"Аз, детективът-нобелист" - читать интересную книгу автора (Спиров Георги)

САГА ЗА СЛЪНЧЕВИТЕ СТЪЛБОВЕ

1.

Няколко пъти ми се е налагало в кризисни моменти да спасявам света, но това е единственият случай, в който не съм обвързан от клетвено задължение пред една или друга държава да пазя в тайна класифицирана с най-висок ранг информация — просто защото точно тази история не бе огласена официално като заговор или терористичен акт, а мина в графите „производствена авария“ и „фирмен скандал“… От държавните глави в събитията бе посветен, ако не броим замесения откъм лошите и погинал донякъде и вследствие на моята намеса Тофик хан (пък и той много условно може да бъде наречен държавен глава, защото „държавата“ му не бе международно призната и без много шум изчезна след неговата смърт), само тогавашният Далай лама, а при единствената ни среща този забележителен мъж не каза нищо по въпроса за секретността. Нещо повече, както научих едва сега, той е описал епизода — от своя гледна точка, разбира се — в спомените си, които за съжаление са практически неизвестни на широката публика, защото никой не си е направил труда да ги преведе от тибетски. За всеки случай попитах Лио може ли да разкажа историята и той отвърна дословно следното: „За Глобантер са написани толкова небивалици, че една в повече няма да навреди. Само моля да промените името ми“. Толкова за секретността, въпросът е откъде да започна…36

С еднакъв успех можех да тръгна от описаното в Бхагавадгита божествено супероръжие, или от Идеалната държава на Платон, или от първите опити с електричество във Вавилон, да не говорим за овладяването на огъня, но нямам време и място да изложа своята версия за всички събития от онези времена насам, затова ще ползвам за отправна точка края на деветнайсети век, когато Бекерел и съпрузите Кюри отпушиха атомната бутилка. Знаете, надявам се, какво стана по-нататък — след половин столетие бе създадена Бомбата. После хората тъкмо мислели, че са свикнали с атома и като взривно вещество, и като енергиен източник — и ето ти аварията в Чернобил, която почти затрила една съветска република — доскоро там имаше цяло министерство за жертвите на ядрената катастрофа… А от Хирошима били минали четири десетилетия. Малко преди рождението ми, след още трийсет години, ударна група на възродената „Иргун цвей“ се докопала до една малка бойна глава с намерението да я взриви в сектора Газа, но нещо се объркало и експлозията станала почти на границата, така че сред жертвите имало колкото палестинци, толкова и евреи. Сред последствията37 на „Малкия Армагедон“ били и зачестилите апокалиптически пророчества на религиозни месии и граждански лидери. Двайсет години по-късно последователи на Шоко Асахара пуснаха радиоактивна полониева сол във водопровода на Токио. Наистина, жертвите се брояха на пръсти, и въобще пострадаха само стотина души, но скъсяването на интервалите между инцидентите вече придоби вида на заплашителна закономерност. Тогава обаче тъкмо бяха спрели да закопават отработеното гориво под земята и почнаха да го изстрелват към Слънцето, затова и антиядреното лоби не успя да се реактивизира сериозно. Обаче когато след още десет години се разчу за сплесканата от тектонични движения гробница за ядрени отпадъци в Мавритания, общественото мнение изпадна в параноя и ООН нямаше друг избор освен да препоръча отказ от използването на енергетични атомни реактори. Въпросът бе — с какво ще ги заменим, защото побърканото гражданско общество не искаше да чуе дори за безобидните термоядрени централи (не че по това време бяхме готови да ги строим; както знаете, едва към края на века се намери задоволително технологично решение за тях). Както би трябвало да стане в такъв случай, „Уест пасифик спейсуейз“ вече имаше готов отговор в джоба, или по-точно, във файловете на отдела си „Перспективни разработки“ — електричество от Слънцето.

