще прекъсна. Трябва да направя един бърз разговор.

Шериф Симон се обади едва след шестото позвъняване: — Съжалявам, изпращах гостите си. А, вие ли сте, Делия?

— Шерифе, разбрах, че ФБР е поело случая и вече не се занимавате с него, но при мен излязоха някои неща, които ме карат да мисля, че смъртта на Розмънд има някаква връзка с идването му в Кеймбридж. Ще се опитам да разбера какво е правил тук, затова ми пратете негова снимка. И ще ви помоля да ексхумирате тялото и отново да обезпокоите съдебния лекар от Бангор. Нека направи прецизно изследване, нали знаете, че за болни от сърце и безобидни медикаменти може да се окажат фатални.

— Няма нужда да го ексхумираме, защото и от ФБР ще правят експертиза. Всеки момент очаквам техния екип да дойде, а тялото още е в камерата. Само че, нали разбирате… при това развитие на нещата не мога повече да ви държа на сянка.

— О, никакъв проблем не е да им кажете да се свържат с мен!

— На такъв отговор се надявах… А как мислите, дали ще ме покажат по новините?…

Веднага след това Делия проведе и един бърз разговор със заместник-директора на ФБР Хюбит, после погледна часовника си и хукна към магазина, защото до края на работното му време оставаха само десет минути.

Скъпа, отскочих и до магазина. Като размислих, още нищо не е свършено. В края на краищата, трябва да се отчета на управата, а те не са ме наели да върша работата на ФБР, я! Макар че… може би цялата история с абсенцията тук е била просто операция за объркване преди същинския удар! Но все пак това е истинска научна загадка, значи Пит най-сетне трябва да се размърда задника, по дяволите!

Прости ми, Господи…

Но няма да го търся веднага, първо ще си припомня някои неща от физиката, че не ми харесва да ми говорят снизходително. Е, доскоро, скъпа, залавям се за науката…