"Аз, детективът-нобелист" - читать интересную книгу автора (Спиров Георги)

3.

Българските ми колеги се броят на пръсти и с повечето се познавах от разни симпозиуми и конференции. С някои дори бях работил заедно и знаех, че навсякъде се нагаждат успешно, независимо дали попадат в размерения график на университетските среди или в изнурителната конкурентна надпревара на търговските лаборатории. Сега си обясних причината за това — в родината си бяха запазили до голяма степен класическия академичен стил на работа „по вдъхновение“ от доброто старо време. Можеха понякога с часове да си приказват или да се занимават със съвсем странични неща, а друг път, без никой да ги задължава, оставаха до късно вечерта или работеха в почивни дни. Това май се обясняваше колкото с манталитета им, толкова и с обективните условия, в които работеха — ползваха мизерна техника, а и заплатите им не бяха от най-високите.28

След един от редовните петъчни семинари колегата Димитър или Митко, както всички му викаха, ме предупреди да не поемам ангажименти за неделната вечер, понеже щял да ме води на „имен ден“ на свой приятел — бизнесмен.

Поисках да ми обясни какво е това и така узнах, че за българите освен рождения ден голям празник е и денят на светията, чието име носят. Тази традиция очевидно позволяваше доста широко тълкуване, защото като попитах кой светец се чества на този ден, Митко вдигна рамене:

— Не знам, всяка година датата е различна.

— Как така?!

— Виждаш ли, празникът не е с фиксирана дата, това е последната неделя преди Великден, затова всяка година се мести. Наистина, в църковния календар почти няма ден без някакъв светия, но в случая става дума за друго. У нас наричат този ден Цветница, тогава празнуват всички, които носят имена на цветя.

— А защо го наричат така?

— Учили сме го в училище, но не помня точно, имаше нещо за Исус Христос и цъфнали върбови клонки, май.

— А как се казва именникът?

— Горун.

— Това какво цвете е?

— Не е точно цвете… мисля, че това име идва от думата „гора“29.

— Излиза, че Цветница е имен ден за всички, чиито имена са свързани с растителността?

— Всъщност така е, за имена от флората.

— Не ти ли се струва, че в такъв случай традицията ви не е съвсем християнска, че има нещо от езичеството?

— Всички национални традиции идват от езическите времена.

Не бях много съгласен с него и помислих дали да не се позова на нашите традиции, но не ми се слушаха пренебрежителни отзиви за младите нации и си замълчах.

Отидохме към седем часа и заварихме партито в пълен разгар, отвори ни една от гостенките. Попитах кой от десетината мъже е именникът, за да го поздравя. Митко се огледа, рече: — Не го виждам, сигурно е в кухнята — и отиде до масата с питиетата, откъдето се върна с две чаши бърбън. След малко се появи възрастна жена с угрижено лице, която носеше поднос с миниатюрни сандвичи. — А, това е майка му — рече Митко и размени няколко думи с нея, после избухна в смях: — Това само Горун може да го направи, да закъснее за собствения си имен ден!

— Като е закъснял, защо майка му не се е обадила да предупреди?

— Кого да предупреди?

— Поканените, разбира се.

Митко пак се разсмя: — Вярно, ти не знаеш. На имен ден се ходи без покана.30

Именникът дойде след около час заедно с една жена, която беше непозната за гостите му. Обясненията им за закъснението предизвикаха много смях и закачки, а аз мразя да не знам защо се смеят другите и поисках Митко да ми обясни (самият Горун много зле говореше английски). Историята наистина беше забавна.

В петък човекът заминал за един крайморски курорт на другия край на страната, за да сключи някакъв много важен договор, и в самолета се запознал с жената — били на съседни места. Към края на деня обаче компютрите на партньора му се сринали, а в тях се съдържала някаква много важна спецификация, без която контрактът не ставал. Горун пък трябвало да бъде с подписания договор при друг контрагент още в понеделник сутринта, затова решил да остане и поръчал хотел. Като се прибрал там вечерта, се оказало, че в същата стая вече била настанена спътничката му от самолета. Тя тъкмо излизала от банята по къса хавлийка и щяла да припадне при вида на мъж в стаята. Горун се почувствал виновен за уплахата й и предложил да вечерят заедно. Двамата взаимно си допаднали дотолкова, че не се разделяли оттогава вече две денонощия, а самият Горун въобще забравил за именния си ден. Усетил се чак когато дошли първите гости и майка му се обадила да пита има ли намерение да се прибере вкъщи.

— Пълна каша е по нашите курорти — заключи накрая Митко. — Когато Горун разправи как е уплашил новото си гадже, едно момиче каза, че напоследък много често се случвало стаите в хотелите да се дублират.