Идеята всъщност не беше никак нова, а на повече от сто години — именно като идея, и толкова беше изтъркана от фантастите, че много хора не я приеха насериозно, а като пореден киносценарий. За това помогнаха и пиаристите на WPSW — говореха за „плантации“ от слънчеви панели в околоземна орбита, трансмитерни станции, енергийни снопове — а-ха, още едни междузвездни войни, епизод сто-и-не-знам-кой-си в сагата, подхваната от Джордж Лукас. За това помогна и името на проекта, „Слънчеви стълбове“ — пак те го измислиха. Приготвих се само да гледам сеир — една чудесна българска думичка, често я употребявам вместо „шоу“, а и студентите ми подражават, но скоро получих персонална покана за участие в екипа. Това бе съвсем неочаквано за мен, защото ръководител на проекта бе Джонатан Краут — същия оня, от нашия институт, а аз не бях сред любимците му, по-скоро обратното. Но както разбрах по-сетне, експертите от научния съвет много настоявали аз да поема групата за анализ и елиминиране на рисковете и в края на краищата Джонти през зъби се съгласил, така че и аз се включих в сеира.

Специално за проекта световният концерн построи в Кения хай-тек парк и селище — естествено, наречени „Сънпоулз“ — в едно пустинно плато източно от езерото Рудолф, близо до границата с Етиопия. Мястото беше добре подбрано — близо до екватора, тоест почти под стационарната орбита и в слабонаселен район заради рисковете, които ми предстоеше да анализирам и елиминирам. Биосферен купол, широк почти миля, покриваше множество жилищни и административни постройки, повече от достатъчен брой места за спорт и развлечения и малък парк, а лабораториите бяха вкопани в земята на няколко мили встрани. Недалеч от тях беше Екс-фийлдът — изпитателното поле, което се ползваше и за летище.

В Сънпоулз се появих като триста и осмия жител, но собствено екипът наброяваше малко повече от двеста души, мнозина от които познавах отпреди. Отбих се при Джонти веднага след пристигането и за да покажа, че гледам сериозно на работата, му обърнах внимание, че обектът не е обезопасен както трябва.

— Какво имаш пред вид?

— Няма ограда наоколо.

— Периметърът е осигурен с достатъчно системи за наблюдение и контрол.

— Не се и съмнявам, но ако някой реши да се вмъкне в него, без да им обръща внимание, кой ще го спре?

— Имаме цяла бригада заградителни андроиди.

— А ако ти се появи някоя банда въоръжени роботофоби?

— Какво ще правят тук? Нали знаеш, роботофобите същевременно са и крайни еколози. А според проучванията на общественото мнение, еколозите са сред най-активните привърженици на проекта. Остави това на сигуристите, предстоят ти други, по-сериозни неща.38

— Например?

— Какво ще кажеш за йоносферното късо съединение?

— За първи път го чувам.

— Слънчевите стълбове ще пресекат йоносферата и вероятно ще пренасят заряди от нея към Земята. По предварителни сметки от това не се очакват сериозни последици, но някои геофизици настойчиво твърдят, че ще стане „глобално късо съединение“, което ще разбие земния магнетизъм, а с него — и защитата на Земята срещу космическите лъчи. Затова еколозите настояват да създадем изолирани проходи в йоносферата, нещо като втулки от пластове мономолекулярна ципа, но това ще е адски сложно, прекалено скъпо и на всичкото отгоре несигурно. Трябва ни изпипан анализ и категорична оценка за последиците от евентуалното късо съединение, за да решим да продължаваме ли работата по изолационните втулки, или да ги изоставим.

Задача от такова естество ми допадаше. Изпреварвайки нещата, ще кажа, че тя беше кажи-речи най-лесната от всички и я решихме за няколко седмици. Истински големите проблеми дойдоха от неща, които предварителните разработки въобще не бяха предвидили.

— Това ти е първата сериозна задача — продължи Джонти. — Втората е, как ще реагират на стълбовете озоновият слой и климатът въобще. Освен това, трябва да се изчисти проблемът с траекториите на космическите доставки. И по-тривиални неща, например обезопасяване на летателните апарати, загубите по слънчевите панели от метеорити и още някои дребни работи.

— Не разбрах какво ще обезопасяваме — стълбовете срещу самолети или самолетите от стълбовете?

— Зарежи остроумията… Приготвил съм ти и една почетна задача, да развеждаш екскурзиантите.

