"Месечина над тепсията" - читать интересную книгу автора (Петрович Горан)

Обичаите наистина могат да уморят човека

— Ставай — събуди ме дядо. — Ставай, само тебе чакам. Страхуваше се да не му забранят да поеме по толкова дългия път към двореца Ехей, още на зазоряване приготви торбата с хляб, сирене, кайсии и весели поздрави в случай, че срещнем по друма някой роднина или добри хора. Излязохме от къщи на пръсти, като носехме в ръцете си скърцането на пода. Безшумно прекосихме и двора, като прескачахме по-шумолящите треви. На портата обухме звуците на крачките и едва когато се отдалечихме достатъчно, дядо се осмели да се подпре на разговора, тъй като се движеше несигурно без помощта на тоягата.

— Когато Александър Македонски завоювал целия свят, сразил всички свои врагове, поробил много царства, превърнал много народи в свои поданици, плячкосал или получил даром много съкровища и жени, та значи, когато извършил всичко това, бил все още много млад, но вече не е знаел на нишката на каква цел да наниже своите бъдещи дни. Той бил толкова нещастен, че легнал болен и горчиво заплакал.

Подтичвах подир дядо и си представях как Александър Македонски плаче, как от тежките му стонове потреперват куполите на разкошния палат и как прислугата трескаво препуска по коридорите и залите и затваря прозорците, за да не би разпилените, ненанизани на нишката на целта дни на господаря да се изгубят безвъзвратно в далечината на хоризонта. Представях си как по площадите глашатаите със страшни гласове съобщават на насъбралите се хора заповедта: ако човек намери някой избягал ден от живота на Александър, тозчас да го върне в двореца, в случай че го запази за себе си, ще бъде публично разпънат на кръст. Представях си как едрооки красавици, надявайки се на успех, старателно усукват нишки за разнизаните дни на своя господар, а когато някой току-що усукан конец се пръсне, става все по-ясно, че животът на човек като Александър не може да се събере, поне не от нежна женска ръка.

— От всички краища на царството към столицата се стекли най-авторитетни знахари — продължи дядо. — Но щом се събрали, мненията им се разминали. Едни казвали, че му е влязъл трън в окото, други твърдели, че без да иска, видял билката царска корона, трети смятали, че докато слизал от коня, си навехнал лошо погледа, да не ти изреждам всяко мнение поотделно, че ще бъде тъпчене на място, никога няма да стигнем до двореца Ехей. Тъй или иначе, нито един знахар не успял дори да облекчи опърничавата болест.

— Не са ли могли поне да му избършат сълзите? — питах дядо колкото да спре за малко; както се беше увлякъл, едва го настигах.

— Да, но това не е важно. Нещастието надвиснало над Александър Македонски. Сълзите му били на свършване, без тях, и това се е знаело тогава, душата остава да се мята на сухо, докато не повехне. Тогава в града пристигнал слабичък поклонник, обут със сандали с каишки от жили на коренища, облечен с боядисан в черно козяк, със сламена шапка на главата и дългоуха сова над своята странна фигура. Когато чул за неволите на великия военачалник, чужденецът веднага познал, че Александър страда, защото е завоювал целия свят. Тоест, поради това че вече не е имал какво да завоюва.

— Значи, нямало лек за него — помислих си на глас, а на ум със съжаление си казах: приказката е към своя край, нима дядо е избрал толкова къса тояга за толкова дълъг път.

— Такова мнение, че за болестта на Александър няма лек, веднага се разнесло из столицата, но чужденецът с дългоухата сова на главата отговорил, че Александър не е завоювал ивицата на света. Наистина е завоювал целия свят, но не и неговата ивица. Затова ето целта, на която могат да се нанизват неговите дни, нека прислугата спокойно, широко отвори всички прозорци, от този момент дори най-лудият вятър няма да може да разпръсне живота на Александър. И наистина след всичко това болестта на владетеля изчезнала, все едно никога не я е имало. Той скочил пъргаво от постелята и заповядал да се приготви голяма войска, за да тръгне на поход към най-хубавото царство, което досущ като венец от цветя обточва всичко съществуващо — така поклонникът описал пред Александър Македонски ивицата на света. Освен това Александър пожелал да възнагради богато чужденеца, но той вече си бил отишъл. В стаята му намерили само малки сламки, паднали от шапката, и бяла купчинка от добре оглозгани миши костички.

— И Александър тръгнал към нашето село ли? — почти се спрях аз.

— Не, не веднага — продължи дядо. — Пък и тогава нашето село не е било тук. То се е намирало осем конака по-южно. Едва по-късно цялото се изтърколило. Та Александър с дружина млади конници и пехотинци, опасани с храброст, минали през градските порти. Първо вървели по дълги друмища. После навлезли в широка безпътица, водени само от сиянието на звездите, които, колкото повече се отдалечавали, толкова по-едри и по-едри ставали. Наистина понякога се изгубвали в облачни нощи, но въпреки това бързо напредвали, като спирали само да разгледат някакво чудо, а чудесата ставали все повече, колкото повече се приближавали към ивицата на света. Всеки ден Александър Македонски изпращал по един вестоносец, в столицата с нетърпение очаквали новини за благополучния завършек на похода… А какво ще кажеш да си починем малко и да хапнем нещо? Ето дебела сянка да не се натъртим.

Излегнахме се под огромен дъб. Дядо извади от торбата хляб и сирене. Аз оглеждах околността. Пътят, по който вървяхме, отдавна беше навлязъл в гора. Небето беше ясно, можеше да се види цветът на зениците на някое по-бавно ято диви гъски. Боже, нима оттук е минавал Александър Македонски? Може би неговият отряд е спрял точно на това място? Може би неговите войници и самият той точно на това място са връзвали разхлабилите се от дългия поход дисаги, натъпкани със спомени за дома, с надежди за победа, с желания за вечна слава?

Дядо раздели кайсиите. Старателно върна костилките в торбата. Загледа се известно време в съдържанието й, протегна ръка нагоре, сякаш да провери тежестта й.

— Обичаите наистина могат да уморят човека — каза. — Не срещнахме нито един роднина или добри хора. Напразно мъкнах на гръб толкова поздрави.