С този епизод се изчерпва присъствието на Горун и приятелката му в моите спомени и ако го споменавам, то е защото именно срещата на двамата в хотелската стая ми даде идеята за заглавието.31

В края на април заради особеното съчетание на Великден и официалния празник на труда, правителството беше обявило шестдневна ваканция, която Деси и Пол ми бяха обещали да използваме за обиколка из страната — „да видиш и онова, което обикновено не го показват на туристите“. Тогава окончателно се убедих, че Пол е бил прав, когато говореше за бедността й.

С наетата каравана тръгнахме първо по един път, трилентов в двете посоки, който се наричаше „магистрала“, но у нас би могъл да бъде в най-добрия случай второстепенно щатско шосе, и още преди напълно да прекосим планините, свихме по тесните обикновени пътища. Пътувахме сред зле обработени или пустеещи земи и пресичахме села и малки градчета, в които често виждах изоставени къщи и занемарени дворове. Виждах твърде много мургави, крещящо облечени мъже и жени, които ми приличаха на индийци, и споделих учудването си, че в познавателната програма на телевизията не се споменава за масовото им присъствие в България и че в София почти не съм ги срещал. Пол каза, че индийците не били много, едва няколкостотин, и то в други, по-развити области, където техни фирми били наели земеделска земя, и попита къде съм виждал индиец. Посочих един такъв тип, казах, че не ми прилича на фермер и така предизвиках поредния пристъп на веселост у Деси. Брат й дълбокомислено рече:

— Сестричке, Пит в известен смисъл има право. Та нали прародината на циганите е точно Индия.

Дотогава бях само чувал за този народ. В раздела „Население“ на туристическия ми пътеводител нищо не пишеше за тях, а ги виждах навсякъде, и Пол с известна досада ми обясни, че в България те официално се наричат „роми“. Демографският срив не ги засегнал, защото те винаги раждали по повече деца. Точният им брой никой не можел да каже, тъй като при броенето на населението повечето от тях казвали, че са българи, но вероятно били половината, ако не и повече, от населението. Най-куриозното беше, че като „роми“ се самоопределяли предимно онези, които са постигнали нещо в живота и се гордеели с произхода си:

— И затова, представи си, Пит, според статистиката „ромите“ имат по-високо средно образователно равнище от българите! А всъщност ония от тях, които формално се водят българи, пренебрегват училището и затова стотици хиляди от тях са без образование. И нищо чудно, че президентът ни е циганин! Обаче има висше образование и два доктората.

— Че като са без образование, какво тогава работят, от какво живеят?

— Повечето работят сезонно, други висят пред социалните служби, мнозина просят или крадат… Заради тях вече половин век безработицата и дребната престъпност у нас са най-високи в цяла Европа. Това вкарва държавата в омагьосан кръг, вместо да инвестираме в развитие, пилеем огромни пари за помощи и за поддържане на реда.

И наистина в провинцията по-често срещахме полицаи, не че в София бяха рядкост.

Но общата картина все пак не беше съвсем плачевна, просто бяхме в един от най-западналите райони на страната. Вечерта стигнахме до малко планинско градче, опасано от крепостни стени, над които се издигаха живописни скали, всяка от които имаше собствено име. Там вечеряхме в малък семеен ресторант, където ни предложиха храна и напитки домашно производство — така излизало по-евтино32.

А по-нататък видях и добре поддържани земи, и благоустроени селища, и модерни малки и средни заводи. По мое настояване посетихме и Плевен, където имаше впечатляващи паметници от Руско-турската война, която българите наричат Освободителна. В този град окончателно се убедих, че Пол е бил прав, като говореше колко бавно страната излиза от кризата. В покрайнините му стърчаха няколко полуразрушени кули. Помислих, че са поредните исторически руини и поисках да ги разгледаме, но това се оказаха обраснали в храсти и бурени железобетонни конструкции. Възрастен местен жител ни обясни, че на мястото „по комунистическо време“ почнали да строят спортна зала, но още в края на миналия век строежът бил изоставен, и всеки нов кмет обещавал да го довърши.

Постепенно разбрах, че маршрутът на обиколката заобикаля повечето туристически маршрути и атрактивни сюжети на телевизията. Подозирах, че по същия начин се е запознавал навремето и с моята страна и понякога си мислех, че не би било зле някой път и аз така да тръгна из централните щати — със сигурност щях да открия там живот, по-различен от онова, което знаех от телевизиите и вестниците (не че вкъщи отделях за тях толкова време, колкото когато бях в чужбина). Обаче си знаех, че всичко това не ме интересува кой знае колко, и като се върна, пак ще потъна в научните си занимания и ще се откъсвам от тях само за да разбера какво крият от мен колегите по лаборатории и институти, или пък ако Фил не ме заинтригува с някое разследване. Но тук бях в друг свят, много по-открит от моя, който не се притесняваше да излага на показ несъвършенството си и с някаква симпатична обреченост все пак вървеше напред по начин, който навсякъде другаде биха нарекли неефективен.