— Че това не е ли работа на пиаристите?

— Имаме проблем с тях. Говорят на неразбираем жаргон и на всичкото отгоре обявяват всеки втори въпрос за тенденциозен. Изглежда колкото е по-добър един специалист по връзки с обществеността, толкова по-трудно установява връзка с отделните членове на тази общественост.

— И аз съм го забелязал.

— А нали знаеш, че в WPSW работят най-добрите?

— Не бъди толкова сигурен… Но от екскурзианти ще ми остане ли време да мисля за основните задачи?

— Туристите няма да са много, аз настоявах да бъдем секретен проект, но заради проклетия граждански контрол над финансите не се получи. Но ще пускаме само по една група дневно, без уикенда. А и няма да си през цялото време с тях, само за посрещането и научната беседа.

— Все пак не ми харесва това, Джонти.

Копелето обаче заплаши, че ще ме наклепе пред фондация „Карл Сейгън“, където наскоро ме бяха избрали в борда. Представих си как на следващото заседание попадам под кръстосания огън на навъсените погледи и ехидните реплики на десетина разгневени мъже и жени и свих знамената. Така трябваше да мисля за сериозната си работа, докато изпълнявах задълженията на екскурзовод — обикновено на стада невежи богаташи, решили да разнообразят африканското си сафари, или на върволици скучаещи пенсионерки, които събираха впечатления за потресаващи разкази пред близките си, когато се върнат. Приятни проблясъци бяха единствено учениците и студентите, изпращани от юниорските филиали на Националното географско дружество, Ломоносовския събор и други подобни организации. Но те идваха рядко, понеже екскурзионните такси бяха главозамайващи, а младежките организации си издействаха групите им да минават като нетърговски, срещу символично заплащане и съответно нищожна комисиона за туристическите агенции, и те затова пускаха в месец само по една-две от тях.

Помня първата група туристи, все едно че е било вчера, защото реших да се издокарам с костюм — да ме пита човек защо! Беше адска жега и прогизнах от пот през ония няколко минути, които ми трябваха, за да ги посрещна пред самолета и да ги отведа в пасажерския терминал.

Трите площадки на Сънпоулз бяха свързани с подземни тъбове, в които се движеха бързоходни вагончета, но заради очакваните посетители терминалът беше същевременно и панорамна зала, а от него към жилищната зона освен тъб водеше и двуетажна променада. Горното ниво, с тротопортер, бе за любителите на пешеходни разходки, а отдолу беше платното за кари. Гостите не пожелаха да се възползват от превоза и се качихме на подвижната лента, където почнах лекцията си:

— Дами и господа, казвам се Пит и съм радостен да ви уведомя, че имате честта да сте първите посетители на Сънпоулз, нашия научен център, където човечеството най-сетне ще отхвърли омерзителната зависимост от мръсни и опасни енергийни източници. Вие знаете, разбира се, че още праисторическият човек подсъзнателно е чувствал откъде идва живителната сила на нашия свят, и затова е обожествявал Слънцето. Затова, впрочем, и първите думи на Господ били „Да бъде светлина!“, ако можем да вярваме на Светото писание.

— Не богохулствайте, моля! — обади се една поне сто и десетгодишна вещица, на която по й прилягаше да си прекарва дните в хоспис, отколкото да обикаля света.

— Ако се оплачете от мен, госпожо, ще ми направите много голяма услуга — отправих към нея лъчезарна усмивка и продължих:

— Но едва преди двеста години без малко, благодарение на Джеймс Кларк Максуел и на още няколко светли умове, хората не само с интуиция или вяра, но и с разума си разбрали, че светлината е и енергия. Е добре, ние тук се готвим окончателно да впрегнем светлината — но не божествената, а слънчевата — в услуга на хората. Макар че Слънцето е на почти сто милиона мили от нас, неговите лъчи стоварват върху всеки квадратен метър по десет киловата. Ние тук не усещаме тази енергия в пълната й мощ, защото повечето от нея се разсейва в атмосферата. Но в Космоса нищо не ще пречи на соларните панели да я превръщат в електричество и ние възнамеряваме да го докараме на Земята.

