"Три есени и самото начало на зимата" - читать интересную книгу автора (Петрович Горан)

Есента се загнезди също както всяко друго годишно време

След това дълго не се видяхме. Моите задължения към онази бакалница нараснаха от три точно на деветдесет и шест обещания. Когато веднъж скучаех и пожелах да чуя какво става с моя познат от студентските години, установих, че нямам неговия телефон дори в старото си тефтерче на дъното на чекмеджето. Ако някой можеше да ми помогне, то това беше небезизвестната Марица, прочута с това, че помнеше безпогрешно всяко, дори най-незначително събитие от студентско време. По-късно, през всичките тези години тя беше осведомена до най-малките подробности за живота на всеки един от нашето поколение.

— Кой беше този? Къде седеше на лекциите? Сигурен ли си, че не е онзи, който пееше хубаво? Да не е бил в някоя друга група? Дори на упражненията винаги е идвал навреме, казваш? Среден на ръст, черноок? Дипломната му работа е била за повествователните модели? Слушай, да ти призная, нямам представа кой би могъл да бъде! — Препитването продължи цели два часа, преди Марица да се предаде. — А знаеш ли, че Коловичева отиде в Лос Анджелис? Представи си, намерила някакъв янки и получила виза. Да, да, добре си чул, същата Коловичева, която и на сръбски едно изречение не можеше да върже, а камо ли на английски. Да-а, Калифорния! Някои хора наистина имат късмет…

Нямаше какво да сторя, освен да чакам. Позвъни ми отново той, сега очевидно в добро настроение и попита кога и къде бихме могли да се срещнем.

— С паричния заем някак ти се издължавам — каза, като ми подаде пълен плик и тефтерче с меки кожени корици с цвят на естествен кехлибар и елегантна писалка със златен писец, след като по негово настояване влязохме в един от останалите изискани ресторанти в града. — Но за онова, с което ме дари твоята книга, оставам твой длъжник, просто не зная как да ти се реванширам.

— Ами, когато закъсам за интересни идеи, ще ми дадеш една, която да заслужава да се развие в разказ — опитах се да се пошегувам.

— Дадено! Аз съм насреща! — развълнувано отговори той, сякаш готов да започнем веднага.

И от дума на дума разбрах, че си е сменил работата. Че печели съвсем прилично. По-точно — невероятно много за това време. Което впрочем можеше да се забележи и по подаръците, и по старателно избраните му дрехи, по лекотата, с която галантно поръча разкошна вечеря и скъпа бутилка отлежало каберне. Сервитьорът се колебаеше, като отначало отваряше, после наливаше виното, сякаш преценяваше дали сме достойни за тази изба и за тази реколта.

— Радвам се да го чуя. А какво работиш сега? — попитах.

— Как да ти кажа… — леко се изчерви той. — Нещо съвсем необичайно. Всъщност, нещо съвсем обичайно. Давам уроци по уважение…

— Уроци по какво? — не разбрах добре или по-скоро не се задълбочавах твърде в разговора, предпочитах да се отдам на изобилната трапеза и двайсетина години отлежалото, старо безгрижие на благородното каберне.

— Уроци по уважение. По-точно занимавам се с уважаване на час… — повтори смутено, но продължи, сякаш нямаше търпение да говори за това. — Сам знаеш колко много хора днес главозамайващо забогатяха, но им липсва едно: себеуважение. Та аз оправям точно това. Доста успешно ги уважавам. Загубили човешкия си образ управници, най-различни алчни спекуланти, фанатични защитници на непрекъснато сменящи се, противоположни възгледи, тук-там и по някой славолюбив писател, цялата тази порода има въпиеща нужда от моите услуги. Изглежда, че добре се познават помежду си и им трябва някой, който поне да не знае всичко, който е готов да забрави, да не вижда и да не чува. Някой, който да намери оправдание за опасните им действия в разрез със съвестта…

— Ами добре, все от нещо трябва да се живее… — казах разсеяно, без особено желание да слушам това излияние, чувствайки как по тялото ми заедно със силното вино се разливат гъстите, топли дни, толкова редки откак есента се загнезди като единственото годишно време.