— И то ще е безплатно, така ли? — изписука някакво същество с неопределен пол и щателно прикрита почтена възраст.

— Не съвсем… — затрудних се с обръщението и го прескочих. — Първо трябва да изградим в околоземното пространство милиони акри соларни полета, да ги обзаведем с колекторни бази и излъчватели, да пуснем в орбита около петстотин междинни сателита, които да пренасочват енергията, а на Земята — същия брой приемно-разпределителни станции, и всичко това ще ни струва поне по едно повишение на данъците годишно…

През групата премина отчаяна въздишка.

— Но правителствата, разбира се, ще направят всичко, за да отвлекат вниманието ни от това — успокоих ги аз. — Ще продължа разказа си след малко, а сега ви оставям да добиете първи впечатления и да си помислите какво ще си поръчате в бар „Добре дошли“, където сме обзавели демонстрационната зала.

Посетителите се загледаха навън и наизвадиха камери и смартфони, за да снимат унилия пейзаж наоколо и надигащия се пред нас биосферен купол.

— С лазери ли ще се доставя енергията? — попита поредният тъпанар.

— Не съществуват преобразуватели на светлината в електричество, които са в състояние да поемат необходимата плътност на енергията. Ако ползваме лазери, ще трябва да покрием половината Земя с приемни станции и за нас няма да остане място.

— А с микровълни?

— Виждам, че сте доста компетентен и вярвам да се съгласите, че светлината също е микровълни, но с още по-висока честота. И тъй като вариантът с пренос чрез лъчиста енергия отпада, ще построим нещо като далекопровод.

— И как ще опънете кабелите? — не мирясваше тъпанарят.

Един симпатичен стегнат мъж, който ми заприлича на пенсиониран пилот, се изкикоти и неколцина неуверено го последваха.

— Добър въпрос — ухилих се аз. — Няма да размотаваме кангали из пространството, както може би сте гледали по „Дискавъри“, че са опъвали някога презокеанските кабели, а ще използваме паралелни снопове от електрони и тежки многозарядни йони. Но в бара ще получите разяснения по този и въобще по всички технологични проблеми.

След демонстрацията ме засипаха с въпроси, от които най-смисленият беше — кога показаното ще стане реалност. Зададе го единственият под седемдесетгодишен в групата, зализано очилато момче, което с нищо не се различаваше от студентите ми и го мислех, че е туристическият агент.

— Соларните полета вече се изграждат, а по график след десет месеца трябва да изпробваме първия далекопровод с мощност десет гигавата. Ако всичко върви нормално, след десет години ще закриваме и последните атомни електростанции39.

След този отговор се извиних, че ще отсъствам десетина минути — да се преоблека, изглеждах нелепо с костюма си сред шарените тоалети на екскурзиантите, а и пак ми предстоеше излизане от хладината на климатизираните помещения. По начало разходката из лабораториите и по Екс-фийлда не влизаше в задълженията ми, но с първите няколко групи бях решил да бъда от началото до края.

— Възхитен съм да се запозная с вас, професор Роха, в Чикаго се носят легенди за вас. Казвам се Лио — обърна се към мен очилатото момче, докато пътувахме към външните съоръжения.

— Щом ме знаете, най-вероятно сте студент. Но защо сте се набутали с пълна такса, когато бихте могли да се запишете в младежка група?

— Миналата година се разделих с университета, бях трети във випуска на юридическия, и вече работя в неправителствения сектор. И дойдох още с първата група, защото съм много нетърпелив, професоре, макар че не харесвам тази страна на характера си, все пак съм англичанин. И още повече ви се възхищавам — как изтърпяхте тия невежи с техните идиотски въпроси?

— Не се обиждай, момче, но имам достатъчен тренинг с моите студенти. Но ти изглежда си решил да ми компенсираш глупостите на спътниците си?

— Ако ми разрешите, ще се опитам да направя това дори за няколко групи напред.

Хлапето беше достатъчно самонадеяно и това го направи още по-симпатично в очите ми.

— Давай — насърчих го аз.

— Какви ще бъдат последиците за слоя на Хевисайд и за озоновата бариера?

Учудих се, че адвокат ми задава такъв специфичен въпрос, но Лио поясни, че преди университета е завършил Кралския технически колеж в родината си (това ми обясни защо нарече йоносферата слой на Хевисайд) и освен това бил радиолюбител.

— С йоносферата няма да се случи нищо страшно. Около стълбовете ще има леки флуктуации на йонизацията и толкова. Дори подозирам, че за вас като радиолюбител те ще бъдат интересна атракция. Въпроса с озона все още го решаваме, но по всичко изглежда, че най-много седем-осем процента от озоновите молекули ще се разпадат, и то само в непосредствена близост до стълбовете.

— Какво ще рече „в непосредствена близост“?

— Каквото си е — в зоната на прохода, а тя е цилиндрична, с диаметър няколко десетки метра.

— А ако някоя космическа доставка пресече слънчев стълб, няма ли риск да й се промени орбитата и тя да се отклони от мястото на приводняване?

— Работим по въпроса… Повечето пратки от космоса са толкова масивни, че вероятно няма и да усетят механичното въздействие, но засега сме се спрели на варианта контролът на доставките да бъде синхронизиран с управлението на стълбовете, за да могат те своевременно да се изключват.

— Още само едно нещо — слънчевите стълбове няма ли да бъдат опасни за въздухоплаването?

— Боя се, че сваляш нивото, Лио. Та те ще бъдат само неколкостотин и координатите им ще бъдат вкарани във всички автопилоти и навигационни уредби.

— Нямах предвид стационарните стълбове, професоре.

— Че какви други?

Така разбрах, че Босуел, шефът на Пи-аР службата, е решил да се направи на компетентен пред публиката.

— Господи, Лио, голям човек си вече, как може да вярваш на вестникарски писания? Какво е написано там, помниш ли?

Лио имаше записана статията в смартфона си и набързо я прегледах. Да, черно на бяло там се твърдеше, че „с небесно електричество ще могат да се задвижват и големите океански кораби“!

— Ето виждаш ли какво става, когато някой некомпетентен реши да преразказва думите на един полукомпетентен. Босуел вероятно е казал нещо от сорта, че приемните станции не заемат голяма площ и биха могли да се разположат дори върху палубата на един по-голям кораб. И това обаче не е вярно, тъй като една станция не е само приемащата плоча, и с всичките съоръжения ще има площ към две квадратни мили. Нали видя, само охладителната ни система заема над сто акра.

— Да ви кажа, и аз се чудех как ще се поддържа снопът винаги да е точно насочен към кораба. Все пак той не се движи по релси…

— Разбира се! Превозните средства ще си останат както сега на наногранули от метален водород…

Докато говорехме, бяхме стигнали Екс-фийлда. Помолих туристите да се съберат в кръг около мен и почнах:

— На мястото, където сме застанали, ще бъде монтиран осемнайсетметров диск от алуминий, върху който ще бъде напластен тънък слой волфрам — това ще е йонната мишена, а по периферията й ще са разположени осемте електронни колектора. В процеса на работа волфрамовият слой ще се удебелява, така че плочата периодично ще се сменя, а натрупаният върху нея метал ще бъде отделян и изпращан обратно на орбита, за да продължи кръговрата си…

След още половин час, вече в хладината на пасажерския терминал, някой попита: — Какви са онези хора там?

Далече, почти на хоризонта, до предупредителната табела на охраняваната зона бяха спрели два буса и някакви хора опъваха палатки. От служебната сграда към тях се бе устремил един андроид.

Веднага се обадих на Джонти: — Имаме гости.

— Как го разпозна? — рече с отпаднал глас той.

— Кого? — не разбрах аз.

— Човека на „Грийнпийс“, по дяволите. Те ще ни наблюдават внимателно и бяха достатъчно коректни да ми кажат, че са пратили инспектор още с първата група туристи.

Неправителственият сектор на Лио!

— Не ти говоря за него. Някакви типове се гласят да пикетират по периметъра.

— Какви са те? — Джонти моментално се стегна.

— Оттук не виждам, много са далече. Чакай малко… — Лио ми подаде смартфона си и насочих камерата нататък, с максимално увеличение. — Не мога да разбера какво пише на транспаранта, но емблемата им като че ли е пацифистка.

— Само те ни липсваха — изруга Джонти и се изключи, но след секунди възстанови връзката: — Между другото, вече има цели две оплаквания срещу теб.

Сетих се, че след лекцията в бара вещицата и неопределеното същество се измъкнаха нанякъде.

— Занапред избягвай да правиш религиозни и политически намеци в беседите си.

— Джонти, де да беше ти на моето място…

— Слушай, Роха — шефът мина в официална тоналност, — ако си мислиш, че така ще ме накараш да те освободя от тези отговорности…

— Не мога ли поне малко удоволствия да си създам? — невинно запитах аз.

— По дяволите, Пит — захленчи Джонти, — с толкова грижи на главата нямам време да се занимавам и с тия навлеци. Само те моля да сдържаш чувството си за хумор, нищо повече.

— От мен да мине — рекох аз и прекъснах.

— Пацифисти са, и то от най-неприятния вид — потвърди Лио, който дискретно се беше отдръпнал, докато приказвах с Джонти.

— Че те не са ли едни и същи? — почудих се аз.

— Уважаеми професоре, така е било в зората на движението за мир. Но откакто в края на миналия век мироопазването излиза на мода, пацифистките организации се плодят като методистки църкви. Тези са „Мир чрез възпиране“ и протестират не пряко срещу проекта ви, а въобще срещу забраната на атомните технологии. Между другото, те са единствената пацифистка организация, която не одобрява ядреното разоръжаване.

Вдигнах отново смартфона и този път различих ясно знака върху транспаранта: стрелката в кръга беше оформена като атомна гъба.

— Не се учудвам, като им гледам емблемата — и му върнах апаратчето с думите: — Виждам, че в „Грийнпийс“ сте добре осведомени за другите граждански организации…

Лио не се сконфузи, както очаквах.

— Щом сте ме разкрили вече, не виждам причини да отричам. Дори ще ви кажа, че възнамерявам да напиша благосклонен доклад, но не ме цитирайте, моля ви. Ако се разприказвате, ще трябва да прибягна до „правдоподобно обяснение“, а то ще ви злепостави.

Разделихме се приятелски и в следващите месеци Лио редовно се обаждаше да научи как върви работата и да разменим по някоя и друга клюка. Половин година по-късно „Грийнпийс“ официално ни уведоми, че снема мониторинга върху проекта (след първите изпитания обаче го възобнови и до края останахме под бдителното им око). Постепенно писмата от Лио се разредиха, а след едно, в което разказваше любопитни неща за Средна Азия, млъкна. Не отговаряше и на мрежовия си адрес. Потърсих го чрез централата на организацията и оттам ми отвърнаха, че той бил с отговорна мисия в североизточен Казахстан. Нямах представа къде е това и от географския атлас научих, че била пустинна провинция на границата с Китай — без индустрия или рудодобив, според мен тя въобще нямаше с какво да притеснява еколозите, освен може би с изоставения атомен полигон от времето на студената война. Много по-късно разбрах какво е правил там Лио, но нека не изпреварвам събитията…

Същия ден вечерта ми се обади и българката Деси. Похвали ми се, че вече е водещ репортер в първа национална телевизия, и след половин час празни приказки изплю камъчето — да я уредя за репортаж, защото шефовете й късно направили заявка пред пресслужбата на Сънпоулз и оттам им казали, че ще чакат половин година. Молбата й ми напомни техния израз „българска работа“. Казах, че за момента няма нищо особено интересно, но тя бе много настоятелна и в края на краищата — в името на старото приятелство — й обясних как да хакне записа от единственото по-сериозно произшествие на орбита, когато две зле центрирани ферми щяха да направят на пита операторската капсула на монтажниците (с разследването си тя спечели голямата награда на Европейския журналистически синдикат). Освен това й обещах място на първия ред, когато почнат пробите.